Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 6

Понеделник, 2 май – вторник, 3 май 2005 г.

Куфарът беше пълен с пачки от банкноти по петстотин крони. Юлиус направи една бърза сметка. Десет реда по ширината на куфара, пет реда по дължината. По петнайсет пачки в купчинка, всяка от които наброяваше около петдесет хиляди...

– Трийсет и седем милиона и половина, ако съм прес­метнал правилно – заяви Юлиус.

– Никак не е зле – отговори Алан.

– Пуснете ме, идиоти такива – изрева младежът от хладилното помещение.

Младежът продължаваше да буйства – викаше, тропаше и риташе по вратата. Алан и Юлиус имаха нужда да си съберат мислите след изненадващия развой на събитията, но това нямаше как да стане на фона на цялата тази врява. Накрая Алан реши, че е време младежът малко да се поуспокои, и включи охлаждащия вентилатор.

Младежът бързо разбра, че положението му се е влошило. Млъкна, за да се опита да помисли трезво. Тази дейност и по принцип не му се удаваше, а сега на всичкото отгоре го цепеше и главата.

След като поразмишлява в продължение на няколко минути, реши, че няма да успее да се измъкне със заплахи или ритници. Не му оставаше нищо друго, освен да потърси помощ отвън. Да се обади на Шефа. Тази мисъл го ужаси. Ала алтернативата изглеждаше още по-страшна.

Младежът се поколеба още няколко минути, докато в помещението ставаше все по-студено и по-студено. Накрая извади мобилния си телефон.

Нямаше обхват.

Вечерта премина в нощ, а нощта в утро. Алан отвори очи, но не можа да си спомни къде се намира. Дали най-накрая не бе умрял в съня си?

Един бодър мъжки глас му пожела „добро утро“ и го уведоми, че има две новини за него – една добра и една лоша. Коя предпочитал да чуе първо?

На Алан преди всичко му се искаше да разбере къде се намира и по каква причина. Боляха го коленете, значи все пак беше още жив. Но не беше ли избягал... и след това не беше ли взел... и... този човек не се ли казваше Юлиус...?

Нещата започнаха да си идват на мястото. Алан лежеше върху матрак на пода в спалнята на Юлиус, който стоеше на прага и повтаряше въпроса си. Коя новина би искал да чуе първо – добрата или лошата?

– Добрата – отговори Алан. – Лошата може да я пропуснеш.

Така да бъде, помисли си Юлиус, и съобщи, че закуската е сложена на масата в кухнята. Имало кафе, сандвичи със студено еленско и яйца от кокошарника на съседа.

Само като си помисли човек – още една закуска, която не е каша! Това наистина беше добра новина. Когато седна на масата, Алан почувства, че вече е готов да чуе и лошата.

– Лошата новина... – започна Юлиус и леко понижи глас. – Лошата новина е, че снощи така сме се натряскали, че сме забравили да изключим вентилатора в хладилното помещение.

– И? – попита Алан.

– И... онзи там вътре е умрял от студ.

Алан се почеса притеснено по врата, след което реши да не позволява на това нехайство да помрачава деня им.

– Лоша работа – каза той. – Но трябва да призная, че яйцата са ти се получили идеално – нито прекалено твърди, нито прекалено рохки.

Инспектор Аронсон се събуди около осем сутринта в лошо настроение. Изчезването на един старец, със или без причина, не беше случай, достоен за човек с неговата квалификация.

Аронсон си взе душ, облече се и слезе да закуси в ресторанта за гости, който се намираше на приземния етаж в хотел „Плевнагорден“. По пътя срещна рецепционистката, която му даде факса от предишната вечер.

Час по-късно инспекторът имаше ново виждане за случая. Факсът първоначално не внесе яснота в разследването, но нещата се промениха, след като Аронсон се срещна с пребледнелия Рони Хулт на касата на гарата – не мина много време, преди касиерът да се пречупи и да разкаже за преживяванията си. Малко след това се обадиха от участъка в Ескилстюна и казаха, че транспортната фирма във Флен току-що открила, че един автобус от предишната вечер липсва. Освен това Аронсон трябвало да се обади на някоя си Йесика Бьоркман – приятелката на шофьора, който очевидно бил отвлечен, но по-късно освободен.

Инспектор Аронсон се върна в хотела, за да изпие чаша кафе и да подреди и анализира новосъбраната информация. Докато размишляваше, записваше наблюденията си.

„Мъж на име Алан Карлсон напуска стаята си в старческия дом точно преди тържеството по случай стотния си рожден ден. Карлсон е, или поне е бил, в забележително добро за възрастта си физическо състояние, за което имаме достатъчно доказателства като например факта, че сам е успял да се измъкне през прозореца, освен ако не е получил помощ отвън, но по-нататъшните наблюдения сочат, че е действал самостоятелно. Нещо повече, по думите на старша сестра Алис Енглунд: „Алан може и да е стар, но е един проклет разбойник, който прекрасно знае какво върши“.

Действията на полицейското куче показват, че Карлсон, след като се озовава в лехата с теменужки под прозореца на стаята си, прекосява Малмшьопинг и накрая влиза в чакалнята на гарата, където, по думите на свидетеля Рони Хулт, отива право на касата, или по-скоро се дотътря до там – Хулт отбелязва ситните крачки на Карлсон, както и факта, че бил обут с домашни пантофи вместо с обувки.

В по-нататъшните показания на Хулт се посочва, че Карлсон очевидно искал да се махне от Малмшьопинг възможно най-бързо, като посоката и транспортното средство били от второстепенно значение.

Това се потвърждава и от Йесика Бьоркман, приятелката на шофьора на автобуса Ленарт Рамнер. Самият шофьор все още не е разпитан, тъй като е взел прекалено много приспивателни. Но показанията на Бьоркман звучат смислено. Карлсон си купил билет от Рамнер срещу предварително приготвена сума. Дестинацията се оказала гара Бюринге. Оказала се. На практика няма никакво основание да се смята, че някой или нещо са очаквали Карлсон точно там.

Но има и още една любопитна подробност. Касиерът Хулт не забелязал дали Карлсон носел със себе си куфар, преди да се качи на автобуса за Бюринге. Малко по-късно обаче разбрал, че точно такъв трябва да е бил случаят – станало му ясно от невъздържаното поведение на един предполагаем член на престъпната организация Never Again.

Йесика Бьоркман не беше чула от упоения си приятел нищо за куфар, но факсът потвърждава, че Карлсон навярно – макар и крайно изненадващо – е откраднал куфара от члена на Never Again.

Останалата част от разказа на Бьоркман и факсът от Ескилстюна навеждат на мисълта, че първо Карлсон – около 15,20 плюс-минус няколко минути, а след него и членът на Never Again приблизително четири часа по-късно са слезли на гара Бюринге, за да продължат пеш към непозната към момента цел. Първият – на сто години и теглещ куфар на колела, а вторият – с около седемдесет-седемдесет и пет години по-млад.“

Инспектор Аронсон затвори бележника си и изпи остатъка от кафето си. Беше десет и двайсет и пет сутринта.

– Следваща спирка, гара Бюринге.

По време на закуската Юлиус разказа на Алан всичко, което бе свършил и измислил рано сутринта, докато столетникът все още спеше.

Когато осъзнал, че температурата в хладилното помещение е била под нулата в продължение на поне десет часа, внимателно отворил вратата с лост в ръка. В случай че младежът все още бил жив, нямало да представлява опасност за Юлиус, въоръжен с лоста.

Ала тази мярка се оказала излишна. Младежът седял наведен напред върху празния сандък. Тялото му било покрито с ледени кристали, а очите му се взирали студено в нищото. Накратко, мъртъв като разфасован елен.

Това според Юлиус било неприятно, но и доста удобно от практическа гледна точка. Нямало да успеят да се отърват от този дивак току-така. Юлиус спрял охлаждащия вентилатор и оставил вратата отворена. Младежът безспорно бил мъртъв, но нямало нужда да бъде и дълбоко замразен.

Юлиус запалил печката в кухнята, за да затопли вът­ре, след което преброил парите. Не били трийсет и седем милиона и половина, както предишната вечер в бързината бил заключил. Били точно петдесет милиона.

Алан слушаше с интерес разказа на Юлиус, като в същото време закусваше с отдавна забравен апетит. Едва когато Юлиус подхвана финансовия въпрос, Алан каза:

– Петдесет милиона се делят по-лесно на две. Би ли ми подал солта?

Юлиус удовлетвори молбата на стареца и отвърна, че би могъл да раздели на две и сумата от трийсет и седем милиона и половина, ако се налага, но и според него с петдесет било по-лесно. След това придоби сериозен вид. Седна на масата срещу Алан и каза, че двамата трябва да напуснат изоставената гара завинаги. Младежът в хладилното помещение може и да не създавал вече проб­леми, но кой знаел какви ги е свършил, преди да се появи? А и във всеки момент можело да се изсипят още десетима младежи в кухнята и да се развикат – до един бесни като този, който бе спрял да вика.

Алан се съгласи, но напомни на Юлиус, че вече не е в първа младост и не е така пъргав, както някога. Юлиус обеща да сведе ходенето пеш до минимум. Но трябвало да се махнат оттам. И най-добре да вземат със себе си и младежа от хладилното помещение. До нищо добро нямало да доведе, ако оставят след себе си труп.

Закуската приключи, дойде време да тръгват. С общи усилия Юлиус и Алан изкараха мъртвеца от хладилното помещение и го внесоха в кухнята, където го сложиха на един стол, докато съберат сили за следващия етап.

Алан огледа младежа от главата до петите, след което заключи:

– Има необичайно малки крака за ръста си. Как мис­лиш, дали ще му трябват обувките?

Юлиус отговори, че навън е хладно по това време на деня, но рискът от измръзване на краката е по-голям за Алан, отколкото за младежа. Ако смятал, че обувките ще му станат, трябвало да ги вземе. Щом младежът мълчал, значи нямал нищо против – мълчанието е знак за съгласие.

Обувките се оказаха малко големи, но независимо от всичко бяха обувки и значително по-подходящи за бягство, отколкото чифт протрити домашни пантофи.

Следващият етап беше да домъкнат младежа в коридора и да го бутнат надолу по стълбите. Когато и тримата се озоваха на перона – двама изправени и един легнал, Алан се запита какво ли планира неговият спътник оттук насетне. Юлиус се обърна към него.

– Не мърдай оттук. Ти също – рече и на младежа, скочи от перона и се запъти към един навес до единствения коловоз на гарата.

Малко след това се появи на една дрезина.

– Модел 1954-та – каза той. – Добре дошли на борда!

Юлиус въртеше педалите отпред, Алан отпусна краката си върху педалите отзад, а трупът седеше на мястото отдясно, с глава, подпряна върху дръжката на една метла, и със слънчеви очила върху втренчения празен поглед.

В единайсет без пет компанията потегли. Три минути по-късно пред бившата гара на Бюринге спря тъмносиньо волво. От колата слезе инспектор Йоран Аронсон.

Сградата изглеждаше напълно изоставена, но реши да й хвърли един поглед, преди да продължи към Бюринге, за да разпита жителите му.

Аронсон внимателно се покатери върху перона, който му се стори доста паянтов. Отвори външната врата и се провикна: „Има ли някой вкъщи?“. След като не получи отговор, продължи нагоре по стълбите към втория етаж. В крайна сметка къщата май беше обитаема. Печката в кухнята все още беше гореща, а на масата имаше остатъци от закуска за двама души.

На пода пък се намираха чифт износени домашни пантофи.

Never Again официално се представяха за мотоклуб, но всъщност бяха малка група от криминално проявени млади мъже, водени от още по-криминално проявен мъж на средна възраст, всички с актуални криминални намерения.

Лидерът на бандата се казваше Пер-Гунар Йердин, но никой не смееше да го нарича по друг начин освен „Шефа“ – правило, установено от самия него, а той беше почти два метра висок, тежеше около сто и трийсет килограма и с готовност размахваше ножове, ако нещо или някой му се противопоставеше.

Шефа бе започнал криминалната си кариера доста предпазливо. Заедно със свой връстник внасяше плодове и зеленчуци в Швеция и фалшифицираше произхода им, за да се измъкне от данъци и да продава стоката си на по-висока цена.

Единственият проблем с партньора на Шефа беше, че не притежаваше достатъчно гъвкава съвест. Шефа искаше да разшири дейността си с по-сериозни начинания, като например да накисва храна във формалин. Беше чувал, че на някои места в Азия правят така, а неговата идея беше да внася „шведски“ кюфтета от Филипините, евтино и по море, понеже с точното количество формалин кюфтетата щяха да се запазят пресни в продължение на три месеца, дори и при трийсетградусова жега.

Щяха да са толкова евтини, че дори нямаше да се налага да им слагат етикет „шведски кюфтета“, за да се продават добре. И „датски“ би свършило работа, смяташе Шефа, но съдружникът му не искаше да участва. Според него формалинът беше подходящ за балсамиране на трупове, но не и за осигуряване на вечен живот на кюфтета.

Затова пътищата им се разделиха и нищо не излезе от идеята за формалиновите кюфтета на Шефа. Вместо това той откри, че може да си сложи качулка на главата и да обере дневния оборот на най-сериозния си конкурент – компанията за внос на плодове в Стокхолм.

С помощта на мачете и на застрашителния вик „Парите или живота!“ за един миг, и за своя собствена изненада, забогатя с четирийсет и една хиляди крони. Защо да се бъхти с внос, като може да изкарва такива добри пари, без да си мръдне пръста?

И така, пое по този път. В повечето случаи нещата се развиваха добре; за почти двайсет години като предприемач в този бизнес бе излизал само няколко пъти в принудителен отпуск. Но след две десетилетия Шефа чувстваше, че е време за голям удар. Нае си двама значително по-млади помощници, на всеки от които измисли идиотски прякори (единият беше Болта, а другият Кофата). След това заедно с тях осъществи два успешни обира на инкасо коли, превозващи пари, ценни книжа и скъпоценности.

Третият обир обаче приключи с четири години и половина зад решетките в строго охранявания затвор „Хал“ и за тримата. Именно там на Шефа му хрумна идеята за Never Again и намеренията му бяха наистина сериозни. На първо време клубът щеше да се състои от петдесетина членове, разделени в три действащи направления: „обири“, „наркотици“ и „изнудване“. Шефа избра името Never Again неслучайно – амбицията му беше да създаде толкова професионална и добре организирана престъпна структура, че чисто и просто никога вече да не попадат в затвора. Never Again щеше да бъде Реал Мадрид на организираната престъпност (Шефа беше футболен запалянко).

В началото процесът по набиране на персонал тръгна забележително добре. Но се случи така, че едно писмо до Шефа от неговата майка попадна в погрешни ръце. Майката предупреждаваше малкия си Пер-Гунар да внимава да не се събере с лоша компания в затвора и да пази чувствителните си сливици от настинка. По-нататък споделяше как си мечтае отново да играят на „Острова на съкровищата“, когато синът й излезе на свобода.

След това беше без значение, че Шефа почти накълца няколко югославяни на опашката в столовата или че се държеше като ненормален. Авторитетът му беше накърнен. От трийсетте желаещи да участват в клуба двайсет и седем се отказаха. Освен Болта и Кофата остана само един венецуелец, Хосе Мария Родригес, който всъщност беше тайно влюбен в Шефа, но не смееше да го признае пред никого, дори и пред самия себе си.

Венецуелецът получи прякора Каракас – по името на столицата на родината си. Колкото и да псуваше и зап­лашваше, Шефа не успя да привлече в своя клуб нито един член повече. А един хубав ден той и тримата му подчинени бяха освободени.

Първоначално Шефа възнамеряваше да зареже цялата тая работа с Never Again, но се оказа, че Каракас има приятел от Колумбия с гъвкава съвест и съмнителни познати, и в крайна сметка Швеция (чрез Never Again) се превърна в транзитната страна за продукцията на колумбийските наркокартели, предназначена за Източна Европа. Сделките ставаха все по-големи и по-големи и скоро нямаше нужда от персонал, нито пък основание да се активират направленията „обири“ и „изнудване“.

Шефа свика военен съвет с Кофата и Каракас в Стокхолм. Нещо се беше случило с Болта – некадърника, на когото бе поверена задачата да осъществи най-голямата сделка на клуба до момента. Шефа се бе чул с руснаците сутринта и те се кълняха, че са получили стоката и са предали парите. Ако след това куриерът на Never Again бил духнал с парите, не било техен проблем. Но в случай че Never Again искали да ги поканят на танц, руснаците нямало да откажат. Те можели да танцуват, ако се налагало. И валс, и мазурка.

Към настоящия момент Шефа реши, че руснаците казват истината (освен това беше убеден, че танцуват по-добре от него). Изключи и варианта Болта доброволно да е избягал с парите, тъй като беше прекалено глупав. Или прекалено умен, в зависимост от гледната точка.

Оставаше възможността някой да е знаел за сделката, да е изчакал подходящия момент, да го е нокаутирал и да е взел куфара или още в Малмшьопинг, или по време на пътуването му обратно към Стокхолм.

Но кой? Шефа постави въпроса пред военния съвет, обаче не получи отговор. Това не го изненада, тъй като отдавна беше разбрал, че и тримата му подчинени са идиоти.

Накрая изпрати Кофата да проучи случая, защото му се струваше, че той не е чак такъв идиот като Каракас. Поради тази причина идиотът Кофата имаше малко по-голям шанс да намери идиота Болта и може би дори да открие куфара с парите.

– Тръгвай за Малмшьопинг, Кофа, и си отваряй очите. Но не си слагай якето, че днес там има много полицаи. Някакъв стогодишен изчезнал.

Юлиус, Алан и мъртвецът се придвижваха през гората. Когато стигнаха Видшер, се натъкнаха на един фермер, чието име Юлиус не знаеше. Фермерът оглеждаше посевите си, когато триото в дрезината мина покрай него.

– Добро утро – поздрави Юлиус.

– Какво хубаво време – каза Алан.

Мъртвецът и фермерът не казаха нищо. Ала последният дълго гледа след тях в далечината.

Колкото повече приближаваха местността Окерш Стюкебрук, толкова по-притеснен ставаше Юлиус. Беше се надявал, че ще минат покрай някое езеро по пътя и ще могат да хвърлят трупа в него. Ала такова така и не се появи. Преди Юлиус да си довърши мисълта, дрезината нав­лезе на територията на местната стоманолеярна. Юлиус дръпна спирачката и успя да спре точно навреме. Трупът падна напред и си удари челото в една желязна дръжка.

– Това би било доста болезнено при други обстоятелства – отбеляза Алан със съчувствие.

– Да си мъртъв си има своите преимущества – съгласи се спътникът му.

Юлиус слезе от дрезината и се скри зад една бреза, за да огледа местността. Огромните врати към индустриалната зона бяха отворени, но наоколо изглеждаше съвсем пусто. Юлиус погледна часовника си – беше дванайсет и десет. Време за обяд, помисли си, и в същия момент съз­ря един голям контейнер. Юлиус уведоми Алан, че възнамерява да проучи мястото. Старецът му пожела успех и го помоли да внимава да не се загуби.

Нямаше опасност това да се случи, тъй като Юлиус измина само трийсетте метра, които го деляха от контейнера. След това се покатери по него, влезе вътре и се изгуби от погледа на Алан за около минута. Когато се върна при дрезината, Юлиус съобщи, че вече знае как могат да се отърват от трупа.

Контейнерът беше наполовина пълен с големи цилиндри с диаметър около един метър и дължина поне три метра, всеки от които поставен в дървен сандък с капак от едната страна. Алан беше крайно изтощен, когато тежкият труп най-накрая бе сложен в един от двата най-вътрешни цилиндъра. Но когато затвориха дървения капак и видя табелката с адреса върху цилиндъра, се оживи.

Адис Абеба.

– Ще види свят, ако си отваря очите – каза Алан.

– Побързай, старче – подкани го Юлиус. – Трябва да се махаме оттук.

Операцията протече добре, старците се върнаха обратно в сянката на брезите точно преди края на обедната почивка в стоманолеярната. Качиха се на дрезината, за да си починат, и скоро след това районът се оживи. Един шофьор на камион напълни контейнера с още цилиндри. След това го затвори и заключи, докара нов контейнер и продължи товаренето.

Алан се зачуди какво точно произвеждат на това място. Юлиус му обясни, че това е фабрика с дълга история – още през XVII век тук леели оръдия и ги доставяли на онези участници в Трийсетгодишната война, които искали да убиват по-ефективно.

Алан смяташе, че е било излишно хората през XVII век да се избиват взаимно. Само ако са били малко по-търпеливи, в края на краищата всички до един са щели да умрат. Юлиус отвърна, че това важи не само за XVII век, но и за всички епохи. След това добави, че почивката е свършила и е време да си обират крушите. Планът на Юлиус беше двамата приятели да извървят краткото разстояние до центъра на Окерш Стюкебрук и там да решат какво да правят.

Инспектор Аронсон огледа старата гара на Бюринге, но не намери нищо интересно, с изключение на домашните пантофи, които може би принадлежаха на столетника. Реши да ги вземе със себе си и да ги покаже на персонала на старческия дом.

По кухненския под видя малки локвички вода, които водеха към хладилно помещение с изключен вентилатор и отворена врата. Ала това не изглеждаше да има каквато и да било връзка с разследването.

Затова комисарят продължи към село Бюринге, за да разпита жителите му. В три от къщите имаше хора и от тях инспекторът научи, че на втория етаж на гарата живее един Юлиус Юнсон, известен крадец и измамник, с когото никой не иска да си има вземане-даване, и че никой не е видял или чул нещо необичайно от миналата вечер насам. Ала свидетелите и за момент не се усъмниха, че Юлиус Юнсон може да се е забъркал в някоя измама.

– Вкарайте го зад решетките! – извика най-разгневеният съсед.

– Но защо? – попита инспекторът с уморен глас.

– Защото нощем краде яйца от кокошарника ми, защото миналата зима отмъкна новата ми шейна, пребоядиса я и каза, че е негова, защото си поръчва книги на мое име, рови в пощенската ми кутия, когато пристигнат, а после аз трябва да плащам сметката, защото се опитва да предлага домашна водка на четиринайсетгодишния ми син, защото...

– Добре, добре, ясно. Ще го вкарам зад решетките – каза инспекторът. – Само че първо трябва да го намеря.

Аронсон тръгна обратно към Малмшьопинг и беше някъде на половината път, когато телефонът му иззвъня. Бяха колегите от Ескилстюна. Фермер на име Тенгрот се обадил и съобщил нещо любопитно. Час-два по-рано един добре познат в околността мошеник минал покрай нивите на Тенгрот на дрезина по старата железопътна линия между Бюринге и Окерш Стюкебрук. Заедно с него се возели и един старец, голям куфар и младеж със слънчеви очила. Изглеждало сякаш младият мъж бил шефът. Само дето нямал обувки...

– Сега вече наистина нищо не разбирам – промърмори инспекторът и обърна колата с такава скорост, че пантофите върху седалката до него се търкулнаха на пода.

След двеста-триста метра бавното темпо на Алан съвсем намаля. Въпреки че не се оплакваше, Юлиус виждаше, че коленете го мъчат не на шега. Малко по-нататък имаше павилион за хот-дог. Юлиус обеща на Алан, че ако успее да стигне дотам, ще го почерпи с хот-дог, понеже сега вече може да си го позволи, а след това ще уреди и въпроса с транспорта. Алан отвърна, че никога в живота си не се е оплаквал от болежките си и не възнамерява да започне точно сега, но един хот-дог щял да му дойде добре.

Юлиус забърза крачка, докато Алан се тътреше зад него. Когато старецът го настигна, спътникът му вече беше преполовил хот-дога си. И това не беше всичко.

– Алан, запознай се с Бени. Той е новият ни личен шофьор – каза Юлиус.

Бени, собственикът на павилиона за хот-дог, беше около петдесетте, но всичката му коса си беше на мястото, събрана на конска опашка. За около две минути Юлиус бе успял да купи един хот-дог и една фанта, среб­ристия мерцедес на Бени, модел от 1988 година, и самия Бени – общо за сто хиляди крони.

Алан погледна собственика на павилиона, който продължаваше да стои на поста си.

– И теб ли купихме, или само те наехме? – попита старецът накрая.

– Колата е купена, шофьорът е нает – отговори Бени. – Като начало, за десет дни, а след това ще преразгледаме трудово-правните взаимоотношения. Цената включва и един хот-дог. Мога ли да те изкуша с виенски вурст?

Алан предпочиташе обикновен варен кренвирш. Освен това според него сто хиляди за такава стара кола бяха прекалено много, дори и да се смята шофьорът, затова настоя, че му се полага и бутилка шоколадов шейк към хот-дога.

Бени веднага се зае с изпълнението на поръчката. Така или иначе, щеше да затвори павилиона си, един шоколадов шейк повече или по-малко вече беше без значение. Бизнесът му не вървеше – да поддържаш павилион за хот-дог в място като Окерш Стюкебрук се беше оказало точно толкова лоша идея, колкото беше изглеждало и в самото начало.

Бени сподели, че още преди появата на господата в такъв подходящ момент бил обмислял идеята да си потърси друго занимание, но не бил и предполагал, че ще работи точно като личен шофьор.

Като чу това, Алан му предложи да натовари цяла каса с шоколадов шейк в багажника. Юлиус пък обеща, че ще му дадат шофьорска шапка, ако свали тази, която понастоящем се намира на главата му, и напусне павилиона, тъй като трябва да тръгват.

Бени не смяташе, че в задълженията на личния шофьор влиза да спори с шефовете си, затова постъпи, както му бе наредено. Шапката замина на боклука, а багажникът беше натоварен с каса шоколадов шейк и няколко фанти. Юлиус предпочиташе да държи куфара плътно до себе си, затова седна отзад. Алан се разположи на предната седалка, където можеше да си опъне краката както трябва.

Така единственият продавач на хот-дог в Окерш Стюкебрук седна зад волана на мерцедеса, който само до преди няколко минути беше негова собственост, а сега най-честно и почтено бе продаден на двамата джентълмени.

– Накъде ще пътуват господата? – попита Бени.

– Какво ще кажеш на север? – предложи Юлиус.

– Да, защо не – отговори Алан. – Или пък на юг.

– Така да бъде. Тръгваме на юг – каза Юлиус.

– На юг – повтори Бени и натисна газта.

Десет минути по-късно инспектор Аронсон пристигна в Окерш Стюкебрук. Достатъчно беше да проследи железопътната линия с поглед, за да открие една стара дрезина, точно зад фабриката. Ала по дрезината не намери нищо, което да го насочи към някаква следа. Работниците от стоманолеярната бяха заети с товаренето на цилиндри в контейнери. Никой от тях не бе забелязал кога е пристигнала дрезината, но малко след обедната почивка бяха видели двама възрастни мъже да вървят по пътя – единият теглел голям куфар, а другият го следвал. Старците се движели в посока към бензиностанцията и павилиона за хот-дог, но никой не знаеше накъде се бяха насочили след това.

Аронсон се поинтересува дали наистина са били само двама, а не трима. Но работниците не бяха видели трети човек.

Докато караше към бензиностанцията и павилиона за хот-дог, Аронсон обмисляше новата информация, която беше получил. Сега обаче бе по-объркан от всякога.

Първо спря пред павилиона за хот-дог. Съвсем навреме, защото бе започнал да огладнява. Павилионът обаче беше затворен. „Сигурно е трудно да продаваш хот-дог в този пущинак“ – помисли си Аронсон и продължи към бензиностанцията. Там не бяха забелязали нищо съмнително, но поне продаваха хот-дог, макар и да имаше вкус на бензин.

След като се наобядва на крак, Аронсон продължи към супермаркета, цветарския магазин и фирмата за недвижими имоти. По пътя спираше и разговаряше с малцината местни жители, които бяха излезли на разходка с кучета, детски колички или с половинките си. Никой не беше виждал двама или трима мъже с куфар. Следата просто се губеше някъде между стоманолеярната и бензиностанцията. Инспектор Аронсон реши да се върне в Малмшьопинг. Имаше чифт домашни пантофи, които трябваше да бъдат идентифицирани.

Инспектор Йоран Аронсон се обади от колата си на шефа на областната полиция и го осведоми за развоя на събитията. Шефът му беше искрено благодарен, защото щеше да дава пресконференция в хотел „Плевнагорден“ в два следобед, а до този момент нямаше абсолютно нищо за казване.

Шефът имаше уклон към театралност и не обичаше да омаловажава събитията. А сега инспектор Аронсон му бе подал сламката, която му беше тъй необходима за днешното представление.

И тъй, той се развихри по време на пресконференцията, преди Аронсон да успее да се върне в Малмшьопинг и да го спре (което, така или иначе, би било невъзможно). Шефът съобщи, че от досегашното разследване полицията може да заключи, че Алан Карлсон всъщност е бил отвлечен, точно както предишния ден местният вестник бе предположил в сайта си. Полицията имала основание да смята, че Карлсон е жив, но в ръцете на фигури от подземния свят.

Естествено, журналистите го засипаха с въпроси, но шефът умело се измъкна. Единственото, което можел да добави, било, че Карлсон и предполагаемите му похитители били забелязани в района на Окерш Стюкебрук преди няколко часа. Накрая подкани най-добрия приятел на полицията – Обществеността – да си отваря очите и да съдейства в разследването.

За най-голямо разочарование на шефа телевизионният екип, изглежда, си беше тръгнал. Това никога нямаше да се случи, ако оня търтей Аронсон му бе подал информацията за отвличането малко по-рано. Все пак имаше представители на националните всекидневници, на местния вестник и на местното радио. Най-отзад в конферентната зала на хотел „Плевнагорден“ седеше и един мъж, когото шефът на областната полиция не помнеше да е видял предишния ден. Сигурно беше от националната новинарска агенция.

Но Кофата не беше от новинарската агенция, а бе изпратен от Шефа в Стокхолм. И все повече започваше да се убеждава, че Болта въпреки всичко беше избягал с парите, с което си беше подписал смъртната присъда.

Когато инспектор Аронсон пристигна в хотел „Плевнагорден“, журналистите вече се бяха разотишли. По пътя се бе отбил в старческия дом и бе получил потвърждение, че намерените пантофи действително принадлежат на Алан Карлсон (старшата сестра Алис ги беше помирисала и беше кимнала с отвратена гримаса).

Във фоайето на хотела инспектор Аронсон имаше нещастието да се сблъска с шефа си, който го осведоми за пресконференцията и му нареди да разреши драмата, за предпочитане така, че да няма логически разминавания между реалността и това, което току-що бе съобщил на пресата.

След това шефът си тръгна, защото го чакаха толкова много задачи – например бе крайно време да назначи прокурор по делото.

Аронсон си взе чаша кафе и започна да прехвърля наум последните събития. Инспекторът се съсредоточи върху взаимоотношенията между тримата пътници в дрезината. Ако Тенгрот грешеше в предположението си, че Карлсон и Юнсон не са били отвлечени от третия пътник, можеше и да става въпрос за заложническа драма, точно както беше съобщил шефът на областната полиция пред пресата. Това обаче намаляваше правдоподобността на тази теория, тъй като шефът рядко беше прав. Освен това имаше и свидетели, които бяха видели Карлсон и Юнсон да се разхождат с куфара в Окерш Стюкебрук. Можеше ли да се предположи, че двамата старци са успели да надвият младия и силен член на Never Again и да го метнат в някоя канавка?

Невероятно, но не и невъзможно. Аронсон отново нареди да доведат кучето от Ескилстюна. Щеше да бъде дълга разходка за кучето и неговия водач – от нивите на Тенгрот чак до стоманолеярната в Окерш Стюкебрук. Там някъде беше изчезнал членът на Never Again.

Карлсон и Юнсон пък се бяха изпарили някъде между задната част на стоманолеярната и бензиностанцията – участък от около двеста метра. Бяха изчезнали от лицето на земята, без да бъдат забелязани от никого. Единственото нещо, което се намираше по този маршрут, беше затворен павилион за хот-дог.

Мобилният телефон на Аронсон иззвъня. В централата бяха получили поредното обаждане от гражданин. Този път столетникът бил забелязан в Мьолбю9 на предната седалка на сребрист мерцедес, навярно отвлечен от мъжа на средна възраст с конска опашка, който карал автомобила.

9 Град в Югоизточна Швеция. – Б. пр.

– Да проверим ли тази информация по-подробно? – попита колегата му.

– Не – въздъхна Аронсон.

Дългогодишният му опит като инспектор го беше научил да различава истинските сведения от измишльотините. Тази мисъл му действаше успокоително, когато всичко останало бе обгърнато в мъгла.

Бени спря в Мьолбю, за да зареди с бензин. Юлиус внимателно отвори куфара и извади една банкнота от петстотин крони, за да плати. След това каза, че иска малко да се поразтъпче, и помоли Алан да остане в колата и да пази куфара. Столетникът беше изморен от изпитанията на деня и обеща да не мърда и на сантиметър.

Бени се върна пръв и се настани зад волана. Малко след него се качи и Юлиус и мерцедесът продължи на юг.

По едно време Юлиус започна да шумоли на задната седалка, след което подаде отворено пакетче бисквити на Алан и Бени.

– Я какво си намерих в джоба – подсмихна се той.

Алан повдигна вежди.

– Как можа да откраднеш пакетче бисквити, когато имаме петдесет милиона в куфара?

– Имате петдесет милиона в куфара? – възкликна Бени.

– Опа! – каза Алан.

– Не точно – намеси се Юлиус. – На теб ти дадохме сто хиляди.

– Плюс петстотинте крони за бензин – добави Алан.

Бени замълча за няколко секунди.

– Значи, имате четирийсет и девет милиона осемстотин деветдесет и девет хиляди и петстотин крони в ку­фара?

– Бива те в сметките – каза Алан.

В колата отново настъпи мълчание до момента, в който Юлиус предложи да разкажат на личния си шофьор всичко от начало до край. Ако след това Бени желаел да прекрати договора между двете страни, щели да го разберат.

На Бени му беше най-трудно да приеме частта от разказа, в която един човек е бил убит, а след това опакован за износ. От друга страна обаче, ставаше въпрос за нещастен случай, въпреки че беше замесен и алкохол. Бени не близваше алкохол.

И тъй, новоназначеният шофьор премисли нещата отново и стигна до заключението, че петдесетте милиона навярно са били в погрешни ръце от самото начало и че сега биха били от по-голяма полза за човечеството, като цяло. Освен това не смяташе, че е редно да напуснеш работа още на първия ден.

Затова Бени обеща да остане на поста си и се поинтересува какви бяха плановете на господата оттук нататък. До този момент не се беше осмелил да попита; според него любопитството не беше сред изискванията към един личен шофьор, но сега се беше издигнал до нещо като съучастник.

Алан и Юлиус признаха, че все още нямат планове, но предложиха да продължат по пътя, докато се стъмни, а след това да пренощуват някъде и да обсъдят ситуацията по-подробно.

– Петдесет милиона – каза Бени и се усмихна, превключвайки мерцедеса на първа.

– Четирийсет и девет милиона осемстотин деветдесет и девет хиляди и петстотин крони – поправи го Алан.

След това Юлиус беше принуден да обещае тържествено, че ще спре да краде просто заради удоволствието от кражбата. Виновникът каза, че няма да му е лесно, защото това било в кръвта му, а и не ставал за нищо друго. Накрая все пак прие и заяви, че рядко обещава, но винаги спазва обещанията си.

Пътешествието продължи в пълно мълчание. Алан бързо се унесе на предната седалка. Юлиус си взе още една бисквитка. А Бени си затананика песен, на която не помнеше заглавието.

Журналист на жълт вестник, който е надушил новина, не може да бъде спрян лесно. Не след дълго репортерите на „Афтонбладет“ и „Експресен“ имаха доста по-ясна представа за поредицата от събития, отколкото шефът на областната полиция им беше дал на следобедната пресконференция. Репортерът на „Експресен“ пръв се докопа до Рони Хулт, отиде до дома му и го убеди да тръгне с него и да прекара нощта в хотел в Ескилстюна, извън обсега на конкурентния вестник. В замяна репортерът му обеща да намери партньор за котката му. Първоначално касиерът се страхуваше да разказва за случилото се, защото прекалено ясно си спомняше с какво го бе заплашил младежът, но репортерът му обеща, че ще запазят анонимността му, и го увери, че няма да си има проблеми, защото в Never Again знаеха, че полицията разследва случая.

„Експресен“ не се задоволи само с Хулт. Шофьорът на автобуса също бе хванат в мрежата, както и жителите на Бюринге, фермерът Тенгрот и работниците от стоманолеярната в Окерш Стюкебрук. Комбинацията от техните показания даде храна за поредица от драматични статии на следващия ден, които безспорно бяха пълни с погрешни предположения, но предвид обстоятелствата репортерът бе свършил добра работа.

Сребристият мерцедес продължаваше по пътя си. Алан хъркаше на предната седалка, а Юлиус на задната, положил глава върху куфара като върху неудобна възглавница. През това време Бени избираше маршрута им по свое усмотрение.

В Мьолбю излезе от магистралата и тръгна по пътя за град Транос, но когато пристигна там, не спря, а продължи на юг. След няколко километра сви и навлезе дълбоко в смоландската10 гора, където се надяваше да намери подходящо място за пренощуване.

10 Смоланд – историческа провинция в Южна Швеция. – Б. пр.

Алан отвори очи и попита дали скоро не е време за лягане. Юлиус се събуди от разговора в предната част на колата, огледа се, видя, че са заобиколени от дървета, и попита къде се намират.

Бени отговори, че в момента са на двайсет-трийсет километра на север от Векшьо11, и добави, че докато господата са спали, е размишлявал. Според него от съображения за сигурност било най-добре да пренощуват на някое закътано местенце. Не знаели кой е по петите им, но човек, който е откраднал куфар с петдесет незаконно придобити милиона, не можел да разчита да го оставят на мира просто така. Затова Бени свил от пътя за Векшьо и сега се приближавали към едно по-скромно място на име Ротне. Там можело да потърсят някой хотел, в който да пренощуват.

11 Град в Южна Швеция. – Б. пр.

− Умно – похвали го Юлиус. – Но не докрай обмислено.

След това обясни какво има предвид. В Ротне в най-добрия случай щели да намерят някой малък, запуснат хотел, където никой никога не ходи. Ако някоя вечер там изведнъж цъфнат трима господа без резервация, със сигурност ще предизвикат интерес сред местните. Затова Юлиус предложи да търсят ферма или чифлик насред гората и с помощта на подкуп да убедят собствениците да ги пуснат да пренощуват и да им дадат малко храна.

Бени призна, че думите на Юлиус звучат разумно, и в съответствие с плана сви по първия черен път, който зърна.

Беше започнало да се смрачава, когато след множество завои тримата мъже забелязаха пощенска кутия край пътя с надпис „Езерна ферма“. Встрани от кутията започваше тясна пътечка, която след около стотина метра водеше до истинска фермерска къща на два етажа с бели рамки на прозорците и плевня, а малко по-навътре езерце и навес за инструменти.

Къщата изглеждаше обитаема и Бени бавно спря мерцедеса пред входа й. В този момент оттам излезе жена на около четирийсет и няколко години с бухнала червена коса и още по-червен анцуг. Следваше я голяма немска овчарка.

Компанията слезе от мерцедеса и се запъти към жената. Юлиус погледна към кучето, но то нямаше намерение да ги напада. Дори напротив – гледаше гостите любопитно, почти дружелюбно.

Затова Юлиус се обърна към жената. Учтиво я поздрави и обясни, че групата търси място за пренощуване и ако е възможно, нещо за вечеря.

Жената огледа разнородната компания пред себе си – старец, по-млад старец и един... трябваше да признае, доста стилен мъж. При това на подходяща възраст. И с конска опашка! Жената леко се усмихна, което бе изтълкувано от Юлиус като знак на съгласие, но в следващия миг каза:

– Това да не ви е някой проклет хотел!

Алан въздъхна. Копнееше да хапне нещо и да си легне. Животът се бе оказал изтощителен, когато най-накрая беше решил да поживее още малко. Каквото и да си говорим за старческия дом, там поне нямаше мускулна треска на цялото тяло.

Юлиус също беше разочарован и каза, че той и приятелите му са се изгубили и са много изморени и че, разбира се, са готови да заплатят за нощувката. В най-лошия случай можели да минат и без храна.

– Ще ти платим по хиляда крони на човек, ако ни пуснеш да пренощуваме тук – предложи Юлиус.

– Хиляда крони? – попита жената изненадано. – Вие да не бягате от полицията?

Юлиус не отговори на така проницателния въпрос на жената и отново обясни, че са пътували дълго, че лично той можел да издържи още малко, но Алан бил на възраст.

– Вчера станах на сто години – каза Алан жално.

– Сто години? – възкликна жената почти ужасено, при което замълча за малко, сякаш обмисляше ситуацията.

– Майната му – каза жената накрая. – Може да останете. Но да не съм чула повече за хиляда крони на човек. Както казах, това да не ви е някой проклет хотел.

Бени я наблюдаваше с възхищение. През целия си живот не беше чувал жена да изрича толкова много ругатни за такова кратко време. Според него звучеше очарователно.

– Хубавице моя – възкликна той. – Може ли да погаля кучето?

– Хубавица? – попита жената. – Ти да не си сляп? Гали го, дявол да го вземе. Бъстър не хапе. Може да пренощувате на втория етаж. Всеки ще се настани в отделна стая – тук има предостатъчно място. Чаршафите са чисти, но внимавайте с мишата отрова на пода. Вечерята ще е готова след час.

Жената мина покрай тримата гости и се запъти към плевнята, а Бъстър вярно я следваше по петите. Бени извика след нея и попита дали хубавицата си има име. Тя отвърна, без да се обръща, че се казва Гунила, но й харесва как звучи „Хубавица“, затова да се придържа към това обръщение. Бени радушно се съгласи.

– Мисля, че съм влюбен – каза Бени.

– Сигурен съм, че съм изморен – каза Алан.

В този момент се чу рев от плевнята, който стъписа дори капналия от умора столетник. Звучеше така, сякаш идва от огромно ранено животно.

– Кротко, Соня – извика Хубавицата. – Идвам.