Смъртта на лорд Еджуеър

Вдовицата

Брайън Мартин удържа думата си и пристигна за по-малко от десет минути.

Докато го чакахме, Поаро разговаряше за странични неща, като категорично отказваше да задоволи любопитството на Джап дори и с най-малката дреболия.

Явно новината дълбоко бе разстроила актьора, защото лицето му беше бледо и посърнало.

— За бога, мосю Поаро — каза той, като подаде ръка. — Това е ужасно. Потресен съм и същевременно не бих казал, че съм изненадан. Винаги съм имал предчувствието, че такова нещо може да се случи. Може би си спомняте, че вчера го споделих с вас.

— Mais oui, mais oui14 — реагира Поаро. — Отлично си спомням какво казахте вчера. Но нека ви представя на инспектор Джап, който се занимава със случая.

Брайън Мартин погледна към Поаро с укор.

— Не знаех — промърмори. — Трябваше да ме предупредите.

Кимна хладно на инспектора и седна в едно кресло. Устните му бяха плътно стиснати.

— Не разбирам — понечи да изрази недоволството си Мартин, — защо ме повикахте. Какво общо има всичко това с мен?

— Мисля, че има — започна Поаро внимателно. — Когато става въпрос за убийство, трябва да пренебрегнем личните си настроения и антипатии.

— Но моля ви се. Та ние с Джейн сме играли заедно. Познавам я много добре. По дяволите, ние сме приятели.

— И въпреки това, когато научавате, че лорд Еджуеър е убит, вие веднага решавате, че го е извършила тя — добави Поаро сухо.

Актьорът подскочи.

— Искате да кажете… — Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си. — Искате да кажете, че греша? Че не го е направила Джейн?

Тук се намеси Джап.

— Успокойте се, господин Мартин. Разбира се, че е тя.

Младият мъж отново се отпусна в креслото.

— За миг си помислих — промърмори той, — че съм направил ужасна грешка.

— В подобни моменти приятелството не трябва да ви влияе — отсече Поаро.

— Така е, но…

— Приятелю, сериозно ли възнамерявате да застанете на страната на една жена, извършила убийство? Убийство — най-страшното престъпление? — попита Поаро.

Брайън Мартин въздъхна:

— Вие не можете да разберете. Джейн не е обикновена убийца. Тя… тя не знае какво е добро и зло. Честно казано, тя не знае какво е това отговорност.

— Съдебното жури ще каже какво знае — обади се Джап.

— Е, хайде, хайде — подкани го внимателно детективът. — Не вие я обвинявате. Това вече е направено. Не бива да криете от нас какво знаете. Имате дълг към обществото, млади човече.

Брайън Мартин въздъхна:

— Сигурно сте прав. Какво искате от мен?

Поаро и Джап се спогледаха.

— Чували ли сте лейди Еджуеър — или по-добре да я наричаме госпожица Уилкинсън — да изрича заплахи срещу съпруга си? — започна Джап.

— Да, на няколко пъти.

— Какво точно е казвала?

— Че ако не получи свобода, ще „му види сметката“.

— Не е било на шега, така ли?

— Не, мисля, че намеренията й бяха сериозни. Веднъж каза, че щяла да вземе такси до дома му и да го убие. Вие също го чухте, нали, мосю Поаро?

Актьорът чакаше приятеля ми да го подкрепи. Детективът кимна.

Джап продължи с въпросите:

— Господин Мартин, знаем, че дамата е искала да бъде свободна, за да се омъжи за друг. Известно ли ви е за кого? — Брайън кимна. — Кой е той?

— Херцогът на Мъртън.

— Херцогът на Мъртън? Охо! — инспекторът подвикна от изненада. — Цели се нависоко, а? Не е ли този херцог един от най-богатите хора в Англия?

Брайън кимна по-унило от всякога.

Поведението на Поаро си оставаше загадка за мен. Облегнат назад, със скръстени ръце, той ритмично поклащаше глава в знак на одобрение. Приличаше ми на човек, който си пуснал любима грамофонна плоча и се наслаждава на музиката.

— Съпругът й отказа ли да й даде развод?

— Да, съвсем твърдо.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Точно тук — Поаро се включи в разговора отново — на сцената излиза моя милост, добри ми Джап. Лейди Еджуеър ме помоли да се срещна със съпруга й, за да го склоня да се съгласи на развод. Имахме уговорена среща с лорда за днес сутринта.

Брайън Мартин тръсна глава.

— Щеше да е безсмислено — заяви той уверено. — Еджуеър никога не би се съгласил.

— Така ли мислите? — обяви Поаро и отправи дружелюбен поглед към него.

— Сигурен съм. Дълбоко в себе си Джейн също го знаеше. Никога не е вярвала, че може да успеете. Беше се отчаяла. Този човек се оказа маниакален противник на идеята за развод.

Поаро се усмихна. Очите му изведнъж бяха позеленели.

— Грешите, млади човече — каза Поаро кротко. — С лорда се видяхме вчера и той се съгласи на развод.

Брайън Мартин остана като втрещен от новината. Той се вторачи в Поаро, а очите му едва не изскочиха от орбитите си.

— Вие… вие сте го видели вчера? — заекна той.

— В 12.15 на обяд — поясни Поаро с присъщата си методичност.

— И той се съгласи на развод?

— Да, съгласи се на развод.

— Трябваше веднага да съобщите новината на Джейн! — извика младият мъж. В гласа му прозвуча укор.

— Това и направих, мосю Мартин.

— Направихте го? — възкликнаха заедно Мартин и Джап.

Поаро се усмихна и измърмори:

— Мотивът май взе да се клати, а? Сега, мосю Мартин, позволете ми да привлека вниманието ви върху един пасаж.

Поаро му показа вестника. Брайън прочете посоченото без особен интерес.

— Искате да кажете, че това е алибито? Предполагам, Еджуеър е бил застрелян снощи, нали?

— Не е застрелян. Прободен е с нож — уточни Поаро.

Мартин бавно постави вестника на масата.

— Написаното във вестника не променя нещата — каза той със съжаление. — Джейн не отиде на вечерята.

— Откъде знаете?

— Някой го спомена, но забравих точно кой.

— Жалко — замислено каза Поаро.

Джап го изгледа любопитно:

— Не мога да ви разбера, мосю. Изглежда, вече не искате дамата да е виновна.

— Но, добри ми Джап, аз съвсем не съм тесногръд, както си мислите. Само че така представен, случаят противоречи на елементарната интелигентност.

— Кое му противоречи на интелигентността? На мен нищо не ми противоречи.

Усетих как Поаро полага усилия да се сдържи.

— Имаме една млада жена, която, както твърдите, желае да се отърве от съпруга си. С този пункт съм съгласен. Тя самата ми го призна. Eh bien, какво предприема за тази цел тя? Повтаря няколко пъти пред свидетели високо и ясно, че възнамерява да го убие. След което една вечер отива в дома на съпруга си, представя се на иконома, намушква лорда с нож и се прибира. Как бихте нарекли всичко това, приятелю? Намирате ли признаци на здрав разум?

— Било е доста глупаво, разбира се.

— Глупаво? Та това е проява на пълен идиотизъм!

— Е — каза Джап и се изправи. — Когато престъпниците си губят разума, от това печели само полицията. Трябва да се връщам в Савой.

— Може ли да ви придружа, Джап?

Той не възрази и ние тръгнахме. Брайън Мартин неохотно се раздели с нас. Изглеждаше силно развълнуван. Настоятелно ни помоли да му се обадим, ако научим нещо ново.

— Нервен тип — беше коментарът на Джап за Брайън.

Поаро се съгласи.

В Савой заварихме един господин, чиято външност недвусмислено издаваше, че е адвокат. Той току-що беше пристигнал и заедно се отправихме към апартамента на Джейн. Джап заговори с един от хората си.

— Нещо особено? — лаконично попита той.

— Поиска да се обади по телефона!

— С кого разговаря? — поинтересува се Джап.

— С фирмата „Джейс“, за траурен тоалет.

Джап изруга под носа си. Влязохме в апартамента.

Вдовицата лейди Еджуеър мереше шапки пред огледалото. Беше с ефирна дреха от бяло и черно. Поздрави всички ни с ослепителна усмивка.

— О, мосю Поаро, колко мило, че дойдохте. Господин Моксън (това беше отправено към адвоката й), радвам се, че и вие сте тук. Седнете до мен и ми кажете на кои въпроси мога да отговарям. Господинът тук явно мисли, че тази сутрин съм излизала и убила Джордж.

— Искате да кажете „снощи“, мадам — поправи я Джап.

— Вие казахте днес в 10 часа.

— Казах десет вечерта.

— Все едно, не съм чула добре.

— Но, мадам, часът сега наближава десет — свирепо добави инспекторът.

Джейн ококори очи.

— О, колко съм ви благодарна — изчурулика тя. — От години не съм ставала толкова рано. Тогава трябва да е било на разсъмване, когато дойдохте първия път.

— Един момент, инспекторе — прозвуча авторитетният адвокатски глас на господин Моксън. — Кога, според вас, е станало това… ъ-ъ-ъ… достойно за съжаление… това покъртително събитие?

— Към 10 часа снощи, сър.

— Значи всичко е наред — отсече Джейн. — Бях на вечеря… О! — Тя закри уста с ръка. — Може би не трябваше да го казвам!

Очите й плахо потърсиха помощ в погледа на адвоката.

— Ако в десет снощи, лейди Еджуеър, вие сте ъ-ъ-ъ… вечеряла, аз… ъ-ъ-ъ… не виждам причина да не го споделите с инспектора. Няма никаква причина.

— Точно така — потвърди Джап. — Аз просто ви помолих да ми кажете какво сте правили снощи.

— Не беше така. Искахте да знаете нещо конкретно за 10 часа, без да изясните дали става въпрос за снощи или за тази сутрин. Както и да е — изплашихте ме ужасно, дори припаднах, господин Моксън.

— Къде беше вечерята, лейди Еджуеър?

— У сър Монтагю Корнър, в Чизуик.

— В колко часа отидохте там?

— Вечерята беше обявена за 8.30.

— Кога напуснахте хотела си?

— Към 8 часа. Отбих се в Пикадили Палъс да се сбогувам с една приятелка от Америка, която си заминаваше — госпожа Ван Дюзън. Пристигнах в Чизуик към девет без петнайсет.

— Кога си тръгнахте?

— Към 11.30.

— Направо тук ли се прибрахте?

— Да.

— С такси?

— Не. С кола. Наела съм я от фирмата „Даймлер“.

— Излизахте ли някъде по време на вечерята?

— Знаете ли, аз…

— Значи все пак сте излизали?

Джап приличаше на териер, който е подгонил плъх.

— Не знам какво имате предвид. Докато бяхме на масата, ме повикаха на телефона.

— Кой ви се обади?

— Предполагам, че беше някаква лоша шега. Някой попита: „Лейди Еджуеър ли е?“ Аз отвърнах: „Да, точно така.“ Изсмя ми се и затвори.

— Навън ли трябваше да излезете, за да говорите по телефона?

Джейн изненадано се ококори.

— Разбира се, че не.

— Колко време отсъствахте от масата?

— Около минута и половина.

Джап беше сразен. Убеден бях, че не вярва на нито една нейна дума, но след разказа на дамата не можеше да направи нищо, докато не се потвърди или отрече достоверността на думите й.

Той благодари хладно и се оттегли.

Тръгнахме и ние, но Джейн ни извика:

— Мосю Поаро, бихте ли направили нещо за мен?

— Разбира се, мадам.

— Изпратете, моля ви, телеграма на херцога в Париж. Отседнал е в Крийон. Той трябва да знае за случилото се. Не ми се иска да я пращам аз. Предполагам, че за седмица-две ще се наложи да бъда неутешима вдовица.

— Не е нужна телеграма, мадам — отказа й внимателно детективът. — Ще бъде публикувано във вестниците.

— Колко сте умен! Разбира се, че е така. По-добре да не телеграфирам. След като всичко мина добре, мисля, че трябва да се държа, както подобава на вдовица. С нужното достолепие и прочие. Реших да изпратя венец от орхидеи. В момента те май са най-скъпи. Ще се наложи да отида и на погребението. Вие как мислите?

— Първо се налага да отидете на следствието за установяване причините за смъртта, мадам.

— Като че ли сте прав. — Тя се замисли за минута. — Инспекторът от Скотланд Ярд изобщо не ми харесва. Той ме изплаши до смърт, мосю Поаро.

— Нима?

— Все пак е добре, че промених решението си и отидох на вечерята.

Поаро беше на път към вратата. При тези думи той внезапно се обърна.

— Какво казахте, мадам? Променили сте решението си?

— Мислех да не ходя. Вчера следобед имах ужасно главоболие.

Поаро преглътна няколко пъти. Понечи да каже нещо, но сякаш бе изгубил дар слово.

— Някой знаеше ли за това? — най-сетне успя да попита той.

— Да, разбира се. Бяхме цяла компания на чай. Поканиха ме на някакъв коктейл, но аз отказах. Обясних им, че главата ми се пръска и че се прибирам веднага, както и това, че няма да отида и на вечерята.

— А защо все пак отидохте, мадам?

— Елис се нахвърли върху мен. Каза, че не можело да постъпвам така. Старият сър Монтагю е влиятелна личност, пък е и твърде докачлив — лесно се обижда. Не ми пукаше обаче. Искам веднъж да се омъжа за Мъртън и всичко да свърши. Само че Елис винаги е по-внимателна. Наговори ми, че това е голям пропуск и прочие. В края на краищата реших, че може да има право. Затова и отидох.

— Дължите на Елис голяма благодарност, мадам — отбеляза Поаро сериозно.

— Сигурно. Смятате ли, че на инспектора всичко му е ясно?

Тя се засмя. Поаро не се присъедини към смеха й, а каза тихо:

— Въпреки всичко се налага да се помисли изключително сериозно. Да, изключително сериозно.

— Елис! — извика Джейн.

Прислужницата дойде от другата стая.

— Мосю Поаро твърди, че си постъпила много добре, като ме накара да отида на вечерята снощи.

Елис не вдигна глава към Поаро. В погледа й се четеше неумолимост и неодобрение.

— Не е хубаво да не изпълнявате обещанията си, мадам, а вие много обичате да го правите. Хората няма да ви прощават вечно. Започват да се сърдят.

Джейн взе шапката, която я заварихме да пробва, и отново я сложи на главата си.

— Мразя черния цвят — каза тя печално. — Никога не съм носила черно, но сега като примерна вдовица ще се наложи да го сторя. Всички тези шапки ме правят ужасна. Позвънете на другата фирма, Елис. Трябва поне да заприличам на нещо.

Поаро и аз се измъкнахме тихо от стаята.