Смъртта на лорд Еджуеър

Вечер в театъра

Човешката памет е къса. Огромният интерес и вълнението, предизвикани от смъртта на Джордж Алфред Св. Винсънт Марш, четвърти барон Еджуеър, са вече минало. Нови сензации изместиха това събитие на по-заден план.

Името на моя приятел, Еркюл Поаро, нито веднъж не се спомена във връзка със случая. Позволявам си да отбележа, че това напълно отговаряше на неговите желания, защото той предпочиташе анонимността. Заслугите бяха отдадени другиму — Поаро сам пожела така. Нещо повече — по силата на своето чудато лично мнение той сметна случая за личен провал. И до ден-днешен се кълне, че само случайната реплика на непознат минувач от улицата го е насочила към вярната следа.

Независимо от всичко това именно неговият гений стигна до истината на тази загадка. Лично аз дълбоко се съмнявам, че извършителят на престъплението щеше да бъде намерен, ако не бе Еркюл Поаро.

Според мен вече е дошло времето да изложа черно на бяло случилото се, тъй като разполагам с всички факти.

А освен моите лични подбуди решението ми ще удовлетвори и желанието на една много очарователна дама.

Често си спомням онзи ден в безупречно подредената малка всекидневна на Поаро, когато, крачейки напред-назад по една и съща педантично отмерена ивица от килима, дребният ми приятел ни поднесе своето неповторимо и поразително резюме на случая. Ще започна разказа си оттам, откъдето го започна и той — от един лондонски театър през юни миналата година.

Тогава цял Лондон беше полудял по Карлота Адамс. Миналата година бе изнесла няколко матинета, които преминаха с огромен успех. Тази година сезонът й продължи три седмици. В разказа ми става дума за нейната предпоследна вечер. Карлота Адамс бе млада американка, която притежаваше удивителния талант да представя моноспектакли без всякакъв грим и декори. Говореше с лекота едва ли не всички езици. Един от нейните скечове — вечер в чуждестранен хотел — беше наистина великолепен. На сцената тя превъплъщаваше един след друг образите на американски и немски туристи, на представители от заможните английски среди, на дами със съмнителна репутация, на обеднели руски аристократи и отегчени, но дискретни келнери.

Скечовете й бяха ту весели, ту тъжни. Образът на умиращата в болницата чехкиня просто те стягаше за гърлото. В следващата минута се тресяхме от смях, виждайки как зъболекар върти клещите и бъбри приятелски с жертвите си. Програмата завърши с обявените от нея няколко имитации.

И тук тя отново прояви неповторимото си дарование. Лишено от всякакъв грим, нейното лице някак изгубваше очертанията си, за да се превърне в това на известен политик, на прочута актриса или светска красавица. Всеки един от тези образи бе охарактеризиран с кратка, но типична за него реч. Карлота Адамс се справяше изключително майсторски, подчертавайки всяка присъща слабост на именитите личности.

Едно от последните й превъплъщения беше Джейн Уилкинсън — млада и талантлива американска актриса, радваща се на голяма популярност в Лондон. Изпълнението и бе наистина великолепно. Безсмислените дърдорения, които се лееха от устата й, бяха заредени с такава емоционалност, че човек неволно оставаше с усещането за някаква важна мисъл. Леко гърленият й глас, който тя владееше до съвършенство, беше заразителен. Сдържаните жестове, всеки със свое внушение, леко поклащащото се тяло, дори онова впечатление за физическа красота… постижението й наистина си оставаше необяснимо!

Винаги съм бил почитател на красивата Джейн Уилкинсън. Емоционалните й изпълнения ме бяха вълнували и винаги отстоявах мнението си за нейния сценичен талант пред онези, които приемаха красотата й, но я отричаха като актриса.

Беше малко необичайно да слушам сега същия този познат дрезгав глас с фаталистичните нотки, който ме беше вълнувал толкова често, и да наблюдавам привидно трогателния жест на бавно затварящата се и отваряща ръка, както и внезапното отривисто движение на главата назад, за да се открие лицето — нещо, което знаех, че актрисата прави в края на всяка драматична сцена.

Джейн Уилкинсън беше жертвала театралната си кариера заради един брак, но не след дълго се завърна на сцената.

Преди три години Джейн се бе омъжила за богатия, но малко ексцентричен лорд Еджуеър. Според мълвата тя го бе напуснала скоро след това. Във всеки случай осемнайсет месеца след сватбата тя вече се снимаше във филми в Америка, а този сезон се появи в една успешна пиеса на лондонска сцена.

Безупречната, но може би и леко злостна имитация, ме накара да си задам въпроса как ли се възприема Карлота Адамс от самите жертви. Дали това излагане на показ, тази публичност им доставяше удоволствие? Или всъщност се дразнеха от преднамереното разкриване на някои от триковете на техния занаят?

Не беше ли Карлота Адамс в положението на фокусника-конкурент, който казва: „О, стар номер! Много е просто! Ще ви покажа как се прави!“

Реших, че ако всичко това се отнасяше до мен, щях да се подразня много. Разбира се, щях да скрия огорчението си, но идеята съвсем не беше по вкуса ми. Нужна е изключителна толерантност и подчертано чувство за хумор, за да ти се понрави подобно безжалостно разголване.

Тъкмо бях обзет от тези свои мисли, когато чух възхитителния дрезгав глас някъде зад себе си.

Рязко се извърнах. Точно зад мен, наведена напред и с полуотворени устни, седеше тя — обектът на имитацията — лейди Еджуеър, известна повече като Джейн Уилкинсън.

Веднага разбрах, че изводите ми са били напълно погрешни. Навела напред тяло и отворила устни, лицето й изразяваше задоволство, а очите й блестяха от вълнение.

Накрая тя аплодира изпълнителката бурно и през смях заговори на своя компаньон — висок и изключително привлекателен мъж с осанката на гръцки бог, чието лице познавах повече от екрана, отколкото от сцената. Беше Брайън Мартин — най-известният киноартист в момента. С Джейн Уилкинсън бяха играли заедно в няколко филма.

— Прекрасна е, нали? — чух гласа на лейди Еджуеър.

Той се засмя.

— Джейн, изглеждате толкова развълнувана!

— Но тя е наистина чудесна! Много по-добра е, отколкото си представях!

Не долових отговора на Мартин. Карлота Адамс беше започнала следващата си импровизация.

Още си мисля, че случилото се по-късно беше едно твърде любопитно съвпадение.

След театъра с Поаро отидохме да вечеряме в Савой.

На съседната маса бяха лейди Еджуеър, Брайън Мартин и още двама души, които не познавах. Докато ги показах на Поаро още една двойка се настани на масата зад тях. Лицето на жената ми изглеждаше познато, но странно защо в момента не можех да се сетя коя е тя.

После изведнъж съзнах, че съм втренчил поглед в самата Карлота Адамс! Мъжа не познавах. Беше добре облечен, с приветливо лице, но погледът му бе някак празен. Не ми се стори особено симпатичен.

Карлота Адамс беше с подчертано скромен черен тоалет. Лицето й не беше от онези, които веднага грабват погледите на околните. Подвижно и чувствително, то преди всичко беше идеалното лице за мимикрия. Много лесно можеше да приеме чертите на друг човек, но това пък го лишаваше от собствена характерност.

Споделих мислите си с Поаро. Той ме изслуша внимателно, наклонил леко яйцеподобната си глава на една страна, докато мяташе проницателни погледи към въпросните маси.

— Значи това е лейди Еджуеър? Да, спомням си, виждал съм я на сцената. Тя е belle femme1.

— И добра актриса.

— Възможно е.

— Не сте много убеден.

— Зависи от ролята, приятелю. Ако тя е централната фигура и всичко се върти около нея, тогава — да, тя ще изпълни ролята чудесно. Но се съмнявам, че би могла да изиграе добре някоя второстепенна роля и същевременно да придаде характер на героинята си. Такива като нея се нуждаят от специално написани за тях пиеси. Струва ми се, че тя е от жените, които се интересуват само от себе си. — Той направи кратка пауза, а после добави твърде неочаквано: — Житейският път на такива хора е осеян с големи опасности.

— Опасности? — подскочих аз.

— Аха, изненадан сте, mon ami. Да, точно така, опасности. Знаете ли, жени като нея виждат само едно — себе си. Те не забелязват заплахите и рисковете, които ги заобикалят — сблъсъка на хилядите интереси и човешките взаимоотношения в живота. Не, пред тях е само собственият им, безметежен жизнен път. И така, рано или късно, идва бедата.

Стана ми интересно. Чистосърдечно признах пред себе си, че подобно твърдение не би ми дошло на ума.

— А другата? — попитах аз.

— Госпожица Адамс ли имате предвид?

Втренченият му поглед бързо се стрелна към нейната маса.

— Е? — усмихна се той. — Какво искате да чуете за нея?

— Само вашето впечатление.

— Mon cher, да не би тази вечер да съм врачка, която гадае на ръка?

— Струва ми се, че в това сте по-добър от много други.

— Вашето доверие ме трогва, Хейстингс. Нима не се досещате, приятелю, че всеки от нас е огромна загадка, лабиринт от противоречиви страсти, желания и копнежи? Mais oui, c’est vrai2. Хората правят своите изводи, но помнете, че обикновено истината се улучва само в един от всеки десет случая.

— Което обаче не важи за Еркюл Поаро — отбелязах аз с усмивка.

— Напротив, дори и за Еркюл Поаро! Аз, естествено, знам много добре, че вие сте склонен да ме мислите за самоуверен, но смея да твърдя, че всъщност съвсем не съм себелюбив.

Засмях се.

— Не сте себелюбив?

— Наистина е така. С изключение на факта, че изпитвам известна гордост от мустаците си, но това никога не съм го крил. В Лондон просто няма други, които да им съперничат.

— Значи не желаете да рискувате — казах сухо. — Не искате да се ангажирате с преценка за Карлота Адамс, така ли?

— Elle est artiste3! — простичко отвърна Поаро. — Това обяснява почти всичко, нали?

— Сиреч не смятате, че нейният житейски път е осеян с големи опасности?

— Но това важи за всекиго от нас, приятелю — каза Поаро замислено. — Бедите ни дебнат постоянно и просто чакат сгоден момент, за да ни връхлетят неочаквано. А колкото до въпроса ви — струва ми се, че успехът няма да подмине госпожица Адамс. Наистина тя е надарена с проницателност, но това далеч не е всичко. Навярно вече сте забелязали, че е еврейка, нали?

В действителност не бях. Но веднага след тези негови думи съзрях едва доловимите следи на семитския й произход.

— Сигурна гаранция за успех. Независимо от това и нея я грози заплаха — нали говорим за опасностите?

— Какво имате предвид?

— Жаждата за пари. Тя именно може да отклони жена като нея от пътя на благоразумието и трезвата разсъдливост.

— Никой от нас не е застрахован — добавих аз.

— Прав сте, приятелю, но ние с вас можем да предвидим последствията, да претеглим всички „за“ и „против“. Когато за някого парите са се превърнали в единствен стремеж, той няма очи за друго, сляп е за всичко останало.

Сериозността му ме разсмя.

— Виждам, че врачката Есмералда, кралицата на циганите, е в отлична форма — подкачих го аз.

— Психологията на човешкия характер е твърде интересна тема — отвърна невъзмутимо Поаро. — Не можеш да се занимаваш с престъпления без сериозни познания по психология. Експертът в тази област насочва вниманието си не само към конкретния акт на убийството, а към нещо много по-важно — подбудите за извършването му. Слушате ли ме, Хейстингс?

Уверих го, че го слушам най-внимателно.

— Между другото, Хейстингс, в нашата съвместна работа вие сте този, който винаги настоява за незабавни действия. Постоянно искате от мен да измервам отпечатъци от стъпки, да анализирам пепел от цигари, да лазя по корем, за да изследвам дреболии. Не желаете да проумеете простата истина, че когато човек се отпусне във фотьойла и затвори очи, може много по-бързо да стигне до разрешението на всеки проблем. Тогава той вижда нещата с очите на разума.

— При мен не е така — отвърнах аз. — Щом се облегна назад и затворя очи, резултатът е винаги един и същ!

— Забелязал съм го! Много странно. Вместо да изпада в дрямка, в такива моменти мозъкът трябва да работи трескаво и бързо. Мисловната дейност е толкова интересна, толкова стимулираща! Истинско удоволствие е да накараш малките сиви клетки да работят. Те и единствено те могат да изведат човек от мъглата и да го насочат към истината.

Толкова пъти бях слушал за тези малки сиви клетки, че вече почти машинално вниманието ми изключваше при тяхното споменаване.

Насочих мислите си към четиримата от съседната маса. Когато монологът на Поаро бе към края си, отбелязах с усмивка:

— Поздравявам ви, драги Поаро! Прекрасната лейди Еджуеър не сваля поглед от вас.

— Без съмнение са я уведомили кой съм — каза Поаро, опитвайки се безуспешно да прояви скромност.

— Убеден съм, че всичко е заради мустаците — добавих аз. — Запленена е от тяхната прелест.

Поаро незабелязано ги поглади.

— Наистина са неповторими — призна. — Вижте, приятелю, вашите „четчици“ или както там наричате тези израстъци на горната си устна — са нещо ужасно, нещо противоестествено! Вие просто умишлено осакатявате един дар на щедрата природа. Откажете се от това, умолявам ви!

— Дявол да го вземе! — възкликнах, глух за молбата на Поаро. — Дамата става от мястото си. Мисля, че иска да разговаря с нас. Брайън Мартин очевидно се противи, но тя не му обръща внимание.

— Мосю Еркюл Поаро? — прозвуча тихо гърленият глас.

— На вашите услуги.

— Мосю Поаро, бих искала да поговорим. По-точно трябва да поговорим.

— Разбира се, мадам. Няма ли да седнете?

— Не, не тук. Разговорът е личен. Да се качим в апартамента ми.

Междувременно до нас се бе приближил Брайън Мартин и проговори снизходително:

— Не бързайте толкова, Джейн. Още не сме приключили с вечерята, а това се отнася и за мосю Поаро.

Но съвсем не беше лесно да промениш решението на Джейн Уилкинсън.

— Какво от това, Брайън? Ще ни донесат вечерята в апартамента. Погрижете се, моля ви! И още нещо, Брайън…

Тя го последва, и изглежда, се зае да го увещава за нещо. Доколкото успях да схвана от жестовете му, той се противеше, защото клатеше глава в несъгласие и се мръщеше. Тя обаче явно засили атаката си и той най-сетне сви рамене и се предаде.

На няколко пъти по време на разговора им Джейн поглеждаше към масата, на която седеше Карлота Адамс, и аз се запитах дали разговорът им е свързан с американката.

След малко Джейн се върна при нас с победоносно изражение.

— Хайде да се качваме — изрече, а очарователната й усмивка бе покана и за мен.

Навярно и през ум не й беше минало дали сме съгласни или не. Поведе ни, като дори не сметна за необходимо да предложи някакво извинение.

— Истински късмет е, че ви срещнах точно тази вечер, мосю Поаро — заговори тя по пътя към асансьора. — Но на мен просто винаги ми върви. Тъкмо си седях и мислех как да постъпя и ето ви вас на съседната маса. Веднага си казах: „Ще потърся съвет от мосю Поаро.“

Обърна се за миг към пиколото и му напомни да спре на третия етаж.

— Ако наистина мога да съм ви от полза… — започна Поаро.

— Разбира се, че можете. За вас казват, че сте просто великолепен. Някой трябва да ме измъкне от ужасната бъркотия, в която се намирам, и съм сигурна, че само вие ще го сторите.

Слязохме на третия етаж, последвахме я по коридора и бяхме въведени в един от най-разкошните апартаменти на хотел Савой.

Актрисата небрежно захвърли кожената си наметка в едно кресло, а обшитата със скъпоценни камъни чанта — на масата, потъна в един от фотьойлите и възкликна:

— Мосю Поаро, трябва да се отърва от съпруга си!