Смъртта на лорд Еджуеър

Пенснето

Само след секунда настроението му се промени.

Той скочи на крака.

Последвах го, без да разбирам какво става.

— Ще вземем такси. Часът е девет и все още не е твърде късно за посещения.

Втурнах се след него надолу по стълбището.

— Къде отиваме?

— В Риджънт Гейт.

Реших, че ще е по-добре да си замълча, тъй като Поаро явно не беше в настроение да отговаря на въпроси. Очевидно беше много развълнуван. Докато седяхме в таксито, той нервно барабанеше с пръсти по коленете си — нещо необичайно за неговата иначе спокойна и уравновесена натура.

В съзнанието си прехвърлих дума по дума писмото на Карлота Адамс до сестра й. Вече го знаех почти наизуст. Непрекъснато си повтарях думите на Поаро за откъснатата страница.

За съжаление това не ми помогна с нищо. Според мен думите на Поаро просто бяха лишени от всякакъв смисъл. Защо някаква страница е трябвало да бъде скъсана? Не, нищо не можех да разбера.

Вратата на Риджънт Гейт ни отвори нов иконом. Поаро попита за госпожица Каръл и докато се качвахме по стълбите, за стотен път си зададох въпроса къде ли се е дянал „гръцкият бог“ — до този момент полицията не бе открила никаква следа от него. Внезапно потръпнах при мисълта, че и той може вече да не е между живите…

Появата на госпожица Каръл, все така енергична, спретната и здравомислеща, прекъсна разсъжденията ми. Тя не скри изненадата си от посещението на Поаро.

— Радвам се, че сте все още тук, мадмоазел — каза Поаро и се наведе над ръката й. — Страхувах се, може да сте напуснали.

— Джералдин не искаше и да чуе за това — отвърна госпожица Каръл. — Помоли ме да остана. В такъв момент клетото дете наистина се нуждае от някого, ако не за друго, то поне като отдушник. А когато е необходимо, мосю Поаро, мога да ви уверя, че съм отличен отдушник.

Тя млъкна и лицето й придоби сериозно изражение. Представих си я как бързо би се справила с репортери и други подобни ловци на сензации.

— Мадмоазел, за мен вие винаги сте били пример за човек, който умее да постига целите си. Ценя това качество високо, тъй като се среща толкова рядко. Докато на мадмоазел Марш например като че ли не й достига практичност.

— Тя е малко отвеяна — съгласи се госпожица Каръл. — Липсва й всякаква практичност, винаги си е била такава. Има късмет, че не трябва сама да се грижи за прехраната си.

— Да, наистина.

— Не допускам обаче да сте дошли тук, за да обсъждаме кой е практичен и кой — не. С какво мога да ви бъда полезна, мосю Поаро?

Според мен на Поаро не му се понрави директността, с която го попитаха за целта на посещението му. Той обичаше по-заобиколните начини, но с госпожица Каръл подобно нещо беше немислимо. Тя го гледаше подозрително през силните си очила.

— Тук ме доведоха няколко въпроса, които бих желал да уточня. Знам, че имате отлична памет, госпожице Каръл.

— Нали затова съм и секретарка — отвърна тя не особено приветливо.

— Ходил ли е лорд Еджуеър в Париж през ноември?

— Да.

— Можете ли да си спомните датата?

— Трябва да проверя.

Тя стана, отключи някакво чекмедже, от което извади подвързан бележник. Започна да го разлиства и най-сетне каза:

— Лорд Еджуеър е заминал в Париж на трети ноември и се е върнал на седми. Освен това пак е заминал на двайсети ноември и се е върнал на четвърти декември. Нещо друго?

— Да, ако обичате. Каква е била целта на пътуването му?

— Първия път трябваше да види някакви статуетки, които щяха да се обявяват на търг и които той възнамеряваше да купи. Втория път, доколкото ми е известно, не е имал определена цел.

— Мадмоазел Марш придружаваше ли баща си при пътуванията?

— Тя никога и при никакви случаи не е придружавала баща си, мосю Поаро. Лорд Еджуеър не би и помислил за подобно нещо. По това време тя се намираше в девически манастир там, но не мисля, че баща й я е посещавал или я е извеждал навън. Лично аз много бих се изненадала, ако го е правил.

— Вие да сте пътували с него?

— Не.

Тя го изгледа любопитно, след това попита рязко:

— Защо ми задавате всички тези въпроси, мосю Поаро? Какво целите с тях?

Поаро не отговори, а продължи:

— Госпожица Марш е силно привързана към братовчед си, нали така?

— Но моля ви, мосю Поаро. Не виждам това какво ви засяга.

— Знаете ли, че тя ме посети онзи ден?

— Не, не знаех — леко се сепна тя. — И какво ви каза?

— Каза ми — макар и не толкова директно — че е много привързана към братовчед си.

— Тогава защо питате мен?

— Защото очаквам да чуя мнението ви по въпроса.

Този път госпожица Каръл склони да отговори:

— Според мед даже е прекалено много привързана. И това не е отскоро.

— Изглежда настоящият лорд Еджуеър не ви е много симпатичен.

— Не съм казала такова нещо. Просто сме различни хора. Доста е несериозен, но не мога да отрека, че е забавен. Винаги може да те придума. Бих искала обаче Джералдин да се позаинтересува от някой с повече характер.

— Като херцога на Мъртън например?

— Не познавам херцога. Във всеки случай изглежда човек, който гледа сериозно на своето обществено положение и на съответните си задължения. Само че е хлътнал по онази жена — по безценната Джейн Уилкинсън.

— Неговата майка…

— О, сигурна съм, че майка му би предпочела Джералдин за снаха. Но какво може да направи една майка? Синовете никога не искат да се женят за девойките, които майките им одобряват.

— Мислите ли, че братовчедът на госпожица Марш отвръща на чувствата й?

— Мисля, че в неговото положение това едва ли е от някакво значение.

— Значи сте убедена, че ще го осъдят?

— Не, разбира се. Според мен не го е направил той.

— Но все пак биха могли да го осъдят, нали така?

Госпожица Каръл не отговори.

— Няма да ви задържам повече. — Поаро се изправи. — Между другото, познавахте ли Карлота Адамс?

— Виждала съм я на сцената. Умна жена.

— Да, наистина беше умна. — Той като че ли се зарея в мислите си. — А! Щях да си забравя ръкавиците.

Той протегна ръка към масата, за да ги вземе. Маншетът му закачи верижката на пенснето на госпожица Каръл и го повлече. Поаро го вдигна заедно с изтърваните ръкавици, смутено изричайки безбройни извинения.

— Още веднъж ви моля да ми простите безпокойството — бяха последните му думи. — Просто ми дойде на ума, че може да узная нещо за спречкване между лорда и един човек миналата година. Затова бяха и въпросите ми за Париж. Боя се, че трябва да се откажа от тази своя идея, а и мадмоазел беше толкова уверена в това, че братовчед й не е извършил убийството. Подчертано уверена. Е, тогава лека нощ, госпожице Каръл, и отново хиляди извинения за безпокойството.

Намирахме се вече на изхода, когато чухме гласа й:

— Мосю Поаро, това не са моите очила. Не виждам нищо през тези.

— Comment? — изгледа я Поаро с безкрайна изненада.

Изведнъж на лицето му се появи усмивка.

— Колко съм глупав! Собствените ми очила са паднали, когато се навеждах да вдигна ръкавиците и вашето пенсне. Просто съм ги сменил неволно — толкова си приличат.

След размяната на очилата и на нови усмивки ние се разделихме с госпожица Каръл.

— Поаро — обадих се вече навън, — но вие не носите очила.

Той ме изгледа ликуващо:

— Невероятна прозорливост! Колко бързо схванахте всичко.

— Това е пенснето от чантата на Карлота Адамс, нали?

— Точно така.

— Защо помислихте, че може да е на госпожица Каръл?

Поаро сви рамене.

— Тя е единственият човек от всички, свързани със случая, който носи очила.

— Оказа се обаче, че не са нейни — казах аз замислено.

— Така твърди тя.

— Боже мой, колко сте подозрителен!

— Ни най-малко, ни най-малко. Възможно е да е казала истината. Дори съм убеден, че това е истината — в противен случай тя не би забелязала подмяната. Направих я много изкусно, приятелю.

Вървяхме по улицата почти без определена цел. Предложих да вземем такси, но Поаро отказа.

— Необходимо ми е да повървя, приятелю. Това ми помага.

Замълчах. Нощта бе задушна и не бързах да се прибираме.

— А въпросите ви за Париж само прикритие ли бяха? — полюбопитствах аз.

— Не съвсем.

— Всъщност още не знаем кой стои зад инициала Д. — казах замислено. — Странно е, че на никой от замесените името не започва с „Д“, освен… Ами да! Доналд Рос! А той е мъртъв.

— Да — каза Поаро. — Мъртъв е.

Спомних си вечерта, когато тримата с него вървяхме заедно. Спомних си и още нещо и тази мисъл ме накара да поема дълбоко въздух.

— За бога, Поаро. Помните ли?

— Какво да помня, приятелю?

— Когато Рос спомена, че били тринайсет души на масата. И че той пръв е станал.

Поаро не отговори. Обзе ме известно безпокойство, както става винаги, когато някое суеверие се потвърди.

— Странно е — промърморих. — Трябва да се съгласите, че е странно.

— Моля?

— Казах, че е странно — за Рос и числото тринайсет, Поаро, за какво си мислите?

За моя огромна изненада, а и, трябва да призная, за известно мое неудоволствие неочаквано Поаро избухна в смях. Имах чувството, че няма да престане.

Явно нещо го бе развеселило.

— Кое, по дяволите, е толкова смешно? — остро реагирах аз.

— Ох, ох! — едва си поемаше дъх Поаро. — Нищо, Хейстингс. Сетих се за една гатанка, която чух онзи ден. Сега ще ви я кажа. Има два крака, пера и лае като куче — що е то?

— Кокошка, естествено — отговорих без особен ентусиазъм. — Знам я още от детската градина.

— Прекалено добре сте информиран, Хейстингс. Трябваше да ми отговорите: „Не се сещам“. Тогава аз щях да ви кажа: „Кокошка“, а пък вие да ми отговорите: „Но кокошката не лае като куче“, на което пък аз да ви кажа: „Да, ама го казах, за да направя гатанката по-трудна“. Как мислите, Хейстингс, възможно ли е случаят с буквата „Д“ да се окаже нещо подобно?

— Невъобразима глупост!

— Да, да, за повечето хора е така. Но не и за някои други. Защо няма кого да попитам…

В момента минавахме покрай някакво кино. Хората тъкмо излизаха и разговаряха за какво ли не — за проблемите си, за прислугата си, за приятелите си — само неколцина споменаваха филма, който току-що бяха гледали.

С подобна групичка хора прекосихме Юстън Роуд.

— Страшно ми хареса — въздъхна едно момиче. — Брайън Мартин е направо чудесен. Не пропускам негов филм. Как яздеше само надолу по скалите, за да пристигне навреме с документите!

Нейният приятел беше доста по-сдържан.

— Идиотска история. Просто някой с повечко мозък трябваше да попита Елис и…

Чух само това. Бях стигнал тротоара и се обърнах назад — Поаро стоеше точно по средата на улицата, а от двете му страни към него се носеха автобуси. Инстинктивно закрих очи с ръце. Разнесоха се скърцане на спирачки и няколко солени шофьорски изрази. Без да губи достойнство нито за миг, Поаро се добра до тротоара. Имаше вид на сомнамбул.

— Поаро — извиках аз, — полудяхте ли?

— Не, mon ami. Просто се сетих нещо точно когато пресичах улицата.

— Моментът не беше особено подходящ — изтъкнах. — Можеше да бъде последният ви в живота.

— Това е без значение. А, mon ami, колко сляп, глух и глупав съм бил! Сега вече знам отговорите на всички въпроси — и на петте! Да, всичко ми се изясни… Колко просто, боже мой, по детински просто…