Смъртта на лорд Еджуеър

Обядът

Струва ми се, че на следващия ден бяхме канени на обедното тържество на семейство Уидбърн в Клариджис.

И двамата с Поаро нямахме особено желание да ходим.

Това май беше шестата по ред покана от страна на домакинята. Госпожа Уидбърн беше упорита жена и имаше слабост към знаменитостите.

Тя не се тревожеше от откази и в крайна сметка предложи такъв избор от дати, че капитулацията ни беше неизбежна. При тези обстоятелства избрахме най-близката дата, за да се отървем възможно най-бързо.

Поаро се затвори в себе си след новините от Париж. При опитите ми да подновя темата получавах неизменния отговор:

— В цялата работа има нещо, което не мога да проумея.

На няколко пъти измърморваше на себе си:

— Пенсне. Пенсне в Париж. Пенсне в чантата на Карлота Адамс.

Искрено желаех той да се поразсее малко и обядът беше подходящ случай за това.

Младият Доналд Рос също беше там. Той се приближи и бодро ме поздрави. Мъжете бяха повече от дамите, така че го сложиха да седне до мен.

Джейн Уилкинсън седеше почти срещу нас, а между нея и госпожа Уидбърн беше младият херцог на Мъртън.

Стори ми се — разбира се, възможно е само така да ми се е сторило — че той се чувства малко неловко. Компанията около него като че ли не беше по вкуса му. Той беше твърде консервативен младеж с известни реакционни възгледи, сякаш по някакво чудо пристъпил прага на Средновековието и озовал се на нашата маса. Увлечението му по изключително модерната Джейн Уилкинсън беше една от онези шеги, които природата обича да си прави понякога.

При вида на нейната красота и на очарованието, което изискано дрезгавият й глас придаваше и на най-баналните фрази, напълно разбирах неговата капитулация.

Но нима човек не може да привикне на съвършена красота и подлудяващ глас! Мина ми през ума, че дори и в този момент лъч здрав разум правеше опит да разсее мъглата на умопомрачителната любов. Причина бе една случайна забележка — фактически един доста смущаващ гаф от страна на Джейн — и именно той ме наведе на тази мисъл.

Някой — забравих вече кой — произнесе фразата „присъдата на Парис“ и веднага се разнесе приятният тембър на Джейн:

— Париж48 ли? — каза тя. — Ами че Париж нищо не струва в днешно време. Сега Лондон и Ню Йорк са много повече от него.

Както се случва понякога, тези думи увиснаха сред внезапно стихналите разговори. Настана неловка тишина. От дясната ми страна Доналд Рос пое дълбоко въздух. Госпожа Уидбърн бурно заговори за руската опера. Всеки започна припряно да говори нещо с останалите. Само Джейн гледаше невъзмутимо ту към единия, ту към другия край на масата, без да съзнава, че е казала нещо не на място.

Тогава забелязах херцога. Устните му бяха плътно присвити, а лицето му пламтеше. Стори ми се, че се беше отдръпнал малко от Джейн. Навярно в този миг беше предусетил, че женитбата на човек с неговото положение за жена като Джейн Уилкинсън непременно би му навлякла още много такива злепоставящи инциденти.

И както често се случва, изстрелях първото нещо, което ми дойде на ум към съседката си отляво — възпълна и титулувана дама, която се занимаваше с организирането на представления за деца. Спомням си и какво я попитах: „Коя е екстравагантната жена във виолетово в оня край на масата?“ А тя, разбира се, се оказа сестрата на моята съседка! Извиних се, заеквайки, и насочих разговора си към Рос, който обаче ми отговаряше само с едносрични думи.

След като се провалих със събеседниците си и от двете страни, забелязах Брайън Мартин. Навярно беше дошъл по-късно, тъй като го виждах за пръв път.

Седеше откъм моята страна и оживено разговаряше с красива блондинка.

Не бяхме се срещали от доста време, ето защо се изненадах — сега имаше далеч по-добър вид. Нямаше го онова измъчено изражение на лицето му, изглеждаше подмладен и по-стегнат. Смееше се, забавляваше дамата отсреща и явно се намираше в отлично настроение.

Трябваше да откъсна поглед от него, тъй като в този момент моята възпълна съседка реши да ми прости и великодушно ми разреши да изслушам монолога й за прелестите на поредното детско представление, което организирала с благотворителна цел.

Налагаше се Поаро да тръгне по-рано, тъй като имаше уредена среща. Разследваше тайнственото изчезване на ботушите на един посланик и трябваше да се види с него в два и половина. Помоли ме да го извиня пред госпожа Уидбърн. Докато изчаквах реда си, за да го направя — нелека задача, тъй като в момента тя беше заобиколена от разотиващи се нейни приятели, които се надпреварваха да си казват „мила“ и „мили“ с шеметна скорост — някой ме докосна по рамото.

Беше младият Рос.

— Няма ли го мосю Поаро? Исках да поговоря с него.

Обясних му, че току-що си е тръгнал.

Рос имаше объркан вид. Вгледах се по-внимателно в него и видях, че е разтревожен. Беше пребледнял и напрегнат, а в погледа му се четеше неувереност.

— Лично ли искахте да го видите? — попитах аз.

Той отговори бавно:

— Не… знам.

Отговорът му ме озадачи и аз се вторачих в него. Той се изчерви.

— Знам, че ще ви се стори нелепо, но всъщност се случи нещо много странно. Нещо, което не мога да проумея, затова бих искал да чуя какво мисли мосю Поаро. Виждате ли, не знам как да постъпя… Не бих искал да го занимавам, но…

Изглеждаше ужасно безпомощен и объркан и затова побързах да го успокоя.

— Поаро имаше среща — казах аз. — Към пет часа обаче ще си е у дома. Защо не му позвъните тогава или просто не наминете към нас?

— Благодаря. Знаете ли, така и ще направя. Пет часа, нали?

— Но първо позвънете по телефона. За по-сигурно.

— Добре. Ще го направя. Благодаря ви, Хейстингс. Виждате ли, мисля, че може… че може да се окаже много важно.

Кимнах му и отново се обърнах към госпожа Уидбърн, която се разтапяше от любезност с гостите си и вдървено се ръкуваше с всеки от тях.

След като си взех довиждане с нея, се запътих към изхода и тогава някой ме хвана под ръка.

— Не ме зарязвайте — чух игрив глас.

Беше Джени Драйвър, която, между другото, изглеждаше ужасно шик.

— Здравейте — казах аз. — Откъде изскочихте?

— Обядвах на съседната маса.

— Не съм ви забелязал. Как е бизнесът?

— Цъфти, благодаря.

— Вървят ли „супените чинии“?

— Супените чинии, както така неучтиво ги наричате, вървят отлично. Когато всички се затрупат с тях, ще им изиграя мръсен номер. Следващият модел ще бъде нещо като пришка, в която има забучено перо, и ще се носи точно по средата на челото.

— Но това е направо безскрупулно — казах аз.

— Ни най-малко. Някой трябва да се погрижи за щраусите, защото в момента са безработни.

Тя се засмя и се отдръпна.

— Довиждане. Следобед ще ударя ключа и ще се поразвея извън града.

— Чудесна идея — казах аз. — Днес в Лондон е ужасно задушно.

Тръгнах бавно през парка и се прибрах към четири. Поаро още го нямаше. Върна се в пет без двадесет. Очичките му премигваха и явно беше в добро настроение.

— Всичко е ясно, Холмс — пошегувах се аз. — Виждам, че сте открили ботушите на посланика.

— Оказа се контрабанда на кокаин. Хитро измислено. Прекарах цял час в козметичен салон. Там имаше една девойка с кестенява коса, която веднага би пленила податливото ви сърце.

Поаро беше с неизменното впечатление, че проявявам особена слабост към кестеняви коси, но нямах намерение да споря с него.

В този момент телефонът иззвъня.

— Трябва да е Доналд Рос — казах аз и тръгнах към апарата.

— Доналд Рос ли?

— Да. Младокът, с когото се запознахме в Чизуик. Искаше да ви види за нещо.

Свалих слушалката.

— Ало, капитан Хейстингс на телефона.

Наистина беше Рос:

— О, вие ли сте, Хейстингс? Върна ли се мосю Поаро?

— Да, тук е. Ще говорите ли с него, или ще наминете?

— Не е нещо особено. Мога да му го кажа и по телефона.

— Добре. Само минутка.

Поаро се приближи и пое слушалката. Бях наблизо и можех да чувам гласа на Рос, макар и слабо.

— Мосю Поаро ли е? — Звучеше припряно и развълнувано.

— Да, аз съм.

— Вижте, не бих искал да ви безпокоя, но има нещо, което ми се струва доста странно. Става дума за смъртта на лорд Еджуеър.

Поаро да се изпъна като струна.

— Продължавайте, продължавайте.

— Може да ви се стори истинска глупост…

— Не, не, моля ви. Кажете ми, не се стеснявайте.

— Споменаването на Париж ме наведе на тази мисъл. Вижте… — Откъм слушалката долетя слабият звук на входен звънец. — Само за секунда — каза Рос.

Чу се как поставя слушалката върху нещо твърдо. Зачакахме — Поаро със слушалка в ръка, а аз до него. Чакахме, а минутите се нижеха една след друга. След малко Поаро неспокойно запристъпва от крак на крак. Погледна към часовника. Затвори и се обади на централата. После се обърна към мен:

— Телефонът от другата страна на линията още е отворен, но не се обажда никой. Бързо, Хейстингс, намерете адреса на Рос в указателя. Трябва незабавно да отидем там!