Смъртта на лорд Еджуеър

Убийство

Следващият ден беше трийсети юни.

В 9.30 сутринта ни съобщиха, че инспектор Джап е долу и изгаря от нетърпение да ни види.

Бяха изминали години от последната ни среща с инспектора от Скотланд Ярд.

— Ah! Ce bon Japp11 — каза Поаро. — Какво ли го води насам?

— Сигурно ще търси помощ — подхвърлих язвително аз. — Пак е затънал в някоя каша и се е сетил за вас.

За разлика от Поаро аз не хранех особено благоразположение към Джап. Дразнех се не толкова от факта, че той използува ума на приятеля ми — в крайна сметка това се нравеше на Поаро, защото бе своего рода ласкателство, а от неприятно лицемерното държание на Джап, с което той се стараеше да прикрие очевидното. Обичам искрените хора. Споделих мислите си с Поаро, а той се засмя.

— Неотстъпчив сте като булдог, Хейстингс. Не забравяйте, че бедният Джап трябва да брани репутацията си и е напълно естествено да играе своите малки ролички.

Отбелязах колко глупаво изглежда това отстрани, но Поаро отново не се съгласи с мен:

— Външната изява — може да е bagatelle12 — но не е без значение за хората. Само така те съхранят те своята amour propre13.

Лично аз не бих имал нищо против дори и най-незначителното проявление на комплекс за малоценност у Джап, но спорът явно беше излишен. Освен това изгарях от нетърпение да науча причината за посещението му.

Инспекторът ни поздрави сърдечно.

— Май се каним да закусваме, а? Както виждам, мосю Поаро, още не сте намерили кокошки, дето да ви снасят квадратни яйца.

Това беше намек за оплакването на Поаро от различните размери на яйцата — сериозен повод да бъде засегнато чувството му за симетрия.

— Не, не съм — засмя се детективът. — Какво ви води при нас толкова рано, драги ми Джап?

— За мен не е рано. От два часа съм вече на крак. А това, което ме води тук, е убийство.

— Убийство?

— Лорд Еджуеър е бил убит снощи в дома си на Риджънт Гейт. Жена му го е намушкала с нож във врата.

— Как, съпругата му? — извиках аз.

Веднага си спомних думите на Брайън Мартин миналата сутрин. Като че ли беше предрекъл какво ще стане. Сетих се и как Джейн бе казала безгрижно, че „ще му види сметката сама“. Брайън Мартин я бе нарекъл аморална. Да, тя беше точно такава — коравосърдечна, егоцентрична и неразумна. Колко прав се оказа той!

Тези мисли още се въртяха в съзнанието ми, когато Джап продължи:

— Да. Нали я знаете — актриса е. Доста известна. Казва се Джейн Уилкинсън. Омъжила се за него преди три години. Не се разбирали и го напуснала.

Поаро изглеждаше озадачен и сериозен.

— Защо мислите, че именно тя го е убила?

— Няма място за мислене — сигурен съм. Познали са я. Даже не се е опитала да се скрие. Отишла до къщата с такси…

— С такси… — повторих аз механично след Джап. Думите й от предишната вечер в Савой отекнаха в съзнанието ми.

— … позвънила и попитала за лорд Еджуеър. Било е в десет часа. Икономът й казал да почака, но тя му отвърнала хладнокръвно: „Няма нужда, аз съм лейди Еджуеър. Предполагам, е в библиотеката.“ Тръгнала към библиотеката, отворила вратата и влязла вътре. Икономът се усъмнил, но какво можел да направи? Слязъл обратно долу. След десет минути чул входната врата да се затваря. Явно не е стояла дълго. Към единайсет икономът заключил входната врата както обикновено. Влязъл в библиотеката, но било тъмно. Помислил, че господарят му вече си е легнал. Сутринта една прислужница намерила трупа. Бил намушкан във врата.

— Никой ли не е чул вик или нещо подобно?

— Не, вратите на библиотеката са с дебела тапицерия. Имало е и движение по улицата. Пробождането е било смъртоносно, направо в малкия мозък. Лекарят каза, че удариш ли човек там, умира на място.

— Но трябва да знаеш къде да удариш. А това предполага познания по медицина, Джап.

— Да, така е. Засега само това е в нейна полза. Имала е страхотен шанс. Просто е уцелила мястото. Да се чудиш на късмета на някои хора.

— Едва ли ще е голям късмет за нея, ако я обесят, mon ami — забеляза Поаро.

— Вярно, така е. Ама и тя е постъпила глупаво — влязла като на парад, казала си името и прочие.

— Любопитно наистина.

— Вероятно не е мислела да върши нещо лошо. Скарали се, тя изважда джобно ножче и го намушква.

— Джобно ножче ли е било?

— Лекарят казва, че било нещо подобно. Каквото и да е то, взела го е със себе си. В раната нямаше нищо.

Поаро поклати глава неудовлетворен.

— Не, приятелю, звучи неправдоподобно. Познавам дамата лично. Не е способна на такова импулсивно деяние, дори да е изпаднала в ярост. Освен това тя е последната жена, която ще носи джобно ножче у себе си. Малко жени биха го направили, Джейн Уилкинсън не е сред тях.

— Казвате, че я познавате, мосю Поаро?

— Да, познавам я.

След тези думи замълча. Джап го гледаше въпросително.

— Да не би да знаете нещо повече, мосю Поаро? — осмели се да попита най-сетне той.

— А! — възкликна Поаро. — Добре, че се сетих. Какво всъщност ви води насам, Джап? Май не сте дошли просто да видите стария си приятел? Прав съм, нали? Станало е убийство и убиецът е налице. Имате и мотив… Между другото — какъв е мотивът, Джап?

— Искала е да се омъжи за друг. Чували са я да го казва много пъти. Заплашвала е, че ще вземе такси и ще му види сметката.

— О, вие сте добре информиран, приятелю, много добре информиран — каза Поаро. — Явно са се намерили доброжелатели.

В погледа му като че ли се четеше въпрос, но Джап не му отговори.

— Работата ни е да слушаме какво се говори, мосю Поаро — каза той сдържано.

Поаро кимна. Протегна ръка към днешния вестник. Докато бе чакал, Джап очевидно го беше разтворил на средната страница. Почти механично Поаро сгъна вестника, изглади го с ръка и го сложи на мястото му. Не отделяше очи от заглавията, дълбоко озадачен.

— Не ми отговорихте — каза след малко. — Щом всичко е наред, тогава защо дойдохте при мен?

— Защото чух, че вчера сте ходили на Риджънт Гейт.

— Така значи.

— Щом го чух, веднага си казах: „Тук има нещо.“ Лордът е изпратил да повикат мосю Поаро. Защо? Какво ли е подозирал? От какво се е страхувал? И тогава си казах — по-добре да отида при Поаро, преди да предприема нещо определено.

— Какво имате предвид под „нещо определено“? Да не би да възнамерявате да арестувате дамата?

— Точно така.

— Не сте ли я виждали още?

— Видях я, разбира се. Първата ни работа беше да отидем в Савой. Не можехме да я оставим да ни се изплъзне.

— Аха! — каза Поаро. — Значи вие… — Той спря. Невиждащият му поглед, вперен до този момент във вестника, се промени. Той вдигна глава и продължи със съвсем различен тон: — И какво каза тя? Е, приятелю? Какво каза?

— Всичко беше по правилата, разбира се — казах й, че искам да даде показания и че всяка нейна дума може да бъде използвана срещу нея и т.н. Никой не може да обвини английската полиция в несправедливост.

— Според мен това направо граничи с глупостта. Но продължете. Какво каза дамата?

— Изпадна в истерия — ей това стана. Затръшка се наоколо, закърши ръце, накрая се строполи на земята. Направи го чудесно, две мнения няма. Великолепно го изигра.

— Аха! — отбеляза внимателно Поаро. — Значи сте останали с впечатлението, че поведението й не е било искрено, така ли?

Джап смигна грубовато.

— А вие как мислите? Че ще се хвана на тези номера? Тя да припадне — как не! Беше си чист номер. Кълна се, че дори се забавляваше от цялата тази история.

— Да — каза замислено Поаро. — Напълно е възможно. Какво се случи по-нататък?

— Е, дойде на себе си, искам да кажа — изигра и тази роля. Имаше охкане и ахкане, онази кисела краставица прислужницата й я упойваше с амоняк, докато накрая дамата се съвзе дотолкова, че да попита за адвоката си. Заяви, че нямало да каже и думичка без него. Първо истерия, после адвокат — това нормално поведение ли наричате, сър?

— Напълно нормално за случая — отговори Поаро спокойно.

— Нормално за човек, който е виновен и го знае, така ли?

— Съвсем не. Имам предвид темперамента й. Първо тя пресъздава пред вас своята представа за ролята на жена, която внезапно научава за смъртта на съпруга си. След като задоволява актьорския си инстинкт, идва ред на вродената й хитрост, която й диктува да повикат адвокат. Това, че разиграва една сцена и дори й се наслаждава, съвсем не е доказателство за нейната вина. То по-скоро доказва, че тя е родена актриса.

— Обаче не е невинна. Сигурен съм.

— Звучите съвсем уверено — подхвърли Поаро. — Допускам, че сте прав. Казвате, че не е дала никакви показания, така ли? Абсолютно никакви?

Джап процеди:

— И дума не каза без адвоката си. Прислужницата го повика по телефона. Оставих двама от хората си там и дойдох при вас. Исках да разбера какво става, преди да продължа по-нататък.

— И въпреки това вие вярвате, че е виновна?

— Много ясно, че е така. Просто искам да разполагам с достатъчно факти. Този случай ще вдигне много шум. Нищо няма да остане скрито. Вестниците ще гръмнат. Знаете ги какви са, нали?

— Като стана дума за вестници — подхвърли Поаро. — Какво мислите за това, приятелю? Очевидно не сте чели сутрешната преса внимателно.

Поаро се пресегна през масата и посочи с пръст един параграф от светските новини. Джап го прочете на глас:

— Снощи сър Монтагю Корнър даде великолепна вечеря в дома си на Темза в Чизуик. Сред присъстващите бяха сър Джордж и лейди Дю Фис, известният театрален критик Джордж Блънт, сър Оскар Хамърфелд от филмовото студио Овертон, госпожица Джейн Уилкинсън (лейди Еджуеър) и други.

За миг Джап си глътна езика, но бързо се окопити.

— Какво общо има това със случая? Изпратили са го на вестниците предварително, бас държа. Ще видите, че нашата дама не е била там, а ако се е появила, то това е станало по-късно, към 11 часа. Не трябва да се вярва толкова на пресата, сър. Вие най-добре го знаете.

— О, разбира се! Просто ми се стори любопитно, това е всичко.

— Случват се подобни съвпадения. Мосю Поаро, знам, че от вас трудно може да се изкопчи нещо, ама все пак мога да разчитам на вас, нали? Ще ми кажете ли защо ви повика лорд Еджуеър?

Поаро поклати глава:

— Лорд Еджуеър не ме е викал. Аз поисках среща с него.

— Сериозно? Но защо?

Поаро се поколеба за миг.

— Ще ви отговоря — каза бавно той. — Но ще го направя по особен начин.

Джап изсумтя. Почти му съчувствах. Понякога поведението на Поаро може да подлуди човек.

— Ако разрешите — продължи Поаро, — ще позвъня на един човек и ще го помоля да дойде тук.

— Кого имате предвид?

— Господин Брайън Мартин.

— Филмовата звезда? Какво общо има той?

— Мисля — каза детективът, — че ще ви заинтригува това, което той ще каже, а и навярно ще ви е от полза. Хейстингс, ще бъдете ли така добър?

Взех указателя. Актьорът имаше апартамент близо до парка „Сейнт Джеймс“.

— Виктория 49499, моля.

Не след дълго чух сънливия глас на Брайън Мартин.

— Ало? Кой е?

— Какво да му кажа? — пошепнах аз, закривайки слушалката с ръка.

— Кажете му — диктуваше Поаро, — че лорд Еджуеър е бил убит и че мосю Мартин ще ми направи огромна услуга, ако ме посети веднага.

Повторих всичко дума по дума. Отсреща се чу изненадано възклицание:

— Боже мой! Значи тя все пак го направи! Идвам веднага!

— Какво каза той? — попита Поаро.

Повторих точно думите на Мартин.

— Аха! — каза детективът с доволно изражение. — „Значи тя все пак го направи!“ Това ли каза той? Точно, ама точно както си мислех!

Джап го изгледа любопитно.

— Нищо не разбирам, мосю Поаро. Първо искате да ме убедите, че дамата може би не го е сторила, а сега става ясно, че сте го знаели от самото начало.

Поаро само се усмихна.