Смъртта на лорд Еджуеър

Новини от Париж

На следващия ден имахме неочаквано посещение.

Пристигна Джералдин Марш.

Стана ми жал за нея, докато Поаро я поздравяваше и я отвеждаше към един стол. Нейните големи очи изглеждаха по-широки и тъмни от всякога. Около тях имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спала. Лицето й беше измъчено и посърнало за момиче на нейната възраст — почти дете.

— Дойдох при вас, мосю Поаро, защото не издържам повече. Толкова съм разстроена и измъчена.

— Да, мадмоазел?

Поведението му излъчваше подчертано съчувствие.

— От Роналд научих какво сте му казали онзи ден. Имам предвид деня, когато го арестуваха — каза тя и цялото й тяло потрепери. — Когато вече е бил загубил всякаква надежда, вие сте му казали: „Аз ви вярвам.“ Наистина ли е така, мосю Поаро?

— Така е, мадмоазел. Така казах.

— Не става въпрос дали така сте казали, а дали така мислите. Повярвахте ли му?

Беше изопната като струна — наведена напред и вплела пръсти.

— Така мисля, мадмоазел — кротко изрече Поаро. — Моето мнение е, че братовчед ви не е убил лорд Еджуеър.

— О! — цветът на лицето и се възвърна, очите й се разшириха още повече. — Значи смятате, че го е извършил някой друг!

— Evidement47, мадмоазел — усмихна се той.

— Колко съм глупава! Не умея да се изразявам. Исках да кажа това — смятате, че знаете кой е този някой, така ли?

Тя се наведе още по-напред.

— Разбира се, имам си своите малки идеи. Да ги наречем подозрения.

— А няма ли да ми кажете? Моля ви, моля ви!

Поаро поклати глава.

— Това навярно би било… нечестно.

— Значи вие определено подозирате някого?

Детективът отново поклати глава.

— Ако знаех поне малко — продължи да го умолява момичето, — щеше да ми олекне. А може и да ви бъда от помощ. Да, наистина бих могла да ви помогна.

Молбите й бяха наистина обезоръжаващи, но Поаро не отстъпваше.

— Херцогинята на Мъртън все още е убедена, че това е била втората ми майка — замислено изрече момичето и вдигна въпросителен поглед към Поаро.

Той изобщо не реагира.

— Но не мога да проумея как е възможно.

— Какво мислите за нея? За втората си майка?

— Е, аз почти не я познавам. Още учех в Париж, когато баща ми се ожени за нея. Когато се върнах, беше доста мила. Искам да кажа, че почти не ме забелязваше. Стори ми се доста празноглава и… сребролюбива.

Поаро кимна.

— Споменахте херцогинята на Мъртън. Често ли се виждате с нея?

— Да. Тя е много мила с мен. Често бях с нея през последните две седмици. Всичко беше толкова ужасно — разпити, журналисти, Роналд — арестуван и какво ли не. — Тя отново потрепери. — Струва ми се, че нямам истински приятели. Но херцогинята беше прекрасна, също и той — имам предвид сина й.

— Харесвате ли го?

— Намирам го срамежлив. Скован и малко необщителен. Но майка му говори много за него и знам доста неща, без да го познавам.

— Аха. Кажете ми, мадмоазел, привързана ли сте към братовчед си?

— Към Роналд ли? Разбира се. Той… ние не се виждахме често през последните две години, но когато преди живееше у нас, винаги съм го смятала за чудесен. Непрестанно се шегува и измисля щуротии. Единствено той оживяваше този мрачен дом.

Поаро кимна съчувствено, но пък зададе въпрос, който ме порази с нетактичността си:

— Не искате да го видите на въжето, предполагам?

— Не, не! — Момичето се разтресе цялото. — Това не! О! Защо не е тя… моята мащеха! Но друг не може да бъде, така казва херцогинята.

— Аха! — каза Поаро. — А и ако капитан Марш си беше останал в таксито, нали?

— Да, поне… Какво искате да кажете? — сбърчи тя челото си. — Не ви разбирам.

— Ако не беше проследявал онзи човек вътре в дома ви. Между другото, вие чухте ли да влиза някой?

— Не, нищо не съм чула.

— Какво направихте, когато влязохте?

— Изтичах направо горе, за да взема перлите.

— Да, разбира се. И сте се забавили известно време.

— Така е. Не можах веднага да намеря ключето от кутията си за бижута.

— Това често се случва. Колкото повече бърза човек, толкова по-бавно става. Значи сте се забавили горе, а когато слизахте, сте видели братовчед си в преддверието, нали така?

— Да, идваше откъм библиотеката. — Тя преглътна.

— Разбирам. Сигурно сте се уплашили.

— Да — изгледа го тя с благодарност заради съчувствения му тон. — Наистина се стреснах.

— Да, да.

— Чух Рони да казва: „Е, Дина, взе ли ги?“ някъде зад мен и аз цялата подскочих.

— Да — внимателно каза Поаро. — Както вече казах, жалко, че не е останал навън. Тогава шофьорът можеше да се закълне, че братовчед ви не е влизал вътре.

Тя кимна. От очите й се зарониха сълзи и закапаха върху скута й. Тя стана. Поаро я улови за ръката.

— Искате да го спася заради вас, така ли?

— Да, да! О, моля ви. Вие не знаете…

Тя се опитваше да се овладее, вкопчила ръце една в друга.

— Животът ви не е бил лек, мадмоазел — каза Поаро. — Разбирам ви отлично. Наистина не е бил лек. Хейстингс, ще повикате ли такси за мадмоазел?

Слязох долу с нея и я изпроводих до таксито. Беше се успокоила вече и ми благодари по много очарователен начин.

Заварих Поаро да се разхожда напред-назад из стаята, сбърчил замислено вежди. Имаше унил вид.

За щастие звънна телефонът и това го откъсна от мрачните му мисли.

— Кой се обажда? О, Джап. Bonour, mon ami.

— Има ли нещо интересно? — попитах аз, примъквайки се към телефона.

Най-сетне, след поредица възклицания, Поаро проговори:

— Да, и кой я е взел? Знае ли се?

Какъвто и да бе отговорът, той остана изненадан, физиономията му се удължи.

— Сигурен ли сте?

— Не, просто малко съм изненадан, това е всичко.

— Трябва да премисля нещата.

— Comment?

— Все пак бях прав. Да, малка подробност, както я наричате.

— Не, още поддържам мнението си. Продължете да разпитвате из ресторантите около Риджънт Гейт и Юстън, Тотнъм Корт Роуд и може би Оксфорд Стрийт.

— Да, мъж и жена. А също и около Странд точно преди полунощ. Comment?

— Да, знам, че капитан Марш е бил с Дортхаймърови, но на този свят има и други хора, освен него.

— Не е много учтиво да казвате, че имам магарешки качества. Tout de meme, направете го, моля ви.

Той окачи слушалката.

— Е, добре? — попитах нетърпеливо аз.

— Нима е добре? Питам се дали е така. Хейстингс, тази златна кутийка е била купена в Париж. Поръчана с писмо в известен парижки магазин, който е специализиран за такива неща. Писмото било подписано от някоя си лейди Акърли, Констанс Акърли. Естествено, такава личност няма. Писмото е било получено два дни преди убийството. Там имало поръчка за гравиране на инициалите на авторката на писмото, както и за надписа. Поръчката е била спешна — кутийката трябвало да се вземе на другия ден. Сиреч в деня преди убийството.

— А взели ли са я?

— Да, взели са я и са платили в брой.

— Кой я е взел? — възбудено попитах аз. Усещах, че се приближаваме към истината.

— Една жена, Хейстингс.

— Жена? — изненадах се аз.

— Mais oui. Жена — ниска, на средна възраст и с пенсне.

Спогледахме се. Бяхме напълно объркани.