Смъртта на лорд Еджуеър

Джени Драйвър

Следващата ни работа беше да посетим лекаря, чийто адрес научихме от прислужницата.

Той се оказа малко разсеян и припрян възрастен мъж. Беше чувал за Поаро и бурно изрази удоволствието си да се запознае лично с него.

— С какво мога да ви бъда полезен, мосю Поаро? — попита той след встъпителните любезности.

— Тази сутрин, мосю, са ви повикали при госпожица Карлота Адамс.

— А, да, бедното момиче. Много интелигентна актриса. Два пъти съм ходил на нейни представления. Много жалко, че свърши по този начин. Не разбирам защо са им опиати на тези момичета.

— Значи смятате, че е вземала опиати, така ли?

— Като лекар не бих се произнесъл толкова категорично. Във всеки случай не е използувала спринцовка, защото няма следи от убождания. Явно ги е поемала през устата. Прислужницата й твърди, че спяла добре, но човек не може да вярва на прислугата. Не допускам, че е взимала веронал всяка вечер, но е ясно, че го е употребявала от известно време.

— Какво ви кара да мислите така?

— Това… Дявол го взел… къде го сложих? — Той затършува в чантата си. — А, ето го!

Измъкна фин дамски плик от марокен.

— Ще има обследване за причините на смъртта, разбира се. А това го взех, за да не го забута някъде прислужницата.

В дамския плик имаше златна кутийка, върху която с рубини бяха изписани инициалите К. А. — ценна и скъпа вещ. Докторът повдигна капачето — беше почти пълна с бял прах.

— Веронал — поясни той. — Вижте какво пише вътре.

От вътрешната страна на капачето беше гравирано:

— Десети ноември — каза Поаро замислено.

— А сега сме юни. Това показва, че го е вземала най-малко шест месеца. И тъй като годината не е спомената, месеците могат да бъдат и осемнайсет, че и повече.

— Париж. Д. — повтори Поаро сериозно.

— Да. Това говори ли ви нещо? Впрочем не съм ви питал какво мислите по въпроса. Несъмнено имате нещо предвид. Навярно се чудите дали е самоубийство? Аз лично не бих могъл да го потвърдя, а и едва ли някой ще може. Според прислужницата вчера дамата е била в отлично настроение. Много прилича на нещастен случай и аз съм склонен да го приема като такъв. Вероналът е много коварен. Човек може да нагълта огромна доза и да не му стане нищо, а понякога и ей толкова може да го довърши. Много е опасен. Без съмнение при обследването на причините за смъртта ще го класифицират като нещастен случай.

— Мога ли да разгледам чантичката на мадмоазел?

— Разбира се, разбира се.

Поаро изсипа съдържанието — фина носна кърпичка с инициалите К. М. А. в ъгълчето, пудриера, червило, банкнота от една лира, малко дребни пари и едно пенсне.

Поаро прояви особен интерес към пенснето. Беше традиционно и строго, с позлатени рамки.

— Странно. Не знаех, че госпожица Адамс носи очила. Навярно ги е използвала само за четене.

Докторът ги взе.

— Не, не са за четене — потвърди той. — Доста са силни. Човекът, който ги е носил, явно е бил много късоглед.

— Да знаете дали госпожица Адамс…

— Не ми е била пациентка. Само веднъж ме повикаха да прегледам възпаления пръст на прислужницата. Тогава мярнах госпожица Адамс само за момент, но тя със сигурност не носеше очила.

Поаро благодари на доктора и си тръгнахме. Беше озадачен.

— Възможно е и да греша — призна той.

— Че Карлота се е представила за Джейн ли?

— Не, това като че ли вече се доказа. Имам предвид нейната смърт. Тя очевидно е разполагала с веронал. Навярно, уморена и напрегната, снощи е решила да вземе лекарството, за да се наспи добре. — Изведнъж Поаро се закова на място, за голяма изненада на минувачите, и започна да удря ръцете си една в друга. — Не, не и не! — повтаряше категорично. — Защо при този нещастен случай всичко е така добре нагласено? Убеден съм, че не е станало случайно. Не е и самоубийство. Не, тя просто изиграва ролята си и с това подписва смъртната си присъда. Избрали са веронал, тъй като е имала навик да го взема понякога, а също така е притежавала тази кутийка. Но ако е така, тогава убиецът я е познавал много добре. Кой ли е този Д.? Хейстингс, давам всичко, за да разбера кой е той!

— Поаро — казах, докато той все още беше погълнат от мислите си. — Хайде да вървим. Всички се обръщат и ни гледат.

— Какво? А, може би сте прав, въпреки че изобщо не ме притеснява дали ме гледат. Това ни най-малко не може да ми попречи на мислите.

— Но хората ни се смеят — измърморих аз.

— Няма никакво значение.

Не бях на същото мнение. Аз изпитвам ужас, когато съм център на внимание, докато единственото, което смущава Поаро, е вероятността прекомерната влага или жега да повредят прословутите му мустаци.

— Ще вземем такси — обяви той и размаха бастуна си.

Една кола спря и потеглихме към „Дженъвийв“ на Мофът Стрийт.

Магазинът се оказа едно от онези места, на чийто партерен етаж се мъдреше стъклена кутия с невзрачни шапка и шал, а истинският бизнес кипеше на горния етаж, до който се стигаше по едно доста поовехтяло дървено стълбище.

Изкачихме се по него и застанахме пред врата с надпис „Дженъвийв. Заповядайте, моля“. Следвайки поканата, ние се озовахме в малка стая, пълна с шапки. Русокосо същество с внушителни размери се насочи към нас, вперило подозрителен поглед в Поаро.

— Госпожица Драйвър? — попита Поаро.

— Не съм сигурна дали мадам може да ви приеме. По каква работа, моля?

— Предайте на госпожица Драйвър, че я търси един приятел на госпожица Адамс.

Не се наложи русата красавица да предприема каквото и да било. Последва енергично дръпване на черно кадифено перде и в стаята се появи дребната, жизнена фигура на друго женско същество с огненочервена коса.

— Какво има? — попита тя.

— Вие ли сте госпожица Драйвър?

— Да. Какво се е случило с Карлота?

— Чухте ли тъжната новина?

— Каква тъжна новина?

— Снощи госпожица Адамс е починала в съня си. Взела е прекалено голяма доза веронал.

Младата жена ококори очи.

— Колко страшно! — възкликна. — Бедната Карлота. Не мога да повярвам. Вчера се чувстваше така добре.

— Разбирам, мадмоазел, но това е самата истина — добави Поаро. — Слушайте, сега е точно един часа. Бихте ли ми оказали честта да обядвате с мен и моя приятел? Искам да ви задам няколко въпроса.

Момичето го огледа отдолу нагоре. Беше малко войнствено същество. В известен смисъл ми приличаше по нещо на фокстериер.

— Кой сте вие? — запита тя направо.

— Казвам се Еркюл Поаро, а господинът е мой приятел, капитан Хейстингс.

Поклоних се.

Тя се втренчи в нас, а след миг отсече:

— Чувала съм за вас. Приемам поканата. — После подвикна към блондинката: — Дороти!

— Да, Джени?

— Госпожа Лестър ще дойде за модела „Розата на Декарт“, който шием за нея. Опитайте с различни пера. Довиждане! Надявам се, че няма да се забавя.

Тя грабна малка черна шапка, ожесточено напудри носа си и погледна към Поаро.

— Готова съм!

След пет минути вече седяхме в малък ресторант на Доувър Стрийт. Пред нас бяха коктейлите, които Поаро поръча.

— Сега — започна Джени Драйвър — искам да разбера какво става. В какво се е забъркала Карлота?

— Значи наистина е била забъркана в нещо, така ли, мадмоазел?

— Първо да се разберем кой ще задава въпросите, вие или аз?

— Според мен е редно аз да питам — усмихна се Поаро. — Останах с впечатлението, че сте приятелки с госпожица Адамс.

— Така е.

— Eh bien, в такъв случай, мадмоазел, ви моля да приемете моето най-тържествено уверение, че каквото и да правя, то е в интерес на покойната ви приятелка. Уверявам ви, че е така.

Настъпи минута мълчание, докато Джени Драйвър разсъждаваше върху казаното. Накрая леко кимна в знак на съгласие:

— Вярвам ви. Продължавайте. Какво искате да научите?

— Вече знам, мадмоазел, че вчера приятелката ви е обядвала с вас.

— Да.

— Сподели ли тя плановете си за вечерта?

— Не стана въпрос точно за снощи.

— Но ви е казала нещо, така ли?

— Тя каза нещо, което със сигурност ще ви заинтересува. Имайте предвид, че ми го повери като тайна.

— Напълно разбирам.

— Момент да помисля… По-добре ще е като че ли да ви го обясня със свои думи.

— Ако обичате, мадмоазел.

— Е, Карлота беше развълнувана, а това не й се случва често — просто не е такъв човек. Не каза нищо конкретно — била обещала да мълчи — но се готвеше да прави нещо. Доколкото разбрах, някакъв страхотен номер.

— Номер ли?

— Тя каза така. Нищо не спомена как, кога или къде. Само… — Джени замълча и свъси чело. — Вижте, Карлота не е от хората, дето обичат да си правят майтап с другите. Тя е сериозно, добро и работливо момиче. Искам да кажа, че някой я беше навил да участва в тази игра. И мисля… макар че тя не го е казвала…

— Моля ви се, разбирам ви отлично. Какво точно мислите?

— Мисля… почти съм сигурна, че ставаше въпрос за пари. Това беше единственото, което я вълнуваше — парите. Явно така си беше родена. В бизнеса нямаше равна на себе си. Иначе нямаше да се вълнува толкова много вчера и да изглежда доволна, ако не ставаше въпрос за пари, за много пари. Останах с впечатлението, че се е обзаложила за нещо и е уверена в победата си. Но и това не е съвсем вярно, защото пък Карлота никога не се обзалагаше. Не знам за такъв случай. Както и да е, мисля, че в тази работа бяха замесени пари.

— Не ви ли го каза?

— Н-н-н-е. Само спомена, че най-сетне ще може да свърши някои неща в близко бъдеще. Едно от тях бе да доведе сестра си от Америка, като я посрещне в Париж. Беше луда за по-малката си сестра. Нежна и страшно музикална, така си я представям. Е, това е всичко, което знам. Стига ли ви?

Поаро кимна:

— Напълно. Вие потвърдихте теорията ми, макар че, искрено казано, се надявах да науча повече. Очаквах госпожица Адамс да е била обвързана с обещание да пази тайна, но се надявах, че като всички жени няма да устои и ще сподели с най-близката си приятелка.

— Опитах се да я накарам да говори — призна Джени, — но тя само се засмя и обеща да ми каже всичко някой ден.

Настъпи кратко мълчание, след което Поаро попита:

— Чували ли сте за лорд Еджуеър?

— Какво? Онзи, дето го убиха? Видях го на некролог преди половин час.

— Да, същият. Знаете ли дали госпожица Адамс го е познавала?

— Мисля, че не. Дори съм сигурна. О, почакайте!

— Да, мадмоазел? — нетърпеливо попита Поаро.

— Как точно беше? — Тя сбърчи чело, в опит да си спомни нещо. — А, сетих се. Спомена го веднъж. С доста горчивина.

— С горчивина?

— Да, каза, че — как беше? — че хора като него не бива да се оставят да съсипват живота на други с жестокостта си и с липсата на разбиране. Тя каза — ами да, точно така — че той е от онези, които не трябвало да живеят. За всички щяло да е по-добре, ако бил мъртъв.

— Кога ви го каза това?

— О, сигурно има месец оттогава.

— Как стана въпрос за лорда?

Джени Драйвър се помъчи да си спомни в продължение на няколко минути, но накрая се отказа.

— Не помня — призна. — Просто името му изскочи отнякъде. Може да е било от вестниците. Няма значение. Помня само колко се изненадах, че Карлота е настроена против някого, когото изобщо не познава.

— Доста странно наистина — замисли се Поаро, после попита: — Вземаше ли госпожица Адамс редовно веронал?

— Нямам представа. Поне не съм я виждала да взима, нито пък да ми споменава.

— Да сте виждали в чантата й малка златна кутийка с рубинени инициали К. А. на нея?

— Малка златна кутийка? Не, със сигурност не съм.

— А спомняте ли си къде беше госпожица Адамс миналия ноември?

— Почакайте малко. През ноември замина за Щатите, към края на месеца. А преди това беше в Париж.

— Сама ли?

— Разбира се. Извинете, сигурно не сте имали предвид това. Не знам защо Париж винаги се свързва с най-лошото. Съвсем почтено и симпатично място е. А Карлота не беше от онези жени, ако това имате предвид.

— Ще ви задам един много важен въпрос, мадмоазел. Съществува ли някакъв мъж, към когото госпожица Адамс да е проявявала по-особен интерес?

— Отговорът ми е „не“ — каза бавно Джени. — Откакто я познавам, Карлота се е интересувала единствено от своята работа и сестричката си. Тя напълно се беше вживяла в ролята си на глава на семейството. Така че отговорът ми е категорично „НЕ“.

— А! А ако не сме толкова категорични?

— Не бих се учудила, ако науча, че напоследък в живота на Карлота се е появил някакъв мъж.

— Нима?

— Искам да ви предупредя, че това са само мои догадки. Мога да съдя само по поведението й. Като че ли беше станала по-различна — не точно отнесена, но малко разсеяна. И лицето й се беше поизменило. Виждате ли, трудно е за обяснение. Това е нещо, което само една жена може да усети. И, разбира се, то може да се окаже пълно заблуждение.

Поаро кимна разбиращо.

— Благодаря ви, мадмоазел. Последен въпрос. Има ли госпожица Адамс приятел, чието име започва с буквата „Д“?

— „Д“ — повтори замислено Джени Драйвър. — „Д“? Съжалявам, но не се сещам за никого.