Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 25

Петък, 27 май 2005 г.

Разстоянието между Ескилстюна и Фалшьопинг не се минава толкова лесно. Кони Ранелид бе принуден да стане по изгрев слънце (след една безсънна нощ), за да стигне до фермата на Босе в десет часà. Срещата не можеше да продължи повече от час, защото в противен случай плановете му щяха да се провалят. Пресконференцията започваше в три следобед.

На Кони Ранелид направо му се плачеше, докато караше към фермата. Голямата победа на справедливостта – така щеше да се казва книгата му. Да бе! Ако съществуваше някаква справедливост въобще, то в този момент мълния трябваше да удари онази проклета ферма и всички вътре да изгорят. След това прокурорът щеше да каже на журналистите, каквото си поиска.

Инспектор Аронсон се събуди около девет часà с известни угризения на съвестта заради събитията от предишния ден. Беше пил шампанско с потенциалните престъпници и с ушите си беше чул Алан Карлсон да казва, че ще измислят някаква история за пред прокурор Ранелид. Беше ли Аронсон на път да се превърне в съучастник? И ако да, в какво точно?

Когато се прибра в хотела предишната вечер, инспекторът провери Иоан 8:7 в Библията, която намери в стаята си. Взе я и отиде до бара на хотела, където прекара няколко часа в четене в компанията на един джин с тоник, последван от още един, последван от още един...

Въпросната глава разказваше за жената, която извършила прелюбодейство и която фарисеите завели при Исус, за да го поставят пред дилема. Ако Исус смятал, че жената не трябва да бъде убита с камъни за престъп­лението си, той щял да се противопостави на самия Моисей (Трета книга Моисеева). Ако пък Исус застанел на страната на Моисей, тогава щял да се изправи срещу римляните – единствените, които имали право да изпълняват смъртно наказание. С Моисей ли щял да се скара Исус, или с римляните? Фарисеите вярвали, че са поставили Учителя в безизходица. Ала Исус затова бил Исус, защото след като поразмишлявал известно време, рекъл:

– Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.

По този начин Исус избегнал спора както с Моисей, така и с римляните, а не на последно място и с фарисеите, стоящи пред него. Фарисеите започнали да се разотиват един по един (мъжете, разбира се, по принцип не са лишени от грехове). Накрая останали само Исус и жената.

– Жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди? – попитал Исус.

Тя отвърнала:

– Никой, Господи!

Исус й рекъл:

– И Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.

Инспекторът не беше загубил полицейския си нюх и беше сигурен, че усеща нещо нередно в цялата история с изчезналия столетник. Но предишния ден Карлсон, Юнсон, Юнгберг, Бьорклунд и Йердин бяха обявени за невинни от прокурор Ранелид, а и кой беше Аронсон, че да ги нарича престъпници? Те бяха една наистина приятна група от хора, а и както Исус съвсем правилно бе отбелязал, кой можеше да хвърли първия камък? Аронсон се замисли за някои по-тъмни моменти от собственото си минало, но преди всичко се ядосваше на прокурора, който би предпочел симпатягата Йердин да се прости с живота си, стига това да послужи на целите му.

– По дяволите, Ранелид, оправяй се сам – каза Йоран Аронсон и слезе с асансьора до ресторанта на хотела.

Докато закусваше мюсли, препечен хляб и пържени яйца, инспекторът прегледа „Дагенс Нюхетер“ и „Свенска Дагбладет“. И двата вестника предпазливо намекваха, че прокурорът се беше провалил в случая с изчезналия столетник, който първо бе заподозрян в убийство, а впоследствие оневинен. Вестниците обаче трябваше да признаят, че нямаха достатъчно информация по въпроса. Местонахождението на самия столетник беше неизвестно, а прокурорът не искаше да каже нещо повече преди следващата пресконференция в петък следобед.

– Както казах, оправяй се сам, Ранелид – повтори Аронсон на себе си.

След това си поръча такси до фермата на Босе, където пристигна в девет и петдесета и една минути, точно три минути преди прокурора.

От метеорологична гледна точка не съществуваше никакъв риск така желаната от прокурора мълния да удари фермата. Ала беше облачно и хладно, затова обитателите й бяха планирали срещата да се проведе вътре в просторната кухня.

Предишната вечер се бяха разбрали да представят на прокурора една по-различна история и за всеки случай я бяха репетирали отново на закуска. Всички бяха наясно с ролите си в предстоящото представление, като все пак не забравяха, че истината винаги се помни по-лесно, отколкото нейната противоположност. За този, който говори големи лъжи, нещата могат да станат наистина сложни, така че всички трябваше да внимават какво казват. Всякакви средства за разсейване на прокурора бяха повече от добре дошли.

– Мамка му, по дяволите! – обобщи Хубавицата всеобщото напрежение, преди инспектор Аронсон и прокурор Ранелид да бъдат въведени в кухнята.

Срещата с Кони Ранелид беше по-забавна за някои, отколкото за други. Ето как премина.

– Първо бих искал да ви благодаря, че приехте да се срещнете с мен – наистина го оценявам – започна прокурорът. – Моля ви за извинение от името на... прокуратурата, че повечето от вас бяха обявени за издирване без каквото и да било основание. След като съм изяснил това, бих искал да ви помоля да ми разкажете какво се случи до този момент, откакто вие, господин Карлсон, скочихте през прозореца на стаята си в старческия дом. Искате ли да започнете, господин Карлсон?

Алан нямаше нищо против. Помисли си, че това, което предстоеше, можеше да се получи доста забавно. Старецът отвори уста и каза:

– С най-голямо удоволствие, господин прокурор, макар и да съм стар и немощен и паметта да ми изневерява. Съвсем добре си спомням, че скочих през онзи прозорец, за което си имаше сериозни причини, много сериозни причини. Разбирате ли, щях да ходя на гости на моя скъп приятел Юлиус Юнсон, а при него не можеш да отидеш без шише водка. Успях да се измъкна от старческия дом в един от редките моменти, в които не ме наблюдаваха, и да отида до магазина за алкохол, където купих въпросната водка. Е, не е необходимо да се ходи чак дотам, достатъчно е да се обадиш на... може би не трябва да ви казвам името му, тъй като не за това сте дошли, но той живее в центъра на града и продава водка на черно на половин цена. Но този път Еклунд не си беше вкъщи – опа, е, все пак ви казах името му – и аз нямах друг избор, освен да отида до магазина за алкохол. След това успях да вмъкна водката в стаята си и обикновено в такъв момент ми се ще да си пийна, но нали после щях да я изнасям, и то точно докато старшата сестра беше на смяна, а тя има очи и на гърба. Никак не е лесно да преметнеш старша сестра Алис, господин прокурор. Затова реших, че в случая е по-добре да тръгна към Юлиус през прозореца на стаята си. В същия ден навършвах сто години и не исках да ми конфискуват алкохола, който бях приготвил за почерпка по случай празника.

Прокурорът си помисли, че това може да се проточи. Старецът беше дърдорил вече известно време, без да каже нещо съществено. А след по-малко от час прокурорът трябваше да тръгне обратно за Ескилстюна.

– Благодаря ви, господин Карлсон, за интересните проникновения във връзка с трудностите да си набавите алкохол на рождения си ден, но се надявам, че ще ме извините, ако ви помоля да сте малко по-организиран, докато говорите, защото нямаме време. Разкажете ми сега за куфара и за срещата с Болта Бюлунд на гарата в Малмшьопинг.

– Ами да видим, как точно стана... Пер-Гунар се беше обадил на Юлиус, който се обади на мен и ми каза, че Пер-Гунар искал аз да отговарям за онези екземпляри на Библията, а аз не исках да отказвам, защото...

– Библията ли? – прекъсна го Ранелид.

– Ако позволите да се намеся, мисля, че мога да внеса малко яснота – каза Бени.

– Няма да е зле – отговори прокурорът.

– Значи, Алан е добър приятел с Юлиус, който от своя страна е добър приятел с Пер-Гунар – човека, когото смятахте за мъртъв, а Пер-Гунар е мой приятел, а аз съм брат на Босе – домакина на това приятно събиране, и годеник на Гунила – красивата дама отсреща, а Гунила се занимава с екзегетика и има допирни точки с Босе, който продава Библията – включително и на Пер-Гунар.

Прокурорът седеше с лист и химикал в ръка, но всичко бе изречено толкова бързо, че до момента не бе успял да запише и една дума. Първото, което попита, беше:

– Екзегетика?

– Да, тълкуване на текстовете на Библията – поясни Хубавицата.

Тълкуване на текстовете на Библията ли, помисли си Аронсон, който тихо седеше до прокурора. Беше ли възможно да тълкуваш Библията и същевременно да псуваш като Хубавицата? Ала не каза нищо. Ранелид сам трябваше да се оправя с тази каша и Аронсон не възнамеряваше да се намесва.

– Тълкуване на текстовете на Библията ли? – попита Ранелид, но в същия момент реши да премине нататък. – Както и да е, разкажете ми какво се случи с куфара и с Болта Бюлунд на гарата в Малмшьопинг.

Сега беше ред на Пер-Гунар Йердин да излезе на сцената.

– Ще позволите ли и аз да кажа нещо? – попита той.

– Разбира се – отговори прокурорът. – Ако това ще внесе някаква яснота по въпроса, и дяволът може да се изкаже.

– Що за език – каза Хубавицата възмутено и извъртя очи (с което напълно убеди инспектор Аронсон, че разиграваха фарс пред прокурора).

– „Дяволът“ навярно не е съвсем подходящо описание на моята личност, откакто открих Исус – каза Пер-Гунар Йердин. – Вие със сигурност сте чували за организацията Never Again, която ръководех. В началото зад името стоеше идеята, че членовете й никога вече няма да попадат зад решетките, и то не поради липса на законно основание за това. Напоследък обаче смисълът на Never Again се промени. Никога вече няма да се изкушаваме да нарушаваме законите – нито човешките, нито небесните.

– Затова ли Болта потроши чакалня на гара, малтретира касиер, след което отвлече автобус заедно с шофьора му? – поинтересува се Ранелид.

– Долавям известен сарказъм – каза Пер-Гунар Йердин. – Но само понеже аз съм видял светлината, не означава, че и колегите ми са я видели. Един от тях отиде в Южна Америка, за да се посвети на мисионерство, но останалите двама свършиха зле. Бях възложил на Болта да вземе този куфар, в който имаше двеста екземпляра от Библията, от Босе, който щеше да пътува от Упсала до Фалшьопинг. Библията ми трябва, за да мога с нейна помощ да сея радост и светлина сред най-големите разбойници в страната.

До този момент собственикът на фермата Босе бе седял мълчаливо. Ала сега постави един тежък сив куфар на кухненската маса и го отвори. Вътре се намираха голям брой тънки и елегантни книги, подвързани с естествена кожа, със златни надписи, три разделителя, план за четене на Библията, цветни карти и какво ли още не.

– Уверявам ви, че не сте виждали такова превъзходно издание на Библията, господин прокурор – каза Босе Юнгберг убедено. – Ще позволите ли да ви подаря един екземпляр? Дори и представителите на прокуратурата трябва да търсят светлината.

Босе беше първият от групата, който не говореше врели-некипели, а наистина вярваше в думите си. Прокурорът навярно бе усетил това, защото започна да се разколебава в досегашното си убеждение, че всички тези приказки за Библията са измишльотини. Той прие Библията, която Босе му подаде, и си помисли, че незабавното спасение бе единствената възможност, която имаше пред себе си. Ала вместо това каза:

– Може ли веднъж завинаги да се върнем към настоящия въпрос? Какво се случи с проклетия куфар в Малмшьопинг?

– Не ругайте! – смъмри го Хубавицата.

– Сега сигурно пак е мой ред – каза Алан. – Отидох до гарата малко по-рано, отколкото първоначално възнамерявах, защото Юлиус ме бе помолил от името на Пер-Гунар. Преди това Болта се обадил на Пер-Гунар в Стокхолм и бил леко – с извинение – подпийнал! И както знаете, или както може би не знаете – аз не съм наясно с вашите навици по отношение на алкохола, така че не искам да седя тук и да намеквам нещо, но във всеки случай... Докъде стигнах? Та както знаете – когато водката влиза, умът излиза. Самият аз в състояние на опиянение веднъж казах повече, отколкото трябваше, в една подводница на двеста метра дълбочина насред Балт...

– За бога, говорете по същество! – каза прокурорът.

– Не споменавайте напразно името Господне – смъмри го Хубавицата.

Прокурор Ранелид отпусна чело върху едната си ръка, като в същото време няколко пъти си пое дълбоко въздух. Алан Карлсон продължи:

– Значи, Болта се обадил на Пер-Гунар в Стокхолм и му казал, че напуска неговия библейски клуб, защото възнамерява да се присъедини към Френския чуждестранен легион, но първо – и добре че сте седнали, господин прокурор, защото това, което ще кажа, е просто ужасно, – първо щял да изгори Библията на площада в Малм­шьопинг!

– Ако трябва да сме по-точни, думите му били „тази проклета Библия“ – разясни Хубавицата.

– Така че тръгнах по петите на господин Болта, за да взема куфара от него, преди да е станало твърде късно. Времето често не стига, а понякога е дори по-ограничено, отколкото можем да си представим. Както например онзи път, когато генерал Франко за малко щеше да бъде взривен пред очите ми. Ала неговите подчинени действаха изключително съобразително, грабнаха генерала си и на практика го отнесоха на сигурно място.

– Какво общо има генерал Франко с тази история? – попита прокурорът.

– Нищо повече от това, че ми послужи като добър пример, господин прокурор. Малко яснота никога не е излишна.

– В такъв случай, какво ще кажете да внесете малко яснота по въпроса, който ви зададох? Какво стана с куфара?

– Господин Болта не искаше да ми го даде, а предвид възрастта и телосложението ми опитите да му го отнема със сила бяха обречени. По принцип мисля, че е ужасно, когато някои хора...

– Придържайте се към темата, господин Карлсон!

– Да, прощавайте, господин прокурор. Когато на господин Болта ненадейно му се наложи да посети тоалетната, за мен се отвори възможност да действам. Взех куфара и се качих на автобуса за Стренгнес, за да стигна до Бюринге и стария Юлиус, който седи ето там, или Юле, както понякога му казваме.

– Юле? – попита прокурорът поради липса на друг коментар.

– Или Юлиус – каза Юлиус. – Приятно ми е да се запознаем.

Прокурорът отново се умълча. Вече бе започнал да си записва и сега, изглежда, свързваше някои от бележките си с линии. Накрая каза:

– Но Карлсон е платил билета за автобуса с банкнота от петдесет крони и е попитал докъде ще му стигне тази сума. Как се връзва това с твърдението, че целенасочено сте тръгнали точно за Бюринге, а не за някъде другаде, господин Карлсон?

– Ха-ха! – засмя се Алан. – Много добре знам колко струва билетът до Бюринге. Имах една петдесетачка в портмонето и просто малко се пошегувах с шофьора. Това не е престъпление, нали, господин прокурор?

Ранелид не си направи труда да отговори. Вместо това отново подкани Алан да разказва по-енергично.

– Накратко, какво стана след това?

– Накратко, стана това, че с Юлиус прекарахме една приятна вечер, преди господин Болта да се появи и да започне да тропа по вратата. Но тъй като на масата имах­ме водка – сигурно си спомняте от разказа ми по-рано, че се бях сдобил с едно шише, а да си кажа правичката, не беше едно, а две – човек не трябва да говори неверни неща дори и когато описва по-маловажни факти, а и кой съм аз, че да решавам кое е важно и кое не в тази история, това, разбира се, е работа на господин прок...

– Продължавайте!

– Да, извинете. Господин Болта скоро се успокои, след като му предложихме печено еленско и водка. В хода на вечерта реши да не гори книгите, в знак на благодарност за почерпката. Алкохолът си има и своите положителни страни, не мислите ли, господин прок...

– Продължавайте!

– На сутринта господин Болта имаше ужасен махмурлук. Аз не съм се чувствал така от пролетта на четирийсет и пета, когато направих всичко възможно да напия вицепрезидента Труман с текила. За лош късмет точно в този момент президентът Рузвелт взе че умря, така че трябваше да прекъснем запоя, което навярно беше добре, защото не мога да ви опиша как ме цепеше главата на следващия ден. Може да се каже, че се чувствах съвсем малко по-добре от Рузвелт.

Ранелид мигаше на парцали, докато се чудеше какво да каже. Накрая любопитството му надделя. Освен това вече не можеше да продължава да говори на Алан Карлсон на „вие“, така че попита:

– Какво искаш да кажеш? Да не би да си пил текила с вицепрезидента Труман, когато президентът Рузвелт е умрял?

– Може би не трябва да изпадаме в излишни подробности, какво ще кажете, господин прокурор?

Ранелид не каза нищо, затова Алан продължи:

– Във всеки случай господин Болта не беше в състояние да ни помогне да въртим педалите на дрезината, когато стана време да тръгваме към Окерш Стюкебрук на следващата сутрин.

– Той дори не е носел обувки, доколкото разбирам – каза прокурорът. – Как ще обясниш това?

– Да бяхте видели какъв махмурлук го мъчеше онази сутрин... Спокойно можеше да седи и само по долни гащи, без да му направи впечатление.

– А къде са били твоите обувки? Домашните ти пантофи са били открити по-късно в кухнята на Юлиус.

– А, обувки си взех назаем от Юле, разбира се. Когато си на сто години, не е трудно да тръгнеш нанякъде по пантофи, както сам ще се уверите, ако изчакате още четирийсет-петдесет години.

– Не мисля, че ще живея толкова дълго – каза прокурорът. – Въпросът обаче е дали ще успея да преживея този разговор. Как ще обясниш факта, че когато дрезината е била открита, полицейското куче е надушило, че в нея е имало труп?

– И аз това се питам, господин прокурор. Господин Болта слезе последен от дрезината, така че навярно би могъл да ни разкаже, ако самият той не бе имал нещастието да умре в Джибути. Смятате ли, че може би вината е моя? Аз все още не съм мъртъв, това е факт, но съм страшно стар... Възможно ли е миризмата на труп да се е появила толкова рано?

Прокурор Ранелид започваше да губи търпение. Времето вървеше, а до момента бяха покрили едва един от двайсет и шестте дни. Деветдесет процента от това, което излизаше от устата на стареца, бяха празни приказки.

– Продължавай! – каза Ранелид, без да вземе отношение по въпроса за миризмата на труп.

– Оставихме господин Болта да спи в дрезината и се освежихме с една разходка до павилиона за хот-дог на приятеля на Пер-Гунар – Бени.

– И ти ли си бил в затвора? – попита прокурорът.

– Не, но съм учил криминология – отговори Бени честно, след което разказа измислената история как във връзка с обучението си веднъж интервюирал затворници и по този начин се запознал с Пер-Гунар.

Ранелид, изглежда, си записа още нещо, след което равнодушно каза на Алан:

– Продължавай!

– С удоволствие. Първоначално уговорката беше, че Бени ще ни закара с Юлиус до Стокхолм, за да можем да дадем куфара с книгите на Пер-Гунар. Но когато се срещнахме, Бени каза, че иска да минем през Смоланд, за да се види с годеницата си – Гунила...

– Мир вам – каза Гунила и кимна на прокурора.

Ранелид леко й кимна в отговор и отново се обърна към Алан, който продължи разказа си:

– Бени е човекът, който познава Пер-Гунар най-доб­­ре, и той каза, че приятелят му можел да изчака няколко дни, преди да си получи книгите, тъй като информацията в тях не била кой знае колко актуална, и трябва да признаете, че е прав. Човек обаче не може да чака вечно, защото когато Исус се завърне на земята, всички глави, посветени на неговото завръщане, ще бъдат излишни...

– Не се отплесвай, Карлсон. Придържай се към темата!

– Разбира се, господин прокурор! Ще се придържам към темата, защото иначе нещата могат да завършат зле. Зная го от личен опит. Ако не се бях придържал към темата, когато срещнах Мао Дзъдун в Манджурия, със сигурност щях да бъда застрелян на мига.

– Това несъмнено би ни спестило доста неприятнос­ти – каза прокурорът и подкани с жест Алан да побърза.

– Бени не вярваше, че Исус ще се завърне точно докато ние сме в Смоланд, и доколкото ми е известно, се оказа прав...

– Карлсон!

– Да, да, добре. Тримата тръгнахме към Смоланд, което беше едно малко приключение за мен и Юлиус. Само че не се обадихме на Пер-Гунар, за да го предупредим, което, разбира се, беше грешка.

– Така е – включи се и Пер-Гунар в разговора. – Естествено, че можех да изчакам няколко дни, докато книгите пристигнат, проблемът не беше в това. Но си мис­лех, че Болта е намислил някоя глупост заедно с Юлиус, Алан и Бени. Болта беше против идеята Never Again да започне да разпространява Евангелието. А и, разбира се, не се почувствах по-добре, след като прочетох какво пише във вестниците!

Прокурорът кимна и си записа. Може би в разказа все пак имаше нещо, което смътно напомняше за някаква логика? След това се обърна към Бени:

– Но нали сте прочели във вестниците за един може би отвлечен столетник, за Never Again и за „крупния крадец“ Юлиус Юнсон... Защо не се обадихте в полицията?

– Тази мисъл ми мина през ума, но когато с Алан и Юлиус обсъдихме идеята, те не се съгласиха. Юлиус каза, че по принцип не говорел с полицията, а Алан, който бе избягал от старческия дом, в никакъв случай не искаше да попада отново в лапите на старша сестра Алис само защото вестниците и телевизията бяха сбъркали някой и друг факт.

– Ти по принцип не говориш с полицията, така ли? – обърна се Ранелид към Юлиус.

– Да, може да се каже. През годините съм имал малко лош късмет в отношенията си с полицията. Разбира се, когато разговорите са приятни, както вчера с инспектор Аронсон и днес с вас, господин прокурор, с удоволствие правя изключение. Между другото, желаете ли още една чаша кафе?

Да, прокурорът искаше още кафе. Трябваше да мобилизира цялата си енергия, за да вкара настоящата среща в някакъв ред, след което в 15.00 часа да представи пред медиите или истината, или нещо, което поне звучи правдоподобно.

Ала прокурорът нямаше да остави Бени Юнгберг да се измъкне така лесно.

– Добре, а защо тогава не се обади на твоята дружка Пер-Гунар Йердин? Трябва да си разбрал, че и той ще прочете за теб във вестниците?

– Мислех, че може би полицията и прокурорът все още не са наясно, че Пер-Гунар се е отказал от незаконната си дейност, след като е открил Исус, и че в такъв случай телефонът му е подслушван. Предполагам, ще се съгласите, че съм бил прав по този въпрос?

Прокурорът измънка, записа си нещо и съжали, че и тази подробност му се беше изплъзнала от устата пред журналистите, но стореното сторено. Така че продължи нататък и се обърна към Пер-Гунар Йердин.

– Вие, изглежда, сте получили информация относно местонахождението на Алан Карлсон и неговите приятели. Кой е първоизточникът на тази информация?

– За съжаление, никога няма да разберем. Колегата ми Кофата отнесе името на източника си в гроба. Или по-скоро в автоморгата.

– В какво точно се състоеше информацията?

– Кофата ми каза, че Алан, Бени и неговата приятелка били забелязани в градчето Ротне. Мисля, че някакъв познат му се беше обадил. Мен ме интересуваше самата информация, а не източникът. Знаех, че приятелката на Бени живее в Смоланд и че има червена коса. Затова наредих на Кофата да отиде в Ротне и да застане на пост пред супермаркета. Защото човек рано или късно трябва да яде...

– И Кофата се съгласи – в името на Исус?

– Не точно – въпросът ви е съвсем уместен. За Кофата могат да се кажат много неща, но не и че някога е бил религиозен. Той се противопостави по-яростно и от Болта, когато научи за новото направление на клуба. Каза, че ще замине за Русия или прибалтийските страни и ще влезе в бизнеса с наркотици там... Чували ли сте нещо по-ужасно, господин прокурор? Може и да го е направил, но ще трябва да го попитате лично... Не, това няма как да стане...

Прокурорът изгледа подозрително Пер-Гунар Йердин.

– Имаме запис на телефонен разговор – точно както Бени Юнгберг преди малко загатна. В него вие наричате Гунила Бьорклунд „лелка“, а малко по-късно псувате. Какво според вас смята Бог за това?

– О, Бог е всеопрощаващ – скоро ще го разберете, ако отворите книгата, която получихте преди малко.

– На които простите греховете, тям ще се простят35, казва Исус – включи се Босе.

35 Иоан 20:23. – Б. пр.

– Това от Евангелието на Иоан ли е? – попита инспектор Аронсон, на когото цитатът му се стори поз­нат от часовете, прекарани с Библията предишната вечер.

– Ти да не би да четеш Библията? – попита прокурорът изненадан.

Инспектор Аронсон не отговори, а само се усмихна благо. Пер-Гунар Йердин продължи:

– В този разговор избрах да използвам тон, който Кофата помнеше отпреди – мислех, че може би това ще го накара да ми се подчини – обясни той.

– И получи ли се? – попита прокурорът.

– И да, и не. Не исках да се показва пред Алан, Юлиус, Бени и неговата приятелка, защото си мислех, че недодяланото му поведение няма да се възприеме добре от групата.

– И наистина стана така – включи се Хубавицата.

– Какво имате предвид? – попита Ранелид.

– Той влетя с колата си в двора ми, пушеше, псуваше и искаше алкохол... Мога да приема много неща, ала не търпя хора, които трябва да прибягват до псувни, за да кажат нещо.

Инспектор Аронсон за малко да се задави с кафето си. Предишната вечер Хубавицата бе седяла на верандата и бе псувала почти без да спре. Аронсон все повече осъзнаваше, че никога не би искал да разбира каква е истината в тази бъркотия. Нещата бяха добре така, както си бяха в момента. Хубавицата продължи:

– Ако питате мен, беше пиян още когато дойде, а само си представете, че въпреки това караше кола! Извади пистолет и го заразмахва, за да се прави на интересен, фукаше се и казваше, че ще го вземе, за да му служи в бизнеса с наркотици в... Рига, като че ли. Ала трябва да знаете, господин прокурор, че тогава аз извиках: „Никакви оръжия на моя територия!“ – и той остави пистолета си на верандата. Чудя се дали не го забрави там, когато най-накрая си тръгна. Никога не съм срещала по-ядосан и по-неприятен човек...

– Може би това с Библията го накара да избухне – предположи Алан. – Религията лесно разпалва страстите на хората. Веднъж когато бях в Техеран...

– Техеран? – не успя да се сдържи прокурорът.

– Това беше преди много години. Тогава нещата там бяха по-организирани, както сам Чърчил ми каза в самолета на тръгване.

– Чърчил? – попита прокурорът.

– Да, министър-председателят. Или той май точно по това време не беше министър-председател, а по-рано. И по-късно.

– Знам кой, по дяволите, е Чърчил! Аз просто... вие с Чърчил сте били заедно в Техеран?

– Не ругайте, прокуроре! – каза Хубавицата.

– Не, не точно заедно. Живях там известно време с един мисионер, който имаше дарбата да ядосва хората и да ги кара да избухват.

Самият прокурор Ранелид беше на път да избухне. Той беше осъзнал, че се опитва да разбере фактите от един стогодишен старец, който твърдеше, че е срещал Франко, Труман, Мао Дзъдун и Чърчил. Алан обаче не се тревожеше от перспективата прокурорът да избухне, дори напротив, така че продължи:

– Младият господин Кофата беше като буреносен облак през целия си престой в Езерната ферма. Един-единствен път се усмихна, и то на тръгване. Тогава свали стъклото на прозореца си и изкрещя: „Латвия, идвам!“. Ние решихме, че това означава, че той тръгва за Латвия, но вие имате много повече опит в тези неща, така че може би ще ни предложите друго тълкувание.

– Идиот! – извика прокурорът.

– Идиот? – учуди се Алан. – Досега не ме бяха наричали така. Куче и плъх – да, тези епитети се изплъзнаха от устата на разбеснелия се Сталин, но никога не са ми казвали идиот.

– Е, значи е крайно време – каза прокурорът.

Тогава Пер-Гунар се намеси:

– Хайде, хайде, не трябва да се ядосвате само защото не можете да вкарате в затвора, когото си поискате. Искате ли да чуете останалата част от историята, или не?

Прокурорът каза, че иска, и промърмори някакво извинение. Или може би иска не беше точната дума... По-скоро трябваше да я чуе, така че остави Пер-Гунар Йердин да продължи:

– В Never Again нещата се стекоха така, че Болта отиде в Африка, за да стане легионер, Кофата – в Рига, за да влезе в тамошния наркобизнес, а Каракас се прибра вкъщи в... ами вкъщи. Клетият аз останах съвсем сам, но Исус е винаги до мен, разбира се.

– Дрън-дрън – промърмори прокурорът. – Продължавайте!

– Тръгнах към фермата на Гунила – приятелката на Бени, Кофата поне ми се беше обадил и ми бе продиктувал адреса, преди да напусне страната.

– Хммм, имам няколко въпроса във връзка с това – каза прокурорът. – Първият е към вас, Гунила Бьорклунд. Защо си купихте автобус няколко дни преди да напуснете дома си? И защо въобще напуснахте дома си?

Предишната вечер приятелите бяха решили да не намесват Соня в цялата история. И тя като Алан беше беглец, но за разлика от него – без граждански права. Най-вероятно дори нямаше да я сметнат за шведска слоница, а в Швеция, точно както в повечето страни по света, не гледат с добро око на теб, ако си чужденец. Соня щеше или да бъде депортирана, или затворена до края на дните си в някоя зоологическа градина. А може би и двете.

Но в такъв случай отново трябваше да прибегнат до лъжи, за да обяснят защо изведнъж са решили да се придвижват с автобус.

– А, автобусът наистина е на мое име – каза Хубавицата, – но всъщност с Бени го купихме заедно за брат му Босе.

– Защо? За да го напълни с книги ли? – попита прокурорът, който вече просто не можеше да се сдържа.

– Не, с дини – отговори Босе. – Между другото, искате ли да опитате най-сладката диня на света?

– Не, не искам – отговори прокурорът. – Искам да разбера какво се е случило, след което да се прибера вкъщи и да се подготвя за пресконференцията. А след това искам да отида на почивка. Ето това искам. А сега искам да продължите. Защо, по дяв... защо изобщо напуснахте Езерната ферма с автобус точно преди Йердин да пристигне там?

– Ама те не знаеха, че аз съм на път към фермата – каза Пер-Гунар Йердин. – Май ви е трудно да следите историята, господин прокурор?

– Да, трудно ми е – отговори Ранелид. – И на Айнщайн би му било трудно да следи това безсмислено дърдорене.

– Като споменавате Айнщайн... – започна Алан.

– Не, господин Карлсон – прекъсна го прокурорът решително. – Не искам да чувам приказката за приключенията на Карлсон и Айнщайн. Вместо това бих искал господин Йердин да ми отговори къде в цялата картинка се вписват „руснаците“.

– Какво имате предвид? – попита Пер-Гунар Йердин.

– Руснаците. Покойният ви колега Кофата говори за руснаците в един подслушан телефонен разговор. Вие му се карате, че не ви се е обадил на предплатената карта, а той отговаря, че си е мислел, че я използвате само при сделки с руснаците.

– Не желая да говоря за това – каза Пер-Гунар Йердин, преди всичко, защото не знаеше какво да каже.

– Аз пък желая – каза прокурорът.

Около масата настъпи кратко мълчание. Споменаването на руснаците по време на телефонния разговор между Йердин и Кофата не беше съобщено в нито един вестник, а самият Пер-Гунар съвсем беше изключил за това. Ала тогава Бени се намеси и каза:

– Если человек курит, он плохо играет в футбол.

Всички се обърнаха към него с ококорени очи.

– На нас с брат ми ни викат „руснаците“ – обясни Бени. – Нашият баща и нашият чичо Фрасе – мир на праха им – бяха малко леви, ако мога така да се изразя. Затова като деца ни учеха на руски и по този начин станахме известни сред приятелите и познатите ни като „руснаците“. Преди малко ви обясних същото накратко, само че на руски.

Както повечето неща, които Бени бе изрекъл този предиобед, и това нямаше много общо с действителността. Просто се беше опитал да измъкне Йердин от затрудненото положение, в което бе изпаднал. Бени почти беше завършил бакалавърска степен по руски език (така и не предаде дипломната си работа), но бяха минали години и единственото, което си спомни в бързината, беше: „Ако човек пуши, играе лошо футбол“.

Ала и това свърши работа. От всички около кухненската маса във фермата само Алан разбра какво всъщност бе казал Бени.

На прокурора започваше да му идва до гуша. Първо безумното споменаване на исторически личности, после хора, които говорят руски... и това в допълнение към неразбираемия факт, че Болта е намерен мъртъв в Джибути, а Кофата в Рига. На всичкото отгоре оставаше да се изясни още едно невероятно събитие.

– За финал можете ли да ми обясните, господин Йердин, как така първо бяхте прегазен от автобуса на вашите приятели, а след това възкръснахте от мъртвите и сега седите тук и... ядете диня? Може ли да я опитам все пак тая диня?

– Разбира се – каза Босе. – Но рецептата е тайна! Или както се казва: „За да стане храната наистина вкусна, инспекторът по храните не трябва да гледа, докато я приготвяте“.

Нито инспектор Аронсон, нито прокурор Ранелид бяха чували тази поговорка. Но Аронсон веднъж завинаги беше решил да си мълчи, доколкото е възможно, а единственото желание на Ранелид беше да приключи с... каквото и да беше това, в което в момента участваше... и да си тръгне. Затова не поиска обяснение, а само отбеляза, че въпросната диня е най-вкусната, която някога е опитвал.

Пер-Гунар Йердин обясни как, когато се приближавал към Езерната ферма, забелязал някакъв автобус да се отдалечава, как все пак влязъл в двора и се огледал наоколо, след което разбрал, че в автобуса най-вероятно са били приятелите му, как тръгнал след тях и ги настигнал и задминал, как спирачките му отказали и след това... е, на прокурора сигурно му били попадали снимки на катаст­рофиралата кола.

– Нищо чудно, че ни настигна – добави Алан, който известно време не се беше обаждал. – Все пак кара кола с триста конски сили. Не както когато някога се возих на волво PV444 от летище Брома до кабинета на министър-председателя Ерландер. Четирийсет и четири конски сили! За онова време си беше много. А с колко ли конски сили караше бакалинът Густавсон, когато по погрешка сви към моята...

– Моля ви млъкнете, господин Карлсон, преди да сте ме довършили съвсем – каза прокурорът.

Лидерът на Never Again продължи разказа си. Вярно че загубил малко кръв, или по-скоро много кръв, но Бени бързо го превързал и той не сметнал за необходимо да ходи до болницата за такива дреболии като отворена рана, счупена ръка, мозъчно сътресение и няколко потрошени ребра.

– А и нали Бени е учил литературознание – каза Алан.

– Литературознание ли? – попита прокурорът.

– Литературознание ли казах? Имах предвид медицина.

– Аз всъщност съм учил и литературознание – каза Бени. – Любимият ми автор е Камило Хосе Села36, грабна ме още с дебютния си роман от четирийсетте – „Семейст­вото на Паскуал Дуарте“...

36 Камило Хосе Села (1916–2002) – испански писател, лауреат на Нобелова награда за литература през 1989 г. – Б. пр.

– Хайде, не започвайте и вие като Карлсон – скастри го прокурорът. – Върнете се на историята.

Докато призоваваше Бени, Ранелид случайно беше погледнал към Алан, който рече:

– Извинете, господин прокурор, но ние вече ви разказахме всичко. Ако обаче много държите да продължаваме да говорим, сигурно бих могъл да си спомня някое и друго приключение от времето, когато бях агент на ЦРУ. Или когато прекосих Хималаите пеш. Искате ли да ви кажа как се прави водка от козе мляко? Единственото, което ви трябва, е захарно цвекло и малко слънчева светлина. И козе мляко, разбира се.

Понякога устата изпреварва мозъка и навярно точно това се случи на Ранелид, когато той противно на решението си да не обръща никакво внимание на думите на стареца, го попита:

– Ти си прекосил Хималаите? На сто години?

– Не ставайте глупав, господин прокурор – каза Алан. – Аз, както можете да си представите, не съм бил на сто години през целия си живот. Дори напротив, това е нещо съвсем ново за мен.

– Може ли да се върнем на...

– Ние всички порастваме и остаряваме – продължи Алан. – Докато сме деца, може и да не ни се вярва, че това ще се случи. Да вземем за пример младия господин Ким Чен Ир. Бедничкият седеше на коленете ми и плачеше, а сега е държавен глава, с всички отговорности, които произтичат...

– Не може ли да оставим това настрана, Карлсон, и да...

– Да, разбира се. Но нали искахте да ви разкажа как прекосих Хималаите. През първите няколко месеца нямах друга компания освен една камила, а каквото и да си говорим за камилите, те не са особено забавни събесед...

– Не! – избухна прокурор Ранелид. – Нищо не съм искал да ми разказваш. Аз просто... Не знам... Не можеш ли просто да...

Прокурорът замълча за момент, след което тихо каза, че няма повече въпроси... но че все още не проумява защо приятелите са се крили в продължение на няколко седмици във фермата, при положение че не са имали основание за това.

– Нали сте били невинни?

– Но невинността може да означава различни неща в зависимост от гледната точка – каза Бени.

– И аз си мислех нещо подобно – каза Алан. – Вземете за пример президентите Джонсън и Дьо Гол. Кой беше виновен за това, че двамата бяха в такива лоши отношения? Не че съм го обсъждал с тях – когато се срещнахме, имахме по-важни неща, за които да говорим...

– Умолявам те, Карлсон – каза прокурорът. – Ако падна на колене пред теб, ще млъкнеш ли?

– Няма да се налага, господин прокурор. Оттук нататък ще съм тих като мишка, обещавам. През моите сто години съм се обаждал не на място само два пъти. Първо, когато казах на Запада как се създава атомна бомба, и по-късно, когато направих същото за Изтока.

Прокурор Ранелид си помисли, че една атомна бомба би могла да разреши някои от проблемите му, особено ако Карлсон седи върху нея в момента на избухването й. Но не каза нищо. Вече нямаше сили да изрече каквото и да било. Въпросът защо приятелите не се бяха обадили в полицията през трите седмици, в които бяха издирвани, така и не получи друг отговор освен философстванията, че справедливостта има различни цветове в различни страни по различно време.

Прокурор Кони Ранелид бавно се изправи и тихо им благодари за динята, за кафето и за сладкиша, за... разговора... и за готовността, с която му бяха съдействали.

След това излезе от кухнята, качи се в колата си и потегли.

– Мина доста добре, нали? – каза Юлиус.

– Определено – отвърна Алан. – Мисля, че успях да си кажа почти всички реплики.

Докато прокурорът шофираше по главния път в посока североизток, постепенно започна да излиза от умственото вцепенение, което го беше обхванало. Прехвърли наум историята, която му бяха разказали, добави и махна някои неща (най-вече махна), оформи я и я поизглади, докато накрая сметна, че разполага с един сравнително спретнат разказ, който може би ще свърши работа. Единственото, което наистина го тревожеше във връзка с правдоподобността на историята, беше, че и журналис­тите няма да повярват на обяснението, че миризмата на труп предварително се е просмукала в стогодишния Алан Карлсон.

Тогава в съзнанието на прокурора се роди една идея. Дали биха могли да обвинят проклетото полицейско куче?

Ако Ранелид успееше да убеди медиите и обществеността, че кучето не е било наред, тогава щяха да се появят неподозирани възможности да си спаси кожата. Щеше да може да каже, че в дрезината никога не е имало труп, но той е бил подведен да мисли обратното, а това съответно е довело до поредица от логични заключения и решения, които впоследствие са се оказали напълно неверни. Прокурорът щеше да завърши изявлението си с това, че не може да му се търси сметка за тази бъркотия, тъй като вината е на кучето.

Това можеше да се окаже великолепна идея, помисли си Ранелид. Историята за кучето, загубило способностите си да надушва следи, трябваше само да бъде потвърдена от още един източник, след което Кики, разбира се, трябваше да се прости с живота си по бързата процедура. Прокурорът не можеше да рискува кучето да докаже уменията си след това, което щеше да разкаже за него.

Водачът на Кики беше задължен на Ранелид. Преди няколко години прокурорът беше потулил един случай с обвинение в кражба срещу полицай в супермаркет. Според Ранелид беше жалко една полицейска кариера да приключи заради неплатен мъфин. Ала сега беше време водачът на Кики да му се отплати за услугата.

– Чао, Кики – каза прокурорът и се усмихна за пръв път от цяла вечност.

Малко по-късно телефонът му иззвъня. Обаждаше се шефът на областната полиция, който току-що бе получил резултатите от аутопсията и идентифицирането на трупа в Рига.

– Потвърждава се информацията, че смачканият труп в автоморгата е на Хенрик Хултен – каза шефът.

– Чудесно – отговори Ранелид. – И добре че се обади! Може ли да ме свържеш с централата? Трябва да говоря с Рони Бекман – водача на кучетата...

Приятелите бяха помахали за довиждане на прокурора и по съвет на Алан се бяха върнали обратно в кухнята. Имало още един въпрос, каза той, който трябвало да бъде разрешен.

Алан започна, като първо попита инспектор Аронсон дали има някакви забележки по историята, която бяха разказали на Ранелид. Инспекторът може би щял да предпочете да се поразходи, докато приятелите се съвещават?

Аронсон отвърна, че според него разказът бил ясен и недвусмислен, откъдето и да го погледне човек. За инспектора случаят бил приключен и ако те нямали нищо против да остане с тях около масата, той с радост щял да го стори. Самият Аронсон далеч не бил безгрешен, така че не смятал да хвърля първия камък, нито пък втория или третия.

– Все пак искам да ви помоля да не ми разказвате неща, които не е необходимо да знам. Нали разбирате, в случай че въпреки всичко има алтернативни отговори на тези, които току-що дадохте на Ранелид – завърши Аронсон.

Алан обеща да се съобразят с молбата на инспектора и добави, че приятелят Аронсон може да остане, ако желае.

Приятелят Аронсон, помисли си инспекторът. В работата през годините си беше създал много врагове, но нито един приятел. Е, крайно време беше!

– Ако включите и мен във вашата приятелска компания, ще бъда много щастлив и горд – каза инспекторът.

Алан отвърна, че през дългия си живот се бе сприятелявал както със свещеници, така и с президенти, но до този момент не и с полицай. И тъй като Аронсон в никакъв случай не искаше да знае твърде много, Алан обеща да не казва нищо за това откъде се бяха взели всичките пари на групата. В името на приятелството.

– Всичките пари? – попита Аронсон.

– Да – отговори Алан. – Виждаш ли куфара ей там? Преди да сложим тънките книги в него, беше пълен догоре с банкноти от по петстотин крони. Приблизително петдесет милиона.

– По дяв... – каза инспектор Аронсон.

– Ругай си на воля – каза Хубавицата.

– Ако ще се обръщаш към някого, все пак бих препоръчал Исус – каза Босе. – Без значение дали прокурорът е наоколо, или не.

– Петдесет милиона? – попита инспекторът, който не вярваше на ушите си.

– Минус някои разходи по време на пътуването – каза Алан. – А сега групата трябва да реши кой е собственикът на сумата. С това давам думата на теб, Щука.

Пер-Гунар „Щуката“ Йердин се почеса по ухото, докато обмисляше ситуацията. След това каза, че би искал приятелите и милионите да не се делят, и предложи всички заедно да отидат някъде на почивка, защото в момента най-много от всичко копнеел да се намира на някой далечен плаж и да отпива от питие с чадърче. А и знаел, че Алан също има предпочитания от подобен характер.

– Като изключим чадърчето – вметна Алан.

Юлиус също беше на мнение, че предпазването на чашата с водка от дъжд не е сред най-необходимите неща на този свят, още повече когато лежиш под чадър, а слънцето грее ярко от ясното синьо небе. В крайна сметка обаче нямаше смисъл да спорят по този въпрос. Да отидат на почивка всички заедно звучеше прекрасно!

Инспектор Аронсон срамежливо се усмихна на тази идея, тъй като все още не беше сигурен дали се числи към групата. Бени забеляза това и го прегърна през рамото, след което го попита как предпочита да му бъдат поднасяни питиетата, когато е на почивка. Инспекторът грейна и точно щеше да отговори, когато Хубавицата развали настроението на всички, казвайки:

– Никъде не мърдам без Соня и Бъстър! – След това замълча за миг, преди да добави: – Мамка му!

Тъй като Бени, от своя страна, никъде не мърдаше без Хубавицата, ентусиазмът му веднага се изпари.

– Да не забравяме и че половината от нас дори нямат валидни паспорти – въздъхна той.

Но Алан само кротко благодари на Щуката за неговата щедрост във връзка със съдържанието на куфара. Идеята да отидат на почивка колкото се може по-далече от старша сестра Алис била чудесна. Ако и останалите членове на групата били съгласни, той знаел как да уреди транспорта и престоя на място, където не са толкова взискателни по отношение на визи не само за хора, но и за животни.

– И как точно смяташ да вземем един петтонен слон с нас на самолета? – попита Бени отчаяно.

– Не знам – призна Алан. – Ала ако мислим позитивно, всичко ще се нареди както трябва.

– Ами фактът, че повечето от нас нямат валидни паспорти?

– Както казах, нека мислим позитивно.

– Всъщност не смятам, че Соня тежи повече от четири тона, най-много четири и половина – каза Хубавицата.

– Виждаш ли, Бени – каза Алан. – Това имам предвид, като казвам да мислим позитивно. Проблемът веднага олекна с цял тон.

– Мисля, че имам идея – продължи Хубавицата.

– Аз също – каза Алан. – Може ли да използвам телефона?