Смъртта на лорд Еджуеър

Икономът

На другия ден Джап свърши доста работа, докато за нас не можеше да се каже същото. Дойде да ни види някъде към пет следобед, целият беше почервенял от гняв.

— Такава глупост да направя!

— Не е възможно, приятелю — помъчи се да го успокои Поаро.

— Такава глупост! Оставих онзи… (тук Джап употреби една неприлична дума)… иконом да ми се изплъзне.

— Изчезнал ли е?

— Да, успя да офейка. И това ме прави двойно по-голям идиот, защото изобщо не се усъмних в него.

— Но, моля ви, успокойте се.

— Лесно е да се каже, само че нямаше да говорите така, ако вие бяхте изяли калая в управлението. Хитрецът му с хитрец! Оказа се, че не му е за пръв път. Стар играч!

Джап изглеждаше безкрайно нещастен. Изтри челото си с ръка. През цялото време Поаро издаваше съчувствени звуци, които наподобяваха кокошка, която е снесла яйце. Тъй като бях по-добър познавач на английския характер, налях едно уиски със сода и го поставих пред нещастника. Лицето му просветна забележимо.

— Няма да откажа — каза той и като че ли постепенно заговори по-бодро. — И сега не съм съвсем сигурен дали той е убиецът. Не му е чиста работата, щом изчезва така, но може да е имал и други причини. Започнах да го проучвам и се оказа, че е замесен в някакви истории със съмнителни барове. При това не какво да е, а нещо доста сериозно и опасно. Изпечен мошеник.

— Tout de meme, това не значи, че непременно е убиец.

— Точно така! Може да не му е съвсем чиста работата, но да не е убивал. Ако питате мен, повече от всякога съм убеден, че е онази Адамс, макар да нямам още доказателствата. Моите хора претърсиха апартамента й, но не откриха нищо, дето да е от полза. Хитруша е била. Никакви писма, с изключение на няколко договора. Всичко е описано и подредено. Имаше и две-три писма от сестра й от Вашингтон — и там нищо нередно. Няколко стари и хубави бижута — нито нови, нито скъпи. Не е водила дневник. От паспорта и чековата й книжка не научихме кой знае какво. Дявол да го вземе, това момиче като че ли не е имало никакъв личен живот!

— Беше със сдържан характер — каза Поаро замислено.

— За наше съжаление.

— Говорих с прислужницата. И там нищо. Срещнах се с онова момиче от магазина за шапки, дето май й е била приятелка.

— Аха! И как ви се стори госпожица Драйвър?

— Доста оперена девойка. Но и от нея никаква полза, което не ме изненада много. Семействата и приятелите на всички изчезнали момичета, които съм издирвал досега, казват все едно и също: „Беше с весел и добър нрав и нямаше приятел.“ Това почти никога не е вярно, защото не е нормално. Момичетата трябва да имат приятели — противното означава, че нещо с тях не е наред. Точно тази криво разбрана лоялност на близките усложнява живота на детектива.

Той спря, за да си поеме дъх, а аз отново напълних чашата му.

— Благодаря ви, капитан Хейстингс, няма да ви откажа. Та това е положението — трябва още много да се души. Ходила е на вечери и на танци с около дузина младежи, но с нито един от тях не е била в по-близки отношения. Сред тях са новият лорд Еджуеър, господин Брайън Мартин, актьора, и още 5–6 други, но и там нищо. Идеята ви за мъжа зад кулисите май ще се провали. Скоро ще се убедите, че е действала сама, мосю Поаро. В момента искам да открия връзката между нея и убития. Сигурен съм, че такава има. Трябва да отскоча до Париж. На златната кутийка е пишело „Париж“, а и по думите на госпожица Каръл покойният лорд Еджуеър е ходил там няколко пъти миналата есен — на търгове за разни антикварни рядкости. Да, ще ми се наложи да отида до Париж. Утре ще се разследват причините за смъртта, но сигурно това ще се отложи. Веднага след това ще се кача на следобедния ферибот.

— Вашата енергия е изумителна, Джап.

— А вие сте се отпуснали. Седите си тук и мислите. Само търсите работа за малките сиви клетки, мосю Поаро. Няма смисъл. Трябва да отидете до планината, защото тя няма да дойде при вас.

Дребната прислужница отвори вратата.

— Господин Брайън Мартин, сър. Зает ли сте, или ще го приемете?

— Тръгвам, мосю Поаро — Джап стана. — Изглежда всички театрални звезди търсят вашите съвети.

Поаро скромно сви рамене, а Джап се ухили.

— Сигурно вече сте милионер, мосю Поаро. Какво правите с всичките тези пари? Спестявате ли ги?

— О, разбира се. Тъй като стана въпрос за пари, ми дойде наум да ви попитам — кой наследява парите на лорда?

— Онова, което не върви с титлата, оставя на дъщеря си, а 500 лири дава на госпожица Каръл. Това е завещанието му — кратко и ясно.

— Кога е направено?

— Преди две години, когато съпругата му го напуска. Между другото изрично е споменал, че я лишава от наследство.

— Отмъстителен човек — измърмори Поаро на себе си.

Джап бодро се сбогува и ни напусна. Влезе Брайън Мартин. Беше облечен безупречно и изглеждаше невероятно красив. Независимо от това ми се стори измъчен и нещастен.

— Отдавна се каня да ви посетя, мосю Поаро — започна да се извинява той. — Чувствам се виновен, че само ви загубих времето.

— En verite?

— Да. Видях се с въпросната дама. Спорих с нея, умолявах я, но без резултат. Не иска и да чуе, че ще ви занимавам с нейния проблем. Боя се, че трябва да се откажем. Много съжалявам, че ви отнех времето…

— Du tout, du tout36 — каза Поаро сърдечно. — Очаквах го.

— Нима? — слиса се младият мъж.

— Mais oui. Още щом споменахте, че смятате да се допитвате до нея, го допуснах.

— Значи имате някаква версия?

— Един детектив, мосю Мартин, винаги има версия. На детективите това им е работата. Впрочем не бих казал точно версия. Просто идея. Но именно от тях се започва.

— А по-нататък?

— Ако тази идейка се окаже вярна — тогава всичко е ясно! Много е просто.

— Бих искал да чуя версията ви или тази малка идея, ако е възможно.

Поаро поклати отрицателно глава.

— Стигаме до друго правило. Детективът никога не говори предварително.

— Не можете дори да я загатнете?

— Не. Ще ви кажа само, че моята версия беше готова още щом споменахте за мъжа със златния зъб.

Брайън Мартин отвори широко очи.

— Напълно съм объркан — заяви той. — Нищо не разбирам. Не бихте ли ми подсказали поне малко?

Поаро се усмихна и отново отказа.

— По-добре да сменим темата.

— Съгласен съм. Но преди това ми позволете…

Поаро махна категорично с ръка:

— Pas un sou37! Нищо не съм направил за вас.

— Отнех ви време…

— Не вземам пари, когато даден случай е интересен за мен, а с вашия беше точно така.

— Радвам се — каза артистът с неудобство. Изглеждаше съкрушен.

— Хайде — каза Поаро любезно. — Да поговорим за нещо друго.

— Този, когото срещнах на стълбите, не е ли от Скотланд Ярд?

— Да, инспектор Джап.

— Светлината е слаба и не го познах. Той дойде да ме разпита за нещастната Карлота Адамс, която почина от прекомерна доза веронал.

— Познавали сте госпожица Адамс добре?

— Не особено. Познавах я от Америка още като дете. След това сме се виждали тук един-два пъти, но за малко. Стана ми много мъчно, като научих за смъртта й.

— Харесвахте ли я?

— Да. С нея се говореше много непринудено.

— Да, тя беше човек, комуто не беше чуждо съчувствието — прав сте. И аз го забелязах.

— Навярно мислят, че се е самоубила, така ли? С нищо не можах да помогна на инспектора. Карлота никога не говореше за себе си.

— Според мен не е самоубийство — каза Поаро.

— Да, наистина, повече прилича на нещастен случай.

Настъпи тишина.

После Поаро се усмихна и продължи.

— Смъртта на лорд Еджуеър започва да става доста интригуваща, нали?

— Просто потресаващо. Имате ли представа кой може да го е убил? Искам да кажа… нали подозрението към Джейн вече отпадна?

— Mais oui. Струва ми се, че полицията има сериозни подозрения.

Брайън Мартин се оживи:

— Наистина ли? Спрямо кого?

— Икономът е изчезнал. Нали разбирате — бягството е равносилно на признание.

— Икономът? Вие напълно ме изненадвате.

— Изключителен красавец. Il vous ressemble un peu38. — Детективът се поклони с подобаващ на думите си маниер.

Чак сега се сетих защо лицето на иконома ми се стори познато при първата ни среща.

— Ласкаете ме — засмя се Брайън Мартин.

— Не, не, не. Нима всички млади момичета, сред които прислужнички, девойки, машинописки, момичета от отбраното общество — нима всички те не обожават мосю Брайън Мартин? Останала ли е някоя, която може да ви устои?

— Твърде много са, бих казал — отвърна Мартин и стана рязко. — Благодаря ви, мосю Поаро. Още веднъж искам да се извиня за безпокойството.

Ръкувахме се. Изведнъж забелязах, че е състарен. Лицето му изглеждаше още по-измъчено.

Обзе ме огромно любопитство и веднага щом вратата се затвори зад него, обсипах Поаро с въпроси.

— Поаро, наистина ли очаквахте да се върне и да се откаже от разследването на всичко онова, което му се е случило в Америка?

— Мисля, че точно това казах, Хейстингс.

— Но тогава… — опитах се да следвам логиката на нещата, — тогава вие знаете кое е загадъчното момиче, чието разрешение Мартин е трябвало да поиска?

Поаро се усмихна.

— Имам една малка идея, приятелю. Както ви казах, всичко започна със споменаването на златния зъб и ако се окажа прав, знам коя е. Знам защо е забранила на мосю Мартин да се консултира с мен, знам и как точно се е случило всичко. И вие щяхте да се досетите, стига да се бяхте възползували от ума, с който всемогъщият господ ви е дарил. Понякога ме обземат сериозни съмнения, че той неволно ви е пропуснал.