Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 9

1939–1945

На 1 септември 1939 година корабът на Алан, плаващ под испанско знаме, пристигна в Ню Йорк. Алан бе възнамерявал да хвърли едно око на страната на запад от Европа, след което да се качи на кораба и да отплава обратно, но на същия този ден един от приятелите на generalíssimo нахлу в Полша и в Европа отново се разрази война. Корабът бе задържан, конфискуван и оставен на служба във флота на САЩ чак до края на войната през 1945 година.

Всички пасажери на борда на кораба бяха изпратени в имиграционната служба на остров Елис. Там всеки от тях трябваше да отговори на следните четири въпроса: 1) Име?, 2) Националност?, 3) Професия?, 4) Причина за посещение на САЩ?

Спътниците на Алан от кораба до един отговориха, че са обикновени испански моряци, които няма къде да отидат, защото корабът им е бил конфискуван. На бърза ръка бяха допуснати в страната, където ги оставиха да се оправят кой както може.

Алан обаче се различаваше от останалите. Първо, по името си, което испанският преводач не можа да произнесе. Второ, защото беше от Suecia. И най-вече защото съвсем честно и почтено разказа, че е специалист по експлозиви с богат опит, придобит в собствена фирма, както и във фабрика за производство на оръдия, а в последно време и в Гражданската война в Испания.

След това показа и писмото от генерал Франко. Ужасèн, испанският преводач предаде съдържанието му на имиграционния служител, който веднага се обади на шефа си, който от своя страна веднага се обади на шефа си.

Първоначално всички единодушно решиха, че шведският фашист трябва незабавно да бъде върнат обратно там, откъдето идва.

– Намерете ми кораб и нямате грижи – каза Алан.

Само че това не беше толкова просто. Разпитът продължи и колкото повече имиграционният служител научаваше за Алан, толкова повече се убеждаваше, че шведът не е фашист. Не беше и комунист, нито пък националсоциалист. Изглежда, не беше нищо повече от специалист по експлозиви. Разказът за това как минал на „ти“ и на малко име с генерал Франко пък беше толкова абсурден, че трябваше да е истина – просто нямаше как да го е измислил.

Братът на главния началник в имиграционната служба работеше в базата в Лос Аламос, Ню Мексико, и се занимаваше с бомби и експлозиви за армията. Поради липса на по-добри идеи Алан бе задържан до следващо нареждане, а началникът обсъди случая с брат си, когато двамата се срещнаха в Кънектикът за Деня на благодарността. Братът отговори, че не е особено очарован от идеята да наз­начи някой поддръжник на Франко, но от друга страна, в момента всякакви специализирани умения и знания били повече от добре дошли в Лос Аламос. Накрая заключи, че навярно биха могли да намерят някаква достатъчно неквалифицирана и не твърде секретна работа за този странен швед, ако това ще бъде от полза за брат му. Главният началник благодари и братята нападнаха пуйката.

Малко по-късно Алан за първи път в живота си летя на самолет и в края на 1939 година пристигна в американската военна база в Лос Аламос, където скоро стана ясно, че не говори и дума английски. Един испаноговорещ лейтенант получи задачата да разбере докъде се простират професионалните умения на шведа и Алан трябваше да напише своите формули и да му ги покаже. Лейтенантът ги прегледа и му каза, че демонстрира новаторски способности, след което обаче въздъхна и добави, че експлозивите му сигурно няма да могат да взривят и автомобил.

– Напротив – отвърна Алан. – Могат да взривят и кола, и шофьора й. Пробвал съм.

Позволиха на Алан да остане – в началото само в най-отдалечените помещения, но след като с времето проговори английски, ограниченията му за движение в базата постепенно започнаха да падат. Като един изключително наблюдателен помощник през деня Алан се учеше как се правят взривове, много по-мощни от тези, с които бе експериментирал в чакълената яма зад собствената си къща. А вечер, когато повечето млади мъже в базата в Лос Аламос отиваха в града, за да търсят жени, Алан оставаше в секретната библиотека на базата и усъвършенстваше познанията си по висша взривна техника и технология.

Алан научаваше все повече и повече, докато войната се разгаряше из Европа (а малко по малко обхващаше и целия свят). Не че имаше възможност да упражнява наученото по какъвто и да било начин – продължаваше да е просто общ помощник (макар и високо ценен), но независимо от това трупаше нови и нови знания. И вече не ставаше въпрос за нитроглицерин и натриев нитрат – тези неща бяха за аматьорите, – а за водород и уран и други реални, но невъобразимо сложни неща.

През 1942 година въведоха строги мерки за сигурност в базата в Лос Аламос. Екипът от учени бе получил тайна мисия от президента Рузвелт да създаде голяма бомба, която, както Алан предполагаше, с един взрив би могла да вдигне във въздуха и десет, и двайсет испански моста, ако се налагаше. Помощниците са необходими дори и за най-секретните проекти и на Алан, който се славеше с прилежността си, бе дадено разрешение за достъп до всички помещения.

Трябваше да признае, че на тези американци им сечеше акълът. Вместо това, с което Алан бе свикнал да работи, те се опитваха да предизвикат ядрено делене, за да получат експлозия, по-силна от всичко, което светът бе виждал дотогава.

Към април 1945 година почти бяха постигнали целта си. Изследователите – а в това число и Алан – знаеха как да предизвикат ядрена реакция, но не и как да я контролират. Алан бе запленен от този проблем и когато вечер седеше сам в библиотеката, си блъскаше главата върху неща, с които никой не го бе молил да се занимава. Шведският помощник не се предаваше и една вечер... намери решението на проблема!

Всяка седмица през тази пролет най-високопоставените военни провеждаха дълги срещи с най-изтъкнатите физици, начело с главния физик Опенхаймер. Алан също присъстваше, наливаше им кафе и слушаше.

Физиците си скубеха косите и молеха Алан за още кафе. Военните се почесваха по главите и молеха Алан за още кафе. Военни и физици се вайкаха в един глас и молеха Алан за още кафе. Така протичаха срещите, седмица след седмица. От известно време Алан знаеше как може да се разреши проблемът, но не мислеше, че приляга на сервитьора да учи главния готвач как да приготви вечеря, затова не се обаждаше.

Чак до един ден, когато, за своя изненада, чу собствения си глас да казва:

– Извинете, но защо не разделите урана на две равни части?

Изплъзна му се от устата точно докато наливаше кафе на самия главен физик Опенхаймер.

– Какво? – попита Опенхаймер, който бе толкова шокиран, задето сервитьорът си е отворил устата, че дори не бе разбрал думите му.

Алан нямаше друг избор, освен да продължи:

– Ако разделите урана на две равни части и ги свържете в момента, когато стане време за това, ще предизвикате експлозията точно тогава, когато искате, а не тук, в базата.

– Равни части ли? – попита Опенхаймер невярващо.

В главата му в този момент бе пълна какофония, но това бе единственото, което успя да промълви.

– Да, имате право, господин главен физик. Не е задължително частите да са равни, стига да са достатъчно големи, когато се свържат отново.

Лейтенант Люис, който бе препоръчал Алан като помощник, изглеждаше така, сякаш иска да умъртви шведа, но един от физиците около масата прояви значителен интерес.

– Но как ще ги свържем? И кога? Във въздуха ли?

– Точно така, господин физик. Както знаете, не е трудно да предизвикате експлозия. Проблемът се състои в това, че не можете да контролирате момента на избухването. Ала една критична маса, разделена на две, е равна на две некритични маси, нали? И обратно, две некритични маси правят една критична.

– И как предлагате да ги свържем, господин... извинете, но кой сте вие всъщност? – попита Опенхаймер.

– Аз съм Алан – отвърна Алан.

– Според вас как можем да ги свържем, господин Алан? – продължи Опенхаймер.

– С най-обикновен взривен заряд – обясни Алан. – Много ме бива в тях, но съм сигурен, че ще се справите и сами.

Физиците и особено главните физици по принцип не са глупави. За няколко секунди Опенхаймер бе преминал наум през безкрайни уравнения и бе заключил, че сервитьорът най-вероятно е прав. Как бе възможно нещо толкова сложно да има такова просто решение! Един обикновен взривен заряд в задната част на бомбата би могъл да бъде задействан от разстояние и да запрати некритична маса от уран 235 към друга некритична маса. В мига, в който двете се свържат, масата ще стане критична. Неутроните ще започнат да се движат, атомите на урана ще започнат да се делят. Верижната реакция ще се задейства и...

– Бум! – каза Опенхаймер на глас.

– Именно – потвърди Алан. – Виждам, че вече всичко ви е ясно, господин главен физик. Някой иска ли още кафе?

В този момент вратата на тайното помещение се отвори и вътре влезе вицепрезидентът Труман, който беше на едно от своите редки и винаги неочаквани посещения.

– Седнете – каза вицепрезидентът на мъжете, които на мига бяха скочили и застанали мирно, за да му засвидетелстват уважението си.

За всеки случай и Алан седна на един от свободните столове около масата. Ако вицепрезидентът ти каже да седнеш, най-добре е да се подчиниш – така работеха нещата в Америка, мислеше си той.

След това Труман поиска от Опенхаймер да му докладва за развитието на проекта. Главният физик отново стана и в бързината и вълнението си единственото, което успя да каже, бе, че мистър Алан, ето там в ъгъла, току-що е разрешил проблема с контролирането на взрива. Неговото решение все още не било изпробвано, но според Опенхаймер, който вярвал, че говори от името на всички присъстващи, проблемът вече бил останал в историята и в рамките на тримесечен период биха могли да проведат експериментален взрив.

Вицепрезидентът огледа хората около масата, които закимаха утвърдително. Лейтенант Люис постепенно бе започнал отново да диша. Накрая погледът на вицепрезидента се спря върху Алан.

– Вие сте героят на деня, мистър Алан. А аз имам нужда да хапна нещо, преди да тръгна обратно за Вашингтон. Ще ми правите ли компания?

Алан си помисли, че очевидно беше обща черта на световните лидери да те канят на вечеря в мига, в който са доволни от теб, но не го каза. Вместо това благодари на вицепрезидента за поканата и двамата заедно напуснаха залата. На масата остана главният физик Опенхаймер, който изглеждаше едновременно облекчен и нещастен.

Вицепрезидентът Труман бе уредил да запазят любимия му мексикански ресторант в центъра на Лос Аламос, така че двамата с Алан бяха единствените посетители, без да броим дузината охранители, пръснати в различни ъгли.

Началникът на охраната бе изтъкнал, че мистър Алан не е американец и дори няма разрешително да разговаря с вицепрезидента насаме, но Труман отхвърли възраженията му с коментара, че в същия този ден мистър Алан е сторил най-патриотичното дело, което човек може да си представи.

Вицепрезидентът беше в превъзходно настроение. Веднага след вечеря вместо за Вашингтон щеше да тръгне за Джорджия, където президентът Рузвелт лекуваше полиомиелита си в клиника. Хари Труман бе сигурен, че президентът ще иска да чуе новината лично.

– Аз ще поръчам храната, а ти избери пиенето – каза Хари Труман весело и подаде на Алан винената листа.

След това се обърна към главния сервитьор, който с поклон взе голямата поръчка от такос, енчилада, царевични тортили и най-различни сосове.

– А какво ще желаете за пиене, сър? – попита главният сервитьор.

– Две бутилки текила – отвърна Алан.

Хари Труман се засмя и се поинтересува дали мистър Алан възнамерява да го напие. Алан отвърна, че през последните няколко години се е убедил, че мексиканците ги бива в правенето на алкохол, но вицепрезидентът можел да пие и мляко, ако му се струвало по-подходящо.

– Не, дал съм дума – заяви Труман и поръча лимон и сол към текилата.

Три часа по-късно двамата мъже си говореха на малки имена – ето какъв ефект могат да окажат две бутилки текила върху международните отношения. Алан вече бе разказал на вицепрезидента за инцидента с бакалина в Швеция, както и как бе спасил живота на генерал Франко. Хари Труман пък го забавляваше, като имитираше опитите на президента Рузвелт да се изправи от инвалидната количка.

Точно когато настроението бе във върховата си точка, началникът на охраната се приближи до вицепрезидента.

– Може ли да говоря с вас, сър?

– Хайде, говори – каза вицепрезидентът, заваляйки думите.

– Ако е възможно, насаме, сър.

– Мамка му, колко много приличаш на Хъмфри Богарт20! Нали, Алан?

20 Хъмфри Богарт (1899–1957) – американски актьор, легенда в американското и световното кино. – Б. пр.

– Сър... – каза разтревоженият началник на охраната.

– За какво, по дяволите, става въпрос? – изсъска вицепрезидентът.

– За президента Рузвелт, сър.

– Какво имаш да ми казваш за тоя дърт козел? – изкикоти се Хари Труман.

– Починал е, сър.