Смъртта на лорд Еджуеър

Егоистката

Не мисля, че Поаро очакваше друг отговор на въпроса си. Поклати тъжно глава и остана вглъбен в мислите си. Джени Драйвър облегна лакти на масата и попита:

— А сега няма ли да ми обясните нещо и на мен?

— Мадмоазел — каза Поаро, — позволете ми първо да ви направя един комплимент. Вашите отговори бяха изключително интелигентни. Вие сте умна жена, мадмоазел. Искате да знаете дали имам намерение да ви разкрия нещо? Длъжен съм да ви предупредя да не очаквате прекалено много, освен всичко на всичко няколко голи факта, мадмоазел. — Той замълча, после промълви:

— Снощи лорд Еджуеър е бил убит в библиотеката си. В 10 часа вечерта една дама, предполагам, е била приятелката ви госпожица Адамс, отишла в дома му. Пожелала да се срещне с лорд Еджуеър и се представила за лейди Еджуеър. Носела златиста перука и е била гримирана като лейди Еджуеър, която, навярно знаете, е госпожица Джейн Уилкинсън, актрисата. Госпожица Адамс (ако е била тя) останала в дома само няколко минути. Излязла в 10.05, но не се прибрала почти до полунощ. Легнала си и взела голяма доза веронал. Сега, мадмоазел, може би отчасти разбирате защо ви зададох всички тези въпроси.

Джени си пое дълбоко въздух:

— Да. Сега разбирам. Сигурно сте прав, мосю Поаро. Може би наистина е била Карлота. Вчера тя си купи от мен нова шапка.

— Нова шапка ли казахте?

— Да. Спомена, че търси шапка, която да прикрива лявата страна на лицето й.

Налага се тук да вмъкна малко обяснения, тъй като не знам кога по-нататък ще успея да го направя. По мое време имаше много и различни модели шапки — така наречените „клош“, които закриваха цялото лице и човек рядко разпознаваше дори приятелите си. После на мода дойдоха кипнатите напред шапки, шапките, едва закрепени на тила, баретите и още безброй модели. През онзи юни най-модната шапка беше във формата на обърната надолу супена чиния и се носеше закрепена (по-скоро нахлузена плътно) над едното ухо, оставяйки косата от другата страна на показ.

— Тези шапки не се ли носят обикновено наклонени над дясната част на главата? — попита Поаро.

Моделиерката кимна.

— Само че имаме и няколко за обратната страна — поясни тя. — Някои жени предпочитат да показват десния си профил или си оставят път само от едната страна. А каква е била причината Карлота да крие тази част от лицето си?

Спомних си, че вратата на Риджънт Гейт се отваря наляво, за да може икономът да вижда добре всеки, който влиза. Спомних си също (бях го забелязал предишната вечер), че Джейн Уилкинсън има малка бенка в ъгълчето на лявото си око.

Нетърпеливо споделих тези неща с Поаро. Той потвърди наблюденията ми и закима енергично.

— Прав сте, прав сте. Vous avez parfaitement raison18, Хейстингс. Да, ясно е защо й е трябвала шапката.

— Мосю Поаро? — изведнъж Джени подскочи на мястото си. — Нима мислите… дори за секунда, че Карлота го е извършила? Че го е убила? Не е възможно да го мислите! Нима само защото е говорила лошо за него!

— Не го мисля. Но независимо от това ми е много любопитно защо изобщо е трябвало да го казва. Искам да знам причината. Какво точно е направил той? Какво е знаела тя за него, за да говори така?

— Не мога да ви кажа, но съм сигурна, че не го е убила. Тя е… О! Тя е изключително, дори прекалено изискана за такова нещо.

Поаро кимна одобрително.

— Да, да. Права сте. Тук определено съществува психологичен момент. Престъплението е извършено с определен научен подход, то не може да се причисли към нещо по-изискано.

— Научен подход?

— Убиецът е знаел точно къде да удари, за да порази най-важните нервни центрове в основата на черепа, при връзката му с гръбначния мозък.

— Да не е бил лекар? — замисли се Джени.

— Госпожица Адамс познаваше ли някой лекар? Имам предвид дали между приятелите си е имала лекар?

Джени поклати отрицателно глава.

— Не съм чувала. Поне тук.

— И още нещо. Госпожица Адамс носеше ли пенсне?

— Очила? Никога.

— А! — намръщи се Поаро.

Изведнъж в съзнанието ми изплува образ на лекар, обгърнат от типичния мирис на карбол, силно късоглед, с дебели лещи на очилата. Нелепо!

— Между другото, госпожица Адамс познаваше ли Брайън Мартин, филмовия актьор?

— О, да. Казвала ми е, че се познават от деца. Но не се виждаха често, а само от време на време. Веднъж тя сподели, че имал прекалено високо мнение за себе си.

Девойката погледна часовника си и възкликна:

— Божичко, трябва да изчезвам! Успях ли да ви помогна с нещо, мосю Поаро?

— Естествено, но ще се наложи да го направите отново.

— С удоволствие. Някой е нагласил цялата тази гадост и трябва да го открием.

Ръкувахме се набързо, за миг ни озари ослепителната й усмивка, после моделиерката ни напусна с присъщата си забързаност.

— Интересна личност — сподели Поаро, докато плащаше сметката.

— Симпатична е — изтъкнах аз.

— Винаги е удоволствие да имаш насреща си пъргав ум.

— Като че ли е малко коравосърдечна — продължих да мисля на глас. — Смъртта на приятелката й не я разстрои чак толкова, колко можеше да се предположи.

— Определено не е от сантименталните — съгласи се сухо Поаро.

— Доволен ли сте от разговора?

— Не. Надявах се да попадна на следа относно този Д. — който й е дал златната кутийка. Не успях. За беда Карлота Адамс е твърде сдържана. Не споделяла много-много за приятелите и евентуалните си интимни връзки. Но пък от друга страна този, на когото принадлежи инициативата за погаждане на номера, може изобщо да не е бил неин приятел, а просто познат. И този познат е решил да си направят шега, като се обзаложат на пари. Същият е видял златната кутийка у нея и е разбрал по някакъв начин какво е съдържанието й.

— Но как, за бога, са я накарали да вземе от праха и кога?

— Докато прислужницата е пускала писмото, вратата на апартамента е била отворена. Тук обаче се намесва случайността, което не ми харесва. Но сега ни чака работа. Разполагаме с още две улики.

— И кои са те?

— Първата е телефонното обаждане до номера във Виктория. Твърде възможно е Карлота Адамс да е пожелала да съобщи, че всичко е минало успешно. От друга страна пък изниква въпросът къде е била между 10.05 и полунощ. Не е изключено да се е срещнала с инициатора на случилото се. В такъв случай тя може просто да е позвънила на някоя приятелка.

— А втората?

— На нея възлагам всичките си надежди. Писмото, Хейстингс, писмото до сестра й. Може би — казвам може би — в него е описано всичко. Не би го сметнала за предателство, тъй като ще е прочетено след седмица, и то в друга страна.

— Наистина удивително, ако е така!

— Не бива да залагаме твърде много на това, Хейстингс, но все пак е една възможност. Всъщност сега се налага да започнем от другия край.

— Какво искате да кажете?

— Да открием кой и в каква степен ще се облагодетелства от смъртта на лорд Еджуеър.

Свих рамене.

— Освен племенника и съпругата му…

— Не забравяйте и този, за когото иска да се омъжи — добави Поаро.

— Херцогът? Но той е в Париж.

— Така е. Не можете да отречете обаче, че и той е сред заинтересованите. Нека прибавим и останалите в дома — иконома и прислугата. Не се знае какво може да са имали против лорда, нали? А сега най-напред трябва да насочим вниманието си към мадмоазел Джейн Уилкинсън, като я разпитаме отново. Тя е истинска хитруша, но може да ни подскаже нещо.

Отново се отправихме към Савой. Намерихме я сред кутии и опаковъчна хартия, а по облегалките на столовете бяха намятани скъпи черни облекла. Със съсредоточено и сериозно изражение Джейн пробваше пред огледалото поредната малка черна шапка.

— О, мосю Поаро. Седнете, моля ви, стига да намерите къде. Елис, моля те, разчисти място за сядане.

— Мадам, вие изглеждате прекрасно.

Джейн остана сериозна.

— Не искам да проявявам лицемерие, мосю Поаро, но човек трябва да съблюдава порядките, нали така? Искам да кажа, че според мен сега трябва да съм много внимателна. О, между другото, получих страшно мила телеграма от херцога.

— От Париж?

— Да, от Париж. Сдържана, естествено, с която ми изказва съболезнованията си, но аз умея да чета между редовете.

— Радвам се, мадам.

— Мосю Поаро… — Тя сключи ръце и сниши гърления си глас. Приличаше на ангел, който се готви да каже нещо изключително свято. — Напоследък мислих много. Имам чувството, че е станало чудо, ако ме разбирате правилно. Ето — аз съм тук, а всички мои притеснения отлетяха. Отпада досадният проблем за развода, отпаднаха тревогите ми. Пътят пред мен е ясен и чист. Всичко това ме кара да изпитвам някаква религиозност — разбирате ме, нали?

Затаих дъх. Поаро я погледна килнал глава на една страна. Тя говореше съвсем сериозно.

— Това значи изпитвате, мадам, а?

— Моите неща се подреждат сами — прошепна Джейн със страхопочитание. — Напоследък все си мислех за смъртта на лорд Еджуеър. И ето — той е мъртъв. Но това е почти като… като отговор на молитва.

Поаро се изкашля.

— Не мога да твърдя, че мисля като вас, мадам. Някой е убил съпруга ви.

Тя кимна.

— Да, естествено.

— Не ви ли е минавал през ума въпросът кой може да е този някой?

Тя се вторачи в него.

— Има ли значение? Херцогът и аз ще се оженим след четири-пет месеца…

Поаро положи усилия, за да се сдържи.

— Да, мадам, знам. Но независимо от всичко не ви ли е идвало наум да се запитате кой е убил съпруга ви?

— Не. — Тя изглеждаше твърде изненадана от тази мисъл. Тя явно веднага завладя съзнанието й.

— Не ви ли интересува? — попита Поаро.

— Боя се, че не особено — призна си тя. — Предполагам, че полицията ще го открие. Те са умни момчета. Не съм ли права?

— Да, така казват. Аз също ще се постарая да разбера.

— Вие? Много забавно.

— Защо забавно?

— Казах го просто така. — Погледът й разсеяно се върна отново на дрехите. Облече атлазено палто и се заоглежда в огледалото.

— Не възразявате ли? — Детективът замига с очи.

— Разбира се, че не, мосю Поаро. Ще ми бъде изключително приятно да го направите. Желая ви успех.

— Мадам, нужно ми е повече от пожеланието ви. Необходимо ми е вашето мнение.

— Мнение? — повтори Джейн разсеяно, докато въртеше глава наляво-надясно пред огледалото. — За какво?

— Кой, според вас, е убил лорд Еджуеър?

Джейн поклати глава:

— Нямам никаква представа.

Тя раздвижи раменете си в дрехата и взе малко огледало.

— Мадам! — извика Поаро. — КОЙ, според вас, Е УБИЛ СЪПРУГА ВИ?

Този път постигна желания ефект. Джейн го погледна стреснато и промълви:

— Джералдин, предполагам.

— Коя е Джералдин?

Но Джейн се бе разсеяла отново.

— Елис, скъси тук малко в дясното рамо. Така. Какво казахте, мосю Поаро? Джералдин е дъщеря му. Не, Елис, дясното рамо. Сега е по-добре. О, трябва ли вече да си тръгвате, мосю Поаро? Ужасно съм ви благодарна за всичко. Имам предвид развода, въпреки че всъщност той вече е безпредметен. Винаги ще помня колко чудесен бяхте.

След този разговор срещнах Джейн Уилкинсън още два пъти. Първият път беше на сцената, вторият — когато седях срещу нея на някакъв обяд. Но в паметта ми остана такава, каквато я видях тогава — погълната от мисълта за дрехи, а бълваше поток необмислени думи, които подтикнаха Поаро към нови действия. В онзи момент съзнанието й беше изцяло насочено към собствената й блажена личност.

— Epatant19 — възкликна Поаро, когато излязохме на тротоара на Странд.