Смъртта на лорд Еджуеър

Мъжът със златния зъб

Няколко дни по-късно, по време на закуска, Поаро ми подхвърли едно писмо, което току-що беше отворил.

— Е, mon ami — каза той. — Какво мислите за това?

В кратката бележка лорд Еджуеър хладно и официално канеше за среща в единайсет на следващия ден.

Трябва да призная, че много се изненадах. Възприел бях думите на Поаро към Джейн като нещо несериозно — какъвто беше и случаят — и съвсем не предполагах, че е предприел конкретни действия за изпълнение на обещанието си.

Бързият ум на Поаро веднага разгада мислите ми и очите му заблестяха.

— Да, mon ami, причината не е само в шампанското.

— Нямах предвид това.

— Не, не! Вие сте си помислили, че бедният старец, поддал се на общото настроение, обещава неща, които няма да изпълни, или по-точно — които няма намерение да изпълни. Само че обещанията на Еркюл Поаро, приятелю, са свещени.

И той тържествено се изпъчи след последните си думи.

— Това ми е известно, разбира се — побързах да кажа. — Но само за минутка ми мина през ума, че човек би могъл да изпадне под определено влияние.

— Нямам навика да се оставям да ми „влияят“, както се изразявате вие, Хейстингс. Най-прекрасното шампанско, дори и най-прелестната златокоса красавица — нищо не е в състояние да повлияе на Еркюл Поаро. Не, mon ami, всичко е много по-просто — аз съм заинтригуван!

— Имате предвид любовната история на Джейн Уилкинсън, така ли?

— Не точно това. „Любовната история“, както я нарекохте вие, е нещо твърде банално. Тя просто е поредното стъпало в успешната кариера на една наистина хубава жена. Ако херцогът на Мъртън не притежаваше нито титла, нито богатство, романтичните видения за приказния монах изобщо не биха вълнували нашата дама. Не, Хейстингс, тук ме занимава психологическото измерение на нещата, съприкосновението на характерите. Наистина се радвам, че ще имам възможността да опозная лорд Еджуеър.

— Съществуват ли някакви изгледи за успех?

— Pourquoi pas5? Всеки човек си има слабо място. Освен това не искам да оставям някакво съмнение у вас, Хейстингс — макар случаят да ме интригува само от психологическа гледна точка, това не означава, че ще се откажа от поставената ми задача. Знаете, че подобни предизвикателства към собствената ми находчивост, ми доставят безкрайно удоволствие.

Изплаших се да не би отново да подеме темата за малките сиви клетки, но за щастие този път ми се размина.

— Значи утре в 11 часа отиваме на Риджънт Гейт, така ли?

— Отиваме? — безкрайно учудено повдигна вежди Поаро.

— Но, Поаро! — извиках. — Не можете да ме изоставите! Нали винаги ви придружавам!

— Ако беше нещо, което радва душата ви — например загадъчен случай на отровителство, кърваво убийство — щях да ви разбера. Но само заради някакво си най-обикновено посещение при един лорд?

Поаро се засмя. В този момент ни известиха за пристигането на някакъв посетител.

За голяма наша изненада той се оказа Брайън Мартин.

На дневна светлина актьорът изглеждаше по-възрастен. Хубостта му беше все още запазена, макар и някак захабена. Мина ми през ума, че този човек навярно посяга към наркотици. Намираше се под някакво нервно напрежение и именно то ме наведе на тази мисъл.

— Добро утро, мосю Поаро — поздрави ведро. — С радост забелязвам, че с капитан Хейстингс сте избрали най-доброто време за закуска. Впрочем, навярно сте доста заети сега?

Поаро му отправи дружелюбна усмивка:

— О, не, нищо подобно. В момента не съм зает с нищо важно.

— Хайде, хайде — засмя се Брайън. — Не ви ли очакват в Скотланд Ярд? Нима кралското семейство не ви е възложило някоя деликатна афера? Просто не е за вярване.

— Очевидно смесвате фантазия и действителност, приятелю — усмихнато отбеляза Поаро. — Уверявам ви, че в момента наистина съм без всякакви ангажименти, но още не са ме включили в списъка на безработните. Dieu merci6.

— Значи имам късмет, мосю Поаро — каза Брайън и отново се засмя. — Може би ще се заемете с нещо, за което искам да ви помоля?

Поаро замислено огледа младия човек.

— Имате нещо за мен? — попита той след една-две минути.

— Ами… Как да ви кажа? Отговорът е и да, и не.

Той се засмя доста нервно. Без да отделя поглед от него, Поаро му подаде стол. Младият мъж седна срещу нас, тъй като аз вече се бях настанил до Поаро.

— А сега да чуем — подкани го Поаро. — Разкажете ни всичко.

Брайън Мартин очевидно продължаваше да се колебае.

— Бедата е там, че не мога да изложа пред вас всичко така, както би ми се искало. — Той се подвоуми. — Не е лесно. Вижте, цялата история започна в Америка.

— В Америка?

— Всичко започна от най-обикновена случка, фактически просто пътувах с влак, когато забелязах един човек — грозноват, дребен, гладко избръснат, с очила и златен зъб.

— А! Златен зъб!

— Точно там е цялата загадка.

Поаро кимна няколко пъти.

— Започвам да разбирам. Продължавайте!

— Та ви казвам, че този човек просто ми направи впечатление. Тогава пътувах за Ню Йорк. Шест месеца по-късно бях в Лос Анджелис и там отново го видях. Представа нямам как е възможно, но това е самата истина. Дотук — нищо особено.

— А по-нататък?

— След един месец се случи да отида до Сиатъл. Още не съм пристигнал и кого да видя? Моят приятел! Само че този път си беше пуснал брада.

— Твърде любопитно.

— Нали? Разбира се, тогава изобщо не ми мина през ума, че неговото появяване може да е свързано с мен. Но когато го видях отново в Лос Анжелис без брада, в Чикаго с мустаци и различни вежди, а после в някакво планинско село, дегизиран като скитник, започнах да си задавам въпроси.

— Съвсем естествено.

— Накрая, колкото и странно да ви се струва, установих, че той наистина ме следи.

— Поразително!

— Нали? У мен вече не остана никакво съмнение. Където и да отидех, наблизо беше и той — моята сянка, дегизирана по различни начини. За щастие златният зъб ми помагаше винаги да го разпозная.

— Този златен зъб е бил истински късмет за вас!

— Така е.

— Извинете ме, мосю Мартин, но никога ли не сте го… заговаряли? Не сте ли търсили обяснение за поведението му?

— Не, никога — поколеба се актьорът. — Веднъж или два пъти мислех да го направя, но се отказвах. Предполагах, че това просто щеше да го направи по-предпазлив и няма да науча нищо повече. А е възможно, щом разберат, че съм го забелязал, просто да го заменят с някой друг, когото не бих разпознал.

— En effet7 — с някой без този толкова полезен златен зъб.

— Точно така. Може и да греша, но това ми мина тогава през ума.

— Мосю Мартин, вие казахте „те“. Кого имате предвид?

— Най-вероятно съм искал да изразя инстинктивното си усещане, че не става въпрос само за един човек, господа.

— Съществува ли конкретна причина да мислите така?

— Не.

— Искате да кажете, че нямате представа кой може да ви преследва и защо?

— Ни най-малка. Поне…

— Continuez8 — окуражи го Поаро.

— Все пак имам една идея — бавно изрече Брайън Мартин. — Но имайте предвид, че са само предположения.

— Точно те се оказват понякога много полезни, мосю.

— Става дума за един незначителен инцидент в Лондон, който и досега не мога да си обясня, но никога няма да забравя. Често съм мислил за него, опитвайки се да проумея нещо… И понеже навремето не достигнах до никакво обяснение, започвам да се питам дали следенето ми има някаква връзка със случилото се в Лондон, макар, бога ми, да не виждам причина защо и как!

— Може би ще я открием.

— Да, но виждате ли… — Брайън Мартин отново заговори смутено. — Чувствам се малко неловко, но работата е там, че не мога да ви кажа нищо поне за момента. Надявам се, че ще мога да ви обясня след ден-два.

Очакващият поглед на Поаро го накара да продължи и той изрече отчаяно:

— Замесена е една млада дама, господа.

— Ah! Parfaitement9! Англичанка ли е?

— Да. Поне… но защо питате?

— Много просто. Не можете да ми кажете сега, но се надявате да го сторите след ден или два, което означава, че искате да получите нейното разрешение. А от това следва, че тя е в Англия. Също така въпросната дама е била пак в Англия, докато са ви следели — В противен случай веднага бихте я потърсили още в Америка. А щом през последните 18 месеца въпросната личност не е напускала страната, то най-вероятно тя е англичанка. Логично, нали, господин Мартин?

— Безспорно. Но все пак, ако тя даде съгласието си, ще се заемете ли с моя случай?

Поаро не отговори. Очевидно обмисляше нещата. Най-сетне попита:

— Защо дойдохте първо при мен, а не отидохте при нея?

— Помислих, че… — поколеба се той. — По-точно исках да я убедя да… да изясни някои неща… имам предвид да предостави на вас да изясните нещата. Имам предвид следното — ако вие се заемете с това, ще мога да разчитам на вашата дискретност, нали?

— Зависи — спокойно отговори Поаро.

— От какво?

— Представете си, че става въпрос за престъпление…

— О! Изключено!

— Не бъдете толкова уверен. Възможна е и такава развръзка.

— Но вие ще направите за нея всичко, нали? За нас?

— Естествено.

Поаро отново замълча, след което попита:

— Кажете ми — този човек, който ви следеше, на каква възраст е?

— О, доста млад, на около трийсет.

— А! — възкликна Поаро. — Забележително! Да, това доста променя нещата.

Брайън Мартин и аз го погледнахме учудено. Реакцията на Поаро бе трудно обяснима и за двама ни. Брайън вдигна въпросително вежди, а аз само поклатих глава.

— Да, да — измърмори отново той. — Историята става твърде интересна.

— Може и да е бил на повече от трийсет — каза Брайън колебливо, — но мисля, че не е.

— Не, не, аз напълно се доверявам на вашата преценка, мосю Мартин. Изключително интересно!

Слисан от тези загадъчни слова, Брайън Мартин не знаеше как да реагира. Опита се да смени темата на разговора:

— Снощи беше доста забавно, господа, нали? На този свят няма по-своенравна дама от Джейн Уилкинсън.

— Дама, която си поставя само една цел — уточни Поаро с усмивка. — Явно не обича да се занимава с няколко неща едновременно.

— Освен това умее да се измъква безнаказано — отбеляза Мартин. — Не мога да си обясня как я търпят хората!

— На една красива жена сме готови да простим всичко, приятелю — прекъсна го Поаро. Някакво пламъче заигра в очите му. — Представете си я с чип нос, с бледа кожа и нечиста коса. Тогава — ах! Тогава не би се „измъкнала“, както се изразихте вие, за нищо на света.

— Вероятно сте прав — призна Брайън. — Но понякога на човек му идва да полудее. Както и да е. Аз съм неин приятел, но понякога си мисля, че тя не е много наред.

— Тъкмо обратното — бих казал, че всичко беше много добре обмислено.

— Нямах предвид снощи. Тя прекрасно се грижи за интересите си и има изключителен нюх в бизнеса. По-скоро става въпрос за моралната страна.

— А, моралната страна!

— За Джейн Уилкинсън казват, че е аморална. За нея не съществуват понятия като „добро“ и „зло“.

— Аха, спомням си, че снощи споменахте нещо по-добро.

— Преди малко говорехме за престъпление…

— Да, да, кажете, приятелю?

— Не бих се изненадал, ако Джейн извърши престъпление.

— Всъщност вие я познавате доста добре — измърмори Поаро замислено. — Предполагам, че много пъти сте играли с нея, нали така?

— Да, познавам я отлично. Ето защо си я представям как убива с лекота.

— Аха! Буен нрав значи!

— О, съвсем не. Хладнокръвна е като буца лед. Ако някой застане на пътя й, тя ще го прегази, без да се замисли. И най-интересното е, че не приема никакви обвинения от морално естество — тя просто е на мнение, че всеки, който й пречи, трябва да бъде елиминиран.

В думите му като че ли отекна някакво огорчение. Какво ли си беше спомнил?

— Значи смятате, че Джейн може да извърши убийство, мосю Мартин, така ли?

Поаро го наблюдаваше внимателно. Брайън въздъхна дълбоко.

— Да, господа, мога да се закълна. Вероятно съвсем скоро ще си спомните думите ми… Аз просто я познавам — за Джейн убийството е като да изпие сутрешния си чай. Говоря ви истината, мосю Поаро.

Той стана.

— Разбирам ви — едва чуто промълви Поаро.

— Познавам я — повтори Брайън Мартин, — при това много добре.

Постоя така намръщено, после добави с променен тон:

— Що се отнася до разговора ни, мосю Поаро, ще ви уведомя за резултата след няколко дни. Ще се заемете с това, нали?

Поаро не отговори веднага.

— Да — каза той най-сетне. — Ще се заема. Струва ми се, че проблемът е интересен.

Последните му думи прозвучаха особено. Слязох да изпратя Брайън Мартин. На вратата той ме попита:

— Вие разбрахте ли какво имаше предвид, когато стана дума за възрастта на моя преследвач? Аз нищо не схванах.

— И аз — признах.

— Не виждам връзката. Да не би просто да се е пошегувал с мен?

— Не — отвърнах аз. — Поаро не е такъв човек. За да го каже, значи наистина е важно.

— Да пукна, ако разбирам нещо. Все пак е утеха, че и вие сте в моето положение. Не обичам да се чувствам като последен глупак.

Гостът ни се отдалечи, а аз се върнах при детектива.

— Поаро — попитах, — каква беше тази работа с възрастта на преследвача?

— Не се ли досещате? Горкият ми Хейстингс! — засмя се той и съчувствено поклати глава. — Какво мислите за разговора ни изобщо?

— Не разполагаме с много факти… Трудно ми е да преценя. Ако знаехме повече…

— Но дори и малкото, което знаем — не ви ли навежда на определени мисли, mon ami?

Звънът на телефона ме избави от позора да призная, че разговорът не ме е навел на никакви хипотези. Вдигнах слушалката.

Чух делови и ясен женски глас:

— Обажда се секретарката на лорд Еджуеър. Лордът съжалява, че трябва да отложи срещата си с мосю Поаро утре сутринта. Налага му се спешно да замине за Париж. Би могъл да отдели няколко минути на мосю Поаро в 12.15 днес, стига това да не причини някакво неудобство, разбира се.

Посъветвах се с Поаро.

— Но, разбира се, приятелю, ще отидем днес.

Предадох думите му на дамата.

— Много добре, сър, значи в 12.15 — отговори делово тя и затвори.