Смъртта на лорд Еджуеър

Писмото

— Отиваме да обядваме — каза Поаро.

Усмихна се и ме хвана под ръка.

— Все още има надежда — поясни.

Зарадвах се, че отново си бе възвърнал равновесието, но това ни най-малко не променяше убеждението ми, че виновникът е младият Роналд. Навярно Поаро го допускаше, особено след доводите на Джап. Издирването на купувача на златната кутийка като че ли беше последен опит от негова страна да спаси репутацията си.

Очакваше ни един спокоен приятелски обяд.

За мое учудване в отсрещния край на ресторанта забелязах Брайън Мартин и Джени Драйвър, които обядваха заедно. Спомних си думите на Джап и през ума ми мина подозрението за евентуален роман между тях двамата.

Видяха ни и Джени махна с ръка.

Вече си пиехме кафето, когато тя остави компаньона си и се запъти към нашата маса. Изглеждаше все така енергична и пъргава.

— Може ли да поговорим за минутка, мосю Поаро?

— Разбира се, мадмоазел. Толкова се радвам да ви видя. А мосю Мартин? Няма ли да дойде и той?

— Помолих го да остане там. Вижте, искам да поговорим за Карлота.

— Да, мадмоазел?

— Искахте да разберете нещо за някакъв неин приятел, нали така?

— Да, да.

— Доста мислих по въпроса. Понякога човек не може да се сети изведнъж. Трябва да се върнеш назад, да си припомниш всички онези дребни неща, на които не си обръщал внимание тогава. Така и направих — мислих, мислих, припомнях си какво ми е казвала и стигнах до следното.

— Да, мадмоазел?

— Струва ми се, че мъжът, когото харесваше или беше започнала да харесва, е Роналд Марш — наследникът на титлата.

— Защо мислите така, мадмоазел?

— Ами един ден с Карлота си говорехме най-общо за мъжете. Тя говореше как лошият късмет води до промяна на характера на мъжа. Че той може да е свестен и въпреки това да тръгне по лош път, защото е станал жертва на лошо отношение, а не че той е лош — знаете тази теза. А една жена започне ли да говори така за някой мъж, значи започва да хлътва. Такива приказки съм слушала и слушала! Карлота беше умно момиче, а с подобен номер можеше да излезе само някоя глупачка, която не познава живота. „Аха — казах си аз, — тук има нещо.“ Не спомена име — говореше по принцип. Само че веднага след това заговори за Роналд Марш и за това колко лошо се отнасяли с него. Е, наистина го каза съвсем неангажирано и затова не съм направила връзката още тогава. Сега обаче се питам дали не е имала предвид Роналд Марш? Вие как мислите, мосю Поаро?

Тя го гледаше сериозно в очите.

— Струва ми се, мадмоазел, че ми предоставихте изключително важна информация.

— Радвам се — плесна Джени с ръце.

Поаро я погледна любезно.

— Възможно е да не сте чули още, но господинът, за когото става въпрос — Роналд Марш, лорд Еджуеър, вече е арестуван.

— О! — Тя бе безкрайно изненадана. — Значи това, което ви казах, е след дъжд качулка.

— Никога не е късно — успокои я Поаро. — Поне за мен. Много ви благодаря.

Тя стана и се върна при Брайън Мартин.

— Е, Поаро? — обърнах се към него аз. — Това не променя ли убеждението ви?

— Не, Хейстингс. Напротив, затвърждава го още повече.

Независимо от наперената реакция на Поаро аз тайно се надявах убедеността му да се поразклати малко.

През следващите дни Поаро не спомена нито дума за случая Еджуеър. При всеки мой опит да поговорим за това той ми отвръщаше едносрично и вяло. С две думи — можеше да се каже, че си бе измил ръцете от тази работа. Каквато и идея да се бе въртяла в главата му, сега той бе принуден да признае, че тя не се потвърди, че първоначалното му предположение за случая е бил вярно и Роналд Марш съвсем справедливо се е озовал в ролята на обвиняем. Ала понеже все пак той си беше Поаро, никога нямаше да го признае открито! Затова се преструваше, че просто е изгубил интерес към случая.

Така виждах аз нещата, пък и фактите говореха достатъчно красноречиво. Той не прояви абсолютно никакъв интерес към предварителното полицейско следствие, което, разбира се, имаше чисто формален характер. Беше се заел с други разследвания и, както вече казах, изобщо не реагираше при споменаване на случая.

Едва две седмици след събитията, за които разказвам осъзнах, че преценката ми за отношението на Поаро е била напълно погрешна.

Намирахме се на масата за закуска, която, както обикновено, беше затрупана с писма. Той сръчно ги подреждаше, когато изведнъж радостно възкликна и вдигна едно от тях, носещо марка от Америка.

Внимателно го отвори с ножа за писма. Не отделях погледа си от Поаро, понеже той целият сияеше от удоволствие. Пликът съдържаше писмо и още няколко листа.

Поаро прочете писмото два пъти, а после се обърна към мен:

— Ще хвърлите ли един поглед и вие, Хейстингс?

Поех листа от него. Ето съдържанието му:

— Значи сте й писали — отбелязах аз, като оставях писмото. — И защо го направихте, Поаро? Защо ви е оригиналът на това писмо?

Беше се навел над листовете на споменатото току-що от мен писмо.

— Трудно ми е да ви отговоря точно, Хейстингс, освен може би заради последната надежда оригиналът да обясни по някакъв начин необяснимото.

— Не разбирам как бихте могли да очаквате нещо по-различно. Карлота Адамс лично го е дала на прислужницата да го пусне. Нямало е никакви фокуси. А и текстът звучи съвсем достоверно, типичен текст на писмо.

Поаро въздъхна.

— Знам, знам. Точно в това е проблемът. Защото, Хейстингс, така, както е написано, това писмо е невъзможно.

— Глупости.

— Si, si, така е. Вижте сега, има неща, които, както изясних, произтичат едно от друго по силата на методичността и реда и те са напълно понятни. И изведнъж това писмо. То не се връзва с нищо. Къде, тогава, е грешката — в Еркюл Поаро или в писмото?

— Сигурно не допускате нито за миг, че може да е в Еркюл Поаро, нали? — изразих предположение аз по възможно най-деликатния начин.

Той ме стрелна с укоризнен поглед.

— Имало е случаи, когато съм грешил — но този път не е така. Тогава не остава нищо друго, освен следното — щом като писмото изглежда невъзможно, значи то наистина е невъзможно. Съществува някакъв факт тук, който ми убягва и който много искам да открия.

След тези свои думи той продължи да изследва въпросното писмо с помощта на лупа.

Когато приключваше с разглеждането на всеки от листовете, той ми го подаваше. Аз обаче не открих нищо нередно. Почеркът беше уверен и четлив и всичко съвпадаше с текста, предаден по телеграфа.

Поаро въздъхна дълбоко.

— Няма следи от подправяне. Всичко е написано от една и съща ръка. И все пак, понеже твърдя, че е невъзможно…

Той внезапно млъкна и с нетърпелив жест грабна листовете от ръката ми. Разгледа ги още веднъж, бавно и внимателно, и изведнъж нададе вик.

Бях приключил вече със закуската и стоях до прозореца, загледан навън. Викът му ме накара да подскоча.

Поаро буквално трепереше от вълнение. Очите му бяха позеленели като на котка, а проточеният му показалец танцуваше.

— Виждате ли, Хейстингс? Погледнете… бързо! Погледнете тук!

Втурнах се към него. На масата лежеше един среден лист от писмото, в който обаче аз не виждах нищо необикновено.

— Нима не забелязвате? Всички останали са с идеално равни ръбове при полето — те са единични. Но този — вижте назъбената му страна — е бил скъсан. Разбирате ли ме сега? Бил е двоен лист, което означава, че една страница от писмото липсва!

Сигурно погледът ми е бил много глупав.

— Но как е възможно? Наистина е така.

— Да, Хейстингс, така е. Именно в това е цялата хитрост на замисъла. Четете и ще се уверите сам.

Смятам, че най-добре би говорило едно факсимиле на въпросната страница.

— Сега разбирате, нали? — попита Поаро. — Писмото прекъсва там, където тя говори за капитан Марш. Съжалява го, после казва: „Остана очарован от представлението ми.“ А на новата страница продължава: „и каза…“ Тук, обаче, mon ami, липсва цяла страница. Подлогът от новата страница може да не се отнася до същия човек от предната. Всъщност това не е предишният „той“ от предната страница. Това е съвсем друг човек, който й предлага номера. Забележете, че никъде след това не се споменава никакво име! A! C’est epatant! По някакъв начин нашият убиец се добира до писмото, което го разобличава. Без съмнение първата му мисъл е да го унищожи, но когато го прочита, вижда друг начин да се справи с проблема. Маха една страница и така писмото вече ще може да се тълкува като обвинение срещу друг човек — човек, който има мотив да убие лорд Еджуеър. А! Истински талант! Прекрасно! Откъсва листа и връща писмото обратно в плика.

Погледнах Поаро с възхита, макар да не бях сто процента убеден във верността на теорията му. Допустимо бе Карлота да е използувала половината от вече скъсан двоен лист. Поаро обаче беше толкова преобразен от радост, че не посмях да споделя моята доста прозаична идея. Все пак той можеше да се окаже прав.

Осмелих се само да изтъкна една-две трудности при доказването на неговата версия.

— Но как този човек е успял да се добере до писмото? Госпожица Адамс го е извадила от чантата си и лично го е по дала на прислужницата да го пусне. Знаем го от самата прислужница.

— Което означава, че трябва да направим някои предположения — или прислужницата лъже, или госпожица Адамс се е срещнала с убиеца същата вечер.

Кимнах в знак на съгласие.

— По-възможно е второто. Все още не знаем къде е била тя между времето на излизане от дома й и девет часа, когато оставя куфара си на гара Юстън. В този интервал тя навярно се е срещнала с убиеца на някое уречено място — сигурно са вечеряли заедно. Тогава е получила последни наставления. Какво точно е станало с писмото — не знаем. Остават ни само догадките. Може да го е носила в ръка с намерение да го пусне, може да го е оставила на масата в ресторанта. Тогава той вижда адреса и надушва опасността. Взима го ловко, извинява се и напуска масата за малко. Отваря го, прочита съдържанието, откъсва страницата и го поставя обратно на масата, а може и да й го подава на тръгване, като казва, че е паднало на пода. Не е толкова важно как е станало, по-важно е другото. Карлота Адамс се е срещнала с убиеца в онази вечер или преди убийството на лорд Еджуеър, или след това (имала е време за кратка среща след напускането на дома на Корнър). Допускам, макар че може и да греша, че именно убиецът й е дал златната кутийка — навярно като сантиментален спомен от първата им среща. Ако е така, то убиецът е Д.

— Не виждам мястото на златната кутийка.

— Чуйте, Хейстингс. Карлота Адамс не е взимала веронал. Люси Адамс го твърди и аз й вярвам. Едно здраво момиче като Карлота не може да е предразположено към подобен род неща. Нито приятелите й, нито прислужницата са виждали тази кутийка. Какво прави тогава тя у нея след смъртта й? Заблуждава, че е вземала веронал и че го е правила от доста време — поне от шест месеца. Да предположим, че след убийството се е срещнала с убиеца, макар и само за няколко минути. Пийнали са по нещо, за да отпразнуват успеха на замисления план и в питието на момичето той слага достатъчно веронал, за да не се събуди тя на следващата сутрин.

— Ужасно — казах аз и потреперих.

— Да, грозна история — сухо добави Поаро.

— Ще кажете ли всичко това на Джап? — попитах аз след малко.

— Не сега. Какво мога да му кажа? Този отличен полицейски служител само ще възрази: „Още една глупост! Момичето просто е писало на единичен лист!“ C’est tout.

Погледнах виновно надолу.

— Какво мога да му кажа тогава? Нищо. Подобно нещо би могло да се случи. Знам само, че не се е случило, защото не е трябвало да се случва.

Той млъкна за миг. На лицето му се появи замечтано изражение.

— Представете си, Хейстингс, ако този човек би бил привърженик на реда и методичността, той щеше да отреже листа, а не да го къса. И тогава нямаше да забележим нищо. Абсолютно нищо!

— Следователно можем да заключим, че той е небрежен — казах аз с усмивка.

— Не, не. Може да е бързал — виждате колко невнимателно е скъсан. Да, да, той непременно е бързал.

Замълча за малко, а после продължи:

— Надявам се, че поне едно нещо успяхте да забележите — този човек, този Д., явно е имал непоклатимо алиби за вечерта.

— За какво алиби говорите, щом първо е бил в Риджънт Гейт, за да извърши убийство, а после пък — с Карлота Адамс.

— Точно това имам предвид — каза Поаро. — Той има въпиеща нужда от алиби и несъмнено си е приготвил такова. И още нещо — името му наистина ли започва с „Д“? Или това е началната буква на галено обръщение, което е знаела само тя?

Отново помълча и добави:

— Човек, чието име или галено обръщение започва с Д. Трябва да го открием, Хейстингс. Непременно трябва да го открием.