Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 26

1968–1982

Юлий Борисович Попов живееше и работеше в град Саров, разположен в района на Нижни Новгород, на около четиристотин километра източно от Москва.

Саров беше закрит град, по-засекретен дори от таен агент Хътън. Вече дори не се наричаше Саров, а бе получил не особено романтичното име Арзамас-16. Освен това градът беше заличен от всички възможни карти. Саров едновременно съществуваше и не съществуваше, в зависимост от това дали човек се позоваваше на реалността, или не. Малко като Владивосток, който престана да съществува в периода след пожара, но не всички разбраха за това.

Саров беше ограден с няколко реда бодлива тел и никой не можеше да влезе или излезе от него, без да бъде щателно проверен. А за притежател на американски паспорт, който пребивава в американското посолство в Москва, не беше препоръчително дори да се доближава до града.

В продължение на няколко седмици Алан Карлсон изучаваше азбуката на шпионажа под ръководството на агента на ЦРУ Райън Хътън. След това бе назначен под името Алън Карсън на неясната длъжност администратор в американското посолство в Москва.

Таен агент Хътън съвсем беше пропуснал факта, че обектът, до който Алан Карлсон трябваше да се добере, беше абсолютно недостъпен – затворен зад бодлива тел в един град, който беше толкова защитен, че дори не можеше да се нарича така, както се наричаше, нито да се намира там, където се намираше.

Таен агент Хътън се извини на Алан за пропуска, но добави, че господин Карлсон все ще измисли нещо. Попов сигурно посещавал Москва от време на време и Алан просто трябвало да разбере кога физикът отново има път натам.

– А сега ви моля да ме извините – каза таен агент Хътън, който се обаждаше от френската столица. – Имам много друга работа. Успех!

След това затвори слушалката, въздъхна дълбоко и се завърна към бъркотията, която бе настъпила след военния преврат в Гърция предишната година, извършен с участието и подкрепата на ЦРУ. Както толкова много неща в последно време и той не беше протекъл точно по план.

На Алан не му идваше нищо по-добро наум от това всеки ден да ходи до градската библиотека в Москва и да прекарва по няколко часа там в четене на вестници и списания. Надяваше се, че ще попадне на някоя статия, в която се споменава, че Попов ще присъства на обществено място извън Арзамас-16.

Ала месеците минаваха, а подобни новини така и не се появяваха. За сметка на това Алан прочете, че кандидатът за президент Робърт Кенеди бе застигнат от същата участ като брат си и че Чехословакия бе помолила Съветския съюз да й помогне да вкара социализма си в ред.

Един ден Алан научи, че Линдън Б. Джонсън е бил наследен от Ричард М. Никсън. Но тъй като хонорарът от посолството продължаваше да пристига в плик всеки месец, Алан сметна, че би било най-добре да не спира да търси Попов. Ако имаше някаква промяна, агент Хътън сигурно щеше да му се обади и да го уведоми.

Наближаваше пролетта на 1969 година, когато прелистването на вестници и списания в библиотеката най-накрая даде резултат. Виенската опера щеше да гостува на Болшой театър в Москва, с Франко Корели в ролята на принц Калаф и шведската звезда Биргит Нилсон в ролята на Турандот.

Алан се почеса по брадичката (която отново бе гладко обръсната) и си спомни първата среща с Юлий, който през нощта бе започнал да пее арията Nessun Dorma – Никой няма да спи! Не след дълго той все пак бе заспал под влияние на изпития алкохол, но това беше друга тема.

Алан си помисли, че някой, който веднъж е изпълнявал „Турандот“ на Пучини в подводница на двеста метра дълбочина, едва ли би пропуснал гастрол на Виенската опера в Болшой театър в Москва. Особено ако въпросният човек е получил толкова отличия, че със сигурност няма да има никакви проблеми да си осигури билети.

Ако пък Юлий все пак пропуснеше, Алан щеше да продължи своите ежедневни разходки до градската библиотека и обратно. Това беше най-лошото, което можеше да се случи.

Засега разчиташе, че Юлий ще се появи пред операта и тогава единственото, което Алан трябваше да направи, беше да застане срещу него и да му напомни за последния им запой заедно.

Вечерта на 22 март 1969 година Алан се бе разположил на стратегическо място вляво от централния вход на Болшой театър. Смяташе, че оттам ще може да разпознае Юлий. Оказа се обаче, че всички посетители изглеждат почти еднакво. Мъжете бяха облечени в черни костюми и черни палта, а жените носеха дълги рокли, които се подаваха под черни или кафяви кожени палта. Всички се движеха по двойки и бързаха да влязат на топло в театъра, подминавайки Алан, който стоеше на най-горното стъпало на великолепните стълби. Беше и тъмно, така че Алан се чудеше как въобще щеше да разпознае едно лице, което бе видял в рамките на два дни преди двайсет и една години. Освен ако Юлий случайно не го познаеше.

Но Алан нямаше този късмет. Разбира се, не беше сигурно, че Юлий Борисович в момента е вътре в театъра, ала ако това беше така, значи беше минал на няколко метра от стария си другар, без да го забележи. Алан се чудеше как да постъпи. Започна да размишлява на глас:

– Ако току-що си влязъл в театъра, уважаеми Юлий Борисович, най-вероятно след няколко часа ще изле­зеш през същата врата. Обаче тогава пак ще изглеждаш като всички останали, както и на влизане. Това означава, че аз няма да успея да те намеря. Остава ти да ме намериш.

Алан се насочи към малкия си кабинет в посолството, направи необходимите приготовления и се върна точно преди принц Калаф да разтопи сърцето на принцеса Турандот.

По време на обучението си Алан бе научил, че думата дискретност е сред най-важните за един шпионин. Един успешен агент никога не трябва да създава суматоха около себе си, не трябва да се откроява, а да се слива с обкръжението си до такава степен, че да бъде почти невидим.

– Разбирате ли, господин Карлсон? – попита го таен агент Хътън.

– Напълно, господин Хътън – отвърна Алан.

Биргит Нилсон и Франко Корели бяха извикани на бис двайсет пъти – представлението имаше огромен успех. Затова мина доста време, преди еднакво изглеждащите хора да започнат да слизат по стълбите пред входа на театъра. Всички до един забелязаха мъжа, който стоеше по средата на най-долното стъпало и държеше над главата си собственоръчно направен плакат със следния текст:

АЗ СЪМ

АЛАН

ЕМАНУЕЛ

Алан Карлсон, естествено, беше схванал смисъла на инструкциите на таен агент Хътън, само че в момента те изобщо не го интересуваха. В Париж може би беше пролет, но в Москва беше студено и мрачно. Алан замръзваше и искаше най-накрая да постигне някакви резултати. Първо мислеше да напише името на Юлий на плаката, но накрая реши, че ако ще проявява недискретност, то това трябва да бъде за негова сметка.

Лариса Александровна Попова, съпругата на Юлий Борисович Попов, нежно държеше съпруга си под ръка и за пореден път му благодареше за прекрасното преживяване. Биргит Нилсон беше истинска Мария Калас! А местата! Четвърти ред, точно по средата. Лариса отдавна не се бе чувствала толкова щастлива. Освен това тази вечер с мъжа й щяха да пренощуват в хотел и в продължение на почти цяло денонощие нямаше да й се налага да се връща в онзи ужасен град, ограден с бодлива тел. Щяха да отидат на романтична вечеря... само двамата... а след това може би дори...

– Извини ме, скъпа – каза Юлий и се закова на място на най-горното стъпало точно пред вратите на театъра.

– Какво има, любов моя? – попита Лариса разтревожено.

– Не... нищо... но... Виждаш ли мъжа с плаката там долу? Трябва да сляза и да погледна... Това не е възможно... ала аз трябва... Та той е мъртъв!

– Кой е мъртъв, скъпи?

– Ела! – каза Юлий и успя да проправи път надолу по стъпалата за себе си и за жена си.

На три метра от Алан Юлий спря и се опита да накара мозъка си да проумее това, което очите му вече бяха забелязали. Алан видя стария си приятел, който бе вперил невярващ поглед в него, свали плаката и попита:

– Биргит добра ли беше?

Юлий все още мълчеше, но съпругата му го попита шепнешком дали това е мъжът, който според него бил мъртъв. Алан каза, че не е мъртъв, но е ужасно премръзнал и ако семейство Попови не искат той да умре от студ, трябва веднага да го заведат в някой ресторант, където да пийне малко водка и може би да хапне нещо.

– Това наистина си ти... – промълви Юлий накрая. – Но... как така говориш руски?

– Изкарах петгодишен курс по твоя майчин език, откакто се видяхме за последно – каза Алан. – Училището се казва ГУЛАГ. Е, какво решаваме за водката?

Юлий Борисович беше изключително морален човек и в продължение на двайсет и една години беше страдал от угризения на съвестта, задето, без да иска, беше подмамил шведския специалист по атомни бомби в Москва. Оттам Алан се беше озовал във Владивосток, където по-късно най-вероятно бе умрял в пожара, за който знаеха всички сравнително информирани съветски граждани. Юлий се беше измъчвал в продължение на двайсет и една години не на последно място поради факта, че този швед веднага му бе допаднал със своя, както му се струваше, неизчерпаем позитивизъм.

Сега Юлий Борисович стоеше пред Болшой театър в Москва на минус петнайсет градуса след едно стоплящо душата изпълнение на „Турандот“ и... просто не можеше да повярва на очите си. Алан Емануел Карлсон беше оживял. И все още беше жив. И в момента стоеше точно срещу Юлий Борисович. В центъра на Москва. И говореше руски!

Юлий Борисович и Лариса Александровна бяха женени от четирийсет години и бяха много щастливи заедно. Нямаха деца, но взаимното им доверие беше безгранично. Споделяха всичко в добро и зло и Юлий неведнъж бе давал израз на скръбта и съжалението, които изпитваше заради участта на Алан Емануел Карлсон. Така че сега, докато Юлий все още се опитваше да осъществи връзка със собствения си мозък, Лариса Александровна пое нещата в свои ръце.

– Доколкото разбирам, това е твоят стар приятел, когото ти косвено си изпратил на смърт. Какво ще кажеш, скъпи Юлий, ако удовлетворим желанието му и бързо го заведем в някой ресторант и му поръчаме водка, преди наистина да умре?

Юлий не отговори, но кимна и се остави жена му да го води към лимузината, в която настани доскоро мъртвия си приятел, докато Лариса даваше указания на шофьора.

– Към ресторант „Пушкин“, ако обичате.

На Алан му трябваха две големи водки, за да се сгрее, а на Юлий четири, за да осъзнае какво се случва. През това време Алан и Лариса имаха възможност да се опознаят.

Когато Юлий най-накрая се освести и шокът му от­стъпи място на радостта („Сега трябва да празнуваме!“), Алан реши, че е време да премине към въпроса. Ако човек има да казва нещо, по-добре да го каже направо.

– Искаш ли да станеш шпионин? – попита Алан. – Аз съм такъв и всъщност е доста вълнуващо.

Петата водка влезе в кривото гърло на Юлий и той я изплю, кашляйки.

– Шпионин ли? – попита Лариса, докато мъжът й продължаваше да кашля.

– Да, или агент. И аз не знам каква точно е разликата.

– Колко интересно! Разкажете ни, Алан Емануел.

– Не, не го прави Алан – каза Юлий. – Не го прави! Ние не искаме да знаем!

– Не говори глупости, скъпи Юлий – каза Лариса. – Твоят приятел трябва да може да разкаже за работата си, след като не сте се виждали от толкова много време. Продължете, Алан Емануел.

Алан продължи и Лариса го слушаше с интерес, докато Юлий бе закрил лицето си с ръце. Разказа за вечерята си с президента Джонсън и таен агент Хътън от ЦРУ и за срещата с Хътън на следващия ден, когато той му бе предложил да отиде в Москва и да разбере как стоят нещата със съветските ракети.

Единствената друга възможност, която Алан виждал пред себе си, била да остане в Париж, където по цял ден да следи да не би госпожа посланикът и мъжът й да предизвикат някоя дипломатическа криза само като си отворят устата. Тъй като Аманда и Херберт били двама, а за Алан било невъзможно да се намира на повече от едно място по едно и също време, приел предложението на таен агент Хътън. Чисто и просто звучало като по-спокойния вариант. А и щял да се радва да се срещне с Юлий след всички тези години.

Юлий все още не бе свалил ръце от лицето си, но погледна Алан през пръстите си. Наистина ли беше чул името на Херберт Айнщайн? Юлий си го спомняше доб­ре и се радваше да чуе, че и той е оцелял след отвличането и трудовия лагер, в който Берия го бе изпратил.

О, да, потвърди Алан. И накратко разказа за двайсетте години, през които бе познавал Херберт – как в началото единственото му желание било да умре, но когато това най-сетне се случило и той се споминал на седемдесет и шест годишна възраст през декември предишната година, вече бил променил мнението си по този въпрос. След себе си оставил една преуспяла съпруга, която понастоящем работела като посланик в Париж, и двама сина. Последните сведения от френската столица били, че госпожа Айнщайн се е превърнала в любимка на хората от висшите среди. Френският й бил ужасен, но това й придавало чар, защото така изглеждало, че поради липса на познания по езика говори глупости, които просто нямало как да мисли.

– Достатъчно по този въпрос, защото ми се струва, че доста се отдалечихме от основната тема на разговора ни. Ти забрави да ми отговориш. Кажи, не искаш ли да станеш шпионин, така, за разнообразие?

– Но, уважаеми Алан Емануел, това просто няма как да се случи! Аз съм най-награждаваният цивилен в модерната история на Съветския съюз. При никакви обстоятелства няма да стана шпионин! – отсече Юлий и надигна шестата си водка.

– Не говори така, скъпи Юлий – каза Лариса, при което мъжът й отново се задави и изплю водката от изненада.

– Не е ли по-добре да пиеш алкохола, вместо да го хабиш по този начин? – дружелюбно го попита Алан.

Лариса Попова се зае да обяснява аргументите си, докато мъжът й отново постави ръце върху лицето си. Скоро двамата с Юлий щели да навършат шейсет и пет години, а какво всъщност им бил дал Съветският съюз? Да, съпругът й бил награждаван с множество медали и ордени, което съответно им осигурявало хубави места в операта. Но какво друго?

Лариса не изчака отговора на съпруга си, а продължи. И двамата били затворени в Арзамас-16 – град, чието име ти е достатъчно, за да се почувстваш потиснат. На всичкото отгоре – ограден с бодлива тел. Да, Лариса знаела, че могат да влизат и излизат, когато си пожелаят, и сега Юлий не трябвало да я прекъсва, защото тя далеч не била приключила. За кого се трепел Юлий ден след ден? Първо за откачения Сталин, после за Хрушчов, който бил проявил човещина един-единствен път – когато наредил да екзекутират Берия. А сега било ред на Брежнев, който миришел лошо!

– Лариса! – възкликна Юлий Борисович ужасено.

– Недей да ми противоречиш, скъпи Юлий. Ти сам ми каза, че Брежнев мирише лошо.

Сега Алан Емануел се появил като по поръчка, защото в последно време тя се чувствала все по-потисната от мисълта, че ще умре от вътрешната страна на тази бодлива тел в града, който официално не съществувал. Лариса се питаше дали с Юлий щели изобщо да получат нормални надгробни камъни, когато си отидат.

– Или може би и на тях ще има кодове, за всеки случай? Тук почиват другарят X и вярната му съпруга Y – каза Лариса.

Юлий не отговори. Скъпата му съпруга може би имаше известно право. А сега Лариса нанесе последния удар.

– Така че защо да не пошпионираме няколко години заедно с твоя приятел, след което под закрилата на ЦРУ да избягаме в Ню Йорк, където ще ходим в Метрополитън Опера всяка вечер. Ще можем да поживеем свободно, скъпи Юлий, преди да умрем.

Юлий като че ли започваше да се поддава и Алан му разказа в подробности как се бе стигнало дотук. Както вече споменал, по случайност срещнал в Париж някакъв си господин Хътън, който изглеждал близък на бившия американски президент Джонсън и бил сред висшите служители на ЦРУ.

Когато чул, че Алан познава Юлий Борисович и че Юлий може би му дължи услуга, Хътън измислил план за действие. Алан не разбрал в подробности глобалните политически аспекти на плана, защото, когато някой започнел да му говори за политика, спирал да слуша. Ставало от само себе си.

Съветският ядрен физик беше дошъл на себе си и сега кимна с разбиране. И на него политиката не му беше любима тема. Той беше социалист до мозъка на костите си, но ако някой го помолеше да обясни защо, щеше сериозно да се затрудни.

Алан се опита да обобщи думите на таен агент Хътън. Съветският съюз или щял да нападне САЩ с ядрено оръжие, или не.

Юлий отново кимна и се съгласи, че това звучи логично. Или-или – това били двете възможности.

Алан добави, че Хътън изразил тревога от последствията, които едно нападение от страна на Съветския съюз над САЩ би имало. Защото въпреки че съветският ядрен арсенал щял да стигне само колкото да заличи САЩ един-единствен път, според Хътън и това било достатъчно.

Юлий Борисович кимна за трети път и каза, че без съмнение за американците би било ужасно зле, ако Америка бъде заличена.

Какво точно бe имал предвид Хътън, Алан не можеше да каже. По някаква причина обаче искал да знае какво представлява руският ядрен арсенал; а когато знаел, можел да препоръча на президента Джонсън да започне преговори със Съветския съюз за ядрено разоръжаване. Макар че Джонсън вече не бил президент, но... Както и да е, Алан нямал представа как точно стоят нещата по този въпрос.

– Политиката много пъти е не само ненужна, но и ненужно заплетена – завърши Алан.

В ролята си на технически директор на цялата ядрена програма на Съветския съюз Юлий знаеше всичко за стратегията, географията и силата й. Ала в продължение на двайсет и трите години, в които бе част от този проект, през съзнанието му не беше минала нито една политичес­ка мисъл, а и не му се беше налагало. Това обстоятелство идеално устройваше Юлий и неговото здраве. През годините бе преживял управлението на трима различни лидери плюс маршал Берия. Не много от силните хора в Съветския съюз бяха имали късмета да запазят живота и високото си положение толкова дълго.

Юлий знаеше колко много жертви бе правила Лариса през целия им съвместен живот, дори и сега, когато най-накрая заслужаваха пенсия и една дача на Черно море. Ала тя никога не се бе оплакала. Нито веднъж. Затова сега Юлий я слушаше още по-внимателно.

– Любими Юлий, нека първо заедно с Алан Емануел да допринесем за световния мир, а след това да се преместим в Ню Йорк. Медалите може да ги върнеш на Брежнев, за да си ги завре някъде.

Юлий се предаде и се съгласи с всички условия (с изключение на това за медалите и Брежнев). Двамата с Алан единодушно решиха, че не е необходимо президентът Никсън да знае цялата истина, а просто нещо, което да го зарадва. Защото един доволен Никсън можеше да зарадва Брежнев, а ако и двамата бяха доволни, войната можеше и да се избегне, нали?

Алан току-що бе вербувал шпионин, държейки плакат на обществено място в страната с най-добре развит агентурен апарат в света. Същата вечер в Болшой театър бяха и един военен капитан от ГРУ37 и един цивилен директор от КГБ38 заедно със съпругите си. Както всички останали, те също видяха мъжа с плаката на най-долното стъпало на стълбите, но и двамата бяха толкова отдавна в бранша, че не сметнаха за необходимо да дадат знак за тревога на някой дежурен колега. Ако някой се занимаваше с контрареволюционна дейност, не го правеше така явно.

37 Главно разузнавателно управление. – Б. пр.

38 Комитет за държавна сигурност (на руски Комитет государственной безопасности). – Б. пр.

Никой не можеше да е чак толкова глупав.

Освен това в ресторант „Пушкин“, където самото вербуване бе успешно осъществено, имаше поне няколко повече или по-малко професионални агенти на КГБ и ГРУ. На маса девет един мъж плюеше водка върху храната си, криеше лице в ръцете си, бурно ръкомахаше, въртеше очи и накрая бе смъмрен от жена си. С две думи, напълно нормално руско поведение в ресторант, което не заслужаваше да бъде отбелязано.

Ето как един политически незаинтересован американски агент и един политически незаинтересован съветски началник на ядрена програма измислиха глобална стратегия за запазване на световния мир, и то без КГБ и ГРУ да им наложат вето. Когато Райън Хътън научи, че вербуването е осъществено, си помисли, че този Карлсон се бе оказал по-способен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Болшой театър обновяваше репертоара си три-четири пъти в годината. Освен това поне веднъж годишно имаше и гостуващо представление като това на Виенската опера.

По този начин няколко пъти в рамките на годината Алан и Юлий Борисович можеха съвсем дискретно да се събират в хотелския апартамент на Юлий и Лариса и да скалъпват подходяща информация за ядрените оръжия на Съветския съюз, която след това изпращаха на ЦРУ. Смесваха измислица и реалност по такъв начин, че от американска гледна точка сведенията изглеждаха както правдоподобни, така и обнадеждаващи.

В резултат на разузнавателните доклади на Алан в началото на седемдесетте години екипът на президента Никсън започна да преговаря с Москва за провеждането на среща на върха, на която да се обсъди въпросът за взаимното разоръжаване. Никсън се чувстваше сигурен, знаейки, че САЩ е по-силната от двете държави.

Брежнев, от своя страна, не беше против идеята за взаимно разоръжаване, тъй като в съветските разузнавателни доклади се съобщаваше, че Съветският съюз е по-силната от двете държави. Ситуацията малко се усложняваше от факта, че една чистачка в разузнавателния отдел на ЦРУ бе продала извънредно необичайна информация на ГРУ. Тя бе попаднала на документи, изпратени от офиса на ЦРУ в Париж, в които се загатваше, че ЦРУ има шпионин, внедрен в центъра на съветската програма за ядрено оръжие. Проблемът беше, че специализираната информация, която той им изпращаше, не беше вярна. Ако Никсън искаше да предприеме разоръжаване на базата на сведения, които някакъв съветски митоман изпращаше на ЦРУ в Париж, Брежнев, разбира се, нямаше нищо против. Ала цялата тази работа беше толкова сложна, че изискваше време да се обмисли. А и митоманът във всички случаи трябваше да бъде открит.

Първата мярка, която Брежнев предприе, беше да повика техническия директор на ядрената програма, безкрайно предания Юлий Борисович Попов, и да го попита откъде може да се е появила невярната информация, която американците бяха получили. Защото макар и сведенията на ЦРУ сериозно да подценяваха съветския ядрен арсенал, формулировката на документите показваше обезпокоителна компетентност, която предизвикваше въпроси. Затова Брежнев се нуждаеше от експертната помощ на Попов.

Юлий прегледа доклада, който по-рано сам беше измислил заедно с другаря си Алан, и сви рамене. Това, обясни Попов, можело да бъде написано от всеки студент, който е попрочел някой и друг учебник по физика в библиотеката. По негово скромно мнение другарят Брежнев нямал основание да се тревожи.

Да, точно по тази причина Брежнев го бе повикал. Сърдечно му благодари за помощта и изпрати поздрави на очарователната Лариса Александровна.

Докато КГБ постави под дискретно наблюдение специализираната литература, свързана с ядрени оръжия, в двеста библиотеки из страната, Брежнев продължаваше да се чуди как да отговори на неофициалните предложения на Никсън. До деня, в който – за ужас на Брежнев – американският президент бе поканен в Китай от дебелака Мао Дзъдун! Малко преди това Брежнев и Мао взаимно се бяха пратили по дяволите веднъж завинаги и ето че сега се появяваше рискът Китай и САЩ да се съюзят срещу СССР. Брежнев не можеше да допусне това да се случи!

На следващия ден Ричард Милхауз Никсън, президент на Съединените американски щати, получи официална покана да посети Съветския съюз. Последва усилена задкулисна работа и в крайна сметка Никсън и Брежнев не само си стиснаха ръцете, но и подписаха два отделни договора за разоръжаване – единият засягаше системите за противоракетна отбрана (ПРО), а другият – стратегическите оръжия (САЛТ 1). Тъй като споразуменията бяха подписани в Москва, Никсън успя да се запознае с агента в американското посолство и да му благодари, че така успешно го бе снабдявал с информация за съветския ядрен арсенал.

– За мен беше удоволствие, господин президент – каза Алан. – Но няма ли и вие да ме поканите на вечеря? По принцип така правят.

– Кой прави така? – попита изненаданият Никсън.

– Тези, които са били доволни от работата ми – Франко, Труман, Сталин... и председателят Мао... който всъщност ми предложи само китайска юфка... но пък беше доста късно вечерта... А, така като се замисля, от министър-председателя Ерландер не получих друго освен едно кафе, което също не беше зле, тъй като времената бяха тежки и имаше купонна система.

Президентът Никсън бе осведомен за миналото на агента, така че съвсем хладнокръвно му съобщи, че, за съжаление, няма да има време да вечеря с него. После добави, че един американски президент не може да си позволи да остане по-назад от един шведски министър-председател, така че веднага и без отлагане покани Алан на чаша кафе и коняк. Алан благодари и попита дали може да получи двоен коняк, ако се въздържи от кафето. Никсън бе на мнение, че американският държавен бюджет ще успее да покрие и двете.

Двамата господа прекараха приятно един час заедно, доколкото можеше да бъде приятно за Алан да слуша как Никсън говори за политика. Американският президент се поинтересува какво се случваше на политическата сцена в Индонезия. Без да споменава името на Аманда, Алан подробно му описа как се градяха политически кариери там. Президентът Никсън слушаше с повишено внимание.

– Интересно – каза той. – Много интересно.

Алан и Юлий бяха доволни от съвместната си работа и от начина, по който събитията се развиваха. Освен това ГРУ и КГБ сякаш се бяха поуспокоили по отношение на онзи неизвестен шпионин, което според двамата съзак­лятници беше добре. Или както Алан се изрази:

– По-добре е по петите ти да няма организации, които не се спират пред нищо.

След това добави, че двамата с Юлий не трябва да обръщат прекалено много внимание на КГБ, ГРУ и тем подобни съкращения. Вместо това било крайно време да измислят следващия разузнавателен доклад до таен агент Хътън и неговия президент. Алан предложи темата да бъде: Неблагоприятното влияние на ръждата върху ракетите със среден обсег на действие на полуостров Камчатка. Юлий го похвали за богатото му въображение, благодарение на което списваха докладите с лекота. Така им оставаше повече време за ядене, пиене и разговори.

Ричард Никсън имаше основание да е доволен от почти всичко. До момента, в който нещата коренно се промениха.

Американците обичаха своя президент и през ноември 1972 година той бе преизбран с голямо мнозинство. Никсън спечели в четирийсет и девет щата, а Джордж Макгавърн едва успя да се пребори за един.

След това нещата станаха сложни. А после още по-сложни. Накрая Никсън бе принуден да стори нещо, което никой американски президент преди него не бе правил.

Трябваше да подаде оставка.

Алан прочете за тъй наречената „афера Уотъргейт“ във всички вестници, за които градската библиотека в Москва беше абонирана. Накратко, Никсън бе извършвал данъчни измами, бе приемал незаконни дарения за кампанията си, бе заповядвал бомбардировки, без обществеността да бъде уведомявана, бе оказвал натиск върху политическите си врагове и бе прибягвал до подслушване и незаконно навлизане в чужда собственост. Алан си помисли, че президентът доста трябва да се е впечатлил от разговора им на по чаша двоен коняк предишната година, и се обърна към снимката на Никсън във вестника:

– Трябваше да се насочиш към кариера в Индонезия. Там щеше да стигнеш далеч.

Годините минаваха. Никсън бе заменен от Джералд Форд, който на свой ред бе заменен от Джими Картър. През цялото това време Брежнев не мърдаше от поста си. Точно както Алан, Юлий и Лариса, които продължаваха да се срещат пет-шест пъти годишно. Срещите им винаги водеха до някой умерено украсен доклад за актуалното състояние на съветската стратегия за ядрените оръжия. През годините Алан и Юлий бяха решили постепенно да намалят съветския ядрен арсенал, защото бяха забелязали колко много се радваха американските президенти на този факт (без значение кой беше начело на САЩ в момента), както и какво значително подобрение настъпваше в отношенията между управниците на двете велики сили.

Ала всяко хубаво нещо си има край.

Един ден, скоро след като договорът САЛТ 239 бе под­писан, Брежнев си науми, че Афганистан се нуждае от неговата помощ. Затова изпрати в страната своите елитни части, които веднага убиха управляващия президент и Брежнев нямаше друг избор, освен да назначи свой собствен.

39 Серия от преговори между САЩ и Съветския съюз между 1972 и 1979 г. за намаляване на производството на стратегически ядрени оръжия. – Б. пр.

Това, естествено, вбеси президента Картър (меко казано). Мастилото от подписите, сложени под втория договор САЛТ, още не бе изсъхнало. Така че Картър нареди да се направи бойкот на Олимпийските игри в Москва и засили тайната подкрепа, която ЦРУ оказваше на муджахидините – въоръжената опозиция в Афганистан.

Картър не можа да направи много повече от това, защото след него президентския пост зае Роналд Рейгън, който имаше значително по-ниско ниво на търпимост спрямо комунистите, като цяло, и особено към оня стар глупак Брежнев.

– Тоя Рейгън изглежда ужасно сърдит – каза Алан на Юлий по време на първата им шпионска среща, откакто новият президент бе встъпил в длъжност.

– Така е – отговори Юлий. – А и вече не остана много за демонтиране от съветския ядрен арсенал.

– Тогава предлагам да направим обратното – каза Алан. – Ще видиш, че това ще накара Рейгън да по­омекне.

Затова следващият доклад до САЩ, който мина през таен агент Хътън в Париж, разказваше за нечувана съветска инициатива във връзка с ракетите им за защита. Въображението на Алан бе достигнало до космическото пространство, откъдето според него съветските ракети щяха да могат да стрелят по всичко, с което САЩ се опи­таше да нападне от Земята.

С това политически незаинтересованият американски агент Алан и политически незаинтересованият началник на руската ядрена програма Юлий Борисович поставиха началото на краха на Съветския съюз. На Роналд Рейгън направо му се зави свят, като прочете разузнавателния доклад, който Алан бе предал, и веднага обяви създаването на Инициатива за стратегическа отбрана, наречена още „Звездни войни“. Опи­санието на проекта, в който бяха включени и сателити с лазерни оръдия, беше почти копие на този, който Алан и Юлий бяха скалъпили в една хотелска стая в Москва няколко месеца по-рано под влияние на немалко количество водка. Американският бюджет за ядрена защита достигна астрономически нива. Съветският съюз се опита да отвърне подобаващо, но нямаше необходимите средства. Вместо това страната започна да се пука по шевовете.

Незнайно дали от шок в резултат на новата американска военна инициатива, или по други причини, но на 10 ноември 1982 година Брежнев почина от инфаркт. Случи се така, че на следващата вечер Алан, Юлий и Лариса се събраха на поредната шпионска среща.

– Не е ли време вече да спрем с тези глупости? – попита Лариса.

– Ами да, хайде да спрем с тези глупости – съгласи се Юлий.

Алан кимна и каза, че всяко нещо в един момент трябва да приключи, особено ако става въпрос за глупости.

След това добави, че още на следващия ден смята да се обади на таен агент Хътън. Тринайсет години и половина служба на ЦРУ трябваше да са достатъчни – без значение че през повечето време всичко беше само наужким. Тримата единодушно се съгласиха, че тази подробност спокойно може да бъде спестена на таен агент Хътън и неговия докачлив президент.

Сега ЦРУ трябваше да се погрижи Юлий и Лариса да бъдат транспортирани до Ню Йорк. Алан пък обмисляше дали да не намине да види как са нещата в добрата стара Швеция.

ЦРУ и таен агент Хътън спазиха обещанието си. Юлий и Лариса стигнаха до САЩ през Чехословакия и Австрия. Дадоха им апартамент в Манхатън и годишна издръжка, която далеч надвишаваше нуждите на семейс­твото. Това не се оказа прекалено скъпо за ЦРУ, тъй като през януари 1984 година Юлий почина в съня си, а три месеца по-късно и неговата Лариса го последва – от мъка. И двамата бяха по на седемдесет и девет години и най-щастливата година от съвместния им живот беше хиляда деветстотин осемдесет и трета, когато Метрополитън Опера отпразнува стогодишния си юбилей и семейството имаше възможност да се наслади на безкрайно много незабравими преживявания.

Алан, от своя страна, си събра багажа от апартамента в Москва и съобщи на административния отдел на американското посолство, че скоро ще напусне страната завинаги. Тогава в секретариата забелязаха, че по някаква неясна причина служителят Алън Карсън беше получавал само допълнителните си надбавки за работа в чужбина по време на тринайсетте години и пет месеца, през които е бил на служба в посолството.

– Не ви ли направи впечатление, че никога не получавате заплата? – попита го служителят.

– Не – отвърна Алан. – Аз не ям много, а тук водката е евтина. Парите, които получавах, ми бяха напълно достатъчни.

– В продължение на тринайсет години?

– Да, как само лети времето.

Служителят изгледа Алан странно и обеща да се погрижи всички пари да му бъдат изплатени с чек веднага щом господин Карсън, или както и да беше истинското му име, докладва за случая на американския посланик в Стокхолм.