Сестра ми, сериен убиец

Баща

Айюла имаше гост. Беше лятната ваканция и той беше дошъл с надеждата да я направи своя приятелка преди началото на учебната година. Мисля, че се казваше Ола. Помня, че беше върлинест и половината му лице беше обезцветено от белег по рождение. Помня също, че не можеше да свали поглед от Айюла.

Баща ни го прие добре. Предложи му почерпка. Насърчи го да говори за себе си. Дори му показа ножа си. Прояви се като щедър, внимателен домакин. Дори мама и Айюла бяха заблудени от изпълнението му; и двете се усмихваха. Аз обаче седях на ръба на стола, впила нокти в тапицерията.

Ола беше достатъчно умен, за да не каже на бащата на девойката, с която искаше да излиза, че се интересува от нея, но то си личеше по погледа му, по начина, по който тялото му постоянно се навеждаше към нейното, по постоянното повтаряне на името ѝ.

— Това момче знае да говори! — засмя се баща ни, след като Ола направи добродушен коментар относно помощта към бездомните хора да си намерят работа. — Сигурен съм, че дамите много те харесват.

— Да, сър. Не, сър — заекна той неподготвен.

— Харесваш дъщерите ми, а? Прекрасни са, нали?

Ола се изчерви. Очите му отново се стрелнаха към Айюла. Баща ми стисна зъби. Огледах се, но сестра ми и майка ми не бяха забелязали нищо. Помня, че ми се прииска да бях научила Айюла на някакви тайни знаци. Покашлях се.

— Pele32 — каза майка ми с успокояващия си глас. Аз пак се покашлях. — Върви да пийнеш вода.

Покашлях се отново. Нищо.

„Айюла, ела с мен“, казах само с устни и разширени очи.

— Не, благодаря.

— Ела веднага — просъсках аз.

Майка ни скръсти ръце и погледът ѝ се върна към Айюла. Неговото внимание ѝ беше твърде приятно, за да ме отрази. Баща ми обърна глава към мен и се усмихна. Проследих погледа му; сочеше пръчката.

Тръстиковата пръчка лежеше на специалната си лавица двайсетина сантиметра над телевизора. Стоеше си там дни наред. Очите ми постоянно бягаха към нея. За непосветените тя приличаше на произведение на изкуството: реверанс към историята и културата. Беше дебела, гладка и изящно гравирана.

Времето вървеше бавно, до момента, когато баща ни реши, че гостуването е приключило. Той изпрати Ола до вратата и му пожела всичко най-добро, като го покани да дойде отново. После се върна в притихналата дневна и посегна към пръчката.

— Айюла, ела тук.

Тя вдигна очи, видя пръчката и се разтрепери. Майка ни се разтрепери. Аз се разтреперих.

— Оглуша ли? Казах да дойдеш тук!

— Но аз не съм го канила! — изхленчи тя, веднага разбрала за какво иде реч. — Не съм му казвала да идва!

— Моля ви, сър, моля ви — шепнех аз вече през плач, — моля ви.

— Айюла. — Тя пристъпи напред, също разплакана.

— Съблечи се.

Сестра ми разкопча роклята си, копче по копче. Не бързаше, плетеше пръсти в илиците, плачеше. Но той чакаше търпеливо.

— Nitore Olorun, Кехинде, моля те. Nitore Olorun.

„В името на бога“, умоляваше го майка ни. В името на бога. Роклята на Айюла се свлече в краката ѝ. Носеше бял спортен сутиен и бели пликчета. Аз бях по-голяма, но още нямах нужда от сутиен. Майка ми се вкопчи в ризата на баща ми, но той я отблъсна. Никога не е можела да го спре.

Направих смела крачка напред и хванах ръката на Айюла. Историята ми беше показала, че ако се озовеш в обсега на пръчката, тя не различава жертвата от наблюдателя, но имах чувството, че Айюла не би оцеляла без мен.

— Значи те пращам на училище, за да спиш с този и онзи, аби?

Звукът от пръчката изпреварва удара. Тя разсича въздуха. Айюла извика и аз стиснах очи.

— Плащам толкова пари, за да проституираш ли? Отговори ми!

— Не, сър.

Ние не го наричахме „татко“. Никога. Той не беше „татко“, поне не в обичайния смисъл на думата. И за баща трудно можеше да мине. Той беше законът в нашия дом.

— Такава ли си мислиш, че си, аби? Ще те науча кой е такъв!

Той я удари отново. Този път пръчката парна и мен. Аз стиснах зъби.

— Мислиш ли, че на това момче му пука за теб? Иска само това между краката ти. И щом приключи, ще продължи по пътя си.

Болката изостря сетивата. Още чувам тежкото му дишане. Не беше здравеняк. Бързо се уморяваше, но имаше силна воля и още по-силно желание да налага дисциплина. Още помня миризмата на страха ни: кисела, металическа, по-остра от вонята на повръщано.

Той продължи да проповядва и да размахва оръжието си. Кожата на Айюла беше толкова светла, че се виждаше как се зачервява. Аз не бях мишената и пръчката ме закачаше случайно по рамото, ухото или бузата, но въпреки това болката беше нетърпима. Усещах как ръката на Айюла отслабва в моята. Виковете ѝ бяха стихнали до стонове. Трябваше да действам.

— Ако продължиш да я биеш, ще получи белези и хората ще задават въпроси!

Ръката му замря. Ако имаше нещо на света, за което искрено му пукаше, то беше репутацията му. За миг като че ли не знаеше какво да прави; после изтри потта от челото си и върна пръчката на мястото ѝ. Айюла се свлече на пода до мен.

Не мина много време и когато отново тръгнахме на училище, Ола се приближи до мен в междучасието, за да сподели впечатленията си от баща ми.

— Баща ти е много готин — рече той, — ще ми се и моят да беше като него.

Що се отнася до двамата с Айюла, тя повече не му проговори.