Смъртта на лорд Еджуеър

Сър Монтагю Корнър

Към 10 часа пристигнахме в дома на сър Монтагю Корнър край реката в Чизуик. Беше внушителна постройка, разположена в дъното на голям парк. Въведоха ни в преддверие с красива облицовка. През една отворена врата вдясно се виждаше трапезарията и полирана маса със запалени свещи по нея.

— Оттук, моля.

Икономът ни поведе нагоре по широкото стълбище и се озовахме в продълговата стая с изглед към реката.

— Мосю Еркюл Поаро — оповести той.

Стаята беше съразмерна до съвършенство, а дискретното осветление, идещо от лампите с абажури, й придаваше онази атмосфера, която напомняше за доброто старо време. В един от ъглите до прозореца имаше маса за бридж, а край нея седяха четирима души. С влизането ни единият от тях стана да ни посрещне.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мосю Поаро.

Загледах се в сър Монтагю Корнър с интерес. Имаше характерните за евреин черти, малки и интелигентни черни очи, а темето му беше покрито с грижливо сресана перука. Беше нисък — най-много метър и шейсет. Цялото му държание издаваше силна превзетост.

— Позволете да ви представя господин и госпожа Уидбърн.

— Ние вече сме се срещали — каза оживено госпожа Уидбърн.

— А това е господин Рос.

Рос беше русоляв младеж на около 22 години и имаше приятно лице.

— Моля да ме извините, че прекъснах играта ви — каза Поаро.

— Но моля ви. Та ние още не сме започнали. Тъкмо се канехме да раздадем картите. Желаете ли кафе, мосю Поаро?

Поаро отказа, но прие да опита отлежалия коняк. Поднесоха ни го в огромни чаши.

Докато отпивахме от тях, сър Монтагю говореше за какво ли не.

Разказваше за японски гравюри, китайски рисунки, персийски килими, за френските импресионисти, модерната музика и даже за теориите на Айнщайн.

Най-сетне свърши и се отпусна назад, усмихвайки се благодушно. Изглеждаше напълно доволен от изпълнението си. В полуосветената стая той ми приличаше на някакъв средновековен дух. Наоколо беше пълно с великолепни образци от произведения на изкуството.

— А сега, сър Монтагю — каза Поаро, — тъй като нямам намерение да злоупотребявам с любезността ви, ще изложа целта на посещението си.

Сър Монтагю махна с ръка, която по любопитен начин ми напомни за нокти на граблива птица.

— Защо да бързаме? Времето е безкрайно.

— Човек го усеща особено силно в този дом — въздъхна госпожа Уидбърн. — Не е ли прекрасно!

— Не бих живял в Лондон, дори да ми дават един милион лири — добави сър Монтагю. — Тук човек се потапя в онази отминала атмосфера на спокойствие, която, уви, всички сме забравили в тези ужасни времена.

За миг ми хрумна, че ако някой предложеше на сър Монтагю един милион лири, тогава атмосферата на спокойствие много бързо можеше да се окаже излишна, но се постарах да потисна подобни еретически помисли.

— Какво всъщност са парите? — промърмори госпожа Уидбърн.

— Ех! — замислено додаде господин Уидбърн, подрънквайки разсеяно няколко монети в джоба на панталона си.

— Арчи! — в гласа на госпожа Уидбърн прозвуча укор.

— Моля за извинение! — сепна се господин Уидбърн и веднага престана.

— Струва ми се непростимо да се говори за престъпления в такава атмосфера — поде Поаро с извинителен тон.

— Не се притеснявайте! — сър Монтагю махна великодушно с ръка. — Престъплението може да се сравни с предмет на изкуството, а детективът — с творец. Естествено, нямам предвид полицията. Днес ме посети някакъв инспектор. Странна личност. Не беше чувал за Бенвенуто Челини.

— Във връзка с Джейн Уилкинсън, предполагам — незабавно реагира госпожа Уидбърн.

— Дамата е имала късмет, че снощи е била тук — обади се Поаро.

— Така изглежда — потвърди сър Монтагю. — Поканих я, защото е красива и има талант, като се надявах, че бих могъл да й бъда полезен. Възнамерявала да се заеме с менажерство. Оказа се обаче, че съдбата е решила да й помогна по съвсем различен начин.

— Джейн е жена с късмет — каза госпожа Уидбърн. — Страшно много искаше да се отърве от Еджуеър и ето че някой изведнъж й спести усилията. Щяла да се омъжва за младия херцог на Мъртън, вече всички го знаят. Майка му направо се е побъркала.

— Тази дама наистина ме впечатли — каза сър Монтагю благосклонно. — На няколко пъти се изказа съвсем интелигентно по въпросите на древногръцкото изкуство.

Усмихнах се вътрешно, като си представих как Джейн е реагирала с „Да“, „Не“ и „Колко прекрасно, наистина!“, изричайки тези думи със своя омайващ гърлен глас. За сър Монтагю интелигентността се измерваше според това колко внимателно го слуша неговият събеседник.

— Каквото и да говорим, Еджуеър си беше един особняк — намеси се Уидбърн. — Няма да се учудя, ако е имал доста врагове.

— Вярно ли е, мосю Поаро — попита госпожа Уидбърн, — че са го намушкали с нож в тила?

— Да, мадам, при това е извършено с голяма точност, може да се каже дори съвсем професионално.

— Долавям удоволствието на твореца във вашите думи, мосю Поаро — вметна сър Монтагю.

— А сега позволете — продължи Поаро — да пристъпя към причината за посещението ни. Снощи, по време на вечерята тук, лейди Еджуеър е била повикана на телефона. Бих искал да науча нещо повече за този разговор. Възможно ли е да поговоря с прислугата по този въпрос?

— Разбира се, разбира се. Бихте ли натиснали звънеца, Рос?

Икономът пристигна веднага. Беше висок мъж на средна възраст и приличаше на свещеник.

Сър Монтагю му обясни молбата ни. Икономът се обърна учтиво към Поаро.

— Кой се обади, когато позвъниха? — започна детективът.

— Аз, сър. Телефонът е в края на преддверието.

— С лейди Еджуеър ли пожелаха да говорят или с госпожица Джейн Уилкинсън?

— С лейди Еджуеър, сър.

— Какво точно казаха?

Икономът се замисли за момент.

— Доколкото си спомням, сър, казах „Ало“. Някакъв глас ме попита дали тук е 43434 Чизуик. Отговорих положително. Тогава ме помолиха да почакам. После друг глас отново ме попита дали е Чизуик 43434 и след като потвърдих, ми казаха: „Там ли е лейди Еджуеър?“ Отговорих, че дамата е тук. Гласът продължи: „Може ли да говоря с нея, моля?“ Отидох до масата и уведомих дамата. Тя стана и аз я придружих до телефона.

— Какво се случи после?

— Дамата взе слушалката и попита: „Ало, кой се обажда?“ После продължи: „Да, точно така. На телефона е лейди Еджуеър.“ Тъкмо се канех да оставя дамата, когато тя ме повика и ми каза, че са прекъснали. Чула някакъв смях, след което затворили телефона. Попита ме дали са се представили с някакво име и аз й казах, че не. Това беше всичко, сър.

Поаро се намръщи.

— Нима мислите, че това обаждане има нещо общо с убийството, мосю Поаро? — попита госпожа Уидбърн.

— Не смея да твърдя, мадам, но не отричам, че е твърде любопитно.

— Хората понякога се шегуват по телефона, с мен също се е случвало.

— C’est toujours possible, madame34.

Той отново се обърна към иконома:

— Жена ли се обади или мъж?

— Мисля, че беше жена, сър.

— Силно ли говореше или тихо?

— Тихо, сър. Бавно и доста отчетливо. — Той спря за минута. — Може и да си въобразявам, сър, но ми се стори, че говореше чужденка. Звукът „р“ се чуваше съвсем ясно.

— Да не е била някоя шотландка, Доналд? — попита госпожа Уидбърн, усмихвайки се на Рос.

— Нямам нищо общо — каза той. — Не съм ставал от масата.

Поаро отново заговори на иконома:

— Мислите ли, че можете да познаете гласа, ако го чуете пак?

Икономът се поколеба.

— Не съм много сигурен, сър, но е възможно. Всъщност, да, струва ми се, че бих го познал.

— Благодаря ви, приятелю.

— И аз ви благодаря, сър.

Икономът наведе глава и се оттегли с неизменната си осанка на духовник.

Сър Монтагю Корнър продължи да любезничи, играейки ролята си на старомоден чаровник. Склони ни да останем за партия бридж. Аз учтиво отказах — залозите не бяха по джоба ми. Младият Рос изглежда също се зарадва, че някой друг ще го смени. Двамата с него останахме да наблюдаваме играта отстрани. В края на вечерта Поаро и сър Монтагю бяха спечелили доста солидни суми.

Благодарихме на домакина и си тръгнахме. Рос се присъедини към нас.

— Странно човече — каза Поаро, когато се озовахме навън в мрака.

Нощта беше приятна и решихме, вместо да телефонираме за такси, да повървим пеша и да спрем някое на улицата.

— Да, доста странно човече — отново отбеляза Поаро.

— И много богато — добави с чувство Рос.

— Предполагам, че е така.

— Изглежда има слабост към мен — каза Рос. — Надявам се да е за по-дълго. Никак не е зле да знаеш, че имаш зад гърба си човек като него.

— Вие актьор ли сте, господин Рос?

Рос отговори утвърдително. Не беше особено очарован, че името му не ни говори нищо. Явно съвсем наскоро беше получил блестящи отзиви за играта си в някаква мрачна пиеса, преведена от руски.

Когато с обединени усилия Поаро и аз успяхме да възвърнем накърненото му самочувствие, приятелят ми го попита съвсем небрежно:

— Вие познавахте Карлота Адамс, нали?

— Не. Прочетох съобщението за смъртта й във вечерния вестник. Била прекалила с някакъв опиат. Идиотско е тези момичета да се тъпчат с какво ли не.

— Тъжна история. А не беше никак глупава.

— Сигурно имате право.

И Рос проявяваше характерната липса на интерес към нечии други способности, освен към своите собствени.

— Ходили ли сте на нейно представление? — попитах аз.

— Не. Подобен род представления не са в кръга на моите интереси. Иначе всички са се побъркали по такива спектакли, но няма да е за дълго.

— А — каза Поаро, — ето го и таксито.

Той размаха бастуна си.

— Аз ще продължа пеш — каза Рос. — Ако взема метрото от Хамърсмит, ще ме заведе направо вкъщи.

Внезапно Рос се изсмя малко нервно.

— Странна работа — добави той. — Имам предвид снощната вечеря.

— Да?

— Бяхме тринайсет, а в последната минута се оказахме с един по-малко. Никой нищо не беше забелязал до самия край на вечерта.

— Кой стана пръв от масата? — попитах.

Рос се изкикоти нервно и каза:

— Ами аз.