Смъртта на лорд Еджуеър

Вечерята

На Поаро му беше необходимо известно време, за да се съвземе от първоначалното стъписване!

— Но, мадам — запремига той, — отърваването от съпрузи съвсем не е в кръга на моите професионални ангажименти!

— О, това ми е известно, разбира се.

— Според мен имате нужда от адвокат.

— Тук вече грешите. Дошли са ми до гуша. Имала съм работа и с честни адвокати, и с мошеници, но нито един от тях не успя да ми помогне. Те си знаят само закона и явно са лишени от нормалната способност да разсъждават.

— А аз не съм, така ли?

Тя се засмя.

— За вас казват, че сте стара лисица!

— Comment? Лисица? Не разбирам.

— Вие сте човекът, от когото имам нужда.

— Мадам, възможно е в главата си да имам нещо, възможно е и да нямам — фактически имам, защо да се преструвам? Само че вашата дребна афера не е в моето амплоа.

— Не смятам така. Това също е проблем, който изисква решение, нали?

— А, проблем!

— При това сериозен! — продължи Джейн Уилкинсън.

— Не ми приличате на човек, който се плаши от трудности.

— Позволете ми да ви поздравя за вашата проницателност, мадам. Въпреки всичко не се занимавам с разводи. Не намирам за почтени този вид разследвания, ce metier la4.

— Скъпи ми Поаро, не искам от вас да се превръщате в шпионин. Работата не е в това. Просто трябва да се отърва от този човек и съм сигурна, че вие ще ми кажете как.

Поаро замълча. Когато продължи, гласът му звучеше различно:

— Първо ми кажете, мадам, защо толкова силно желаете „да се отървете“ от лорд Еджуеър?

Отговорът й дойде без никакво колебание:

— Ще ви кажа. Просто искам да се омъжа отново. Каква друга причина би могло да има?

Големите й сини очи бяха съвсем искрени.

— Нима е толкова трудно да се получи развод?

— Не познавате съпруга ми, мосю Поаро. Той е… Той е… — Тук тя потрепери. — Не знам как да ви обясня. Той е особен, не е като другите.

След кратка пауза актрисата продължи:

— Той просто не е трябвало да се жени — за никоя. Повярвайте ми! Не съм в състояние да го опиша — много е особен. Първата му съпруга избягала от него и изоставила тримесечното си бебе. Отказал да й даде развод и нещастницата умряла някъде в чужбина. Аз съм втората му жена. Не можах да изтърпя, уплаших се. Заминах за Щатите. Лично аз не съм му давала поводи за развод, но дори да имаше такива, той нямаше да ги забележи. Той е… той е направо фанатик.

— В някои щати на Америка бихте получили развод, мадам.

— Това не ме устройва, защото имам намерение да живея в Англия.

— Значи в Англия, така ли?

— Да.

— За кого, ако не е тайна, ще се омъжвате?

— Точно там е работата. За херцога на Мъртън.

Поех дълбоко въздух. Същият този херцог бе разочаровал много майки с дъщери за омъжване. Младеж с монашески нрав, страстен католик, той изцяло се намираше под влиянието на майка си — овдовялата херцогиня, която всяваше страхопочитание навсякъде. Младият херцог водеше строг, пуритански живот, колекционираше китайски порцелан и се славеше като естет. Говореше се, че не се занимавал с жени.

— Луда съм по него — призна Джейн сантиментално. — Не съм срещала друг като херцога, а и дворецът Мъртън е чудесен. Всичко е толкова неповторимо романтично! Той е страшно красив — като приказен монах.

Тя се замисли.

— Когато се оженим, ще се откажа от сцената. Не ме привлича вече.

— И междувременно — напомни й Поаро сухо — лорд Еджуеър непоправимо пречи на тези романтични мечти.

— Точно така! Това ме подлудява. Разбира се, ако бяхме в Чикаго, лесно щяха да му видят сметката, само че тук не се постъпва така.

— Тук — усмихна се Поаро — преобладава мнението, че всеки има право на живот.

— Не съм много съгласна. Смятам, че Англия спокойно би могла да се лиши от някои свои политици. А предвид моето отношение към лорда, загубата няма да е кой знае каква — даже напротив.

На вратата се почука и сервитьорът влезе с вечерята. Джейн Уилкинсън продължи, без да обръща внимание на присъствието му.

— Мосю Поаро, но аз не искам от вас да го убивате.

— За което съм ви много благодарен, мадам.

— Просто си мислех, че може да намерите някакъв интелигентен начин да поговорите със съпруга ми. Да го убедите да приеме развода. Сигурна съм, че ще успеете.

— Надценявате ме, мадам.

— Моля ви, измислете нещо, мосю Поаро! — Тя се наведе напред. Сините й очи отново широко се отвориха. — Нима не желаете да бъда щастлива?

Гласът й беше като от кадифе — приглушен и изкусително прелъстителен.

— Не бих искал да преча на ничие щастие — деликатно отвърна Поаро.

— Щастието на другите не ме интересува.

— Винаги ли мислите само за себе си, мадам? — усмихна се той.

— Смятате, че съм егоистка?

— Не казах точно това, мадам.

— Да, такава съм, признавам. Но, разберете, не понасям да съм нещастна. Това влияе дори на играта ми. А ще бъда безкрайно нещастна, ако той не се съгласи на този развод — или не умре. Всъщност — продължи тя замислено, — много по-добре би било, ако умре. Тогава ще се чувствам напълно свободна.

С поглед потърси съчувствие у Поаро.

— Ще ми помогнете, нали, мосю Поаро? — Тя стана, взе наметката си и насочи умоляващ поглед към него. Чух гласове навън в коридора. Вратата беше открехната. — Ако не го сторите… — продължи тя.

— Ако не го сторя, мадам?

Тя се засмя.

— Тогава ще скоча в някое такси, ще отида при него и ще му видя сметката сама.

Тя изчезна в съседната стая, като продължаваше да се смее. В същия момент влязоха Брайън Мартин, Карлота Адамс и компаньонът й. Придружаваше ги другата двойка от масата на Брайън и Джейн Уилкинсън, които бяха представени като господин и госпожа Уидбърн.

— Къде е Джейн? — попита Мартин, след като поздрави. — Поръчката й е изпълнена.

Джейн се появи на вратата с червило в ръка.

— Доведохте ли я? Прекрасно! Госпожице Адамс, възхитена съм от вашето представление! Докато ви гледах, изпитах непреодолимото желание да се запознаем. Елате да си побъбрим, докато оправя малко лицето си. Изглеждам просто ужасно.

Карлота Адамс прие поканата, а Брайън Мартин се просна в най-близкото кресло.

— Е, мосю Поаро — каза той, — май се хванахте в капана, а? Приехте ли вече да се борите за нейната кауза? Колкото по-рано се предадете, толкова по-добре. Думата „не“ е напълно непонятна за нея.

— Сигурно не я е чувала досега.

— Джейн е много интересна жена — каза Мартин. Облегна се назад и изпусна кълбо дим към тавана. — За нея не съществува никакво табу, никакви морални задръжки. Но пък не бих я нарекъл неморална — категорично не. Момент! Като че ли „аморална“ звучи по-точно. На този свят за нея съществува само едно — нейните собствени желания.

Той се засмя.

— Предполагам, че би убила, без да й мигне окото, и същевременно би се почувствала дълбоко засегната и наранена, ако я хванат и поискат да я обесят за това. Бедата е там, че наистина ще я хванат, просто защото не умее да разсъждава. Готова е да скочи в някое такси, да отиде и да стреля — ето как си представя Джейн убийството.

— Питам се защо ли споделяте всичко това? — измърмори Поаро.

— Казахте ли нещо?

— Добре ли я познавате, мосю?

— Да, мисля, че може да се каже и така… — Пак се засмя.

Направи ми впечатление горчивината в смеха му.

— А вие какво мислите? — рязко се обърна Брайън към останалите.

— О, Джейн е егоистка — съгласи се госпожа Уидбърн. — Но за една актриса това е задължително — как иначе би изявила личността си?

Поаро не отговори. Втренчен бе в Мартин и го изучаваше с необяснимо за мен любопитство.

В този момент Джейн влетя откъм съседната стая, следвана от Карлота Адамс. Изглеждаше доволна от „оправянето на лицето си“, каквото и да означаваше този израз. Само че на мен то ми изглеждаше непроменено, просто защото не виждах как може да стане по-красиво.

Вечерята премина весело, макар от време на време да усещах около себе си някакви подмолни течения — нещо, което ми беше трудно да си обясня.

Според мен Джейн Уилкинсън нямаше нищо общо с това. Тя беше просто една откровена млада жена, чужда на задни помисли. Пожелала бе да говори с Поаро и незабавно постигна своето. Сега очевидно се намираше в особено добро настроение. Поканата й към Карлота Адамс приех като обикновен каприз. Явно Джейн се бе забавлявала като дете на сполучливата имитация на собствената си личност.

Не, тези подмолни течения нямаха нищо общо с Джейн Уилкинсън. И все пак откъде идеха те тогава?

Започнах да изучавам гостите по ред. Брайън Мартин? Той със сигурност не се държеше естествено. Това обаче навярно се дължеше на факта, че е филмова звезда. Притежаваше прекаленото самочувствие на суетен мъж, свикнал постоянно да играе роли.

Във всеки случай Карлота Адамс се държеше нормално. Беше скромна девойка с приятен гърлен глас. Възползувах се от случая, че съм близо до нея, и се постарах да я проуча по-внимателно. Тя безспорно притежаваше чар, но от по-особено естество. Очарованието й бе лишено от някоя по-характерна черта. Тази липса като че ли предизвикваше определено размиване на индивидуалността й. Дори външният й вид го доказваше — мека, тъмна коса, сини, някак безизразни очи, бледо лице и подвижна и чувствителна уста. Безспорно симпатично лице, но човек трудно би я разпознал, ако я срещнеше с други дрехи.

Изглеждаше доволна от комплиментите и благоразположението на Джейн. Помислих си, че всяко момиче на нейно място би реагирало така, но точно в този момент се случи нещо, което ме накара да променя малко прибързаните си изводи.

Карлота Адамс погледна през масата към домакинята, която тъкмо се обръщаше към Поаро. Погледът й просто съвсем хладно и целенасочено изучаваше Джейн Уилкинсън, но най-вече ме порази недвусмислената враждебност на тези бледосини очи.

Може би си въобразявах. Навярно беше най-обикновена професионална завист. Джейн определено се бе изкачила вече на своя творчески връх, докато Карлота се намираше едва в неговото подножие.

Огледах останалите трима. Какво можеше да се каже за господин и госпожа Уидбърн? Той беше висок, едва ли не мъртвешки слаб, а тя — закръглена и приказлива жена с приятна външност. Бяха богати и обожаваха всичко, свързано с театъра. Това, изглежда, бе единствената им страст, а за тяхно съжаление аз се оказах зле информиран събеседник поради отсъствието ми от Англия. В крайна сметка госпожа Уидбърн скоро ми обърна широкия си гръб и просто забрави, че съществувам.

Последният член на компанията беше мургавият младеж с кръгло и весело лице, който придружаваше Карлота Адамс. Още от самото начало той не ми се стори толкова трезвен, колкото подобава на човек на негово място. Все повече се наливаше с шампанско и затвърждаваше това мое впечатление.

Пренебрежението на околните явно му действаше потискащо. Първата половина от вечерята прекара в мрачно мълчание. Към края обаче изля душата си пред мен, навярно останал с впечатлението, че се числя към кръга на най-старите му приятели.

— Искам да кажа, че… — говореше той. — Не, не това. Не, стари момко, това не е…

Тук умишлено не предавам склонността му да слива думите си.

— Искам да кажа… — продължи той. — Да, питам ви! Да вземем едно момиче, което… ами което си пъха носа навсякъде и само обърква нещата. Не съм й казвал нито дума по така. Тя не е такова момиче. От пуританско потекло е, пристигнали още с „Мейфлауър“… нали разбирате? Дявол го взел — момичето е почтено! Искам да кажа… Какво говорех всъщност?

— Че не ви е било лесно — опитах се да го утеша аз.

— Да, по дяволите, така е! По дяволите, трябваше да заема пари за това соаре тук от шивача си… Разбрано момче е той. От години му дължа пари и това ни свързва. Няма нищо по-хубаво от връзките, нали така, старче? Например вие и аз. Да, вие и аз. Но кой сте вие всъщност?

— Казвам се Хейстингс.

— Не може да бъде! Кълна се, че адски приличате на Спенсър Джоунс. Стар приятел. Знаем се от Итън и Хароу, взех пет лири на заем от него. Мисълта ми е, че страшно много хора си приличат. Ако бяхме китайци, нямаше изобщо да се разпознаваме. — Младежът поклати тъжно глава, след което изведнъж се развесели и отпи още шампанско: — Добре поне, че не съм негър!

Това откритие така го въодушеви, че следващите му реплики прозвучаха съвсем обнадеждаващо:

— Горе главата, човече! — отправи жизнерадостен апел към мене. — Казвам ви — горе главата! Ще дойде ден — сигурно ще съм на седемдесет и пет — когато ще съм богат. Щом чичо ми умре. И ще се издължа на шивача.

Седеше и се усмихваше щастливо на тази своя мисъл.

Не знам защо, но този младеж ми стана симпатичен. Лицето му беше кръгло и на него се мъдреха някакви нелепи мустачки, които като че ли някой беше изоставил насред пустиня.

Забелязах, че Карлота Адамс го държи под око. След поредния си поглед към него тя се надигна, за да си върви.

— Страшно мило от ваша страна, че дойдохте! — каза Джейн. — Умирам за такива непринудени срещи. А вие?

— Не бих казала — отвърна госпожица Адамс. — Боя се, че аз винаги внимателно си планирам нещата. Така си спестявам главоболията.

В поведението й се долавяше нещо смущаващо.

— Е, във всеки случай вашите успехи ви оправдават — засмя се Джейн. — Никога не съм се забавлявала така, както на представлението ви тази вечер.

Американката се отпусна.

— Много сте мила — каза топло тя. — Вашата оценка е много важна за мен. Имам нужда да ме окуражават. Като всички останали.

— Карлота — обади се младежът с черните мустачки, — стисни ръката на леля Джейн, благодари й за вечерята и да тръгваме.

Той се промъкна през вратата, без да залита, и това беше неимоверен пример за самообладание. Карлота бързо го последва.

— Кое бе това същество, което нахълта тук и току-що ме нарече леля Джейн? Изобщо не съм го забелязала.

— Скъпа, не му обръщайте внимание! — обади се госпожа Уидбърн. — Като студент в Оксфорд беше истински талант в театралния кръжок. Не е за вярване, нали? Тъжно е как едно дарование се погубва. А сега ние с Чарлз също трябва да излитаме!

И семейство Уидбърн съответно излетяха, придружени от Брайън Мартин.

— Е, мосю Поаро?

Поаро й се усмихна.

— Eh bien, лейди Еджуеър?

— Не ме наричайте така, за бога! Искам да забравя това име! Вие сте най-коравосърдечният човек в Европа!

— Не, не, мадам, съвсем не съм коравосърдечен.

Хрумна ми, че вероятно Поаро е пил малко повече шампанско от необходимото.

— Значи ще отидете при съпруга ми? И ще го накарате да направи каквото искам?

— Приемам да посетя лорда — предпазливо обеща Поаро.

— А щом ви откаже — както и ще направи — тогава ще измислите някакъв хитър план, нали? Казват, че в Англия няма друг като вас!

— Мадам, когато ставаше дума за коравосърдечност, споменахте Европа. А сега се ограничавате само с Англия.

— Ако уредите всичко, тогава няма да се огранича и с цялата вселена!

Поаро вдигна ръка в знак на неодобрение.

— Мадам, не ви обещавам нищо. Тъй като случаят ме заинтригува от психологическа гледна точка, ще се постарая да си уредя среща със съпруга ви.

— Подложете го, на каквито искате психоаналитични атаки. Може и да му се отрази добре. Но заради мен настоявам да постигнете успех! Трябва да изживея тази любов, мосю Поаро! — После добави замечтано: — Помислете само за сензацията, която ще предизвика!