Смъртта на лорд Еджуеър

Секретарката

Беше ни съдено отново да се видим с Джап. Появи се след около час, хвърли шапката си на масата и каза, че е напълно сразен.

— Проведохте ли разпитите си? — попита Поаро със съчувствие.

Джап кимна мрачно.

— Ако тези четиринайсет души не лъжат, значи не го е направила тя — изръмжа инспекторът. После продължи с подробностите: — Няма защо да крия от вас, мосю Поаро — очаквах работата да е нагласена. На пръв поглед никой друг не би могъл да убие лорд Еджуеър. Тя е единствената, която има мотив.

— Не мисля като вас. Mais continuez15.

— Та, както вече казах, предположих, че всичко е скроено. Знаете ги тези артисти — сдушват се веднага, за да прикрият някой от своите. Само че тук работата е съвсем друга. Хората на снощната вечеря до един са важни клечки, сред тях не е имало нито един неин приятел, а някои от тях дори не са се познавали. Всеки даде отделни показания, а на тях може да се разчита. Надявах се поне да чуя, че е изчезнала за половин час. Би могла да го направи лесно — под предлог, че отива да си оправи тоалета или нещо такова. Но не и не. Наистина е напускала компанията, за да говори по телефона, точно както ни каза, само че икономът я е придружавал. Ясно е чул да казва: „Да, точно така. Лейди Еджуеър е на телефона.“ Тогава отсреща й затворили. Доста интересно, само че не виждам връзката.

— Така изглежда, но наистина е интересно. Жена ли е била или мъж?

— По нейните думи — жена.

— Любопитно — изрече Поаро замислено.

— Както и да е — каза нетърпеливо Джап. — Да видим сега по-важното. Всичко от снощната вечеря съвпада с нейните думи. Отишла е там в 8.45, тръгнала си е в 11.30, а в хотела се е върнала в 11.45. Говорих с шофьора, който я е придружавал — един от постоянните шофьори на фирмата „Даймлер“. В Савой също са я видели да се прибира и потвърждават часа.

— Eh bien, това звучи доста убедително.

— Ами онези двамата от Риджънт Гейт? Не е бил само икономът — видяла я е и секретарката на лорд Еджуеър. И двамата се кълнат във всичко свято, че посетителката в 10 часа е била лейди Еджуеър.

— Откога работи икономът там?

— От шест месеца. Голям красавец е между другото.

— Да, вярно е. Eh bien, приятелю, щом е там от шест месеца, той не би могъл да познава лейди Еджуеър, тъй като не я е бил виждал преди това.

— Каза, че я познава от снимки във вестниците. Секретарката обаче я познава отлично. При лорда е от 5–6 години и тя е единствената, която не дава и дума да се чуе за някакво съмнение.

— А! — каза Поаро. — Бих желал да се срещна с нея.

— Защо не дойдете тогава с мен?

— Благодаря ви, mon ami, с удоволствие. Предполагам, че любезната ви покана се отнася и за Хейстингс?

Джап се ухили.

— Какво пък? Където господарят, там и кучето.

Според мен забележката му не можеше да се отнесе към проявите на изискания вкус.

— Тук нещо ми напомня на случая с Елизабет Канинг — продължи Джап. — Сещате ли се? Тогава по една дузина обвинители от едната и от другата страна се кълняха, че са видели циганката Мери Скуайърс на две различни места в Англия. Свидетели, на които може да се вярва. При това едва ли може да има друго лице, грозно колкото нейното. Но загадката така и не се изясни. Сега е почти същото. Две отделни групи хора са готови да се закълнат, че една и съща жена е била едновременно на две места. На кого да вярвам?

— Това едва ли ще е трудно да се установи, не мислите ли?

— Лесно е да говорите така, само че тази госпожица Каръл наистина е познавала лейди Еджуеър, защото са живели заедно. Трудно би сгрешила.

— Сега ще разберем.

— Кой наследява титлата? — попитах аз.

— Един негов племенник, капитан Роналд Марш. Доколкото подразбрах, падал си малко нехранимайко.

— Какво е мнението на лекаря за часа на смъртта? — попита Поаро.

— Трябва да изчакаме резултатите от аутопсията, за да узнаем с точност. Да видим докъде е стигнала вечерята му. — Със съжаление трябва да отбележа, че начинът на изразяване на Джап далеч не блестеше с изисканост. — Засега можем спокойно да приемем 10 часа. За последен път са го видели жив някъде към девет и нещо, когато станал от масата. Икономът му занесъл уиски и сода в библиотеката. В единайсет, когато икономът си лягал, там не светело — сигурно вече е бил убит. Едва ли би стоял на тъмно.

Поаро поклати глава замислено. След минута-две спряхме колата близо до Риджънт Гейт. Щорите бяха спуснати.

Джап влезе пръв, след него — Поаро и аз. Вратата се отваряше наляво, така че икономът стоеше до стената на същата страна. Поаро вървеше вдясно от мен и тъй като е по-дребен, бе забелязан от иконома едва след като направихме няколко крачки в преддверието. Понеже се намирах близо до него, чух как младежът внезапно си пое дълбоко дъх. Моментално обърнах поглед към него и го видях да се взира в Поаро с подплашено изражение. Запомних тази подробност, защото можеше да ни потрябва.

Джап влезе в трапезарията, която се намираше вдясно от нас, и повика иконома.

— Сега, Алтън, искам да повторим всичко много внимателно. Значи дамата дойде в 10 часа, нали така?

— Госпожата ли? Да, сър.

— Как я познахте? — попита Поаро.

— Каза си името, сър, освен това съм я виждал на снимка във вестниците. Гледал съм я и на сцената.

Поаро кимна.

— Как беше облечена?

— В черно, сър. Черна рокля за разходка и малка черна шапка. Носеше перлена огърлица и сиви ръкавици.

Поаро погледна въпросително към Джап.

— Бяла вечерна рокля от тафта и хермелинова пелерина — отвърна бързо последният.

Икономът продължи. Разказът му съвпадна напълно с това, което ни беше предал Джап.

— Господарят ви имаше ли и други посещения същата вечер? — попита Поаро.

— Не, сър.

— Как беше затворена външната врата?

— Има секретна брава, сър. Мое задължение е, преди да си легна да я залостя. Правя го в 11 часа. Но снощи госпожица Джералдин беше на опера и не заключих.

— Тази сутрин вратата беше ли заключена?

— Да, сър. Госпожица Джералдин беше заключила след себе си.

— Кога се прибра тя, знаете ли?

— В дванайсет без четвърт, сър.

— И от началото на вечерта до дванайсет без четвърт никой друг не би могъл да влезе отвън, ако няма ключ, така ли? Защото отвътре се отваря само с дърпане на бравата.

— Да, сър.

— Колко секретни ключа има?

— Освен ключа на лорда, сър. Има още един в шкафа в преддверието. Снощи е бил у госпожица Джералдин. Не знам да има други.

— Никой друг в къщата ли не разполага с ключ?

— Не, сър. Госпожица Каръл винаги звъни.

Поаро даде да се разбере, че е приключил с въпросите си, и тръгнахме да търсим секретарката.

Заварихме я усърдно да пише нещо на голямо бюро.

Госпожица Каръл беше приятна жена на около четирийсет и пет. Имаше вид на експедитивен човек. Русата й коса бе започнала да побелява. Носеше пенсне, през което ни гледаха проницателни сини очи. Когато заговори, познах ясния делови глас от телефонната слушалка.

— А, мосю Поаро — каза тя, докато Джап ни представяше. — Точно така. За вас бях уредила срещата вчера сутринта.

— Абсолютно вярно, мадмоазел.

Според мен тя направи добро впечатление на Поаро, защото без съмнение представляваше истинско олицетворение на спретнатостта и точността.

— Е, инспектор Джап? — попита госпожица Каръл. — С какво още мога да ви помогна?

— Само с едно — абсолютно сигурна ли сте, че снощи тук беше лейди Еджуеър?

— Питате ме за трети път. Разбира се, че съм сигурна. Видях я.

— Къде я видяхте, мадмоазел?

— В преддверието. Разговаряше с иконома, после продължи направо и влезе в библиотеката.

— А вие къде бяхте?

— На горния етаж — гледах оттам.

— И сте убедена, че не грешите?

— Абсолютно. Видях ясно лицето й.

— Не би ли ви подвела някаква прилика?

— Никога. Чертите на Джейн Уилкинсън са уникални. Тя беше.

Джап хвърли поглед към Поаро, като че ли искаше да каже: „Виждате ли?“

— Имаше ли лорд Еджуеър врагове? — попита неочаквано Поаро.

— Това са глупости — отвърна госпожица Каръл.

— Какво искате да кажете, мадмоазел?

— Врагове! В днешно време хората нямат врагове. Не и англичаните!

— И все пак лордът беше убит.

— От съпругата си — каза госпожица Каръл.

— Значи съпругата не може да е враг, така ли?

— Всичко е толкова необичайно и странно. Никога не съм чувала за подобно нещо — имам предвид в нашата среда.

Явно госпожица Каръл беше на мнение, че убийствата са дело само на пияниците от по-низшите класи.

— Колко ключа има за външната врата?

— Два — отговори веднага госпожица Каръл. — Лорд Еджуеър винаги носеше единия със себе си. Другият стои в шкафа в преддверието и се използва от всеки, който възнамерява да се прибере по-късно. Имаше още един, но капитан Марш го загуби. Много е небрежен.

— Капитан Марш често ли идваше тук?

— До преди три години той живееше в този дом.

— Защо е напуснал? — попита Джап.

— Не знам. Предполагам, че не се погаждаха с чичо си.

— Имам чувството, че не ни казвате всичко, мадмоазел — деликатно подметна Поаро.

Тя хвърли бърз поглед към него.

— Не се занимавам с клюки, мосю Поаро.

— Какво ще кажете за слуховете, според които е имало сериозен спор между лорд Еджуеър и неговия племенник?

— Не беше чак толкова сериозен. С лорд Еджуеър поначало се живее трудно.

— Нима и вие мислите така?

— Нямам предвид себе си. Никога не съм имала разногласия с лорда. Той винаги можеше да разчита на мен.

— А що се отнася до капитан Марш… — Поаро продължаваше да упорства. Целта му бе да измъкне от нея още нещо.

Госпожица Каръл сви рамене:

— Той беше прахосник и скоро затъна в дългове. После се появи и нещо друго, не знам точно какво. Скараха се и лорд Еджуеър му забрани да идва тук. Това е всичко.

Секретарката замълча. Очевидно нямаше намерение да продължи.

Стаята, където разговаряхме с нея, беше на етажа над партера. На излизане Поаро ме хвана за ръка.

— Само за минутка, Хейстингс. Бихте ли застанали тук? Ние с Джап ще слезем долу. Наблюдавайте ни, докато влезем в библиотеката, а после елате при нас.

Отдавна бях престанал да задавам на Поаро въпроси, започващи със „Защо?“. Точно както във войската: „Не за да питаме сме тук, а за да се бием и умрем.“ За щастие още не бях стигнал до умиране. Предположих, че иска да се увери дали икономът ни следи.

Застанах до перилата и се загледах надолу. Отначало Поаро и Джап отидоха до входната врата и ги загубих от погледа си. После се появиха отново. Вървяха бавно. Проследих ги до влизането им в библиотеката. Почаках минута-две за иконома и тъй като никой не се появи, побързах да се присъединя към тях.

Трупът, разбира се, бе вече изнесен. Пердетата бяха спуснати и електрическото осветление беше включено. Поаро и Джап стояха в средата на стаята и оглеждаха наоколо.

— Нищо особено — тъкмо казваше Джап.

Поаро се усмихна:

— Уви! Нито пепел от цигара, нито следи от стъпки, ни дамска ръкавица или поне мирис на парфюм — неща, които детективите от романите неизбежно съзират.

— В подобни истории полицаите винаги са слепи като прилепи — ухили се Джап.

— Веднъж открих улика — промълви Поаро замечтано. — Вместо четири сантиметра тя се оказа цял метър и четири сантиметра, но никой не ми повярва.

Спомних си за какво става въпрос и се засмях. После си спомних и за моята мисия.

— Всичко е наред, Поаро — докладвах. — Останах там след вас, но не видях някой да ви следи.

— Зоркият поглед на моя приятел Хейстингс — пошегува се Поаро. — Кажете ми, приятелю, а видяхте ли розата между зъбите ми?

— Розата между зъбите ви? — втрещих се аз.

Джап се извърна встрани, тъй като щеше да се пръсне от смях.

— Вие ще ме довършите, мосю Поаро — каза той. — Това е краят! Роза, представете си! И какво още?

— Просто ми хрумна да се престоря на Кармен — отговори Поаро невъзмутимо.

Чудех се кой от трима ни не беше наред.

— Нима не я забелязахте, Хейстингс? — в гласа на Поаро прозвуча упрек.

— Не. Всъщност аз изобщо не видях лицето ви.

— Няма значение — поклати глава той. Подиграваха ли се с мен?

— Е, аз нямам повече работа тук — обади се Джап. — Искам да се срещна още веднъж с дъщерята, ако е възможно. Първия път беше твърде разстроена и не можах да я разпитам.

Той позвъни на иконома.

— Попитайте госпожица Марш дали може да ми отдели няколко минути.

Младият мъж излезе. Вместо него в стаята се появи госпожица Каръл.

— Джералдин заспа — обясни тя. — Бедното дете преживя ужасен шок. След като си отидохте, й дадох приспивателно. Сега спи дълбоко, ще се събуди след час-два.

Джап се съгласи.

— Това, което ще ви каже тя, го знам и аз — натърти госпожица Каръл.

— Какво мислите за иконома? — попита Поаро.

— Не ми е много симпатичен и толкова — отсече госпожица Каръл. — Макар че не мога да кажа точно защо.

Бяхме стигнали външната врата.

— Там ли стояхте снощи, мадмоазел? — изведнъж се обърна към нея Поаро, посочил с пръст към стълбището.

— Да. Защо питате?

— И видяхте лейди Еджуеър да отива към кабинета?

— Да.

— И видяхте лицето й ясно?

— Естествено.

— Невъзможно е да сте видели лицето й, мадмоазел. Ако сте били там, сте различавали само тила й.

Госпожица Каръл се изчерви от гняв. Изглеждаше така, сякаш бе изгубила почва под краката си.

— Тилът й, гласът й, нейната походка! Едно и също е. Не мога да ги сбъркам. Казвам ви: сигурна съм, че беше лейди Уилкинсън — една напълно покварена жена. Не познавам по-лоша от нея.

Обърна се и затича гневно нагоре по стълбището.