Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 19

Сряда, 11 май – сряда, 25 май 2005 г.

Издирваните от полицията и смятаният за мъртъв успешно се укриваха във фермата на Босе във Вестерйотланд. Стопанството се намираше на около двеста метра от главния път, а къщата и плевнята бяха разположени под такъв ъгъл, че закриваха голяма част от двора. По този начин се създаваше свободна зона, в която Соня можеше спокойно да се разхожда между плевнята и малката горичка зад имота, без никой да я види.

Дните във фермата минаваха доста приятно. Бени редовно превързваше раната на Щуката и му предписваше умерено количество лекарства. На Бъстър му харесваше гледката на просторните равнини, а Соня се чувстваше добре навсякъде, стига да е сита и благодетелката й да е наоколо, за да й каже една-две мили думи. Отскоро и старецът се бе присъединил към тях, което правеше живота на слоницата още по-приятен.

За Бени и Хубавицата слънцето винаги грееше независимо какво беше времето навън и ако не бягаха от закона, сигурно щяха да вдигнат сватба веднага. Когато човек достигне определена възраст, по-лесно разбира кое е най-правилното за него.

Бени и Босе станаха по-близки от всякога. След като Бени бе успял да убеди Босе, че вече не е дете, макар да пие плодов сок вместо водка, нещата между тях потръг­наха много по-добре. Босе бе впечатлен от всичко, което брат му знаеше и умееше да прави. Дори си помисли, че в крайна сметка може би не е било чак толкова скучно и безсмислено да се учи в университет. Сякаш малкият брат беше влязъл в ролята на по-големия брат – и това всъщност допадаше на Босе.

Що се отнасяше до Алан, той си кротуваше. През деня седеше в люлеещия се диван, въпреки че сега времето беше станало по-хладно и мрачно. Понякога и Щуката се присъединяваше към него, за да си побъбрят.

В един от разговорите между Алан и Щуката стана ясно, че имат сходна представа за това какво е нирвана. И двамата смятаха, че съвършената хармония е постижима върху шезлонг под чадър на плажа, на някое слънчево и топло място, където ти сервират различни студени напитки. Алан разказа на Щуката колко приятно изкарал на Бали някога, преди много години, когато бил на почивка с пари, дадени му от Мао Дзъдун.

Ала по въпроса за съдържанието на чашата Алан и Щуката бяха на различно мнение. Столетникът искаше водка с кола или по възможност с гроздов сок. При по-специални случаи предпочиташе водка с водка. Щуката, от своя страна, харесваше напитки в по-ярки цветове – например нещо оранжево, което се прелива в жълто и червено като някой залез. И с чадърче отгоре. Алан се зачуди защо му е на Щуката чадърче в чашата, като то не става за пиене. Щуката отговори, че Алан може и да е обиколил целия свят и да знае много повече за нещата от живота, отколкото един бивш затворник от Стокхолм, но точно това не го разбирал.

Тази приятелска препирня между двамата по въпросите за нирвана продължи известно време. Единият беше почти два пъти по-възрастен, а другият почти два пъти по-едър, но въпреки това се разбираха добре.

Колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше за журналистите да поддържат интереса на хората към историята за предполагаемия троен убиец и неговите съучастници. Само след няколко дни телевизиите и ежедневниците спряха да съобщават за случая съгласно остарялата гледна точка, че ако нямаш какво да кажеш, по-добре да не казваш нищо.

Жълтите вестници обаче не се предаваха. Ако нямаш какво да кажеш, винаги можеш да интервюираш или цитираш някого, който не осъзнава, че също няма какво да каже. В редакцията на „Експресен“ обмисляха идеята да използват карти таро, за да разберат къде се намира столетникът, но се отказаха. В крайна сметка и те спряха да пишат за Алан Карлсон и се насочиха към нови теми. Но това означаваше, че сега трябваше да намерят нещо друго, което да прикове вниманието на нацията. В краен случай, ако сушата откъм новини беше голяма, можеха да напишат статия за най-новата диета – това винаги вършеше работа.

Така че медиите оставиха мистерията със столетника да потъне в забвение – с едно-единствено изключение. Във вестника, издаван в Ескилстюна, отразяваха различни новини, свързани с изчезването на Алан Карлсон, като например, че на касата за билети на гарата е била монтирана блиндирана врата за защита при евентуално бъдещо нападение. Както и че старша сестра Алис от старческия дом е решила, че Алан е загубил правото да ползва стаята си – тя щяла да бъде предоставена на някого, който „по-добре оценява грижите и топлотата на персонала“.

Във всяка статия накратко се повтаряха събитията, които според полицията се бяха случили след бягството на Алан Карлсон през прозореца на старческия дом в Малмшьопинг.

Само дето главният редактор на местния вестник беше истински динозавър в журналистиката, човек, който споделяше старомодното виждане, че всеки е невинен до доказване на противното. Затова в редакцията внимаваха кои от участниците в драмата бяха наричани по име. Алан Карлсон си беше Алан Карлсон, но Юлиус Юнсон бе „шейсет и седем годишният“, а Бени Юнгберг – „собственикът на павилион за хот-дог“.

Това, от своя страна, накара един ядосан господин да се обади на инспектор Аронсон в офиса му. Мъжът, който искаше да остане анонимен, съобщи, че има важна информация по въпроса за изчезналия и заподозрян в убийство Алан Карлсон. Инспекторът каза, че точно такава информация им трябва, и допълни, че господинът може да запази анонимността си.

Мъжът бил прочел всички статии, публикувани в местния вестник през изминалия месец, и бил размишлявал много внимателно върху случилото се. Той, разбира се, далеч не разполагал с толкова информация, колкото инспекторът, но от това, което пишело във вестника, излизало, че полицията не е проверила чужденеца както трябва.

– И съм сигурен, че точно там ще откриете истинския злодей – каза анонимният мъж.

– Чужденецът ли? – попита Аронсон.

– Да, не знам дали се казва Ибрахим или Мохамед, защото вестникът така деликатно го нарича „собственик на павилион за хот-дог“, сякаш ние няма да разберем, че той е турчин, арабин или мюсюлманин. Никой швед не би отворил павилион за хот-дог. Още по-малко в Окерш Стюкебрук. Такова начинание може да носи печалба само ако си чужденец и не плащаш данъци.

– Леле – каза Аронсон. – Толкова много информация наведнъж. Само че човек може да бъде турчин и мюсюлманин едновременно, както и арабин и мюсюлманин.

– Значи, той е и турчин, и мюсюлманин? Още по-зле! Но моля ви, проучете го както трябва! Него и проклетото му семейство. Сигурно има сто роднини тук и всички живеят от помощи.

– Не са сто – отговори инспекторът. – Всъщност единственият му роднина е брат му...

В този момент една мисъл започна да се заражда в съзнанието на инспектора. Преди няколко седмици беше поръчал да проучат роднините на Алан Карлсон, Юлиус Юнсон и Бени Юнгберг. Тогава търсеха близка от женски пол с червена коса – сестра, братовчедка, дъщеря или внучка, – която живее в Смоланд. По това време все още не бяха идентифицирали Гунила Бьорклунд. Резултатите бяха оскъдни. Беше се появило едно-единствено име, което в онзи момент не изглеждаше да има връзка с разследването, но може би сега нещата се бяха променили. Бени Юнгберг имаше брат, който живееше близо до Фалшьопинг. Там ли се криеха? Мислите на инспектора бяха прекъснати от анонимния мъж, който попита:

– И къде се намира павилионът за хот-дог на брат му? Колко данъци плаща? Идват тук и убиват прекрасните ни шведски младежи. Тази масова имиграция трябва да спре! Чуваш ли?

Аронсон отговори, че чува и благодари за обаждането, но в случая собственикът на павилиона за хот-дог се казвал Юнгберг и бил чистокръвен швед, което изключвало възможността да е турчин или арабин. Дали Юнгберг бил мюсюлманин, или не, Аронсон не можел да каже, а и не го интересувало.

Мъжът каза, че усеща заядлива нотка в лъжливия отговор на инспектора, както и че в него разпознава ясни знаци за социалдемократически уклон.

– Ние сме много и броят ни постоянно се увеличава – ще видиш на изборите следващата година – не преставаше анонимният.

Аронсон се опасяваше, че за последното той има право. Най-лошото, което уравновесените и осъзнати хора като инспектора можеха да направят, беше да кажат на някого като анонимния да върви по дяволите и да зат­ворят телефона. Вместо това трябваше да дискутират въпроса.

При тази мисъл инспекторът каза на анонимния да върви по дяволите и затвори телефона.

Аронсон се обади на прокурор Ранелид, за да му съобщи, че рано на следващия ден възнамерява, с негово разрешение, да се насочи към Вестерйотланд, за да провери нова информация по случая със столетника и неговите приятели. (Аронсон не сметна за необходимо да споменава, че от няколко седмици знае за съществуването на брата на Бени Юнгберг). Ранелид му пожела успех и отново се въодушеви при мисълта, че щеше да успее да осъди обвиняем за предумишлено или непредумишлено убийство (или най-малкото за съучастие в едното или другото), въпреки че налице нямаше труп. Това щеше да е първият случай в криминалната история, когато щеше да е замесена повече от една жертва. Най-напред, разбира се, трябваше Алан и неговите съучастници да излязат на светло, но това беше просто въпрос на време. Аронсон сигурно щеше да ги намери още на следващия ден.

Беше почти пет следобед и прокурорът се приготвяше да си тръгва от работа, докато тихо си свирукаше и размишляваше. Трябваше ли да напише книга за случая? Най-голямата победа на справедливостта. Дали това заглавие беше подходящо? Или може би беше прекалено претенциозно? Голямата победа на справедливостта. Звучеше по-добре, и по-скромно. Прилягаше идеално на характера на автора.