Смъртта на лорд Еджуеър

Шофьорът

Заварихме Джап да разпитва възстар мъж с по-опърпани мустаци и очила. Гласът на този човек звучеше доста самосъжалително.

— А! Ето ви и вас — каза Джап. — Мисля, че всичко се нарежда като по вода. Този човек се казва Джобсън. Качил е двама души от Лонг Ейкър вечерта на 29 юни.

— Така е — потвърди Джобсън хрипливо. — Чудна нощ беше. Имаше и луна. Момичето и момчето ме спряха край спирката на метрото.

— С официално облекло ли бяха?

— Да. Господинът беше с бяла жилетка, а и дамата беше цялата в бяло, с бродирани птички по роклята. Идваха като че ли от операта.

— В колко часа стана това?

— Преди единайсет ще е било.

— После?

— Казаха ми да карам към Риджънт Гейт, а там щели да ми покажат къщата. Искаха да бързам. Всички това искат, като че ние само се мотаем. Колкото по-бързо съм ги закарал и вземел друг клиент, толкова по-добре било за мен. Ама не им идва на ума, че ако се случи нещо, ние обираме парсата.

— По-кратко — прекъсна го нетърпеливо Джап. — Този път случи ли се нещо?

— Е, не — съгласи се човекът, макар явно да не беше много доволен, че е бил опроверган. — Нищо. Та пристигнахме на Риджънт Гейт — нямаше и седем минути — и господинът ми чукна на стъклото да спра. Някъде до номер 8. Двамата слязоха и господинът остана до колата. Каза и на мен да не мърдам никъде. Дамата пресече улицата и тръгна от отсрещната страна в обратна посока. Господинът остана до таксито с гръб към мен — гледаше след нея с ръце в джобовете. Минаха към пет минути, той промърмори нещо, после тръгна и той. Гледах го къде отива, защото не искам да ме завличат. Случвало ми се е, затова го проследих. Качи се по стълбите на една от къщите отсреща и влезе вътре.

— Насили ли вратата?

— Не, отвори си с ключ.

— Коя точно беше къщата?

— Или номер 17, или 19. Малко се зачудих, че ми казаха да не мърдам от мястото си, ама продължих да наблюдавам. След около пет минути двамата излязоха заедно. Седнаха в колата и ми казаха да ги закарам обратно до Ковънт Гардън. Спряхме малко преди операта и ми платиха. Платиха, и то как. Да не би да съм се забъркал в нещо, а? Кога ли ми се е случвало нещо хубаво и на мен.

— Няма нищо страшно — каза Джап. — Я хвърлете едно око тук и ми кажете можете ли да познаете младата дама сред тези?

Подаде му шест снимки с лица, които си приличаха. Надзърнах с любопитство през рамото му.

— Тази е — каза Джобсън. Решително посочи с пръст снимката на Джералдин Марш във вечерен тоалет.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. С бледо лице и тъмна коса.

— А сега да видим мъжа.

Подаде му друг куп снимки.

Шофьорът ги разгледа внимателно и поклати глава.

— Не мога да кажа със сигурност, ама трябва да е един от тези двамата.

Сред снимките беше и тази на Роналд Марш, но Джобсън я подмина. Вместо него той посочи други двама, които обаче доста приличаха на Марш.

Джобсън си тръгна, а Джап хвърли снимките на масата.

— Дотук добре. Искаше ми се да имам по-скорошна снимка на младия лорд — тази е отпреди седем-осем години, но друга не успях да намеря. Да, необходима ни е по-голяма точност, макар случаят да е ясен. Две алибита изгърмяха. Хитро го измислихте, мосю Поаро.

Поаро си придаде скромно изражение:

— Когато разбрах, че Джералдин и братовчед й са били заедно на опера, се сетих за възможността да са се видели през един от антрактите. Напълно естествено е компаниите, с които са били, да не помислят, че те могат да напуснат сградата. Само че половин час е достатъчно време да отидат до Риджънт Гейт и да се върнат. Усъмних се в алибито на новия лорд Еджуеър още когато той така самоуверено го изложи пред нас.

— Май много си падате по подозренията, а? — каза Джап с доста разнежен глас. — И сигурно сте прав — човек не може да приема всичко на този свят за чиста монета. Важното е, че пипнахме лорда. А сега вижте това. — Той му подаде лист хартия. — Телеграма от Ню Йорк. Свързахме се с госпожица Люси Адамс. Тази сутрин писмото е пристигнало в пощенската й кутия. Отказала е да даде оригинала, освен ако не било абсолютно наложително, но е позволила на човека от полицията да изготви копие. Веднага са ни го изпратили. Надали можете да се надявате на нещо по-уличаващо.

Поаро взе телеграмата с особен интерес. Надникнах през рамото му и успях да я прочета едновременно с него:

Поаро остави писмото. Явно то го бе развълнувало. Реакцията на Джап се оказа напълно противоположна.

— Пипнахме го — каза той въодушевено.

— Да — отговори Поаро.

В гласа му прозвуча някаква странна вялост. Джап го погледна с любопитство.

— Какво има, мосю Поаро?

— Нищо особено — беше отговорът на Поаро. — Просто си представях нещата малко по-иначе. — Имаше напълно нещастен вид. — И все пак не може да не съм прав — заяви като че ли на себе си той. — Не е възможно.

— Разбира се, че всичко си е точно така. Та вие сам го твърдяхте през цялото време!

— Боя се, че ме разбирате погрешно.

— Нима не казахте, че зад всичко се крие някой друг, който е подтикнал момичето към нещо, което то не е съзнавало?

— Да, да.

— Тогава какво повече искате? — Поаро само въздъхна. — Не мога да разбера това ваше вечно недоволство. Истински късмет е, че е написала това писмо.

Този път Поаро се съгласи с по-голяма охота:

— Mais oui, точно това убиецът не е очаквал. Когато се съгласява да приеме десетте хиляди, госпожица Адамс подписва смъртната си присъда. Убиецът е бил сигурен, че е взел всички мерки — и тогава тя го изиграва съвсем несъзнателно. Мъртвите говорят. Да, понякога и мъртвите могат да говорят.

— Никога не съм и помислял, че сама му е видяла сметката — каза Джап най-безочливо.

— Не, не, естествено — каза Поаро разсеяно.

— Е, аз трябва да си гледам работата!

— Ще арестувате ли капитан Марш, имам предвид лорд Еджуеър?

— Защо не? Смятам, че вината му се доказа.

— Така е.

— Изглеждате ми доста разколебан, мосю Поаро. Вие просто обичате да усложнявате нещата. Собствената ви теория се потвърди и пак сте недоволен. Виждате ли някакъв пропуск в събраните доказателства?

Поаро поклати отрицателно глава.

— Не съм сигурен дали госпожица Марш е била съучастничка на лорда — заключи Джап. — Може и да е знаела, щом са ходили заедно на опера. Ако не е така, защо лордът ще я взема със себе си? Ще чуем какво имат да ни кажат.

— Може ли да присъствам? — почти смирено попита Поаро.

— Разбира се, та нали идеята е ваша.

Джап взе телеграмата от масата.

Дръпнах Поаро настрани.

— Какво ви е, Поаро?

— Чувствам се твърде разстроен, Хейстингс. Всичко изглежда така, както го казва Джап, но някъде бъркаме. Нещо ни убягва, Хейстингс. Всичко съвпада, всичко е според предвижданията ми и все пак, приятелю, някъде грешим.

Поаро ме погледна съкрушено. Не знаех как да го окуража.