Смъртта на лорд Еджуеър

Срещата

С Поаро пристигнахме в дома на лорд Еджуеър на Риджънт Гейт, нетърпеливи и превъзбудени. Не притежавах склонността на Поаро „да психологизирам“, но няколкото изречения, с които лейди Еджуеър бе описала лорда, събудиха любопитството ми. С нетърпение очаквах срещата, за да проверя собствената си преценка.

Домът бе внушителен — чудесна привлекателна постройка, макар и малко мрачна. Нямаше цветя по прозорците, нито каквато и да е украса.

Веднага ни отвориха. За наша изненада не бяхме посрещнати от възрастен беловлас иконом, който би бил в унисон с вида на дома. Тъкмо обратното — отвори ни красив младеж, най-красивият, когото някога съм виждал. Висок, с руса коса, той спокойно би могъл да послужи като модел за скулптура на Хермес или Аполон. За разлика от привлекателната му външност обаче неговият тих, мек глас издаваше женственост, което не ми се понрави. Беше наистина странно, но той ми напомняше на някого, когото бях виждал наскоро, но на кого — за нищо на света не можех да си припомня.

Попитахме за лорд Еджуеър.

— Оттук, моля.

Поведе ни през преддверието, покрай стълбището и спряхме пред една врата в задния му край.

Той я отвори и съобщи за нас със същия глас, към който вече изпитвах инстинктивно недоверие.

Стаята, в която влязохме, беше нещо като библиотека и стените й бяха покрити с рафтове с книги. Тъмните мебели впечатляваха с изискаността си, докато столовете изглеждаха твърде официални и неудобни.

Лорд Еджуеър стана да ни посрещне — беше висок мъж около петдесетте, с тъмна, прошарена коса, слабо лице и саркастична усмивка. Изглеждаше злонравен и намусен, а очите му излъчваха някаква особена потайност. Реших, че в тях има нещо твърде непривично.

Поведението му беше строго официално.

— Мосю Еркюл Поаро? Капитан Хейстингс? Моля, седнете.

Седнахме. В стаята беше хладно. През единствения прозорец се процеждаше съвсем малко светлина и целият този сумрак правеше хлада още по-осезаем.

Лордът вдигна писмо с почерка на приятеля ми.

— Името ви, мосю Поаро, ми е познато, разбира се. Има ли човек, който да не го знае? — Поаро се поклони на комплимента. — Не виждам обаче какво общо имате с тази работа. Пишете, че искате да се срещнете с мен от името — той направи кратка пауза — на съпругата ми.

Лордът произнесе последните думи по особен начин — сякаш му струваха върховно усилие.

— Така е — потвърди приятелят ми.

— Доколкото знам, вие се занимавате с разрешаване на загадките около различни престъпления, нали така, мосю Поаро?

— На проблеми, лорд Еджуеър. Разбира се, някои от тях са свързани с престъпления. Но съществуват и друг вид проблеми.

— Несъмнено. И какъв е проблемът тук?

Сарказмът в думите му този път беше съвсем недвусмислен, но Поаро не му обърна внимание.

— Имам честта да се явя пред вас по молба на лейди Еджуеър — започна. — Лейди Еджуеър, както навярно ви е известно, желае развод.

— Знам го много добре — изрече лордът хладно.

— Нейното желание е да обсъдим този проблем.

— Няма какво да се обсъжда.

— Значи отказвате, така ли?

— Да отказвам? В никакъв случай.

Поаро очакваше всичко друго, но не и това. Много рядко съм го виждал изненадан, но този път случаят явно беше такъв. Видът му беше почти комичен — зяпнал от почуда, с разперени ръце и вдигнати вежди — точно като герой от комикс.

— Comment? — промълви с усилие. — Добре ли чух? Вие не отказвате?

— Трудно ми е да проумея вашата реакция, мосю Поаро.

— Ecoutez10, вие наистина ли желаете да се разведете със съпругата си?

— Определено. Тя го знае отлично, защото й го написах в писмото.

— Вие сте й го написали?

— Да, преди шест месеца.

— Нищо не разбирам. Не разбирам абсолютно нищо.

Лорд Еджуеър не отговори.

— Беше ми обяснено, че вие сте принципно против развода.

— Не смятам, че моите принципи са ваша работа, мосю Поаро. Вярно е, че не се разведох с първата си жена. Съвестта ми не го позволи. Вторият ми брак обаче, признавам съвсем искрено, беше грешка. Когато жена ми предложи да се разведем, отказах категорично. След шест месеца тя ми писа отново, като настояваше за същото. Мисля, че иска да се омъжи отново — за някакъв филмов актьор или нещо подобно. Междувременно схващанията ми по този въпрос се бяха променили. Изпратих й писмо до Холивуд, в което й го съобщих. Сега ми е трудно да си обясня вашето присъствие тук. Навярно става въпрос за пари.

В последните му думи отново прозвучаха презрение и насмешка.

— Твърде любопитно — измърмори Поаро. — Твърде любопитно. Има нещо в цялата история, което изобщо не мога да разбера.

— Що се отнася до пари — продължи лордът, — нямам никакво намерение да предприемам каквото и да е. Съпругата ми ме напусна по собствено желание. Ако иска да се омъжва за друг, давам й пълната свобода да го стори. Но не виждам защо трябва да иска от мен дори и едно пени, а тя наистина няма и да получи нищо.

— Изобщо не е ставало въпрос за финансови претенции.

Лорд Еджуеър вдигна вежди.

— Джейн явно се омъжва за голям богаташ — процеди той цинично.

— Тук явно има нещо, което не проумявам — въздъхна Поаро. Беше озадачен и намръщен от усилената мисловна дейност. — Научих от лейди Еджуеър, че многократно е наемала адвокати да преговарят с вас.

— Вярно е — потвърди сухо лордът. — Английски адвокати, американски адвокати, какви ли не адвокати, до най-големите негодници. Накрая, както вече споменах, ми писа лично.

— И в началото вие сте й отказали.

— Точно така.

— Но след като сте получили писмото й, променяте решението си. Бих искал да ми отговорите защо, лорд Еджуеър.

— Писмото й няма нищо общо с това — реагира остро лордът. — Просто промених възгледите си и това е всичко.

— Доста внезапна промяна.

Не последва отговор.

— Кое точно ви накара да промените мнението си, лорд Еджуеър?

— Това съвсем не е ваша работа, мосю Поаро. Не желая да го обсъждам. Да речем, че с течение на времето съм разбрал ползата да сложа край на една — простете за израза — унизителна връзка. Вторият ми брак беше грешка.

— И съпругата ви твърди същото — тихо каза Поаро.

— Нима?

За миг в очите му се появи странен блясък, но веднага изчезна.

Лордът стана и след като си казахме довиждане, той като че ли се поотпусна.

— Извинете ме за отменената среща, но ми се налага утре спешно да замина за Париж.

— Но моля ви се! Моля ви се!

— Става въпрос за разпродажба на предмети на изкуството. Отдавна желая да притежавам една малка статуетка — наистина съвършено произведение — макар че навярно ще ви се стори зловеща. Но на мен зловещото винаги ми е допадало. Просто имам по-особен вкус.

На лицето му отново се появи онази саркастична усмивка. Междувременно бях успял да хвърля поглед към книгите от по-близките лавици. Сред тях забелязах мемоарите на Казанова, книга за живота на маркиз Дьо Сад, друга за изтезанията през Средновековието.

Спомних си как бе потръпнала Джейн Уилкинсън, когато разказваше за съпруга си. Реакцията й бе толкова искрена, че отхвърляше всякакво съмнение за актьорски трик. Запитах си що за човек е Алфред Св. Винсънт Марш, четвърти барон Еджуеър.

Той се сбогува с нас извънредно учтиво и натисна звънеца. Излязохме. Икономът с осанка на гръцки бог ни чакаше в преддверието. Вече затварях вратата на библиотеката зад себе си, когато нещо ме накара да хвърля поглед навътре. Едва не извиках от изненада.

От любезната усмивка нямаше и следа — устните на лорда бяха опънати назад и оголваха зъбите му чак до венците, а очите му горяха трескаво в безумна ярост.

Вече не се питах защо го напуска и втората му жена. Все пак се учудих на способността му да се владее. Как бе успял през целия този разговор да запази ледено самообладание и да демонстрира непреднамерена любезност!

Тъкмо бяхме стигнали изхода, когато от дясната ни страна се отвори врата. Показа се девойка, която се стъписа при срещата си с нас.

Беше висока и стройна, с черна коса и бяло лице. Очите й, тъмни и уплашени, за миг срещнаха моите. Почти в същия миг тя потъна обратно в стаята, сякаш бе сянка.

След секунда се озовахме на улицата. Поаро спря първото такси и поръча на шофьора да кара към Савой.

— Е, Хейстингс — каза той, като премигваше с очи, — срещата изобщо не протече така, както си представях.

— Да, наистина. Странна птица се оказа лордът! — Разказах му какво видях на излизане от библиотеката.

Поаро поклати глава бавно и замислено.

— Допускам, че той е на границата на лудостта, Хейстингс. Уверен съм, че се занимава с какви ли не необичайни прегрешения и че зад тази фасадата на ледено безразличие се крие дълбоко вкоренена жестокост.

— Нищо чудно, че и двете му съпруги са го оставили.

— Имате право.

— Поаро, видяхте ли на излизане една девойка — тъмнокоса, с бледо лице?

— Да, mon ami. Изплашена и нещастна млада дама.

Гласът му прозвуча тъжно.

— Коя ли е тя?

— Вероятно дъщеря му.

— Наистина се страхуваше от нещо — казах бавно. — Такъв дом навярно е твърде мрачно място за едно младо момиче.

— Прав сте. А, пристигнахме, mon ami. Да побързаме да съобщим на лейди Еджуеър добрите новини.

Джейн си беше в хотела. След като й телефонира, администраторът ни уведоми, че ни очакват. Едно пиколо ни придружи до вратата на апартамента й.

Отвори ни спретната жена на средна възраст с очила и прилежно подредена побеляла коса. Откъм спалнята долетя гласът на Джейн:

— Елис, мосю Поаро ли е? Покани го да седне. Обличам си нещо и идвам веднага!

„Нещото“, което Джейн Уилкинсън носеше, бе ефирен пеньоар, който като че ли целеше повече да покаже, отколкото да прикрие. Тя влезе и изрече нетърпеливо:

— Е, добре ли мина всичко?

Поаро стана и поднесе устни към ръката й.

— Точно така, мадам, всичко е добре.

— Как… какво искате да кажете?

— Лорд Еджуеър е напълно съгласен на развод.

— Какво?

Ако появилото се на лицето й изумление не беше истинско, бях готов да я призная за най-голямата актриса, която съм срещал.

— Мосю Поаро! Вие успяхте! И то от първия път! О, боже, вие сте гениален. И как, за бога, го направихте?

— Мадам, тези ваши комплименти са незаслужени, тъй като още преди шест месеца съпругът ви е оттеглил отказа си за развод в специално писмо до вас.

— Добре ли ви разбрах? Писмо? Къде е то?

— Доколкото разбрах, тогава все още сте били в Холивуд.

— Но аз не съм го получила! Трябва да се е загубило. Само като си помисля как съм се побърквала от мислене, как съм се страхувала и притеснявала през цялото това време!

— Лорд Еджуеър смята, че възнамерявате да се омъжвате за актьор.

— Естествено. Аз му го казах — усмихна се тя като доволно дете. После изведнъж на лицето й се появи тревога. — Мосю Поаро, нали не споменахте нищо за мен и за херцога?

— Не, моля ви се. Аз съм дискретен. Това би било опасно, нали?

— Вижте, характерът му е много особен, много подъл. Женитбата ми за Мъртън може да му се стори нещо прекалено изискано за мен и нищо чудно да се опита да ни попречи. Докато филмов актьор звучи съвсем различно. Но, господа, независимо от всичко аз съм направо изумена! А ти, Елис? Не се ли изненадваш?

До този момент прислужницата бе влизала и излизала от спалнята, прибирайки различни връхни дрехи, намятани по облегалките на фотьойлите. Имах чувството, че през цялото време бе надавала ухо към разговора ни. Сега се оказа, че е довереница на Джейн.

— Изненадана съм, госпожо. Лордът явно доста се е променил оттогава — злобно подхвърли прислужницата.

— Сигурно е така.

— Явно неговото становище ви е непонятно. То ви озадачава, така ли? — заинтересува се Поаро.

— Да си призная — да. Но има ли смисъл да се притесняваме за такова нещо? Какво ме е грижа защо се е съгласил, след като вече е казал „да“?

— Не знам как е за вас, но за мен това определено представлява интерес, мадам.

Джейн не му обърна внимание.

— Важното е, че най-после съм свободна!

— Все още не сте, мадам!

Тя го погледна с нетърпение.

— Добре де, ще бъда свободна. Не е ли същото?

Поаро я гледаше с изражението на човек, който не споделя нейното мнение.

— Херцогът е в Париж. Трябва веднага да му телеграфирам. Боже мой! Майка му ще се побърка!

Поаро стана:

— Мадам, радвам се, че всичко се нарежда по ваш вкус.

— Довиждане, Поаро. Ужасно съм ви благодарна.

— За нищо, мадам.

— Но вие ми донесохте добрата вест, мосю Поаро. Наистина ви благодаря.

— Това е, приятелю — обърна се Поаро към мен, след като напуснахме апартамента. — Единственото важно нещо за нея — самата себе си! Изобщо не я интересува защо това писмо не е стигнало до нея. Навярно вече сте забелязали, Хейстингс, колко умела е тя в бизнеса, но и как е лишена от всякакъв интелект. Добрият бог не дава всичко.

— Освен на Еркюл Поаро — подхвърлих лукаво аз.

— Вие ми се присмивате, приятелю — отвърна Поаро, вече успокоен. — Елате да се поразходим край реката. Искам да подредя мислите си.

Запазих дискретно мълчание, оставяйки го да поднови разговора тогава, когато намери за добре.

— Това писмо… — поде отново той, докато крачехме край Темза. — То непрекъснато ме занимава. Съществуват четири възможности за изчезването му, приятелю.

— Четири?

— Да. Първата е да са го изгубили в пощата. Това понякога се случва, но само понякога. Даже твърде рядко. В случай че е било погрешно адресирано, отдавна трябваше да се е върнало при лорда. Не, склонен съм да отхвърля този вариант, макар да не изключвам вероятността той да се окаже единствено правилен. Втората възможност — нашата красавица просто лъже, че не го е получила. Звучи съвсем нормално. Стига да е в неин интерес, тази чаровна дама може винаги да излъже с присъщата й детска невинност. Само че не виждам къде е ползата за нея, Хейстингс. Ако е знаела за съгласието му да й даде развод, защо ще ме праща при лорда? Няма логика. Третата възможност — лордът лъже. Ако изобщо някой лъже тук, това по-скоро е той, отколкото съпругата му. Само че защо? За какво му е да измисля историята с писмото, написано преди шест месеца, когато може просто да се съгласи с предложението ми в момента? Склонен съм да мисля, че е изпратил писмото. Тук единственото неизвестно е мотивът му да промени така внезапно становището си по отношение на развода. Ето и четвъртата възможност — някой скрива писмото. И тук, Хейстингс, се сблъскваме с най-интересното — писмото може да е изчезнало или в Америка, или в Англия. Този, който го е потулил, не е искал лейди и лорд Еджуеър да се разведат. Хейстингс, бих дал много, за да науча какво се крие зад тази работа. Сигурен съм, че тук има нещо — готов съм да се закълна.

Помълча известно време и добави:

— Нещо, което до този момент само е загатнало за себе си.