Смъртта на лорд Еджуеър

Поаро задава въпроси

Останалата част от пътя изминахме по доста необичаен начин.

Явно Поаро следваше нишката на мислите си, като от време на време измърморваше по някоя дума под носа си.

Успях да доловя нещо, макар и не всичко. Веднъж каза „свещи“, а после нещо като „douzaine“. Предполагам, че ако бях малко по-проницателен, щях да схвана хода на мислите му. Впоследствие всичко се оказа изключително просто, но тогава то ми приличаше само на някакво бръщолевене.

Още не бяхме влезли у дома, така да се каже, когато Поаро се втурна към телефона. Позвъни в Савой и поиска да го свържат с лейди Еджуеър.

— Не се надявайте да я намерите, приятелю — изрекох аз не без известно задоволство.

Поаро, както неведнъж лично съм му заявявал, е един от най-неосведомените хора, които познавам.

— Нима не знаете? — продължих. — Ами че тя играе в нова пиеса и по това време трябва да е още в театъра. Сега е едва десет и половина.

Поаро не ми обърна никакво внимание. Вече говореше с хотела и по всяка вероятност оттам потвърдиха думите ми.

— А! Така ли? Ще ме свържете ли тогава с нейната прислужница?

След малко той продължи:

— Прислужницата на лейди Еджуеър ли е? Обажда се мосю Поаро. Мосю Еркюл Поаро. Помните ме, нали? Tres bien. Вижте какво, възникна нещо важно. Възможно ли ви е да дойдете при мен веднага? — Да, наистина много важно. Сега ще ви кажа адреса. Слушайте внимателно.

Повтори го два пъти, след което остави слушалката със замислено изражение.

— Какво смятате да правите? — попитах аз. — Наистина ли знаете нещо?

— Не, Хейстингс, но ще го узнаем от нея.

— Но какво?

— Нещо за един човек.

— За Джейн Уилкинсън ли?

— О, не. За нея знам всичко. Познавам я като петте си нокътя, нали така казвате вие, англичаните?

— Кой друг тогава?

Поаро ме удостои с една от възможно най-дразнещите си усмивки и ми каза да не проявявам нетърпение, след което припряно се зае да оправя стаята.

Прислужницата пристигна след десет минути. Изглеждаше малко нервна и притеснена. Беше дребна жена, облечена в черно, и се оглеждаше неспокойно наоколо.

Поаро пристъпи напред.

— А! Вече сте тук. Много мило. Заповядайте, седнете тук, мадмоазел… Елис, струва ми се, нали?

— Да, сър. Елис.

Тя се настани на стола, който Поаро й подаде.

Седеше с ръце в скута си и гледаше ту към единия ту към другия от нас. Стиснатите устни придаваха много съсредоточен вид на лицето й.

— Първо искам да ви питам откога работите при лейди Еджуеър?

— От три години.

— Така знаех и аз. Значи добре познавате живота й.

Елис не отговори. По лицето й премина сянка на неодобрение.

— Имам предвид следното — вероятно знаете кои биха могли да бъдат нейни врагове.

Елис още по-силно стисна устни.

— Много жени са искали да й направят нещо лошо. Да, всички са злобни към нея. От ревност.

— Значи жените не я обичат, така ли?

— Точно така, сър, тя е много красива. Освен това винаги постига това, което иска. Хората от театъра са много злобни.

— Ами мъжете?

На лицето й се появи кисела усмивка.

— С тях може да прави каквото си иска, сър, и това си е самата истина.

— Така е — усмихна се Поаро. — И все пак мога да допусна, че… — тук той спря, а когато заговори отново, тонът му беше променен. — Познавате ли господин Брайън Мартин, актьора?

— О, да, сър.

— Добре ли го познавате?

— Да, сър.

— Дано не греша в предположението си, но не беше ли той силно влюбен в нея преди по-малко от половин година?

— До ушите, сър. А ако питате мен, не „беше“, ами все още „е“.

— Надявал се е, че тя ще се омъжи за него, нали така?

— Да, сър.

— А тя имала ли е сериозни намерения спрямо него?

— Смяташе да го направи, сър. Ако можеше да получи свободата си от лорда, мисля, че щеше да го направи.

— И тогава се появи херцогът на Мъртън.

— Да, сър. Срещнаха се по време на негово пътуване в Америка. Беше любов от пръв поглед.

— И значи сбогом на Брайън Мартин и неговите шансове?

Елис кимна:

— Господин Мартин също е богат, но херцогът на Мъртън има и положение. Госпожата много държи на това. Женитбата й с херцога ще я направи една от първите дами в Англия, сър.

В гласа на прислужницата прозвуча самодоволство.

— Значи господин Брайън Мартин е бил пренебрегнат? Зле ли го понесе?

— Той постъпи ужасно, сър.

— А!

— Ами веднъж я заплаши с револвер. И какви сцени правеше непрекъснато — направо косите ми настръхват, като си спомня. И започна да пие много. Направо се провали.

— Но след време се е оправил.

— Така поне изглежда, сър, ама той продължава да се мъкне при нея. Не ми харесва погледа му и аз предупредих госпожата, а тя само се засмя. Прави й удоволствие да се чувства по-силната, нали разбирате, сър?

— Да — отвърна замислено Поаро, — струва ми се, че разбирам.

— Напоследък не сме го виждали, сър, и това е добре. Да се надяваме, че чувствата му са поизстинали.

— Възможно е.

Нещо в репликата на Поаро я стресна и тя попита:

— Да не би госпожата да е в опасност, сър?

— Да — мрачно изрече думите си Поаро. — Намира се в голяма опасност, за което сама си е виновна.

Ръката му се движеше безцелно по полицата над камината и случайно закачи вазата с рози. Тя се прекатури и водата заля лицето и главата на Елис. Поаро рядко е проявявал несръчност, от което заключих, че се намира под голямо напрежение. Той много се притесни и веднага хукна за хавлия, след което внимателно помогна на посетителката ни да се изсуши, придружавайки всичко с поток от извинения.

Накрая й подаде една банкнота и като я изпращаше, й благодари за посещението.

— Не е късно — каза той. — Ще успеете да се приберете преди господарката си.

— О, не се тревожете, сър. Доколкото знам, тя ще вечеря навън, а аз никога не я чакам, ако не ми е заръчала предварително.

Внезапно Поаро каза нещо съвсем неочаквано:

— Извинете, мадмоазел, но вие куцате!

— Нищо сериозно, сър. Наболяват ме краката.

— Мазоли ли? — попита я Поаро тихо като другар по съдба.

Беше познал. Тогава се впусна подробно да й обяснява за някакво особено ефикасно лекарство, след което Елис си отиде.

Изгарях от любопитство.

— Е, приятелю? — попитах аз. — Ще ми кажете ли?

Той се засмя на нетърпението ми.

— За днес стига, приятелю. Утре рано ще позвъним на Джап и ще го поканим да намине. Ще се обадим и на Брайън Мартин. Струва ми се, че от него можем да научим интересни неща. Освен това съм му длъжник и искам да се реванширам.

— Наистина ли?

Погледнах Поаро. Той се усмихваше на себе си малко особено.

— Независимо от всичко — казах аз — не го подозирате в убийството на лорд Еджуеър, нали? Особено след това, което чухме тази вечер. Това би означавало той да е играел по свирката на Джейн. Само че един мъж никога няма да убие съпруг, за да може жената да се омъжи за друг.

— Какво задълбочено съждение!

— Не е нужно да сте саркастичен. По-добре ще е да обясните какви игри играете постоянно.

Поаро вдигна въпросния предмет.

— Пенснето на Елис, приятелю. Забрави го.

— Глупости! Беше на носа й, когато си тръгна.

Той поклати спокойно глава.

— Заблуждавате се. Дълбоко се заблуждавате, Хейстингс! На носа й беше пенснето, което намерихме в чантата на Карлота Адамс.

Почти си глътнах езика от изумление.