Смъртта на лорд Еджуеър

Племенникът

Новият лорд Еджуеър имаше доста набито око. Не му убягна, че трепнах леко.

— А, сетихте се — каза той дружелюбно. — Вечерята на леля Джейн. Тогава май пийнах повече, но се надявам, че никой не ми обърна внимание.

Поаро вече се сбогуваше с Джералдин Марш и госпожица Каръл.

— Ще ви придружа до вратата — каза Роналд сърдечно.

Той заслиза надолу по стълбите, продължавайки да говори.

— Странно нещо е животът. Днес те гонят, утре си господарят на имението. Моят покоен и прежалим чичо, знаете, ме изхвърли преди три години. Но, предполагам, това вече ви е известно, мосю Поаро.

— Чух нещо по този въпрос, струва ми се — отговори Поаро сдържано.

— Естествено. Такива неща винаги се изравят. Съвестният детектив не би могъл да го подмине. — Той се ухили. Внезапно отвори вратата на трапезарията. — Да пийнем по едно, преди да си отидете.

Поаро отказа, аз също. Младокът обаче си приготви нещо за пиене и продължи:

— Да пием за убийството — каза весело той. — Само за една нощ вече не съм отчаяние за кредиторите, а надеждата на търговците. Вчера разорението ми се пулеше насреща, а днес ми се усмихва богатството. Бог да благослови леля Джейн. — Той пресуши чашата си. Когато заговори на Поаро, тонът му беше някак променен. — А сега вече сериозно. За какво сте дошли, мосю Поаро? Преди четири дни леля Джейн почти трагично ахкаше наляво и надясно: „Кой ще ме избави от този нагъл тиранин?“ и ето вижте — тя вече е избавена. Надявам се не с вашата помощ, нали? Идеалното престъпление, дело на Еркюл Поаро, бивш детективски копой.

— Тук съм по покана на госпожица Джералдин Марш — усмихна се Поаро.

— Дискретен отговор, няма що. Не, мосю Поаро, интересува ме истинската причина за вашето присъствие в този дом. По една или друга причина явно убийството на чичо ми живо ви интересува.

— Работата ми е да се интересувам от убийства, лорд Еджуеър.

— Но вие никога не убивате. Винаги сте толкова предпазлив. Трябваше да научите леля Джейн на това свое качество. Предпазливост и малко повече камуфлаж. Извинете ме, че я наричам леля, но това ме забавлява. Видяхте ли безизразната й физиономия онази вечер, когато се обърнах така към нея? Направи се, че изобщо не ме познава.

— En verite24?

— Шегувам се. Изгониха ме оттук три месеца преди тя да се появи. — Глуповатото, добродушно изражение на лицето му изчезна за миг, след което той продължи с предишната безгрижност: — Хубава жена, но й липсва изтънченост. Методите й май са грубички, нали така?

Поаро вдигна рамене.

— Възможно е.

Роналд го изгледа с любопитство.

— Сигурен съм, че не допускате да го е направила тя. Значи и вас е оплела, така ли?

— Дълбоко почитам красотата — каза Поаро с равен глас. — Но също така и фактите.

Последната дума бе изречена много тихо.

— Какви факти? — последва рязък въпрос.

— Може би не знаете, лорд Еджуеър, че лейди Еджуеър е била на официална вечеря в Чизуик снощи точно по времето, когато се предполага, че е била тук.

Роналд изруга.

— Значи все пак е отишла! Женска работа! В шест часа проглуши ушите на всички, че за нищо на света няма да отиде, а сигурно само десет минути след това е променила решението си! Когато човек замисля убийство, никога не трябва да се доверява на женски приказки. Така се провалят и най-гениалните планове за убийство. Не, мосю Поаро, с това не се инкриминирам. Не си въобразявайте, че не знам какво мислите. Върху кого е най-естествено да падне подозрението? Разбира се, върху небезизвестния племенник-пройдоха. — Той се облегна назад и се ухили. — Не ми се иска да прахосвате напразно сивите си клетчици, мосю Поаро. Няма смисъл да разпитвате дали съм бил наблизо, когато леля Джейн заяви толкова категорично, че няма да излиза цяла вечер. Там бях. Остава да си зададете въпроса дали племенникът-пройдоха е идвал тук снощи, пременен с руса перука и парижка шапка на главата?

Младежът не отделяше очи от нас. Личеше, че се забавлява. От своя страна и Поаро го наблюдаваше много внимателно, навел глава леко встрани. Почувства се неловко.

— Мотив имам — да, това го признавам. А сега малка изненада — ще ви направя подарък, като ви съобщя нещо много ценно и важно. Вчера сутринта се отбих да се видя с чичо си. Защо ли? Да му искам пари. Можете да си оближете устните! ДА МУ ИСКАМ ПАРИ. Само че не получих нищо. И в същата тази вечер — точно тази вечер — лорд Еджуеър беше убит! Между другото — чудесно заглавие, нали? „Смъртта на лорд Еджуеър.“ Ще хваща окото по уличните сергии.

Тук той млъкна. Поаро все така не проговаряше.

— Трогнат съм от вниманието ви, мосю Поаро. Капитан Хейстингс ми прилича на човек, който току-що е видял или поне всеки момент е щял да види призрак. Не се тормозете толкова, скъпи човече. По-добре изчакайте да превалим билото на напрежението. Всъщност докъде бяхме стигнали? Ах, да — случаят срещу племенника-пройдоха. Неговата цел е да хвърли вината върху омразната леля. Племенникът, известен с някогашни успехи в пресъздаването на женски роли, отново проявява своя ненадминат сценичен талант. С подправен женски глас се представя за лейди Еджуеър и се промъква покрай иконома със ситнещи стъпки. Никакви подозрения. „Джейн!“ — извиква любимият ми чичо, а аз изчуруликвам: „Джордж!“, хвърлям се на врата му и го намушквам с джобното ножче. Останалите подробности са от медицинско естество и не си струва да ги споменаваме тук. Лъжливата лейди напуска сцената. Прибира се вкъщи и си ляга с чувство за изпълнен дълг.

Той се изсмя, стана и си наля още уиски със сода. После бавно се върна на стола си.

— Всичко се подрежда доста добре, нали? Обаче сега идва ред на нещо съкрушително. На разочарованието неприятното усещане, че са те водили за носа! Защото, мосю Поаро, сега идва ред на алибито!

Роналд допи чашата си.

— Много обичам алибитата — отбеляза той. — Седна ли да чета детективска история, винаги обръщам внимание на алибито. А моето е изключително добро. Тройно подплатено, при това еврейско. Казано с прости думи — господин, госпожа и госпожица Дортхаймър. Безкрайно богати и безкрайно музикални. Имат ложа в Ковънт Гардън. Там канят млади мъже с бъдеще. Аз, мосю Поаро, съм един от тях — най-доброто, което могат да намерят. Дали обичам операта? Честно казано, не. Удоволствие ми доставят отличните угощения на Гровнър Скуеър преди представлението, както и посещението на друг ресторант след това, дори и да ми се налага да танцувам с Рейчъл Дортхаймър и после два дни да ходя със схваната ръка. Ето, виждате ли, мосю Поаро? Докато е изтичала кръвта на чичо, аз съм шепнел чаровни безсмислици в обсипаното с диаманти ухо на малко смуглата Рейчъл в една ложа в Ковънт Гардън. Големият й еврейски нос е потрепвал от вълнение. Сега разбирате, мосю Поаро, защо не се боя да съм толкова откровен с вас.

Той се облегна назад.

— Надявам се, че не съм ви отегчил. Имате ли въпроси?

— Мога да ви уверя, че изобщо не скучах — каза Поаро. — Тъй като сте много любезен, ще се възползувам от това и ще ви питам за нещо дребно.

— Ще се радвам да ви отговоря.

— Откога познавате Карлота Адамс, лорд Еджуеър?

Младежът очакваше всичко друго, но не и това. Той се изправи рязко на стола, а лицето му се промени.

— Защо, по дяволите, ви интересува? Какво общо има това с разговора ни?

— Обикновено любопитство, нищо повече. Що се отнася до останалото, обясненията ви бяха толкова обстойни, че въпросите са неуместни.

Роналд го стрелна с очи. Той като че ли не можеше да приеме мълчаливото съгласие, с което го бе слушал Поаро. Помислих си, че много му се иска да го подозират.

— Карлота Адамс ли? Познавам я от около година и нещо. Може и малко по-дълго. Запознахме се миналата година на първото й представление.

— Добре ли я познавате?

— Мисля, че да. Макар да не е от тия, дето можеш да ги опознаеш прекалено добре. Малко е дръпната.

— Но ви е симпатична, нали?

Роналд го зяпна.

— Какво толкова сте се хванали за нея? Да не би защото бяхме заедно онази вечер? Да, много ми е симпатична. В нея има съчувствие — ще те изслуша и ще те накара да повярваш, че и ти си човек.

Поаро кимна.

— Разбирам. В такъв случай сигурно ще съжалявате.

— За какво да съжалявам?

— Че е мъртва.

— Какво? — Роналд подскочи от изненада. — Карлота — мъртва? — Беше буквално като втрещен от новината. — Шегувате се, мосю Поаро. Карлота беше съвсем наред, когато я видях за последен път.

— Кога беше това? — бързо попита Поаро.

— Май че онзи ден. Не помня точно.

— Tout de meme25, наистина е мъртва.

— Толкова внезапно. Как е станало? Катастрофа ли?

Поаро погледна нагоре към тавана.

— Не. Взела е голяма доза веронал.

— Виж ти! Горкото момиче. Каква трагедия!

— N’est-ce pas26?

— Съжалявам. Тъкмо й потръгна. Канеше се да доведе тук малката си сестра. Имаше най-различни планове. Дявол да го вземе, май че наистина ми е мъчно за нея.

— Да — каза Поаро. — Тъжно е, когато хората умират млади. Когато не ти се умира, когато животът е пред теб, пълен с надежди и очаквания.

Роналд го погледна въпросително.

— Струва ми се, че не разбирам за какво говорите, мосю Поаро.

— Така ли?

Поаро стана и си подаде ръката.

— Просто мислех на глас и, изглежда, съм попрекалил. Сигурно е така, но не мога да приема за нормално едно младо същество да бъде лишено от правото му на живот, лорд Еджуеър. В това отношение съм непоколебим. Желая ви приятен ден.

— О, ъ-ъ-ъ… довиждане.

Младежът имаше доста стреснат вид.

Отворих вратата и едва не се сблъсках с госпожица Каръл.

— А! Мосю Поаро, разбрах, че още не сте си тръгнали. Бих искала да поговорим, ако не възразявате. Ще заповядате ли в моята стая горе?

Когато се озовахме в нейната светая светих, тя добави:

— Става въпрос за малката Джералдин.

— Да, мадмоазел?

— Тя наговори куп глупости следобед. Не ми противоречете, моля ви! Наистина глупости, в това съм убедена. И друг път е изпадала в такива настроения.

— Стори ми се доста напрегната — отвърна Поаро внимателно.

— Ох, истината е тази — животът й до този момент едва ли може да се нарече щастлив. Няма място за преиначаване. Честно казано, мосю Поаро, лорд Еджуеър беше особняк. Не беше човек, на когото би трябвало да се поверява възпитанието на деца. Откровено, той тероризираше Джералдин.

Поаро кимна.

— Мога да си представя какво имате предвид.

— Лордът беше твърде странен. Той… не знам как да се изразя — той изпитваше удоволствие, когато някой се страхува от него. Беше като някакво болестно състояние.

— Разбирам.

— Беше изключително начетен, отличаваше се и с голям интелект. Но имаше неща — всъщност самата аз не съм ги изпитвала върху себе си, но такива неща имаше. За мен не е изненада, че съпругата му го напусна. Имам предвид сегашната съпруга. Лично аз не я одобрявам. Не мога да кажа кой знае колко хубави неща за тази млада жена. Но с женитбата си за лорд Еджуеър тя получи всичко, много повече, отколкото заслужаваше. Е, замина си и толкова. Джералдин обаче остана. Тя не можеше да си тръгне. Имаше дълги периоди, когато той изобщо не се сещаше за момичето, а после изведнъж му идваше на ума. Понякога си мисля, че — всъщност сигурно не бива да го казвам…

— Напротив, мадмоазел, кажете го.

— Понякога си мислех, че така си отмъщава заради майката — първата му съпруга. Беше нежно и деликатно същество с изключително благ характер. Винаги съм съжалявала за нея. Но, повярвайте ми, не бих споделила това, мосю Поаро, ако Джералдин не бе избухнала по този глупав начин. Това, което каза… че мрази баща си, може да се стори странно на човек, който не знае как стоят нещата.

— Много съм ви благодарен, мадмоазел. Смятам, че лорд Еджуеър изобщо не е трябвало да се обвързва с брак.

— Прав сте.

— А знаете ли дали не е възнамерявал да се жени трети път?

— Как така? Нали съпругата му е жива?

— В случай, че й даде свобода, той сам би бил свободен.

— Ако питате мен, лордът си навлече достатъчно неприятности с двете си съпруги — каза госпожица Каръл мрачно.

— Значи смятате, че не е ставало дума за трети брак, че не е съществувала друга жена? Моля ви, помислете, мадмоазел. Никоя друга?

Госпожица Каръл се изчерви.

— Не виждам защо трябва да го повтаряте толкова. Не е имало друга.