Смъртта на лорд Еджуеър

Второто убийство

Не разбрах причината за тревогата на Поаро, но го познавах достатъчно и бях сигурен, че е нещо сериозно.

Със самото пристигане в Роуздю Маншънс Поаро скочи от колата, плати на шофьора и се втурна навътре. Апартаментът на госпожица Адамс бе на втория етаж, което се виждаше от надписа на входа.

Детективът се затича нагоре по стълбите, нямаше търпение за асансьора.

Той едновременно почука на вратата и позвъни. След малко се показа спретната жена на средна възраст с плътно прибрана назад коса. Клепачите й бяха зачервени, като че ли бе плакала.

— Госпожица Адамс? — попита Поаро бързо.

Жената го погледна.

— Нима не знаете?

— Да знам? Какво?

Лицето му стана бяло като платно. Разбрах, че това, каквото и да беше, е причината за уплахата му. Жената продължи бавно да клати глава.

— Мъртва е. Починала е в съня си. Ужасно.

Поаро се облегна на вратата.

— Закъснях — промълви едва чуто. Вълнението му бе толкова очевидно, че жената го загледа с повишено внимание.

— Извинете ме, сър, но вие приятел ли сте й? Не съм ви виждала преди.

Вместо да й отговори, той попита:

— Викали ли сте лекар? Какво каза той?

— Взела е голяма доза приспивателно. Колко жалко! Беше прекрасна млада дама. Тези отвратителни опиати! Толкова са опасни! Лекарят каза, че е взела веронал.

Поаро рязко се изправи и стана сериозен:

— Трябва да вляза — заяви.

Жената изглеждаше изпълнена с подозрение.

— Струва ми се, че… — започна тя.

Но Поаро беше непоколебим и прибягна до единственото нещо, което би довело до някакъв резултат:

— Трябва да ме пуснете да вляза. Аз съм детектив и разследвам обстоятелствата около смъртта на господарката ви.

Жената ахна от учудване. Отдръпна се встрани и ние влязохме.

Оттук нататък Поаро взе нещата в свои ръце.

— Това, което споделих с вас — властно заяви, — е строго поверително. Никой не бива да го узнава. Нека всички продължават да мислят, че смъртта на госпожица Адамс е нещастен случай. Моля ви, дайте ми името и адреса на лекаря, когото повикахте.

— Доктор Хийт, Карлайл Стрийт 17.

— А вашето име?

— Бенет, Алис Бенет.

— Госпожица Бенет, виждам, че сте били много привързана към госпожица Адамс.

— О, да, сър! Изключително мила госпожица. И миналата година работих при нея, докато гостуваше тук. Не приличаше на онези ми ти артистки. Беше истинска дама. Беше фина и обичаше всичко да й е наред.

Поаро слушаше с внимание и съчувствие. Вече не проявяваше признаци на нетърпение. Разбрах, че за да получи нужната информация, човек трябва да подхожда внимателно.

— За вас навярно е голяма загуба — деликатно отбеляза той.

— Да, сър, така е. Занесох й чая в 9.30, както обикновено, и гледам я — лежи. Сигурно спи, викам си. Оставям подноса и отивам да дръпна пердетата. Едната халка заяде и трябваше да дръпна по-силно. Така изтрещя! Поглеждам към нея — ама тя не се събужда. И тогава изведнъж нещо ми грабва окото! Лежи тя, ама май не както трябва. Отивам до леглото и я пипам по ръката. Ледена! Че като ревнах тогава!

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Разбирам ви — прошепна Поаро. — Явно е било ужасно за вас. Госпожица Адамс често ли вземаше приспивателно?

— От време на време гълташе по нещо за главоболие, но сега взела нещо съвсем друго, така поне каза лекарят.

— Снощи идвал ли е някой при нея? Може би гост?

— Не, сър. Снощи не си беше вкъщи, сър.

— Каза ли ви къде отива?

— Не, сър. Излезе към 7 часа.

— Аха! И как беше облечена?

— С черна рокля, сър. С черна рокля и черна шапка.

Поаро ме погледна.

— Носеше ли някакво бижу?

— Само перления гердан, както винаги, сър.

— А ръкавици — сиви ръкавици може би?

— Да, сър, наистина бяха сиви.

— А! Кажете ми, моля ви, в какво настроение беше? Радостна ли беше? Развълнувана? Тъжна? Нервна?

— Изглеждаше доволна от нещо, сър. Усмихваше се непрекъснато, сякаш на някаква шега.

— В колко часа се върна тук?

— Беше малко след 12, сър.

— И в какво настроение? Пак същото ли?

— Имаше много уморен вид, сър.

— Но не бе разтревожена или разстроена?

— О, не, сър. Стори ми се доволна, само дето изглеждаше напълно изтощена. Поиска да се обади на някого по телефона, но изведнъж се отказа. Можело да почака до сутринта, така каза тя.

— Аха! — Очите на Поаро заблестяха от въодушевление. Той се наведе напред и заговори с престорено безразличен тон: — Чухте ли името на този, на когото се обади?

— Не, сър. Само даде номера и зачака. От централата трябва да са и казали: „Опитваме се да ви свържем“, както казват обикновено, а тя отговори: „Добре“, но изведнъж се прозя и рече: „Защо да си правя труда? И без това съм толкова уморена“. Остави слушалката и започна да се съблича.

— Какъв беше номерът? Това помните ли? Помислете, може да се окаже важно.

— Съжалявам, но не си го спомням, сър. Май беше номер от Виктория. Това е. Просто не обърнах внимание.

— Какво яде и пи госпожицата, преди да си легне?

— Чаша горещо мляко, сър, както винаги.

— Кой приготви млякото?

— Аз, сър.

— И никой не е идвал снощи, така ли?

— Никой, сър.

— А по-рано през деня?

— Ако си спомням добре, никой, сър. Госпожица Адамс не беше вкъщи за обяд и за чая, сър. Прибра се към 6 часа.

— Какво беше млякото? Дето го е пила снощи?

— Тя пи от най-прясното. От онова, дето момчето го носи в четири часа. Нищо му нямаше на млякото, аз самата пих от него тази сутрин. А пък лекарят съвсем сигурно каза, че тя сама е взела онези страшни лекарства.

— Възможно е да греша — каза Поаро. — Да, възможно е напълно да греша. Ще се срещна с лекаря. Но виждате ли, госпожица Адамс е имала врагове. В Америка е по-различно…

Той се поколеба, но добрата Алис вече бе налапала въдицата.

— О, знам, сър. Чела съм за Чикаго и за онези, дето гърмят. Проклета страна е това и умът ми не стига как я смята тази тяхна полиция. Виж, нашите полицаи са друго нещо.

Поаро беше благодарен, че разговорът взе такава насока. Алис Бенет бе типичната британка и това му спести обясненията.

Погледът му попадна на малко куфарче на един стол.

— С това ли излезе госпожица Адамс снощи?

— Сутринта го взе, сър. Следобед се върна без него, но късно вечерта го донесе пак.

— Аха! Разрешавате ли да го отворя?

Алис Бенет беше вече размекната до краен предел. Подобно на всички предпазливи и подозрителни жени, веднъж превъзмогнала първоначалното си недоверие, с нея вече можеше да се справи и дете. Би се съгласила с всичко, което поиска Поаро.

Куфарчето не беше заключено и Поаро го отвори. Приближих се и погледнах през рамото му.

— Вижте, Хейстингс! — възкликна.

От съдържанието му имаше какво да се узнае.

Вътре се намираше кутия с гримове, две стелки, които се поставяха в обувките и увеличаваха ръста с няколко сантиметра, сиви ръкавици, както и една разкошна златиста перука — същия цвят като косата на Джейн Уилкинсън, с път в средата и къдрици, завита в хартия.

— Сега съмнявате ли се, Хейстингс? — попита Поаро.

Няма да крия, че до този миг се колебаех. Сега обаче съмнението ми се изпари.

Поаро затвори куфара и се обърна към прислужницата.

— Случайно да знаете с кого е вечеряла госпожица Адамс снощи?

— Не, сър.

— А с кого е обядвала или пила чай?

— За чая не мога да кажа нищо, сър, но сигурно е обядвала с госпожица Драйвър.

— Госпожица Драйвър?

— Да, нейната голяма приятелка. Има магазин за шапки на Мофът Стрийт, на няколко крачки от Бонд Стрийт. Магазин „Дженъвийв“.

Поаро записа адреса в тефтерчето си под този на лекаря.

— И още нещо, мадам. Можете ли да си спомните какво мадмоазел Адамс е казала или направила, след като се върна в 6 часа? Нещо, което да ви се е сторило необикновено или важно?

Прислужницата се замисли за минута, но накрая призна:

— Май не се сещам нищо, сър. Попитах я ще пие ли чай и тя каза, че вече е пила…

— О, така ли ви отговори? — прекъсна я Поаро. — Pardon. Продължавайте, моля.

— После писа писма, докато дойде време да излиза.

— Писма ли? Забелязахте ли до кого?

— Ами да, сър. То всъщност беше само едно, до сестра й във Вашингтон. Всяка седмица пишеше на сестра си по два пъти. Взе писмото със себе си, за да хване пощата. Само че е забравила да го пусне.

— Значи писмото все още е тук?

— Не, сър, аз го пуснах. Тя си спомни за него снощи точно преди лягане. Тогава й казах, че ще изтичам да го пусна за късната поща. Нищо работа — трябваше само още една марка.

— Далече ли е пощата оттук?

— Не, сър, наблизо е.

— Заключихте ли апартамента на излизане?

Бенет се облещи.

— Не, сър. Само затворих вратата, както обикновено.

Поаро понечи да каже нещо, но се сдържа.

— Искате ли да я видите, сър? — попита през сълзи прислужницата. — Пак си е все така красива.

Тръгнахме към спалнята.

Карлота Адамс изглеждаше странно спокойна и много по-млада, отколкото онази вечер в Савой. Приличаше на уморено дете, което спи. Лицето на Поаро придоби странно изражение, докато стоеше до леглото и я гледаше. Видях го да се прекръства.

— J’ai fait un serment17, Хейстингс — каза той, докато слизахме по стълбите.

Не го попитах каква клетва е дал. Беше излишно. След минута-две той проговори отново:

— Едно нещо поне ми олекна. Не бих могъл да я спася. Когато научихме за смъртта на лорд Еджуеър, тя вече не е била между живите. Това ме утешава. Да, това наистина ме утешава.