Смъртта на лорд Еджуеър

Пет въпроса

— Защо попитахте госпожица Каръл дали лордът е искал да се ожени пак? — полюбопитствах аз по пътя ни към дома.

— Просто ми хрумна, че може да съществува такава възможност, mon ami.

— Но защо?

— Непрекъснато се мъча да намеря обяснение на внезапната промяна у лорд Еджуеър по отношение на развода. Има нещо странно в това, приятелю.

— Да — казах след известно размишление. — Имате право.

— Както чухте, Хейстингс, лорд Еджуеър потвърди думите на мадам. Тя наема всякакви адвокати, а той непрекъснато отказва. И изведнъж той се предава.

— Или само казва, че е съгласен — напомних му аз.

— Много правилно, Хейстингс. Вашата забележка е съвсем уместна. Той само така казва. Нямаме никакво доказателство, че писмото съществува. Eh bien, от една страна мосю лъже. Поради някаква причина той ни поднася измислица, не основата, а само бродерията. Не е ли така? Е, добре, не сме сигурни в това. Но ако приемем хипотезата, че той все пак е написал писмото, отново се нуждаем от причина. Най-близо до ума е да предположим, че лордът изведнъж среща жена, за която пожелава да се ожени. Това би обяснило всичко по един чудесен начин и аз, естествено, съм длъжен да го проверя.

— Да, но госпожица Каръл категорично отрече тази възможност — казах аз.

— Госпожица Каръл, казвате… — повтори Поаро съсредоточено.

— Сега пък какво има? — попитах с раздразнение. Поаро е ненадминат в това да внушава съмнение с интонацията. — Каква причина има госпожица Каръл да ни лъже? — попитах.

— Aucune, aucune27. Не мислите ли, Хейстингс, че човек не бива с лека ръка да се доверява на нейните показания?

— Според вас тя лъже, така ли? Но защо? Не ми изглежда непочтена.

— Точно в това е същината на нещата. Понякога е много трудно да се направи разлика между умишлената измама и незаинтересованата неточност.

— Какво имате предвид?

— Да излъжеш с някаква цел е едно. Но да бъдеш толкова сигурен във фактите, в собствените си мисли и тяхната основна истинност, че подробностите да губят всякакво значение — това, приятелю, е типично за подчертано честните хора. Само че тя вече излъга веднъж. Каза, че е видяла Джейн Уилкинсън в лице — нещо невъзможно. Защо стана така? Нека да помислим. Госпожица Каръл поглежда надолу и вижда Джейн Уилкинсън в преддверието. В съзнанието й не се промъква и най-малкото съмнение. Знае, че е тя. Казва, че е видяла ясно лицето й, защото е толкова сигурна в себе си, че подробностите за нея нямат значение! Доказах й, че не би могла да види лицето й. Нали така? Е, и какво промени това? За нея жената в преддверието си остана Джейн Уилкинсън и толкова. Така е с всички други въпроси. Тя знае. И именно в светлината на тази своя увереност отговаря на въпросите, а не по силата на запомнени факти. Към уверените свидетели трябва винаги да се отнасяме с подозрение, приятелю. Човек определено може да разчита повече на несигурните свидетели — тези, които не си спомнят, които не са сигурни, на които им трябва време да си помислят. На тях може да се разчита много повече!

— Боже мой, Поаро — извиках аз. — Преобърнахте всичките ми досегашни представи за свидетелите.

— Когато я попитах дали лорд Еджуеър е възнамерявал отново да се ожени, тя реагира с насмешка — просто защото никога не й е идвало на ума. Не си направи труда да си спомни дали е имало и най-малки признаци, които да сочат към подобна идея. И така отново се озовахме там, откъдето тръгнахме.

— Тя съвсем не се изненада, когато й посочихте, че не е могла да види лицето на Джейн Уилкинсън — отбелязах замислено аз.

— Така е. Затова я причислих по-скоро към категорията на честните и неточните хора, отколкото към тази на преднамерените лъжци. Не виждам никакъв мотив за умишлена измама, освен ако… Ами да, това е идея!

— Каква идея? — попитах нетърпеливо.

Поаро само поклати глава.

— Нещо ми мина през ума, но ми се струва твърде невъзможно. Да, прекалено невъзможно.

Той отказа да коментира повече по този въпрос.

— Изглежда много е привързана към момичето — казах.

— Да. Наистина бе решена да й помогне по време на разговора. А какво мислите за Джералдин Марш, Хейстингс?

— Изпитах съжаление към нея, дълбоко съжаление.

— Имате нежно и състрадателно сърце, Хейстингс. Гледката на една страдаща красавица винаги ви разстройва.

— Нима вие не се трогнахте?

Той кимна тъжно.

— Да-а-а, животът й далеч не е бил розов. Съвсем ясно е изписано на лицето й.

— Разбирате колко чудовищно е предположението на Джейн Уилкинсън — казах аз разнежено. — Как може тази девойка да има нещо общо с престъплението?

— Безспорно нейното алиби е задоволително, но Джап още не ми е докладвал нищо.

— Скъпи ми Поаро, нима искате да кажете, че дори след като сте я видели и разговаряли с нея, все още имате нужда от алиби?

— Eh bien, приятелю, какво постигнахме с този разговор? Разбрахме колко нещастна е била, призна, че ненавижда баща си и се радва на смъртта му, както и че е много притеснена за нещо, което той може да ни е казал вчера сутринта. И след всичко това вие твърдите, че не ни е нужно алиби?

— Самата нейна откровеност потвърждава невинността й — казах прочувствено.

— Ако сте забелязали, откровеността е характерна черта на това семейство. Спомнете си новия лорд Еджуеър и начина, по който той открито постави всичките си карти на масата.

— О, да — засмях се при спомена за срещата ни. — Доста оригинален начин.

Поаро кимна в знак на съгласие.

— Той — как казвате вие? — издърпва стола от нас.

— Изпод нас — поправих го аз. — Да, почувствахме се доста глупаво.

— Странно се изразявате. Вие може и да сте се по-чувствали така, Хейстингс, но не и аз, ни най-малко. Напротив, аз дори го накарах да изгуби самообладание.

— Така ли? — казах със съмнение, тъй като не бях забелязал подобно нещо.

— Si, si. Изслушах го много търпеливо. Накрая го попитах нещо съвсем различно от това, за което говорихме. Нашият смел мосю се смути и обърка и щяхте да го забележите, ако бяхте следили внимателно. Но не сте наблюдателен, Хейстингс!

— Ужасът и учудването му при споменаването за смъртта на Карлота Адамс ми се сториха напълно неподправени — казах. — Или и това според вас е някаква ловка игра?

— В никакъв случай. Съгласен съм, че реакцията му изглеждаше искрена.

— Защо, смятате, ви заля с толкова факти по този циничен начин? Мислите ли, че само се забавляваше?

— Възможно е. Вие, англичаните, имате невероятно чувство за хумор. Не е изключено обаче да е било тактика. Скритите факти често се оказват от огромна важност, докато споделените често се смятат за по-маловажни, отколкото всъщност са.

— Като например скандалът с чичото тази сутрин ли?

— Точно така. Той е сигурен, че този факт няма да остане скрит. Eh bien, тогава веднага го размахва пред очите ми.

— Значи не е толкова глупав, колкото изглежда.

— О, той изобщо не е глупав. Достатъчно умен е, когато иска. Много добре знае къде се намира и, както вече казах, разкри картите си. Хейстингс, вие играете бридж. Кажете ми при какви обстоятелства се прави това?

— Та вие също играете — засмях се аз. — Когато всички ръце са ваши и искате да спечелите време за още едно раздаване.

— Да, mon ami, съвсем правилно. Но понякога може да има и друга причина. Забелязал съм я един-два пъти, когато съм играл с les dames28. Навярно би имало известни съмнения. Eh bien, дамата хвърля всичките си карти, казва: „Останалите са мои“, събира картите и посяга към другата колода. Обикновено играчите се съгласяват, особено ако са по-неопитни. Тук няма нищо очевидно, просто нещата изискват проследяване до края. Някъде към средата на раздаването някой от играчите се сеща: „Да, но четвъртото каро от мора я качва горе, после тя ще играе ниска спатия и тогава щях да направя моята деветка.“

— Е, и?

— Просто смятам, Хейстингс, че прекаленото перчене е интересно нещо. Освен това смятам, че е вече време за вечеря. Un petite omlette, n’est-ce pas29? А след това, някъде към 9 часа, трябва да направя още едно посещение.

— Къде ще ходите?

— Първо ще хапнем, Хейстингс, а докато не стигнем до кафето, няма да говорим за случая. Когато човек се храни, мозъкът трябва да бъде в услуга на стомаха.

Поаро удържа думата си. Отидохме в малко ресторантче в Сохо, където го познаваха добре и където ядохме превъзходен омлет, писия, пиле и Baba au Rhum30, който Поаро обожаваше.

По време на кафето Поаро ми се усмихна предразполагащо от другата страна на масата.

— Мой добри приятелю — каза той, — вие ми помагате много повече, отколкото предполагате.

Тези неочаквани думи ме смутиха, но същевременно и поласкаха. Чувах ги за пръв път. Имало е моменти, когато дълбоко в душата ме е заболявало малко. Струвало ми се е, че всячески е искал да омаловажи умствените ми способности.

Бях далеч от мисълта, че неговите собствени способности са отслабнали, но изведнъж осъзнах до каква степен той зависи от моята помощ, без да го проумява напълно.

— Да — каза той замечтано. — Невинаги схващате защо това е така, но толкова често ме насочвате към вярната посока.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Наистина, Поаро — заекнах аз, — ужасно се радвам. Предполагам, че в голяма степен съм се учил от вас…

Той поклати отрицателно глава.

— Mais non, ce n’est-ce pas ca31. Нищо не сте научили.

— О! — казах аз, изненадан неприятно.

— Всичко е наред. Никой от никого не трябва да се учи. Всеки индивид трябва сам да развие своите способности докрай, а не да се опитва да имитира този или онзи. Не бих желал да бъдете втори, по-несъвършен Поаро. Искам да сте незаменимият Хейстингс. И вие сте точно това. У вас, Хейстингс, намирам идеалното потвърждение за абсолютно нормално мислене.

— Винаги съм се надявал, че не съм ненормален — казах.

— О, не, не. При вас всичко е чудесно претеглено. Вие сте олицетворение на здравия разум. Разбирате ли какво значи това за мен? Когато престъпникът се гласи да извърши престъпление, неговото първо усилие е насочено към измамата. Кого би искал да измами той? Естествено в съзнанието си той визира обикновения, нормалния човек. Вероятно такова нещо не съществува изобщо — то просто е математическа абстракция. Вие обаче се доближавате най-близко до нея. Имате моменти на проблясъци, в които се издигате над средното умствено равнище, както и такива (ще ме извините, надявам се), в които стигате до неимоверните дълбини на глупост, но погледнат като цяло, вие сте учудващо нормален. Eh bien, каква е моята полза в случая? Много просто — вие ми служите като огледало, в което виждам какво престъпникът очаква да видя. Това ужасно много ми помага и ми подсказва хиляди неща.

Не го разбрах напълно. Само останах с впечатлението, че думите му далеч не звучат като комплимент. Твърде скоро обаче той разсея съмненията ми.

— Може би се изразих лошо — додаде бързо той. — Вие имате интуиция за това, което става в главата на престъпника, а у мен тя липсва. Вие ме навеждате на това, което той иска да си мисля. Превъзходна заложба.

— Прозрение — казах аз замислено. — Може би имам прозрение.

Погледнах го. Пушеше от тънките си цигари и ме гледаше добродушно.

— Ce cher Хейстингс — промълви той. — Аз ви ценя изключително много.

Бях поласкан, но смутен и затова побързах да сменя темата.

— Хайде — казах аз делово — да се върнем към нашата работа.

— Eh bien — Поаро отпусна глава назад, присви очи и бавно издуха дим навън. — Je me pose des questions32 — каза той.

— Така ли? — попитах с нетърпение.

— Сигурно и вие, нали?

— Разбира се — отвърнах. Облегнах се назад, присвих очи и изстрелях въпроса си: — Кой уби лорд Еджуеър?

Поаро подскочи и силно заклати глава.

— Не, не и не! Не така! Та това въпрос ли е? Приличате ми на някой, който чете криминална история и започва да подозира всеки от героите с или без повод. Веднъж и на мен ми се наложи да постъпя така. Случаят беше много специален. Ще ви го разкажа някой друг път — той е от особена гордост за мен. Но за какво говорехме?

— Въпросите, които сам си „задавате“ — отвърнах сухо. На езика ми беше да му кажа, че единственото, за което съм му нужен, е да има на кого да се хвали, но се въздържах. Щом искаше да ми изнася нравоучение, да заповяда. — Започвайте. Да ги чуем!

Това беше добре дошло за суетата му. Отново се облегна назад и зае предишната си поза.

— С първия въпрос вече приключихме. Защо лорд Еджуеър е променил решението си по въпроса за развода? Във връзка с това имам една-две идеи. Първата ви е известна. Вторият ми въпрос е свързан с писмото. Какво се е случило с него? Кой е имал интерес да не се разтрогва бракът между лорд и лейди Еджуеър? И трето — какво е означавала физиономията, която сте видели на лицето му вчера сутринта на излизане от библиотеката? Имате ли някакъв отговор, Хейстингс?

Поклатих глава.

— Нищо не разбирам.

— Сигурен ли сте, че не е било плод на въображението ви? Понякога, Хейстингс, въображението ви работи un peu vif33.

— Не, не — енергично поклатих глава. — Сигурен съм, че не греша.

— Bien. Тогава този факт чака своето обяснение. Четвъртият ми въпрос е във връзка с пенснето. Нито Джейн Уилкинсън, нито Карлота Адамс носят очила. Какво тогава търси то в чантата на Карлота Адамс? Стигаме и до петия въпрос. Защо някой се е обаждал в Чизуик, за да провери дали Джейн Уилкинсън е там, и кой е той? Тези, приятелю, са въпросите, които не ми дават мира. Ако мога да открия отговорите, ще се чувствам по-спокоен. Дори и само една теория, която да ги обяснява задоволително, би облекчила страданията на моята amour propre.

— Има и други въпроси — обадих се аз.

— Например?

— Кой е подтикнал Карлота Адамс към този номер? Къде е била тя онази нощ преди и след 10 часа? Кой е Д., който й е дал златната кутийка?

— Тези въпроси са ясни — каза Поаро. — В тях няма нищо непредсказуемо. Свързани са с неща, които не знаем, факти, които не знаем, но които можем да научим всеки момент. Моите въпроси, mon ami, са психологически. Малките сиви клетки…

— Поаро — прекъснах го с отчаян глас. Почувствах, че трябва да го спра на всяка цена, защото нямаше да го понеса отново. — Споменахте за някакво посещение тази вечер.

Поаро погледна часовника си.

— Така е — каза той. — Ще се обадя по телефона, за да проверя дали все още е удобно.

Върна се след няколко минути.

— Да тръгваме. Всичко е наред.

— Къде отиваме?

— У сър Монтагю Корнър на Чизуик. Бих искал да науча нещо повече за това телефонно обаждане.