Смъртта на лорд Еджуеър

Еркюл Поаро се държи странно

Намирахме се у дома.

— Какво, за бога… — започнах аз.

Поаро ме спря с някакъв неповторим жест. Не го бях виждал никога, преди да размахва във въздуха и двете си ръце.

— Умолявам ви, Хейстингс, не сега! Не, не, точно сега не!

Грабна шапката си, нахлупи я така, сякаш беше изгубил всякакво чувство за ред и методичност, и се втурна навън. След около час пристигна Джап, но него още го нямаше.

— Къде е нашият приятел? — попита инспекторът.

Свих рамене.

Джап се отпусна на един стол и попи чело с носната си кърпа. Навън беше доста топло.

— Какво го е прихванало? — каза Джап. — Признавам си, капитан Хейстингс, че щях да падна от изненада, когато рече на Марш: „Аз ви вярвам.“ Сякаш гледах някаква сълзлива мелодрама. Нищо не можах да разбера.

Признах, че и на мен не ми е станало ясно.

— А сега пък е изчезнал някъде — додаде Джап. — Каза ли ви нещо?

— Не — отвърнах аз.

— Абсолютно нищо?

— Абсолютно нищо. Тъкмо се канех да го заговоря, но той ми махна да спра. Реших да не го закачам. Прибрахме се тук и отново опитах, но напразно — само размаха ръце, грабна си шапката и хукна навън.

Спогледахме се. Джап многозначително почука с пръсти по челото си.

— Май нещо е мръднал.

Бях склонен да се съглася. И преди Джап често бе стигал до подобно заключение, но в повечето случаи не беше прав — понякога е трудно да разбереш Поаро. Този път обаче нямаше никакво съмнение, защото не можех да намеря друго обяснение за поведението му. Във всеки случай тази променливост в предположенията му беше доста подозрителна. Собствената му версия за убийството се потвърждаваше все по-категорично и независимо от това той се отрече от нея.

Това бе достатъчно, за да обезсърчи и двама ни — хората, които най-много му вярвахме. Поклатих обезкуражено глава.

— Винаги е бил особняк — продължи Джап. — Възприема нещата по странен начин, бих казал — по много странен начин. Убеден съм, че е гениален, но за гениите хората казват, че са само на крачка от лудостта. Все обича да усложнява всичко. Простите случаи не са му по вкуса. Непременно ще гледа да заплете нещата. Просто живее в друг свят. Той си има свои правила, като онези баби, дето си редят пасианси. Ако не излезе — нагласят го. При него обаче е обратното — излезе ли веднага, той се опитва да измами, за да го обърка и усложни. Така ми се струва на мен.

Не можех да му се противопоставя. Бях твърде смутен и разтревожен, за да събера мислите си. Поведението на Поаро беше наистина необяснимо. И тъй като се чувствах силно привързан към моя чудат стар приятел, силно се притеснявах за него, макар да не го показвах в момента толкова явно. Внезапната поява на Поаро наруши тягостната тишина. За моя радост той изглеждаше доста по-спокоен. Свали внимателно шапката си, сложи я на един стол заедно с бастуна и седна на обичайното си място.

— Значи вече сте тук, добри ми Джап. И без това възнамерявах да ви потърся спешно.

Джап го погледна безмълвно. Стана му ясно, че това е само началото и остави Поаро да се изкаже докрай.

Приятелят ми заговори бавно, обмисляйки всяка своя дума.

— Ecoutez, Джап. На грешен път сме. На съвсем грешен път. Тежко ми е да го призная, но е така.

— Не се притеснявайте — каза Джап, а в гласа му се долови подкрепа.

— Как да не се безпокоя? Това е достойно за съжаление. Чак ме боли сърцето.

— Не си струва да съжалявате за този младеж. Заслужава си го.

— Не ми е мъчно за него, а за вас.

— За мен? Не трябва да се тревожите ни най-малко.

— Да, но се тревожа. Вижте сега — кой ви насочи по този път? Аз, Еркюл Поаро. Mais oui, именно аз. Насочвам вниманието ви към Карлота Адамс, споменавам ви за писмото до Америка… Аз насочвам всяка ваша крачка по този път!

— И сам щях да стигна дотук — каза хладно Джап. — Само дето малко ме изпреварихте.

— Cela ce peut44. Само че това не е утеха за мен. Ако ви навлека някоя беда — ако престижът ви бъде накърнен заради мен — ще се чувствам безкрайно виновен.

Джап изглежда се забавляваше. Той явно подозираше Поаро в не съвсем чисти намерения. Сигурно смяташе, че Поаро му завижда за лаврите, които заслужава заради изясняването на случая.

— Не се безпокойте — каза Джап. — Няма да скрия вашия принос за разкриването на убиеца.

Инспекторът ми намигна.

— О, не е там работата — Поаро цъкна нетърпеливо с език. — Не ме е грижа за някакви си заслуги, нещо повече — едва ли може да се говори за такива. Вие сте пред провал, за който причината съм само аз, Еркюл Поаро.

Внезапно Джап избухна в смях при унилия вид на моя приятел. Тази реакция очевидно засегна Поаро.

— Извинете ме, мосю Поаро — избърса той сълзите от очите си. — Имате уплашения вид на кокошка, намокрена от лятна буря. Хайде да забравим всичко това. Готов съм да поема последствията, каквито и да са те. Че ще се вдигне голям шум — в това сте прав. Ще направя всичко, за да го осъдят, макар да не е изключено някой хитър адвокат да го измъкне — човек никога не може да е сигурен в съдебното жури. Но дори и да стане така, за мен няма нищо страшно. Ще се знае, че сме хванали този, когото трябва, независимо дали ще го осъдят. Ако пък случайно някоя от прислужниците изпадне в истерия и си признае, че тя го е направила — е, тогава ще си взема лекарството и няма да се оплаквам, че сте ме подвели. Така ще бъде най-честно.

Поаро го гледаше замислено и тъжно:

— Вие никога не губите кураж! Никога не се питате: „Възможно ли е да стане така?“ Не се съмнявате, не се колебаете. Не ви идва наум да помислите: „Та това е твърде елементарно!“

— Обзалагам се, че сте прав. Точно тук, ако ми позволите израза, вие винаги излизате от релсите. Защо пък да не е елементарно? Какво лошо има?

Поаро го погледна, въздъхна, вдигна ръце и завъртя глава в знак на несъгласие.

— C’est fini45! Нямам какво повече да кажа.

— Чудесно — охотно добави Джап. — А сега по същество. Да разказвам ли докъде стигнах?

— Разбира се.

— Срещнах се с Джералдин. Историята, която ми разказа, напълно съвпада с тази на младия лорд. Може да са замесени и двамата, но най-вероятно не са. Той я е подвел, а тя сто на сто е влюбена в него. Цялата се разтрепери, като разбра, че е арестуван.

— Нима? А секретарката, госпожица Каръл?

— Нямаше вид на много изненадана, но може само така да ми се е сторило.

— Ами перлената огърлица? — попитах аз. — Има ли нещо вярно в тази част от историята?

— Всичко. Заложил я е рано на следващата сутрин, но това не е толкова важно. Според мен идеята му идва на ум, когато вижда братовчедка си в операта. Решил го е в момента. Бил е отчаян — и ето ти изход. Допускам, че подобно нещо му се е въртяло из главата, затова е носел ключа в себе си. Не вярвам случайно да го е намерил, както твърди той. Докато е разговарял с Джералдин, му хрумва, че ако я замеси, така само ще се подсигури по-добре. Разчитайки на чувствата й, той намеква за огърлицата. Тя се съгласява и тръгват. Влиза в къщата след нея и отива в библиотеката. Сигурно чичото е дремел в креслото си. Както и да е, за две секунди приключва с него и напуска стаята. Предполагам, че не е искал момичето да го намери в къщата, а при таксито, разхождайки се напред-назад в очакване. Освен това мисля, че шофьорът не е трябвало да го вижда как влиза в дома. Искал е да остави впечатлението, че се разхожда напред-назад с цигара в ръка. Спомнете си, че таксито е било обърнато в обратна посока. Разбира се, на сутринта е трябвало все пак да заложи перлите, за да оправдае твърдението, че му трябват пари. След като плъзва новината за убийството, той заплашва момичето да не споменава за нощното им посещение на Риджънт Гейт. Решават да кажат, че през антракта са били заедно в операта.

— Но защо тогава не го правят? — запита рязко Поаро.

Джап вдигна рамене.

— Той си променя намерението. Или преценява, че тя няма да издържи. Малко е нервна.

— Да — каза замислено Поаро, — малко е нервна.

След няколко минути продължи:

— Не мислите ли, че би било по-лесно и по-просто капитан Марш да напусне операта сам по време на антракта? Да влезе тихо, като си отвори с ключа си, да убие чичо си и да се върне в операта, вместо да се занимава с таксита и някакво нервно същество, което всеки момент може да слезе по стълбите, да се побърка от страх и да го издаде?

Джап се ухили.

— Така бихме постъпили ние с вас, защото имаме малко повече мозък от капитан Роналд Марш.

— Не съм много убеден. Лордът ми се стори доста интелигентен.

— Но не колкото мосю Еркюл Поаро! Сигурен съм! — Джап се засмя.

Детективът го изгледа хладно.

— Ако не е виновен, защо е трябвало да кара госпожица Адамс да прави онзи номер? — продължи Джап.

— Има само една причина — да се прикрие истинския убиец.

— Тук съм напълно съгласен с вас.

— Радвам се, че все пак постигнахме някакво съгласие.

— Може той да е разговарял с госпожица Адамс — размишляваше Поаро на глас. — Докато всъщност… не, това е абсурд.

После изведнъж се обърна към Джап и неочаквано изстреля въпроса:

— Какво мислите за смъртта на Карлота Адамс?

Джап се изкашля:

— Според мен е нещастен случай. При това в много подходящ момент, не мога да отрека. Не вярвам да е лордът. Алибито му за след операта е сигурно. Бил е в Собранис със семейство Дортхаймър някъде до след един часа. А тя си е легнала по-рано и вече е спяла. Не, това е просто един пример за дяволския късмет на престъпниците, който понякога те имат. Ако това не се беше случило, той щеше да се справи с нея. Първо щеше да я сплаши до смърт, като й наговори приказки за арест, за убийство, а после — да й даде още пари.

— Не ви ли смущава фактът — Поаро гледаше право пред себе си, — не ви ли смущава фактът, че госпожица Адамс е съгласна да обесят друга жена, когато тя самата разполага с доказателства, които я оправдават?

— Джейн Уилкинсън ли да обесят? Нали е била на вечерята у Монтагю Корнър?

— Но убиецът не го е знаел! Разчитал е Джейн Уилкинсън да увисне на бесилото, а Карлота Адамс да мълчи.

— Много си падате по приказките, мосю Поаро, а? И положително смятате, че Роналд Марш е един невинен младеж и нищо повече. Сигурно му вярвате и за мъжа, дето тайно се вмъкнал в дома? — Поаро сви рамене. — Знаете ли в кого се съмнява?

— Бих могъл да се досетя.

— В Брайън Мартин, актьора. Какво ще кажете за това? Човек, който даже не познава лорд Еджуеър.

— А това прави още по-любопитно твърдението, че си е отворил с ключ.

— Ба! — Звукът, който Джап издаде, изразяваше недвусмислено презрение. — Сега пък ще бъдете още по-изненадани, като ви кажа, че онази вечер той не е бил в Лондон. Завел някаква дама на вечеря в Молси. Върнали се след полунощ.

— А! — каза меко Поаро. — Не, това не ме изненадва. И дамата ли е от артистичния свят?

— Не. Съдържателка на шапкарски магазин. В действителност е била приятелката на госпожица Адамс, госпожица Драйвър. Засега тя е извън подозрение.

— Не възразявам, приятелю.

— Ето че ви измамиха и вие го знаете — каза Джап със смях на уста. — Никой не е влизал в номер 17, нито където и да е. Какво показва това? Че лордът лъже.

Поаро поклати тъжно глава.

Джап стана. Беше в много по-добро настроение.

— Излиза, че сме прави.

— А кой е Д.? Париж, ноември?

Джап вдигна рамене.

— Стара история, предполагам. Не може ли едно момиче да получи подарък преди шест месеца, без това да има връзка с престъплението? Не бива да прекаляваме.

— Преди шест месеца — промърмори Поаро. Очите му за миг светнаха. — Dieu, que e suis bete46!

— Какво казва? — попита ме Джап.

— Чуйте, Джап — Поаро стана и го тупна по гърдите. — Защо прислужницата на госпожица Адамс не знае за златната кутийка? Госпожица Драйвър също не я позна.

— Какво значи това?

— Че кутийката е нова. Току-що я е била получила. Париж, ноември — ясно, това е датата, за която подаръкът трябва да напомня. Работата е там, че е поднесена сега, а не тогава. Купена е съвсем скоро, тези дни. Умолявам ви, добри ми Джап, трябва да проверите. Това е още един шанс за вас. Сигурно не е купена тук, а в Париж. Ако е тукашна, някой бижутер ще се сети. Във вестниците имаше снимка и подробно описание. Да, да, Париж. Сигурно някой чужд град, най-вече Париж. Разберете го, моля ви. Непременно трябва да разберем кой е тайнственият Д.

— Нищо не ми пречи — каза Джап добродушно. — Лично аз не виждам смисъл, но ще направя всичко възможно. Колкото повече знаем, толкова по-добре.

Кимна бодро и излезе.