Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 14

Понеделник, 9 май 2005 г.

След като инспектор Аронсон докладва последните събития на прокурор Кони Ранелид от управлението в Ескилстюна, той веднага реши да издаде заповед за задържането на Алан Карлсон, Юлиус Юнсон, Бени Юнгберг и Гунила Бьорклунд.

Аронсон и Ранелид поддържаха връзка още от момента на изчезването на столетника и интересът на прокурора постоянно нарастваше. Сега обмисляше внезапно появилата се възможност да осъди Алан Карлсон за предумишлено или най-малкото за непредумишлено убийство, въпреки че до момента не бяха открити никакви жертви. Съществуваха няколко подобни случая в шведската съдебна история, които показваха, че такъв казус не е невъзможен. За целта обаче бяха необходими изключително добри доказателства и извънредно опитен прокурор. Кони Ранелид нямаше да има проблем с последното, а за първото възнамеряваше да изгради верига от косвени улики, в която първата брънка щеше да бъде най-здравата, но щеше да се погрижи да укрепи добре и следващите.

Инспектор Аронсон трябваше да признае пред себе си, че бе разочарован от начина, по който се бяха развили събитията. Щеше да бъде много по-забавно да измъкне един столетник от ноктите на криминална банда, отколкото – както сега – да не успява да спаси престъпниците от стареца.

– Наистина ли можем да докажем, че Алан Карлсон и компанията му имат пръст в смъртта на Бюлунд, Хултен и Йердин, при положение че все още нямаме тела? – попита Аронсон и вътрешно се надяваше отговорът да е „не“.

– Не унивай, Йоран – отвърна Кони Ранелид. – Ще видиш, че това старче ще си изпее всичко в момента, в който го хванеш и ми го доведеш. А ако той е прекалено изкуфял, за да ни бъде от полза, съм сигурен, че по време на разпита останалите взаимно ще си противоречат и в крайна сметка ще получим информацията, която ни трябва.

След това прокурор Ранелид отново прегледа случая заедно с инспектора и обясни стратегията. Не вярваше, че може да вкара всички зад решетките за предумишлено убийство, но съществуваха и други обвинения като непредумишлено убийство, съучастие в престъпление, причиняване на смърт по непредпазливост или укриване на престъпник.

Колкото по-късно някой от заподозрените се бе замесил в събитията, толкова по-трудно щеше да му бъде повдигнато по-сериозно обвинение (освен ако сам не се признаеше за виновен, разбира се). Затова прокурорът смяташе да се съсредоточи върху лицето, което през цялото време се бе намирало в центъра на събитията, а именно – Алан Карлсон.

– В неговия случай ще се погрижим да получи доживотна присъда в истинския смисъл на думата – изкиска се прокурорът Ранелид.

Изглежда старецът от самото начало бе имал мотив да убие първо Бюлунд, а след това и Хултен и Йердин – в противен случай би рискувал да се случи обратното, сиреч Бюлунд, Хултен и Йердин да убият него. В подкрепа на фак­та, че тримата членове на организацията Never Again бяха склонни към насилие, Ранелид можеше да приложи както актуални доказателства, така и да се разрови в архивите.

Това обаче не означаваше, че старецът имаше право да твърди, че е действал при самозащита, защото между него, от една страна, и трите жертви, от друга, стоеше един куфар с неизвестно за прокурора съдържание. Изглежда, от самото начало всичко се въртеше около този куфар – значи, старецът бе имал и друга възможност, освен да убива останалите, а именно да не краде куфара или най-малкото да го върне обратно.

Прокурорът можеше да изтъкне и няколко географски връзки между господин Карлсон и жертвите. Първата жертва, точно като господин Карлсон, бе слязла на гара Бюринге, макар и не по същото време. Точно като господин Карлсон жертва номер едно бе пътувала с дрезината, само че този път по същото време. И за разлика от господин Карлсон и неговия придружител, жертва номер едно не е била забелязана от никого след пътуването с дрезината. За сметка на това „някой“ се бе превърнал в труп и бе оставил следа след себе си. Кой беше този „някой“, бе повече от ясно. Както старецът, така и крадецът на дребно Юнсон очевидно са били живи по-късно същия ден.

Географската връзка между Карлсон и жертва номер две не беше толкова здрава. Например двамата не са били виждани заедно. Но един сребрист мерцедес, от една страна, и един изоставен пистолет, от друга, говореха на Ранелид – а скоро щяха да го кажат и на съда, – че господин Карлсон и жертвата Хултен, по прякор Кофата, са се намирали в Езерната ферма в Смоланд. Пръстовите отпечатъци на Хултен по пистолета все още не бяха потвърдени, но това според прокурора беше просто въпрос на време.

Внезапната поява на пистолета беше дар свише. Освен че щеше да свърже Кофата с Езерната ферма, подсилваше и мотива за убийството на жертва номер две.

Що се отнасяше до Алан Карлсон, сега можеха да се възползват от удивителното откритие на ДНК. В мерцедеса, а и на онова място в Смоланд трябваше да бъка от генетичен материал от стареца. Така че сега имаха формулата: Кофата + Карлсон = Езерната ферма!

Щяха да използват ДНК анализ и за да потвърдят, че кръвта в катастрофиралото БМВ принадлежи на третата жертва – Пер-Гунар Йердин, известен като Шефа. Скоро щяха да могат да направят по-задълбочен оглед на унищожената кола, който със сигурност щеше да покаже, че Карлсон и неговите съучастници също са били там и са оставили отпечатъците си навсякъде. Как иначе биха извадили трупа от колата?

Всичко това означаваше, че Ранелид можеше да представи мотив и връзка „време – пространство“ между Алан Карлсон и тримата мъртви престъпници.

Инспектор Аронсон се осмели да попита как прокурорът можеше да е сигурен, че трите жертви действително са жертви, с други думи – мъртви. Ранелид изсумтя и отговори, че за случилото се с първия и третия престъпник нямаше нужда от допълнителни обяснения. Що се отнасяше до втория, прокурорът щеше да се уповава на съда – защото когато приемеха, че номер едно и три наистина са загинали, номер две щеше да бъде брънка в прословутата верига от косвени улики.

– Или може би смяташ, че вторият престъпник доб­роволно е предал пистолета си на хората, които са убили приятеля му, след което вежливо им е казал „довиждане“ и си е тръгнал, без да дочака пристигането на шефа си няколко часа по-късно? – попита Ранелид язвително.

– Не, естествено, че не мисля така – отвърна инспекторът отбранително.

Ранелид призна, че целият случай бе деликатен, но веригата от събития го спояваше. Липсваха жертвите и оръжията, с които бяха извършени убийствата (с изключение на жълтия автобус). Но прокурорът планираше на първо време да обвини Карлсон в убийството на жертва номер едно. Доказателствата около жертви номер две и три сами по себе си не бяха достатъчни, ала допринасяха за обвинението на Карлсон за жертва номер едно. Както бе казал, може би не за предумишлено убийство...

– Но ще затворя стареца най-малкото за непредумишлено убийство или съучастие. И когато това се случи, ще повлече всички останали след себе си.

Прокурорът, разбира се, не можеше да арестува хора въз основа на предположението, че ще си противоречат по време на разпита. Все пак това беше план Б, защото в крайна сметка те всички бяха аматьори. Един столетник, един крадец на дребно, един собственик на павилион за хот-дог и една лелка. Как, по дяволите, щяха да успеят да издържат на напрежението в стаята за разпит?

– Тръгни за Векшьо, Аронсон, и си намери стая в приличен хотел. Довечера ще подшушна на медиите, че столетникът е същинска машина за убийства, и ще видиш, че утре рано ще ти се обадят толкова много хора със сведения за местонахождението му, че до обяд ще си го хванал.