Stogodishniyat starets, koyto skochi prez prozoretsa i izchezna

Глава 12

Понеделник, 9 май 2005 г.

Приятелите в Езерната ферма разбираха, че е крайно време да се качат на автобуса си и да напуснат мястото завинаги. Ала преди това трябваше да се погрижат за някои неща.

Хубавицата си сложи дъждобран с качулка и гумени ръкавици и разви маркуча, за да изплакне това, което беше останало от престъпника, върху когото Соня току-що бе седнала. Най-напред обаче извади пистолета от дясната ръка на трупа и предпазливо го постави на верандата (където по-късно го и забрави), с дуло, насочено към един дебел бор, който се намираше на около четири метра – не се знаеше кога могат да гръмнат тези дяволски машини.

Когато Кофата бе почистен от изпражненията, Юлиус и Бени го напъхаха под задната седалка на собствения му форд мустанг. При нормални обстоятелства той не би се побрал там, но сега бе добре сплескан от слоницата.

Юлиус седна зад волана на мустанга и потегли, а Бени го последва в пасата на Хубавицата. Искаха да намерят някое изоставено място на безопасно разстояние от Езерната ферма, където да полеят колата на престъпника с бензин и да я запалят, точно както едни истински гангстери биха постъпили в подобна ситуация.

Ала за целта им трябваше туба, в която да пренесат бензина. Затова двамата мъже спряха пред една бензиностанция и влязоха вътре – Бени, за да набави тубата, а Юлиус, за да си вземе нещо за похапване.

Един нов форд мустанг с мощност над триста конски сили пред бензиностанция в Браос е точно толкова сензационна гледка, колкото би бил Боинг 747, паркиран на улица в Стокхолм. На малкия брат на Кофата и на един негов колега от The Violence не им отне повече от секунда, за да решат да се възползват от предоставената им възможност. Малкият брат скочи в мустанга, докато неговият колега държеше под око предполагаемия собственик на колата, който разглеждаше щанда със сладки неща в магазина на бензиностанцията. Каква находка! И какъв идиот! Дори си беше оставил ключовете на таблото!

Когато Бени и Юлиус излязоха от магазина – единият с новозакупената туба, която да напълнят с бензин, а другият с вестник под мишница и уста, пълна с бонбони, мустангът го нямаше.

– Ама аз не паркирах ли колата тук? – попита Юлиус.

– Да, точно тук – отговори Бени.

– Имаме ли проблем? – попита Юлиус.

– Имаме проблем – отговори Бени.

Не им оставаше нищо друго, освен да се качат на пасата, който все още не бе откраднат, и да се върнат в Езерната ферма.

Мустангът беше черен с две яркочервени ленти върху покрива. Наистина отличен екземпляр, за който малкият брат на Кофата и колегите му щяха да получат добри пари. Кражбата беше точно толкова неочаквана, колкото и лесна. По-малко от пет минути след непланирания удар колата беше на сигурно място в гаража на The Violence.

Още на следващия ден смениха табелата с регистрационния номер, след което малкият брат изпрати един от помощниците си да закара колата на партньорите им в Рига. Обикновено с помощта на фалшиви табели и документи латвийците уреждаха колата да бъде продадена обратно на някого от The Violence като частен внос. И, хоп, ето как една крадена кола ставаше законна.

Ала точно в този конкретен случай нещата не минаха по план, тъй като от колата на шведите, паркирана в гараж в южните предградия на Рига, започна да се носи непоносима смрад. Собственикът на гаража потърси причината и откри, че под задната седалка има труп. Разпсува се като обезумял и свали регистрационните табели и всичко друго, което можеше да послужи като улика, че колата е била в неговия гараж. След това се зае да деформира и надраска бронята на този някога прекрасен автомобил – не спря, докато мустангът не стана напълно неразпознаваем. Когато приключи, собственикът на гаража намери един пияница и срещу четири бутилки вино го убеди да закара развалината за скрап, без да спомене, че вътре има труп.

Обитателите на Езерната ферма бяха готови за път. Кражбата на мустанга с тялото на мъртвия престъпник, разбира се, внесе смут в компанията, но Алан изтъкна, че нещата са такива, каквито са, и каквото има да става, ще става. Освен това според него имали основателна причина да се надяват, че автокрадците няма да се обадят в полицията. По принцип крадците на коли гледали да не си общуват много-много с униформените.

Беше вече пет и половина и групата трябваше да тръгне, преди да се е стъмнило, тъй като автобусът беше голям, а пътищата през първия етап от пътуването бяха тесни и със завои.

Соня бе влязла в своя обор на колела и всички следи от нея бяха грижливо заличени от двора и плевнята. Пасатът и мерцедесът щяха да останат във фермата, тъй като двата автомобила не бяха участвали в незаконна дейност, а и за какво можеха да им послужат оттук нататък?

Всички бяха готови и автобусът потегли. Първоначално Хубавицата бе имала намерение да шофира, защото можеше да кара автобус. Но впоследствие се оказа, че Бени е почти инструктор по шофиране и в шофьорската си книжка има всички възможни категории, така че беше най-добре той да седне зад волана. Нямаше смисъл да нарушават още закони, ако това можеше да се избегне.

Когато стигна до пощенската кутия, Бени сви вляво. Хубавицата обясни, че след известно друсане по чакълестите пътища ще стигнат до Обю24, откъдето ще излязат на главния път. Този маршрут щеше да отнеме най-много половин час, така че решиха междувременно да обсъдят немаловажния въпрос накъде точно са тръгнали.

24 Град в Югоизточна Швеция. – Б. пр.

Четири часа по-рано Шефа нетърпеливо чакаше единствения си помощник, който все още не бе изчезнал. В момента, в който Каракас дойдеше, щяха да се насочат на юг. Но не на моторите и без якетата – сега трябваше да са особено предпазливи.

Шефа бе започнал да поставя под въпрос досегашната си стратегия с якетата на клуба и надписа Never Again на гърба. Идеята му беше от самото начало да създаде у членовете чувство за идентичност и принадлежност към групата, като същевременно накара непознатите да изпитват респект към тях. Но първо, клубът се бе получил много по-малък, отколкото Шефа бе планирал. И без якета можеше да ръководи група от четирима, в това число и себе си. А и предвид дейността, която организацията започна да развива, якето на клуба се превърна в отличителен знак, който по-скоро им създаваше проблеми. Заповедта към Болта преди сделката в Малмшьопинг беше донякъде противоречива: от една страна, да отиде там с обществения транспорт, за да не бъде забелязан, а от друга, да носи якето на клуба, за да покаже на руснака с кого си има работа.

Сега Болта бе избягал... или каквото и да се бе случило, а на гърба си носеше знак, който малко или много казваше: „Ако имаш въпроси, обади се на Шефа“.

Дявол да го вземе, мислеше си Шефа. Когато тази бъркотия приключи, ще изгорят якетата. Но къде се губеше Каракас? Вече трябваше да са тръгнали!

Каракас се появи с осем минути закъснение и се извини, че е бил до магазина, за да си купи диня.

– Освежаваща и сладка! – каза Каракас.

– Освежаваща и сладка? Половината ни група е изчезнала заедно с петдесет милиона крони, а ти ходиш да си купуваш плодове!

– Всъщност динята не е плод, а зеленчук – обясни Каракас. – В едно семейство са с краставицата.

Това преля чашата и Шефа взе динята и я удари в главата на бедния Каракас толкова силно, че кората й се пукна. Помощникът му се разплака и каза, че повече не иска да участва в клуба. Шефа се държал с него ужасно, откакто първо Болта, а след това и Кофата изчезнали, сякаш самият Каракас стоял зад всичко това. Не, сега Шефа трябвало да се оправя сам, Каракас щял да си повика такси, да отиде до летището и да хване самолета, за да се прибере вкъщи при семейството си в... Каракас. Тогава поне щял да може да си върне истинското име.

Vete a la mierda!25 – извика Каракас и изхвърча през вратата.

25 Майната ти! (Исп.) – Б. пр.

Шефа въздъхна. Нещата ставаха все по-объркани и по-объркани. Първо изчезна Болта и като се замислеше, Шефа трябваше да признае, че бе излял гнева си върху Кофата и Каракас. А след това изчезна и Кофата и като се замислеше, Шефа трябваше да признае, че бе излял гнева си върху Каракас. Накрая изчезна и Каракас – за да си купи диня. И като се замислеше, Шефа трябваше да признае, че... не беше правилно да разбива динята в главата му.

Сега беше останал сам да търси... и той не знаеше какво точно. Щеше ли да открие Болта? Наистина ли беше избягал с куфара? Възможно ли беше да е толкова глупав? А какво се бе случило с Кофата?

Шефа караше БМВ Х5 последен модел, което отговаряше на положението му в обществото. И през повечето време се възползваше от високите скорости, които автомобилът можеше да вдига. Полицаите, които го следваха в цивилната патрулка, решиха да преброят пътните му нарушения по време на пътуването до Смоланд. След триста километра решиха, че шофьорската книжка на този човек трябваше да бъде взета за следващите четиристотин години, ако всичко, което бе направил досега, стигнеше до съд (което, разбира се, никога нямаше да се случи).

Така или иначе, пристигнаха в Оседа, където инспектор Аронсон пресрещна колегите си от Стокхолм, благодари им за помощта и ги уведоми, че оттук нататък той поема наблюдението на лицето.

С помощта на навигационната си система Шефа се придвижи до Езерната ферма без проблеми. Но колкото повече приближаваше, толкова по-нетърпелив ставаше. Превишената скорост, с която караше, стана още по-висока и на инспектор Аронсон му беше все по-трудно да го следва. През цялото време се бе налагало да кара на известно разстояние, за да не заподозре престъпникът, че има компания, но вече успяваше да следва БМВ-то само благодарение на следите от гумите, които все още се виждаха върху асфалта, докато в един момент и те изчезнаха!

Накъде бе тръгнал Йердин? Сигурно беше завил някъде. Аронсон намали. По челото му изби пот – никак не му харесваше мисълта за това, което може би беше на път да се случи.

Ето там вляво има страничен път, дали не e тръгнал по него? Или може би беше продължил направо към... Ротне, нали така се казваше мястото? Тук беше пълно с „легнали полицаи“, не трябваше ли Аронсон да успее да настигне Йердин точно тук? Освен ако Шефа не беше завил малко по-рано?

Така трябваше да е станало. Аронсон обърна и зави там, където предполагаше, че и Йердин бе направил същото. Сега трябваше да си отваря очите, защото ако Шефа беше тръгнал по този тесен път, значи крайната дестинация беше близо.

Шефа почти скочи върху спирачките, когато се наложи да намали скоростта от сто и осемдесет на двайсет километра в час и бързо да свие по чакълестия път, следвайки указанията на навигационната система. Оставаха по-малко от четири километра до целта.

На двеста метра от пощенската кутия пред Езерната ферма пътят правеше един последен завой и в далечината Шефа видя задната част на голям автобус, който току-що се бе измъкнал от отбивката, по която очевидно и той трябваше да тръгне. Какво да прави сега? Кой се намираше в автобуса? И кой беше останал в Езерната ферма?

Шефа реши засега да не се занимава с автобуса. Вместо това зави покрай пощенската кутия по един малък криволичещ път, който го отведе до ферма, плевня и навес край езерце, които бяха виждали и по-добри дни.

Ала нямаше и следа от Кофата, Болта, стареца или червенокосата лелка. Нито пък от сивия куфар на колела.

Шефа реши да огледа мястото малко по-подробно. Очевидно нямаше жива душа, но зад плевнята бяха скрити две коли: червен фолксваген пасат и сребрист мер­цедес.

– Това е мястото, определено – каза Шефа. – Но може би малко съм закъснял.

Така че реши да настигне автобуса, което не би трябвало да е проблем, тъй като ставаше въпрос за преднина от три-четири минути по криволичещ чакълест път.

Шефа се качи в колата си и бързо стигна до пощенската кутия, където сви вляво, точно както автобусът бе направил малко по-рано. След това даде газ и изчезна в облак прах. Появата на едно синьо волво от другата страна на пътя не му направи никакво впечатление.

Първоначално Аронсон се зарадва, че изведнъж Йердин отново се бе появил пред него, но предвид скоростта, с която Шефа се носеше в дяволската си машина на четири колела, ентусиазмът му бързо се изпари. Нямаше шанс да го настигне. Дали да не огледа мястото, откъдето Йердин се връщаше? На пощенската кутия бе изписано името Гунила Бьорклунд.

– Не бих се изненадал, ако си червенокоса, Гунила – каза инспекторът.

Ето как волвото на Аронсон тръгна по същия път, по който бяха поели мустангът на Хенрик „Кофата“ Хултен девет часа по-рано и БМВ-то на Пер-Гунар „Шефа“ Йердин само няколко минути преди инспектора.

Инспекторът също като Шефа веднага установи, че Езерната ферма е празна. Той обаче прекара значително повече време там, търсейки различни парченца от пъзела. Откри вестници от същия ден в кухнята, както и съвсем пресни зеленчуци в хладилника. Така че бягството трябваше да се е случило преди няколко часа. След това забеляза мерцедеса и пасата зад плевнята. Първият автомобил бе добре познат на Аронсон, а за другия предположи, че принадлежи на Гунила Бьорклунд.

Още две интересни улики чакаха да бъдат открити от инспектора. Първо, един пистолет върху пода на дървената веранда. Какво правеше там? И чии ли бяха отпечатъците по него? Аронсон предположи, че те навярно принадлежат на Кофата, след което внимателно прибра пистолета в един найлонов плик.

Инспекторът откри другата улика в пощенската кутия. Сред останалите писма се намираше и известие от Шведската транспортна администрация, което потвърждаваше, че жълта „Скания“ K113 от 1992-ра е сменила притежателя си.

– Значи, се придвижвате с автобус – каза инспекторът.

Автобусът бавно напредваше. БМВ-то го настигна за нула време, но по тесния път, по който се движеха, Шефа нямаше възможност да направи каквото и да било, освен да кара зад него и да се чуди кои бяха тези, които се возеха вътре, и дали евентуално носеха със себе си сив куфар на колела.

В блажено неведение за опасността, която ги следваше на пет метра, приятелите в автобуса обсъждаха нас­тоящата ситуация и бързо стигнаха до заключението, че нещата със сигурност ще се поуталожат, ако успеят да се скрият някъде за няколко седмици. Такова беше намерението им в Езерната ферма, но добрата идея изведнъж бе станала ужасно лоша, когато се бе появил неочакваният гост и Соня бе седнала върху него.

Проблемът в момента произтичаше от това, че Алан, Юлиус, Бени и Хубавицата имаха нещо общо помежду си – недостиг на роднини и приятели. Как тогава щяха да намерят някого, който би подслонил голям жълт автобус, превозващ четирима души, куче и слон?

Алан се извини с факта, че всичките му приятели били умрели по един или друг начин, но предвид прек­лонната му възраст можело да се заключи, че вече, така или иначе, щели да са се споминали от старост.

– Малцина са късметлиите, които преживяват всичко, ден след ден, година след година – заключи столетникът.

Юлиус обясни, че неговата специалност винаги са били неприятелите, а не приятелите. Искал да задълбочи дружбата си с Алан, Бени и Гунила, но това не им било от особена полза в конкретната ситуация.

Хубавицата призна, че била ужасно асоциална в годините след развода, а по-късно в двора й се появила една слоница, която трябвало да крие, и това не било особено благодатна тема за разговор. Така че и тя нямала към кого да се обърне, за да помоли за помощ.

Оставаше Бени. Той имаше брат, нали? Най-сърдитият брат на света.

Юлиус попита дали не могат да подкупят брата с пари, при което Бени грейна. Ами че нали имаха толкова милиони в куфара! Обаче нямало да успеят да го подкупят, защото Босе бил по-горд, отколкото алчен. Ала това било просто въпрос на семантика, а Бени знаел как да се справи със ситуацията. Щял да помоли Босе да му даде възможност да постъпи правилно след всички тези години.

Бени се обади на брат си и в момента, в който се представи, бе уведомен от Босе, че пушката му е заредена и че Бени е повече от добре дошъл да го посети, ако иска да получи няколко сачми в задника.

Бени отвърна, че няма никакво желание за това, но че заедно с няколко приятели все пак мислят да наминат, защото той иска веднъж завинаги да уредят финансовите си дела. Между тях двамата съществувало, така да се каже, известно разногласие по въпроса за наследството на чичо Фрасе.

Босе каза на брат си да спре да се изразява толкова сложно. След това попита направо:

– Колко имаш в себе си?

– Какво ще кажеш за три милиона?

Босе замълча за момент, обмисляйки ситуацията. Познаваше брат си достатъчно добре, за да знае, че Бени никога не би се шегувал с нещо такова. Чисто и просто братлето е фрашкано с пари! Три милиона! Направо върхът! Но... човешкото око е ненаситно.

– А какво ще кажеш за четири милиона? – пробва се Босе.

Ала Бени веднъж завинаги бе решил никога вече да не позволява на брат си да го командва, затова отсече:

– Ние, разбира се, можем да отседнем и в хотел, ако мислиш, че ще те притесняваме.

Босе побърза да отговори, че малкият му брат никога не го е притеснявал. Бени и приятелите му били добре дошли и в случай че Бени същевременно имал желание да уреди старата вражда с три милиона – или дори три милиона и половина, ако сметнел за уместно, – това щяло да бъде просто един плюс.

След това Бени получи указания как да стигне до къщата на брат си – пътуването дотам щеше да им отнеме няколко часа.

Всичко сякаш се подреждаше по най-добрия начин. А сега и пътят стана широк и прав.

Точно от това се нуждаеше Шефа – малко повече пространство. В продължение на почти десет минути плътно беше следвал автобуса, а през това време БМВ-то му даваше сигнали, че трябва да презареди с гориво. Шефа не беше зареждал от Стокхолм, но кога да намери време за това?

Страхуваше се, че бензинът ще свърши насред гората и няма да може да направи нищо друго, освен да прос­леди с поглед как жълтият автобус изчезва в далечината, навярно превозвайки Болта, Кофата и куфара.

Затова Шефа реши да действа така, както според него прилягаше на един шеф на престъпна организация от Стокхолм. Натисна газта до дупка, за една секунда изпревари жълтия автобус, продължи още около сто и петдесет метра, след което спря колата напречно на пътя. Извади пистолета си и се приготви да посрещне возилото, което току-що бе задминал.

Шефа можеше да се похвали с по-аналитичен ум, отколкото неговите мъртви или емигрирали помощници. Идеята да застане по средата на пътя, за да принуди автобуса да спре, естествено, се дължеше на факта, че бензинът в БМВ-то свършваше. Ала в допълнение Шефа бе направил съвсем правилното предположение, че шофьорът на автобуса ще избере да спре. То се основаваше на вярата на Шефа, че по принцип хората не прегазват целенасочено други хора на пътя, излагайки на риск здравето и живота на всички.

И както казахме, Бени натисна спирачката. Значи, Шефа се бе оказал прав – поне дотук.

Същевременно обаче малко бе избързал. Трябваше да предвиди и вероятността в автобуса да се вози и слон с тегло няколко тона и да се запита как това би повлияло на спирачния път на возилото, не на последно място поради факта, че все още се движеха по чакъл, а не по асфалт.

Бени наистина направи всичко по силите си, за да предотврати сблъсъка, но скоростта му все още беше почти петдесет километра в час, когато петнайсеттонният автобус, превозващ слон, връхлетя върху колата на пътя си. При удара тя бе изтласкана като гюле високо във въздуха и спря чак след двайсет метра, където се заби в един осемдесетгодишен бор.

– Това навярно беше номер три – предположи Юлиус.

Всички двукраки пътници изскочиха от автобуса (някои по-лесно, други не толкова), за да огледат напълно разрушената кола.

Вътре, отпуснат върху волана и на пръв поглед мъртъв, се намираше един непознат мъж, който все още стискаше пистолет като този, с който престъпник номер две ги бе заплашил по-рано същия ден.

– Сигурно са си мислели, че на третия път ще им провърви – каза Юлиус.

Бени плахо възрази срещу лековатия му тон. Било достатъчно, че убиват по един бандит на ден, но днес вече били увеличили бройката до двама, а още нямало шест вечерта. До края на деня имало време за още, ако продължавало да им върви така.

Алан предложи да скрият някъде мъртвец номер три, защото според него нищо добро не следвало от това да бъдеш свързван с хора, които си убил, освен ако не искаш да разкажеш, че си ги убил, а това определено не влизало в намеренията на групата.

В този момент Хубавицата започна да крещи на мъртвеца върху волана, питайки го как, по дяволите, може да е бил толкова глупав, че да спре на средата на пътя.

Мъртвецът отговори, като изхриптя леко и размърда единия си крак.

Поради липса на по-добри идеи инспектор Аронсон продължи пътуването си в същата посока, в която и Йердин бе поел преди около половин час. Не се и надяваше да настигне лидера на Never Again, но по пътя можеше да се появи нещо интересно. Освен това Векшьо не беше чак толкова далече, а инспекторът трябваше да намери къде да отседне, за да обобщи ситуацията и да поспи няколко часа.

Не след дълго Аронсон забеляза катастрофирало ново БМВ Х5 до един бор встрани от пътя. Първоначално не се изненада, че Йердин се е разбил, предвид скоростта, с която бе напуснал Езерната ферма. Ала след един по-обстоен поглед разбра, че нещата стояха другояче.

Първо, колата беше празна. Шофьорската седалка бе плувнала в кръв, но шофьора го нямаше.

Второ, дясната страна на колата изглеждаше неестествено вдлъбната и тук-там се виждаха следи от жълта боя. Очевидно нещо голямо и жълто се бе блъснало в колата с пълна скорост.

– Например една жълта „Скания“ K113 от 1992 година – промърмори инспектор Аронсон.

Не беше трудно да се направи това заключение, а стана още по-лесно, когато се оказа, че предната регистрационна табела на автобуса се бе отпечатала върху дясната задна врата на БМВ-то. Аронсон трябваше само да сравни цифрите и буквите с тези в известието от Шведската транспортна администрация за смяна на собственика, за да бъде съвсем сигурен.

Инспекторът все още не можеше да проумее какво точно се случваше. Но едно нещо му ставаше все по-ясно, колкото и невероятно да изглеждаше: очевидно столетникът Алан Карлсон и неговият антураж адски ги биваше да убиват хора и след това като с магическа пръчка да правят така, че труповете им да изчезват.