Смъртта на лорд Еджуеър

Париж?

След малко вече се качвахме в таксито. Лицето на Поаро беше мрачно.

— Страхувам се, Хейстингс — каза той. — Страхувам се.

— Нима искате да кажете… — започнах аз, но не довърших.

— Имаме работа с човек, който е извършил две убийства и няма да се спре пред трето. Сега се мята като плъх, който иска да спаси кожата си. Рос е бил заплаха за него и е трябвало да бъде елиминиран.

— Дали е важно това, което искаше да ни каже? — попитах аз с известно съмнение. — Самият той не беше съвсем убеден.

— Просто не е преценил добре, но явно това, което е искал да ми каже, е от първостепенно значение.

— Но кой може да го е узнал?

— Казахте, че е говорил с вас в ресторанта, а около вас е имало хора. Истинска лудост, истинско безразсъдство! А! Защо не го взехте със себе си, защо не го опазихте, докато чуя от него това, което е имал да ми каже?

— Изобщо не мислех, че… — заекнах аз.

Поаро махна с ръка.

— Вие не сте виновен — откъде сте могли да знаете? Но аз бих разбрал. Вижте, Хейстингс, убиецът е коварен и безжалостен като тигър. Още ли не сме пристигнали!

Най-сетне таксито спря на голям площад в Кенсингтън, където Рос имаше апартамент на втория етаж. Намерихме името му до звънеца. Входната врата беше отворена, а вътре имаше внушително стълбище.

— Тук всеки може да влезе и никой няма да го забележи — измърмори Поаро, докато подскачаше нагоре по стълбите.

На втория етаж видяхме нещо като преграда и тясна врата със секретна брава. По средата на вратата стоеше името на Рос.

Спряхме се. Цареше мъртва тишина.

Бутнах вратата и за моя изненада тя се отвори.

Влязохме.

В тесния коридор видяхме отворена врата и друга, която явно водеше към всекидневната.

Там и влязохме. Тя се оказа преградената половина от голяма гостна. Обзавеждането не бе скъпо, но пък изглеждаше удобно. Стаята бе празна. На една малка масичка се намираше телефонът, а слушалката лежеше до него.

Поаро бързо пристъпи напред, огледа се и поклати глава.

— Не е тук. Елате, Хейстингс.

Върнахме се обратно в коридора и влязохме в другата стая, която представляваше неголяма трапезария. До масата, свлечен настрани от стола и проснат върху нея, беше Рос.

Поаро се наведе над него.

Когато се изправи, лицето му беше бяло като тебешир.

— Мъртъв е. Прободен е в малкия мозък.

Измина доста време, но събитията от този следобед останаха като кошмар в съзнанието ми. Не можех да се отърся от ужасното чувство за вина.

По-късно онази вечер, когато седяхме заедно с Поаро, не издържах и споделих с него горчивите си угризения. Той подскочи.

— Не, не! Не се укорявайте, Хейстингс. Как бихте могли да знаете? По начало добрият Господ не ви е надарил с подозрителна природа.

— Значи вие щяхте да се досетите, така ли?

— При мен е друго — цял живот съм преследвал убийци. Знам как импулсът да убиваш с всеки път се засилва, за да го вършат накрая и по най-тривиален повод… — тук той прекъсна думите си.

След случая с убийството на Рос Поаро сякаш се беше затворил в себе си. През цялото време, докато полицаите бяха там и разпитваха останалите обитатели на дома, през всичките онези сто и една рутинни подробности, които съпътстват разследването на едно убийство, той се бе държал настрани, необичайно тих и затворен зад замисления си поглед. Сега, когато прекъсна думите си, в очите му се върна същият онзи замислен поглед.

— Нямаме време за разкаяния, Хейстингс — прошепна. — Нямаме време за „ако“ и прочие. Мъртвият младеж е имал да ни каже нещо много важно — сега знаем това със сигурност, в противен случай щеше да е още жив. И понеже той не може вече да ни го каже, налага се да гадаем, като при това разполагаме само с един-единствен ключ към загадката.

— Париж — казах аз.

— Да, Париж. — Стана и започна да се разхожда напред-назад. — На няколко пъти вече Париж се споменава в тази история, но за съжаление по различни поводи. На златната кутийка е гравирано Париж. Париж и миналия ноември. Тогава госпожица Адамс е била там, а е възможно Рос също да е бил в Париж. Дали там е бил и още някой, когото Рос е познавал? Дали не е видял госпожица Адамс с някого при необичайни обстоятелства?

— Може никога да не узнаем — казах аз.

— Можем и трябва да го разберем. Ще го разберем! Човешкият мозък, Хейстингс, е с неограничени възможности. Кога пак е бил споменаван Париж във връзка със случая? Например дребната жена с пенснето, която отива да вземе кутийката. Дали Рос я е познавал? Херцогът на Мъртън е бил в Париж по време на убийството. Париж, Париж, Париж… Лорд Еджуеър се е канил да ходи в Париж… А! Може би тук има нещо. А представете си, че го убиват, за да не отиде в Париж?

Седна отново и сбърчи вежди. Можех да се закълна, че почувствах напрежението на неимоверната му умствена концентрация.

— Какво точно се случи на обяда? — чух го да си промърморва. — Някоя случайно подхвърлена реплика е подсетила Доналд Рос за важността на онова, което е знаел и на което дотогава не е отдавал значение. Някой да е споменавал Франция? Или Париж? Имам предвид към вашия край на масата.

— Спомена се нещо подобно, но беше в съвсем друга връзка.

Разказах му за гафа на Джейн Уилкинс.

— Това вероятно обяснява нещата — додаде той замислено. — Тази дума би била достатъчна, стига да се свърже с още нещо. Но какво може да е то? Помните ли къде гледаше Рос в този момент? Или за какво говореше?

— Говореше за шотландските суеверия.

— А накъде гледаше?

— Не съм сигурен, но ми се струва, че гледаше към края на масата, където седеше госпожа Уидбърн.

— А кой седеше до нея?

— Херцогът на Мъртън, после Джейн Уилкинсън, а до нея някакъв непознат.

— Значи мосю херцогът. Възможно е да е гледал херцога при споменаването на Париж. Да не забравяме, че херцогът е бил или поне се предполага, че е бил в Париж по време на престъплението. Ами ако Рос се сеща за нещо, което доказва, че херцогът не е бил в Париж?

— Уважаеми Поаро!

— Знам, че ви звучи абсурдно. Всички мислят така. Имал ли е херцогът мотив да извърши престъплението? Да, при това много силен. Но да се предположи, че го е извършил — о, абсурд! Та той е толкова богат, с такова положение, с такава възвишена душа! Никой не би се занимавал по-старателно с алибито му. А никак не е трудно да се скалъпи едно алиби в голям хотел. Кажете ми, Хейстингс, не спомена ли Рос нещо, когато чу думата „Париж“? Реагира ли по някакъв начин?

— Спомням си добре, че пое дълбоко въздух.

— А не показа ли някаква обърканост в разговора след това? Не беше ли смутен?

— Намерихте най-вярната дума.

— Petcisement49. Сеща се за нещо, но го намира за твърде нелепо. Дори абсурдно! И все пак не смее да го сподели. Първо решава да говори с мен, но когато това назрява в него, уви, вече не съм бил там.

— Ако поне беше загатнал нещичко — казах аз със съжаление.

— Да, наистина. Ако… Кой беше край вас в този момент?

— Ами може да се каже, че всички. Вземаха си довиждане с госпожа Уидбърн, така че ми е трудно да посоча конкретни личности.

Поаро отново се изправи.

— Нима досега съм бил на погрешен път? — измърмори той и отново започна да крачи напред-назад. — Нима през цялото време съм бил на грешен път?

Погледнах го със съчувствие. Нямах представа какви мисли бушуват в главата му. „Нищо не може да се изкопчи от него“ — така се бе изказал Джап за моя приятел и това си беше самата истина. Бях уверен обаче в едно — в този момент Поаро се разкъсваше от душевна борба.

— Във всеки случай — обадих се аз — убийството не може да се припише на Роналд Марш.

— Прав сте — каза Поаро. — Само че това не е важно сега.

Той отново седна, рязко както преди.

— Невъзможно е да съм на напълно погрешен път. Хейстингс, спомняте ли си петте въпроса, които поставих в началото?

— Май си спомням нещо такова.

— Те бяха следните: защо лорд Еджуеър променя становището си по въпроса за развода? Какво е обяснението на писмото, което той твърди, че е писал на жена си и което тя отрича да е получавала? Какво означава онова негово изражение на ярост, когато си тръгвахме от дома му тогава? Какво прави пенснето в чантата на Карлота Адамс? Защо някой търси лейди Еджуеър в Чизуик и щом тя се обажда, веднага затваря телефона?

— Да, сега си ги спомням — казах аз.

— Хейстингс, през цялото това време в главата ми е имало една идея. Идея за човека, който стои зад всичко. Добрах се до отговорите на три въпроса и тези отговори съвпадат с моята идея. Но на два от въпросите не мога да намеря отговор, Хейстингс. Разбирате какво означава това — или аз греша по отношение на този човек и не е възможно да е той, или отговорите на тези въпроси са прекалено елементарни, но аз просто не ги виждам. Кое от двете е вярно, Хейстингс? Кое?

Отиде до бюрото си, отключи го и извади писмото на Люси Адамс от Америка. Беше помолил Джап да го задържи още ден-два. Разгърна го пред себе си и се вторачи в него.

Минутите се нижеха. Прозях се и посегнах към една книга, тъй като не очаквах някакъв резултат от това занимание. При положение, че не ставаше въпрос за Роналд Марш, не виждах какво можеше да го насочи към някой друг.

Зачетох се и навярно съм задрямал.

Изведнъж Поаро нададе тих вик и аз се сепнах.

Гледаше ме с неописуемо изражение на лицето си, а очите му бяха позеленели и блестяха.

— Хейстингс!

— Да, какво има?

— Спомняте ли си какво ви казах? Че ако убиецът е човек на реда, то той е щял да отреже страницата, а не да я скъса?

— Е, и?

— Не съм бил прав. Цялото престъпление е извършено съвсем методично. Просто страницата е трябвало да бъде скъсана, а не отрязана! Вижте сам.

Погледнах.

— Eh, bien, не виждате ли?

Поклатих глава.

— Да не би да е бързал?

— Независимо дали е бързал или не, пак е щял да го направи. Не забелязвате ли, приятелю? Страницата е трябвало да бъде откъсната…

Пак поклатих глава. Поаро изрече тихо:

— Възможно ли е да съм такъв глупак? Да съм толкова сляп? Но сега… сега… Сега вече нищо не може да ни спре!