Смъртта на лорд Еджуеър

Другият

Нямам намерение да се спирам на установяването причините за смъртта нито на лорд Еджуеър, нито пък на Карлота Адамс. Заключението в случая на Карлота бе смърт при злополука. При лорд Еджуеър то бе отложено след идентифицирането на трупа и представянето на медицинската експертиза. Анализът на стомаха показа, че смъртта е настъпила не по-рано от един и не по-късно от два часа след поемане на вечерята. Предполагаемото време се очертаваше между 10 и 11 часа, с по-голяма вероятност да е било 10 вечерта.

Не се спомена нищо, което да бе свързано с имитирането на Джейн Уилкинсън, осъществено от Карлота. Пресата публикува описание на иконома и мнозинството, изглежда, беше убедено, че именно той е търсеното лице. Разказът му за посещението на Джейн Уилкинсън се възприе като нагла и непочтена измислица. Нищо не се спомена и за показанията на секретарката, които подкрепяха твърденията на иконома. Всички вестници вдигнаха голям шум за случая, но истинска и достоверна информация липсваше.

Междувременно знаех, че Джап не стои със скръстени ръце и това ме караше да изпитвам известно раздразнение от бездействието на Поаро. За сетен път се питах дали не е от възрастта. Обичайните му извинения не ме задоволяваха.

— На моите години човек трябва да си спестява неприятностите — опитваше се да обясни той.

— Но, приятелю, вие никак не сте стар и не бива да се мислите за такъв — протестирах аз.

Чувствах, че трябва да го стимулирам по някакъв начин. Сугестивно лечение — това беше на мода сега.

— Пълен сте с енергия както винаги — твърдях сериозно. — Вие сте в разцвета на силите си, Поаро, и можете веднага да разнищите този случай, стига да поискате.

Поаро отвърна, че предпочита да го стори, като си седи вкъщи.

— Но това е невъзможно.

— Отчасти сте прав.

— Искам да кажа, че стоим със скръстени ръце, а сме оставили цялата работа на Джап!

— Това напълно ме устройва.

— Но не и мен. Необходими са действия!

— Ами аз действам.

— Как?

— Чакам.

— Какво чакате?

— Pour que mon chien de chasse me rapporte le gibier39 — отговори Поаро, примигвайки от удоволствие.

— Какво имате предвид?

— Джап. Защо ни е куче, ако ще лаем ние? Джап постига резултати с физическата енергия, която толкова ви възхищава, и ни ги носи. В това отношение той има много по-големи възможности от мен. Сигурен съм, че скоро ще се появи с важни новини.

И наистина Джап трупаше, макар и бавно, сведения с цената на упорити и настойчиви разследвания. В Париж бе ударил на камък, но няколко дни по-късно се появи отново, този път с доволна физиономия.

— Не става бързо — каза той, — но мисля, че все пак се добрахме до нещо.

— Поздравявам ви, приятелю. Разказвайте!

— Открих, че в девет часа онази вечер руса дама е оставила в гардероба на гара Юстън кожено куфарче. Показахме им това на госпожица Адамс и те го познаха. Американска направа е и лесно може да се отличи.

— Аха, Юстън! От големите гари тя е най-близо до Риджънт Гейт. Очевидно е отишла там, преоблякла се е в тоалетната и е оставила куфара. Кога го е взела обратно?

— В 10.30. Служителят твърди, че си го е прибрала същата дама.

Поаро кимна.

— Попаднах и на нещо друго. Имам сериозна причина да вярвам, че в 11 часа Карлота Адамс е била в Лайънс Корнър Хаус.

— Ah! C’est tres bien ca40! Как го научихте?

— Горе-долу случайно. Във вестниците се появи нещо за малката златна кутия с рубинени инициали. Някакъв журналист я споменал по повод растящия брой млади актриси, които вземат опиати. Романтични истории за неделните издания — фаталната златна кутийка със смъртоносно съдържание и патетичния образ на младото момиче с огромни шансове в живота! Та там се изказва и предположение къде може да е била през тази последна вечер, как се е чувствала и тем подобни. Изглежда някаква сервитьорка от Корнър Хаус го прочита и си спомня, че същата тази вечер е обслужвала такава дама със златна кутийка. Сетила се и за инициалите К. А. Вживяла се и разказала на всичките си приятели. Сигурно е очаквала да получи нещо от вестника. В резултат на целия този шум един новоизлюпен дописник се заел със сълзливата статия и така довечера в Ивнинг Шрийк ще четем за последните часове на талантлива актриса, дето чакала мъжа, който никога нямало да дойде — и за състрадателната сервитьорка, която веднага разбрала за мъката на своята посестрима. Знаете ги какво могат да измислят, нали, мосю Поаро?

— А вие как успяхте да го научите така бързо?

— О, поддържаме чудесни отношения с Ивнинг Шрийк. Научих го, докато същият този умник се опитваше да изкопчи нещо от мен по друг повод. И така веднага хукнах към Корнър Хаус.

Да, така трябваше да се действа. Изпитах съжаление към Поаро. Джап ни носеше всичките тези новини от първа ръка, вероятно пропускайки ценни подробности, а тук Поаро се задоволяваше със стари вести.

— Срещнах се със сервитьорката — струва ми се, че може да й се вярва. Не позна Карлота Адамс на снимката, но пък едва ли я е гледала в лицето. Била млада, мургава, стройна и много добре облечена. Носела модерна шапка. Да можеха жените да гледат повече лицата вместо шапките…

— Лицето на госпожица Адамс не се запомня лесно — каза Поаро. — Трудно може да се запамети такова подвижно и чувствително лице, което постоянно мени израза си.

— Сигурно сте прав. Не се занимавам с подобни наблюдения. Според момичето е била в черно и е носела малко куфарче със себе си. Забелязала го е, защото по думите й то не подхождало на такова изискано облекло. Поръчала си е бъркани яйца и кафе и явно не е бързала, чакала е някого. Често е поглеждала ръчния си часовник. Момичето й подало сметката и тогава видяло кутията. Дамата я извадила от чантата си и я оставила на масата, за да я гледа. Отворила и затворила капака, замечтано усмихната. По описанието на сервитьорката кутийката наистина била красива. Каза ми, че и тя искала да има златна кутийка с такива рубинени инициали. Явно госпожица Адамс е останала след плащането на сметката. Преди да тръгне, погледнала часовника си още веднъж.

Поаро беше сериозно замислен.

— Било е rendez-vous41 — измърмори той, — rendez-vous с някой, който не е дошъл. Дали са се срещнали след това? Дали се е опитала да му позвъни от къщи? Само да знаех, ах, само да знаех със сигурност!

— Това е вашата теория, мосю Поаро — за тайнствения непознат, митът за мистериозния подбудител. Не казвам, че не е чакала някого — напълно допустимо е. Твърде възможно е да е имала уредена среща, за да съобщи за добре свършената работа при лорда. Знаем какво се е случило. Тя се разгневява и го намушква, но бързо се окопитва. Преоблича се на гарата, взима куфара и отива на срещата. После, както казват, става жертва на последвалата „реакция“ и я обзема ужас от извършеното. А когато и приятелят й не се появява, това я довършва. Той навярно е знаел, че дамата е щяла да посети Риджънт Гейт същата вечер. За нея играта свършва. И тогава изважда кутийката с лекарството — една свръхдоза и край на всичко. Поне няма да я бесят. Виждам го така ясно, както и носа насред лицето ви.

Ръката на Поаро колебливо се надигна към носа му, за да се спусне после към мустаците. С гордо изражение на лицето той ги поглади нежно.

— Засега нищо не доказва съществуването на този тайнствен друг — каза Джап, възползвайки се от преднината си. — Все още липсват доказателства и за връзката между нея и лорда, но ще ги открия. Всичко е въпрос на време. Малко съм разочарован от Париж, но девет месеца не са малко. Така или иначе имам човек там, който да продължи разследването. Може и да изскочи нещо. Знам, че вие не мислите така. Твърдоглаво човече сте, това е то.

— Първо обиждате носа ми, а сега — главата!

— Просто така се казва — утеши го Джап. — Нямах никакво намерение да ви засегна.

— На което се отговаря: „Не ме и засегнахте“ — поясних аз.

Поаро погледна единия, после другия с объркан поглед.

— Някакви заповеди? — подвикна Джап шеговито от вратата.

— Не заповед, а предложение.

— Казвайте какво е то.

— Разпитайте шофьорите на таксита и намерете някой, който е возил клиент, не, по-вероятно двама клиенти от Ковънт Гардън до Риджънт Гейт в нощта на убийството. Трябва да е било около единайсет без двайсет.

Джап наостри уши. Приличаше на териер.

— Това било значи, а? — каза той. — Ясно, ще го направя. Защо да не опитам, още повече, че вие понякога казвате по нещо умно, нали така?

Джап едва беше излязъл, когато Поаро стана и енергично се залови да четка шапката си.

— Не ме питайте нищо, приятелю. Веднага донесете бензин. Парченце омлет падна на жилетката ми тази сутрин.

Донесох му го.

— Този път не смятам да задавам въпроси, тъй като нещата са очевидни — казах аз. — Но мислите ли, че наистина всичко е толкова просто?

— Mon ami, в момента съм зает с тоалета си. Ако ми простите забележката, връзката ви не ми допада.

— Според мен е много хубава — отвърнах аз.

— Може някога да е била. Само че сега годините й личат, което, спомнете си, бяхте достатъчно любезен да кажете и за моя милост. Умолявам ви да я смените, а освен това почистете и десния си ръкав.

— Да не би да отиваме при крал Джордж? — попитах саркастично.

— Не. Просто прочетох в сутрешните вестници, че херцогът на Мъртън се е завърнал у дома си. Доколкото знам, той е сред най-изтъкнатите членове на английската аристокрация и бих желал да му окажа съответната чест.

Поаро беше чужд на всякакви социалистически идеи.

— Защо е необходимо да отиваме у херцога?

— Искам да се срещна с него.

Не получих повече обяснения. Когато облеклото ми най-сетне получи одобрението на неговото критично око, излязохме навън. В Мъртън един лакей попита Поаро има ли уговорена среща и получи отрицателен отговор. Лакеят отнесе визитната му картичка, но скоро се върна и съобщи, че негова милост безкрайно съжалявал, но бил прекалено зает тази сутрин. Поаро веднага се настани в едно кресло.

— Tres bien — каза. — Ще чакаме. Ако е необходимо, дори и няколко часа.

Не се наложи. Вероятно за херцога най-бързият начин да се отърве от упорития посетител бе да го приеме и така Поаро бе поканен да влезе. Херцогът беше на около 27 години. Не бих казал, че притежава пленителна външност — беше слаб и бледен, с рядка коса, започнала да олисява по слепоочията, с тънки устни и блуждаещ, малко отнесен поглед. В стаята имаше няколко разпятия и различни други религиозни произведения на изкуството. Широката лавица за книги беше пълна с трудове по теология. Той имаше вид повече на болнав амбулантен търговец, отколкото на херцог. Знаех, че е получил образованието си вкъщи, тъй като е бил с деликатно здраве. Това значи беше мъжът, станал жертва на Джейн Уилкинсън! Всичко изглеждаше безкрайно нелепо. Поведението му към нас се отличаваше със самодоволство и липсата на елементарна любезност.

— Може би знаете кой съм аз — започна Поаро.

— Не ви познавам.

— Занимавам се с психология на престъпността.

Херцогът не отговори. На писалището пред него лежеше недовършено писмо и той почукваше нетърпеливо с писалка по масата.

— Какъв е поводът за посещението ви? — попита той хладно.

Поаро седеше срещу него, с гръб към прозореца, докато лицето на херцога беше срещу светлината.

— В момента разследвам обстоятелствата около смъртта на лорд Еджуеър.

На слабото му, но решително лице не трепна нито мускул.

— Така ли? Не го познавам.

— Но, предполагам, познавате съпругата му — госпожица Джейн Уилкинсън.

— Да.

— Не ви ли е хрумвало, че тя е имала сериозно основание да желае смъртта на съпруга си?

— Не разбирам за какво говорите.

— Ако позволите, ще ви задам един директен въпрос, ваша милост. Скоро ли възнамерявате да се ожените за госпожица Джейн Уилкинсън?

— Когато се сгодя за някого, вестниците ще го съобщят. Считам въпроса ви за твърде неуместен. — Той се изправи. — Довиждане.

Поаро също стана. Изглеждаше объркан. Главата му беше клюмнала на една страна. Започна да заеква:

— Нямах никакво намерение да… Аз… Je vous demande pardone42…

— Довиждане — повтори херцогът, този път по-високо.

Поаро се предаде. Махна отчаяно с ръка и си тръгнахме. Това беше едно позорно изгонване.

Дожаля ми за Поаро. Този път бомбастичността му удари на камък. За херцога на Мъртън един детектив, макар и известен, очевидно стоеше по-ниско и от хлебарка.

— Тук май се провалихме — отбелязах аз със съчувствие. — Този човек е истински татарин. А защо всъщност искахте да се срещнете с него?

— За да разбера дали ще се жени за Джейн Уилкинсън.

— Но тя вече го потвърди.

— А! Така значи. Но, приятелю, нима не разбирате, че тя винаги казва това, което й е угодно? Може би е решила да се омъжи за него, а той, бедният, да няма и понятие за това нейно решение.

— В края на краищата той ви отпрати доста безцеремонно.

— Да, така би постъпил и с всеки журналист — Поаро се подсмихна. — По-важното е, че нещата се изясниха!

— Как разбрахте? По държанието му ли?

— Ни най-малко. Забелязахте ли, че пишеше писмо?

— Да.

— Eh bien, още като млад полицай в Белгия разбрах колко важно е да умееш да четеш обърнат текст. Да ви кажа ли какво пишеше там? „Скъпа моя, вече не издържам на това чакане с месеци. Джейн, божествена моя, мой прекрасен ангел, не намирам думи да ви изкажа какво означавате за мен. Вие, която страдахте толкова много! Вашата нежна и чувствителна природа…“

— Поаро! — извиках възмутено.

— Беше стигнал до това място: „Вашата нежна и чувствителна природа — аз я познавам най-добре.“

Наивното самодоволство на думите му ме разстрои ужасно.

— Поаро — отново извисих глас, — не можете да постъпвате така. Не можете да надзъртате в лично писмо.

— Това са глупости, Хейстингс. Как така да не мога да направя нещо, което вече съм направил?

— Но… но това е нечестна игра!

— Това съвсем не е някаква игра и вие го знаете. Убийството е сериозна работа, Хейстингс. Освен това не ви съветвам да употребявате израза „нечестна игра“. Вече не се казва така. Съвсем наскоро открих, че младежите се смеят, като го чуят. Mais oui, младите красиви момичета ще ви се изсмеят, ако кажете „нечестна игра“ вместо „по спортсменски“.

Замълчах. Не можех да възприема постъпката на Поаро с безразличие.

— Беше напълно излишно — проговорих най-накрая. — Ако му бяхте обяснили, че сте ходили при лорд Еджуеър по молба на Джейн Уилкинсън, щеше да се отнесе към вас съвсем различно.

— А! С тази разлика, че не можех да постъпя така! Джейн Уилкинсън беше моя клиентка и не е редно да обсъждам с друг това, което ми е доверила. Тук става дума за дискретност. Не би било почтено да говоря пред него.

— Почтено!

— Точно така.

— Но тя ще се омъжва за него.

— Което съвсем не значи, че няма тайни от него. Представите ви за брака са доста старомодни. Предложението ви е неизпълнимо. Нито за миг не трябва да забравям честта си на детектив, защото тя е нещо много сериозно, Хейстингс.

— Да, да, при това явно е доста разтегливо понятие.