Смъртта на лорд Еджуеър

Предположения

Джап трябваше да тръгва. Ние с Поаро завихме към парк „Риджънт“ и намерихме безлюдна пейка.

— Сега разбирам какво искахте да кажете с розата — казах аз и се засмях.

Той кимна сериозно.

— Навярно забелязахте, Хейстингс, че секретарката е много опасен свидетел, нали? Опасна е поради неточностите в показанията си. Ако си спомняте, тя отговори съвсем убедено, че е видяла лицето на посетителката. Още тогава си помислих, че това е невъзможно. На идване от кабинета — да, но не и на излизане от него. Ето защо направих този малък експеримент, който, както предполагах, доказа правотата ми, и й поставих капан. И какво стана? Тя просто промени становището си.

— Но не се отказа от своето — реагирах аз. — А пък в крайна сметка гласът и походката трудно могат да се объркат.

— Не, не.

— Но, Поаро, аз продължавам да мисля, че гласът и походката са най-характерните неща за човека.

— Съгласен съм. И точно поради тази причина те най-лесно могат да се наподобят.

— Да не би да…

— Върнете се малко назад. Спомнете си вечерта в театъра…

— Карлота Адамс? Ах! Тогава наистина е гениална.

— Известните личности се имитират лесно. Освен това няма съмнение, че тя притежава необикновен талант. Убеден съм, че може да направи всичко, без да има нужда от осветление и разстояние…

В този момент ми хрумна нещо.

— Поаро! — извиках аз. — Нима мислите, че… Невъзможно! Би било твърде голямо съвпадение.

— Зависи как гледате на нещата, Хейстингс. От определена гледна точка това не би било никакво съвпадение.

— Но защо й е на Карлота Адамс да убива лорд Еджуеър? Тя дори не го е познавала.

— Откъде знаете? Не бива да робуваме на предубеждения! Може да е съществувала някаква връзка между тях, за която не знаем нищо. Макар че моята версия е малко по-друга.

— Значи вече имате версия?

— Да. Възможността Карлота Адамс да е замесена допуснах още от самото начало.

— Но, Поаро…

— Почакайте малко, Хейстингс. Сега ще ви изложа няколко факта. Лейди Еджуеър обсъжда семейните си отношения без всякакви задръжки и дори стига дотам, че споделя как възнамерява да убие съпруга си. С вас не сме единствените, които го чуват. Чува го сервитьорът, прислужницата й сигурно го е чувала много пъти, чува го Брайън Мартин, а допускам, че го чува и Карлота Адамс. Да не говорим пък за онези, които го научават от втора и трета ръка. През същата вечер се коментира и колко сполучливо Карлота Адамс имитира Джейн. Кой, според вас, има мотив да убие лорд Еджуеър? Съпругата му. А сега си представете, че някой друг иска да си разчисти сметките с лорд Еджуеър. Изкупителната жертва му се поднася на тепсия. В деня, в който Джейн Уилкинсън споменава главоболието си, заради което има намерение да остане вкъщи, този някой започва да действа. Лейди Еджуеър трябва да бъде забелязана, като влиза в дома на Риджънт Гейт. Това е изпълнено — забелязват я. Тя дори отива още по-далеч — съобщава името си. Ah! C’est un peu trop, ca16! Всеки би се усъмнил. И още нещо, макар и дребно наглед. Жената от Риджънт Гейт снощи е била в черно. Джейн Уилкинсън никога не носи черно. Чухме го от самата нея. Да предположим тогава, че снощната посетителка не е била Джейн Уилкинсън, а някоя друга, която е имитирала гласа и походката й. Тя ли убива лорд Еджуеър? Дали в къщата не е влизал още някой, за да убие Еджуеър? Ако е така, кога е влязла тази личност — преди или след посещението на лейди Еджуеър? Ако е било след, какво тогава е казала тази жена на лорд Еджуеър? Как е обяснила присъствието си? Тя би могла да заблуди иконома, който не я познава, както и секретарката, която не успява да я види отблизо, но не вярвам да се е надявала да излъже съпруга. Или може би в стаята вече е имало само труп? Бил ли е убит лорд Еджуеър преди нейното посещение, някъде между 9 и 10?

— Спрете, Поаро! — извиках аз. — Зави ми се свят!

— Но, моля ви, приятелю. Ние просто обсъждаме възможностите. Все едно, че пробваме дрехи. Тази става ли? Не, прави гънки на рамото. А онази? Да, тя стои по-добре, но като че ли не е достатъчно голяма. Тази пък е прекалено малка. И така, докато открием точния размер — истината.

— Кого подозирате в този пъклен заговор? — попитах.

— А! Още е твърде рано, за да се каже със сигурност. Първо трябва да отговорим на въпроса „Кой би желал смъртта на лорд Еджуеър?“ Да вземем племенника, който се явява наследник. Струва ми се твърде очебийно. Другата възможност, независимо от догматичните схващания на госпожица Каръл, е въпросът с личните врагове. Лорд Еджуеър определено ми прилича на човек, който лесно печели врагове.

— Тук сте прав — съгласих се.

— Който и да е този човек, той се чувства много сигурен. Не забравяйте, Хейстингс, че ако не беше променила решението си в последната минута, Джейн Уилкинсън нямаше да има алиби. Можеше да остане в стаята си в Савой и тогава иди го доказвай. Щеше да последва арест, съд, нищо чудно и бесило.

Тези думи ме накараха да потръпна.

— И все пак тук има нещо неясно — продължи Поаро.

— Това, че на някого му се иска да я заплете в престъплението, е ясно, но как да си обясним тогава обаждането по телефона? Защо ще й звънят в Чизуик и след като с удовлетворение разбират, че тя е там, ще прекъснат разговора? Изглежда, този някой е искал да се убеди, че тя е на вечерята, преди да предприеме нещо — но какво? Това е било в 9.30, почти сигурно преди убийството. Следователно целта на обаждането по телефона е била — не намирам друго определение — добронамерена. Значи не е бил убиецът — той желае Джейн да бъде обвинена в убийство. Кой е телефонирал тогава? Като че ли тук имаме работа с две напълно независими една от друга групи факти.

Поклатих глава, напълно объркан.

— Може да е съвпадение — предположих.

— Не, не! Не може всичко да се дължи на съвпадение. Преди шест месеца едно писмо е било потулено. Защо? Необяснените неща са твърде много. Трябва да има някаква връзка помежду им.

Той въздъхна и продължи:

— И тази история, която ни разказа Брайън Мартин…

— Но тя няма нищо общо със случая, Поаро.

— Вие сте сляп, Хейстингс, сляп и упорито недосетлив. Нима не виждате, че всяко нещо е част от една мозайка? Засега нещата са объркани, но постепенно ще се избистрят.

Помислих си, че Поаро проявява неоправдан оптимизъм. Едва ли нещата щяха някога да се изяснят. Вече ми се виеше свят.

— Абсурд! — отсякох. — Не мога да допусна, че Карлота Адамс го е направила. Тя е… мило момиче.

Докато говорех обаче, в ума ми изплуваха думите на Поаро за сребролюбието. Дали този порок не беше в дъното на непонятната загадка? Очевидно онази вечер Поаро беше изпаднал в някаква еуфория. Беше видял опасност да грози Джейн — резултат от нейния странен и егоистичен характер. А за Карлота спомена, че сребролюбието й няма да я изведе на добър край.

— Не мисля, че е извършила убийството, Хейстингс. Тя е твърде спокойна и уравновесена за такова нещо. Вероятно изобщо не е знаела за него. Използвали са я без нейно знание. Но тогава… — Гласът му секна и той се намръщи.

— Дори и така да е, сега тя вече е съучастничка. Днес ще прочете във вестниците новината и ще разбере… — Поаро възкликна дрезгаво. — Бързо, Хейстингс! Бързо! Колко сляп съм бил! Какъв глупак! Такси, викайте веднага такси! — Гледах го и недоумявах. Той размахваше ръце. — Веднага такси!

Спряхме едно, което току-що минаваше, и се качихме.

— Знаете ли адреса й?

— Карлота Адамс ли имате предвид?

— Mais oui, mais oui! Бързо, Хейстингс, бързо! Всяка минута е скъпа. Не разбирате ли?

— Не — отвърнах аз, — не разбирам.

Поаро изруга под носа си.

— Телефонният указател? Не, няма да е там. В театъра тогава!

В театъра не бяха склонни да ни дадат адреса на Карлота, но Поаро ги убеди. Апартаментът й беше близо до площад „Слоун“. Потеглихме натам, а Поаро целият трепереше от нетърпение.

— Дано не е късно, Хейстингс, дано не е късно!

— Защо е това бързане? Какво значи всичко това?

— Че съм много глупав. Ужасно глупав, за да не разбера очевидното. О, mon Dieu, дано стигнем навреме.