Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 5

Понеделник, 2 май 2005 г.

Местният вестник светкавично публикува на сайта си новината за стареца, който се бе изпарил на стотния си рожден ден. Тъй като репортерката изпитваше глад за истински новини от района, успя да загатне, че не е изключено да става въпрос за отвличане. Столетникът, по думите на очевидци, бил с всичкия си и едва ли се бил загубил.

Има нещо специално в това да изчезнеш точно на стотния си рожден ден. Не след дълго местното радио отрази новината, последвано от националното радио, сайтовете на националните ежедневници и следобедните и вечерните телевизионни новини.

Полицията във Флен нямаше друг избор, освен да прехвърли случая на областната полиция, която изпрати две патрулки с униформени служители на реда и един криминален инспектор в цивилни дрехи на име Аронсон. Към тях се присъединиха различни репортерски екипи, които искаха да се включат в претърсването на всяко кътче от района. Присъствието на медиите, от своя страна, даде основание на шефа на областната полиция сам да ръководи действията от мястото на събитието и евентуално да попадне в обсега на някоя камера.

Първата стъпка на полицията бе да изпрати колите да патрулират из района, докато Аронсон разпитва хора от старческия дом. Кметът пък се прибра вкъщи и изключи всичките си телефони. Нищо хубаво не може да излезе от това да се замесиш в изчезването на един неблагодарен старец, помисли си той.

Телефоните загряха от свидетелски показания: според някои Алан бил видян да кара велосипед в Катринехолм8, други твърдяха, че чакал на опашка и псувал в аптека в Нюшьопинг8. Подобни наблюдения можеха по една или друга причина да бъдат отхвърлени. Например няма как да се намираш в Катринехолм и в същото време да обядваш в стаята си в старческия дом в Малмшьопинг.

8 Градове в Централна Швеция. – Б. пр.

Шефът на областната полиция организира акция, в която се включиха стотина доброволци от района, и бе искрено изненадан, когато тя не даде резултат. До този момент беше убеден, че става въпрос за обикновен случай на изчезване на изкуфял старец независимо от свидетелските показания за ясния му разсъдък.

Първоначално търсенето не доведе до нищо, поне до момента, в който около седем и половина часа от участъка в Ескилстюна8 не пристигна едно полицейско куче. То подуши фотьойла на Алан, а после и отпечатъците, които бе оставил в лехата с теменужки под прозореца, след което хукна към парка, прекоси улицата, мина гробището при средновековната църква, прехвърли оградата и спря чак пред чакалнята на гарата в Малмшьопинг.

Входът на чакалнята бе заключен. Полицията научи по телефона от един служител във Флен, че гарата затваря в седем и половина вечерта в делнични дни, когато приключва работният ден на колегата от Малмшьопинг. Но, добави служителят, ако случаят не търпял отлагане, полицията можела да посети колегата от Малмшьопинг в дома му. Казвал се Рони Хулт и трябвало да го има в телефонния указател.

Докато шефът на областната полиция позираше пред камерите, поставени в двора на старческия дом, и даваше изявление, че полицията се нуждае от по­мощта на обществеността, за да продължи с търсенето и през нощта, понеже столетникът е леко облечен и вероятно с нарушена ориентация, инспектор Йоран Аронсон отиде до дома на Рони Хулт и позвъни на вратата. Кучето ясно бе показало, че Карлсон е влязъл в чакалнята на гарата и касиерът трябваше да може да каже дали старецът действително е напуснал Малмшьопинг с автобус.

Ала Рони Хулт не отвори вратата. Седеше в спалнята си на спуснати завеси и прегръщаше котката си.

– Върви си – прошепна Рони Хулт към входната врата. – Върви си! Върви!

Инспекторът накрая така и направи. От една страна, и той като шефа си вярваше, че старецът се лута някъде в околността, а от друга, си мислеше, че ако дядото все пак се е качил на автобус, значи е в състояние да се грижи сам за себе си. Този Рони Хулт сигурно беше при приятелката си. Утре сутринта ще го потърсят на гарата. Ако дотогава старецът не се е появил, разбира се.

Две минути след девет вечерта в полицейската централа в Ескилстюна получиха следното обаждане:

– Добър вечер, казвам се Бертил Карлгрен и се обаждам... ами може да се каже, че се обаждам от името на жена ми. Значи, моята жена, Йерда Карлгрен, беше във Флен за няколко дни на гости на дъщерята и зетя. Те чакат бебе и, нали знаете... винаги има едно-друго да се помогне. Но днес беше време да си тръгва и тя... така де, Йерда, Йерда взела ранния следобеден автобус за къщи, а той минава през Малмшьопинг, ние живеем тук в Стренгнес... Според жена ми това нищо не значи, но чухме по радиото за някакъв изчезнал столетник. Вие сигурно вече сте го намерили? А, още не сте? Ами жената казва, че един ужасно стар мъж се качил на автобуса в Малмшьопинг с голям куфар, сякаш щял да пътува надалече. Жената седяла в задната част на автобуса, а мъжът отпред и тя не успяла да види кой знае колко, а и не можела да чуе за какво си говорят старецът и шофьорът... Какво викаш, Йерда? Ами Йерда казва, че не е от тези, дето подслушват чуждите разговори... Но във всеки случай й се сторило странно... Старецът слязъл още по средата на пътя за Стренгнес, пътувал само двайсетина километра с големия си куфар. И изглеждал много, много стар. Не, Йерда не знае как се казва спирката... била някъде в гората... някъде по средата на пътя между Малмшьопинг и Стренгнес.

Разговорът беше записан, транскрибиран и изпратен по факса до хотела на инспектора.