Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 13

1947–1948

Алан със сигурност бе прекарвал и по-удобни нощи от тази, през която лежеше по очи в каросерията на един камион на път за Техеран. Беше студено, а и нямаше от специалното козе мляко, с което да се сгрее.

Ето защо не беше никак чудно, че Алан се зарадва, когато пристигнаха. Почти наближаваше обед, когато камионът спря пред главния вход на голяма кафява сграда в центъра на столицата.

Двама войници помогнаха на чужденеца да се изправи на крака и поизтупаха прахоляка от дрехите му. След това развързаха ръцете му и насочиха пушките си към него.

Ако Алан говореше персийски, щеше да разбере от една малка жълта табела до входа къде се беше озовал. Ала той не владееше езика. А и въобще не го интересуваше. За него по-важно беше да разбере дали ще му дадат нещо за закуска. Или обяд. Или най-добре и двете.

Войниците, разбира се, добре знаеха къде бяха довели заподозрения в комунизъм арестант. И когато го бутнаха, за да влезе през вратата, единият от тях с усмивка му каза „довиждане“ и добави на английски:

– Good luck.

Алан сърдечно благодари за пожеланието, макар и да долови иронията. Помисли си, че навярно няма да е зле да се настрои за това, което щеше да последва оттук нататък.

Един офицер от групата, която бе арестувала Алан, официално предаде затворника си на служител със същия ранг. След като бе регистриран по надлежния ред, шведът бе отведен в една килия надолу по коридора.

Помещението беше същинска Шангри-Ла26 в сравнение с условията, с които Алан бе свикнал през последната година. Четири легла в редица, застлани с одеяла, електрическа лампа на тавана, мивка с течаща вода в единия ъгъл, а в другия – кофа с капак. Освен всичко това Алан получи прилична порция каша и цял литър вода, за да утоли глада и жаждата си.

26 Представа за „земен рай“, утопична страна, описана в романа на английския писател Джеймс Хилтън от 1933 г. „Изгубеният хоризонт“. – Б. пр.

Три от леглата бяха свободни, а на четвъртото лежеше мъж със сключени на гърдите ръце и затворени очи. Когато Алан влезе в килията, мъжът отвори очи и се изправи. Беше висок и мършав и имаше бяла свещеничес­ка яка, която контрастираше с иначе изцяло черните му одежди. Алан подаде ръка, за да се представи, и каза, че, за съжаление, не владее местния език, но изрази предположение, че господин свещеникът може би разбира някоя и друга дума на английски.

Мъжът в черно обясни, че е роден и израснал в Оксфорд, където е получил и образованието си, така че няма проблеми с английския. Представи се като Кевин Фъргюсън, англикански свещеник, който от дванайсет години пребивава в Иран, търсейки изгубени души, които да привлече към истинната вяра. В тази връзка какво било отношението на господин Карлсон към религията?

Алан отвърна, че макар и чисто физически да няма власт над това къде се намира, духовно не се чувства изгубен. По отношение на религията обаче смятал, че ако човек не знае със сигурност, то няма смисъл да се лута и да предполага.

Алан видя, че събеседникът му е на път да се впусне в дълга проповед, затова побърза да добави, че се надява той да бъде така добър да уважи искреното му желание да не става последовател на англиканската църква, нито на която и да било друга.

Свещеник Фъргюсън по принцип не приемаше „не“ за отговор, но точно този път се поколеба. Помисли си, че е добра идея да не бъде прекалено настоятелен с единствения освен Господ, който навярно би могъл да го спаси от окаяното положение, в което се намираше.

Фъргюсън се задоволи с компромисен вариант. Направи един вял опит да убеди господин Карлсон, че няма да му навреди, ако научи малко за Светата Троица – първия от 39-те члена на англиканската вяра.

Алан отговори, че свещеникът не може да си представи колко слабо го интересува точно Светата Троица.

– От всички съюзи тук на земята Светата Троица сигурно ми е най-безразлична – каза Алан.

Това се стори толкова глупаво на свещеник Фъргюсън, че той обеща да остави господин Карлсон на мира по религиозния въпрос, „макар че Господ трябва да е имал нещо предвид, като ни е поставил в една и съща килия“.

Вместо това премина към въпроса за положението, в което двамата с Алан се намираха.

– Нещата не изглеждат никак добре – започна свещеникът. – Ние с теб скоро може да се срещнем със Създателя и ако току-що не ти бях обещал да не говоря за религия, щях да добавя, че може би точно по тази причина е крайно време да приемеш истинната вяра.

Алан погледна строго свещеника, но не каза нищо. Разбра, че в момента двамата се намират в килия на отдела за вътрешно разузнаване и сигурност, или накратко тайната полиция. На Алан това може би му звучало приятно и спокойно, но истината била, че тайната полиция се интересувала единствено от сигурността на шаха и целта на съществуването й била да държи иранското население в състояние на ужас и подчинение, както и да преследва социалисти, комунисти, ислямисти и други вредни елементи.

– Като англикански свещеници ли? – попита Алан.

Господин Фъргюсън отговори, че по принцип англиканските свещеници нямало от какво да се страхуват, тъй като в Иран съществувала религиозна свобода, но самият той вероятно бил отишъл твърде далеч.

– Прогнозите не са добри за човек, попаднал в лапите на тайната полиция, и поне що се отнася до мен, се опасявам, че това ще е краят – каза свещеник Фъргюсън и при тези думи съвсем посърна.

Алан веднага изпита жал към съкилийника си, макар и да беше свещеник. Опита се да го утеши, като каза, че навярно ще намерят изход, но всяко нещо с времето си. Като за начало искаше да разбере какво бе сторил свещеникът, за да се докара до това неприятно положение.

Свещеник Кевин Фъргюсън подсмръкна и се стегна. Не че го било страх от смъртта, но просто вярвал, че има още толкова много дела, които да извърши на тази земя. Както винаги, оставял живота си в Божиите ръце, но ако междувременно господин Карлсон успеел да намери някакъв изход за тях двамата, Господ нямало да се засегне.

След това започна своя разказ. Господ му се явил насън и му проговорил точно след като бил завършил обучението си. „Тръгни по широкия свят на мисия“ – рекъл му Господ, но не казал нищо повече, така че свещеникът трябвало сам да реши накъде да се отправи.

Негов английски приятел и епископ му подхвърлил идеята за Иран – страна, в която грубо се злоупотребявало със съществуващата религиозна свобода. Англиканите в Иран се броели на пръсти, а същевременно гъмжало от шиити, сунити, евреи и хора, които изповядвали разни безсмислени религии. Доколкото имало някакви християни въобще, те били арменци или асирийци, а било всеизвестен факт, че арменците и асирийците изобщо не разбират нещата правилно.

Алан каза, че всъщност той не знаел това, но сега вече знаел и бил благодарен за информацията.

Свещеникът продължи разказа си. Иран и Великобритания били в добри отношения и с помощта на най-висшите политически контакти на Църквата успял да се придвижи до Техеран на борда на британски дипломатически самолет.

Това се случило преди повече от десет години, някъде през 1935 година. Оттогава се занимавал с различните религии, изповядвани в столицата. Първоначално се насочил към религиозните служби. Промъквал се в джамии, синагоги и други храмове от всякакъв вид и изчаквал удобния момент, преди чисто и просто, да прекъсне церемонията, за да проповядва (с помощта на преводач) истинната вяра.

Алан похвали съкилийника си за изключителната му смелост, но изрази съмнение относно психическото му състояние. Тези посещения едва ли често са завършвали добре...

Свещеник Фъргюсън призна, че всъщност не завършили добре нито един път. Никога не успял да се изкаже докрай. Двамата с преводача винаги били изхвърляни навън, а в повечето случаи били и поступвани. Тези несполуки обаче не отказали свещеника от неговата борба. Той знаел, че посява малки англикански семенца в душите на всички, които срещал.

Накрая обаче станал толкова известен, че трудно намирал преводачи. Никой не се съгласявал да работи за него повторно, а след време преводачите започнали да се предупреждават взаимно и да го избягват.

Затова свещеникът временно преустановил мисионерската си дейност и се съсредоточил върху изучаването на персийския. По време на обучението му хрумнало как да подобри стратегията си и един ден се почувствал толкова сигурен в езиковите си умения, че решил да пусне в ход новия си план.

Вместо да се промъква в храмовете, започнал да посещава пазарите, където знаел, че определени еретични движения имат сериозни последователи сред купувачите. Качвал се на дървен сандък и проповядвал.

Този подход не водел до толкова много пердах, колкото в първите години, но броят спасени души все още бил много далеч от това, на което се надявал.

Алан попита Фъргюсън колко хора е успял да вербува. Свещеникът отвърна, че това зависи от гледната точка. От една страна, бил успял да привлече към истинната вяра точно по един представител на всяка религия, върху която бил работил, което правело общо осем. От друга страна обаче, преди няколко месеца осъзнал, че всички тези осмина всъщност може и да са били шпиони на тайната полиция, изпратени да държат под око проповядващия свещеник.

– Значи, някъде между нула и осем – каза Алан.

– Навярно по-близо до нула, отколкото до осем – отвърна свещеникът.

– За дванайсет години – рече Алан.

Свещеникът призна, че се обезкуражил, когато разбрал, че и без това незначителните му резултати всъщност били още по-незначителни. Проумял, че ако продължава в същия дух, никога няма да успее в тази страна, защото колкото и да искали иранците да приемат англиканската вяра, просто не смеели. Тайната полиция имала уши и очи навсякъде и ако човек преминел към друга религия, щял да се сдобие с досие в техните архиви. А от създаването на досие в архива на тайната полиция до безследното изчезване крачката рядко била голяма.

Алан предположи, че освен всичко останало може би имало някой и друг иранец, който независимо от Фъргюсън или от тайната полиция бил доволен от настоящата си религия, не смятал ли и свещеникът така?

Фъргюсън отвърна, че рядко бил чувал такива невежи приказки, но че не можел да отговори подобаващо, защото бил обещал да се въздържа от всякакви англикански проповеди. Затова помоли господин Карлсон да бъде така добър да изслуша разказа му докрай, без да го прекъсва повече от необходимото.

Фъргюсън описа как благодарение на новопридобитите си прозрения за влиянието на тайната полиция върху неговата мисия започнал да мисли по нов начин. Започнал да мисли мащабно.

Така че първо се отървал от осмината предполагаеми шпиони, които били станали негови последователи, след което се свързал с нелегалното комунистическо движение. Казал им, че е британски представител на истинната вяра, и помолил за среща, на която да обсъдят бъдещето.

Минало известно време, преди срещата да се състои, но накрая се озовал на една маса с петима господа от ръководството на комунистите в провинция Разави Хорасан. Всъщност предпочитал да се срещне с комунистите от Техеран, защото според него те имали решаващата дума, ала и тази среща щяла да свърши работа като за начало.

Но не.

Свещеник Фъргюсън изложил своята идея, която накратко била следната: англиканизмът да стане държавната религия в Иран в деня, в който комунистите завземат властта. Ако комунистите приемели, пасторът обещавал да стане министър по църковните въпроси и като такъв още от самото начало да се погрижи да има достатъчно количество от Библията за всички. Англиканските църкви щели да бъдат построени впоследствие, а за начало можели да използват синагогите и джамиите – които, разбира се, щели да бъдат затворени с държавен указ. Имал само един въп­рос: според господата колко още оставало до комунистическата революция?

Комунистите не реагирали с ентусиазма или най-малкото с любопитството, които свещеник Фъргюсън очаквал. Вместо това му обяснили в прав текст, че в Иран няма да има никакъв англиканизъм или какъвто и да било друг изъм, с изключение на комунизма, когато денят настъпи. След това го наругали, задето чрез измама си бил уредил тази среща и само им загубил времето.

С три на два гласа било решено свещеникът да получи един добър тупаник, преди да го качат на влака за Техеран, а всички единодушно гласували, че за здравето му би било най-добре да не идва пак при тях.

Алан се усмихна и каза – като помоли за извинение, – че не може да изключи възможността свещеникът напълно да си е загубил ума. Било ясно като бял ден, че да се сключи религиозно споразумение с комунистите е начинание, обречено на провал. Как така не го разбирал?

Свещеникът отвърна, че езичници като Карлсон най-добре да не дават оценки кое е разумно и кое не. Но, естествено, и той самият осъзнавал, че шансовете му за успех били малки.

– Само си представи обаче, че идеята ми беше проработила. Представи си, че изпращам телеграма на архиепископа в Кентърбъри и докладвам за петдесет милиона нови англикани наведнъж.

Алан призна, че границата между лудостта и гениалността може да е много тънка. Самият той не бил в състояние да каже със сигурност какъв бил конкретният случай, макар че имал известни подозрения.

Както и да е, оказало се, че проклетата полиция на шаха подслушвала комунистите от Разави Хорасан и в момента, в който свещеникът слязъл от влака в столицата, бил арестуван и отведен за разпит.

– Признах си всичко, че дори и повече – разказа Фъргюсън, – защото крехкото ми тяло не е създадено за мъчения. Едно е да те набият, но съвсем друго да те изтезават.

След като набързо се признал за виновен и за несъществуващи грехове, свещеникът бил преместен в тази килия, където бил оставен на мира в продължение на почти две седмици, тъй като шефът на тайната полиция – вицепремиерът – бил на посещение в Лондон.

– Вицепремиерът ли? – попита Алан.

– Да, или с други думи, шефът на главорезите – разясни Кевин Фъргюсън.

Носели се легенди за желязната ръка на шефа на службата. За да се всява ужас сред населението или за да се убиват комунисти, социалисти или ислямисти, разбира се, не била необходима неговата благословия. Ала в момента, в който се случело нещо малко по-различно от обичайното, той се намесвал. Шахът му бил дал титлата вицепремиер, но в действителност според свещеника той бил един убиец.

– Надзирателите съветват човек да пропуска „вице“, когато се обръща към него, ако има лошия късмет да го срещне. А точно това се очертава и в моя, и в твоя случай.

Алан си помисли, че може би свещеникът бе успял да си поговори малко повече с нелегалните комунисти, отколкото искаше да си признае, тъй като го чу да казва:

– Агентите на американското ЦРУ са тук още от края на Втората световна война и тайната полиция на шаха е тяхно дело.

– ЦРУ? – попита Алан.

– Да, така се казват сега. Преди се наричаха ССР, но са си все същата мръсна организация. Те са научили иранците на всички номера и мъчения. Що за човек трябва да е този, който позволява на ЦРУ да унищожава света по такъв начин?

– Американския президент ли имаш предвид?

– Хари Труман ще гори в ада, истина ти казвам – рече Фъргюсън.

– Мислиш ли? – попита Алан.

Дните минаваха в килията на тайната полиция в централен Техеран. Алан разказа историята на живота си на свещеник Фъргюсън, без да спестява каквото и да било. Свещеникът запази пълно мълчание и спря да говори с Алан, след като разбра, че съкилийникът му се познава с американския президент и – още по-зле! – че има отношение към бомбардировките над Япония.

Вместо това се обърна към Господ и го помоли за съвет. Дали Създателят му беше изпратил господин Карлсон, за да му помогне, или зад срещата им стоеше Дяволът?

Ала Господ отвърна с мълчание. Понякога постъпваше така и свещеникът го тълкуваше като знак, че трябва сам да помисли. В интерес на истината, нещата невинаги завършваха добре, когато Фъргюсън действаше самостоятелно, но не можеше просто да се откаже.

След два дни и две нощи на размишление свещеникът реши, че временно ще сключи мир с езичника от съседното легло. Уведоми съкилийника си, че оттук нататък смята отново да говори с него.

Алан отвърна, че макар и да било спокойно и приятно, докато свещеникът мълчал, в края на краищата било за предпочитане, ако единият говори, другият да отговаря.

– Трябва да се опитаме да се измъкнем оттук по някакъв начин, преди този убиец да се върне от Лондон. А това няма как да стане, ако и двамата седим в ъгъла и се цупим, нали?

Свещеник Фъргюсън беше съгласен с Алан. Когато шефът на главорезите се върнел, щели да бъдат разпитани за кратко, след което просто щели да изчезнат. Свещеникът бил чувал, че това сполетявало всички затворници.

Килията им не се намираше в истински затвор със засилена охрана и двойни ключалки. Дори напротив, тук надзирателите понякога не си правеха труда да заключат вратата както трябва. Независимо от това обаче на входа и изхода на сградата винаги имаше поне четирима пазачи, които нямаше просто да седят и да гледат, ако Алан и свещеникът направеха опит да се измъкнат.

Възможно ли беше по някакъв начин да предизвикат безредици и след това да се измъкнат сред общата суматоха, чудеше се Алан. Трябваше да помисли.

За целта имаше нужда да поработи на спокойствие, така че възложи на свещеника да разбере от надзирателите с колко време разполагат. Кога точно се връщаше шефът на главорезите? Кога щеше да е прекалено късно?

Свещеникът обеща да попита при първа възможност. Такава веднага се появи, тъй като нещо издрънча пред вратата. Най-младият и любезен надзирател подаде глава и с поглед, изпълнен със съчувствие, каза:

– Премиерът се върна от Англия и е време за разпит. Кой иска да е пръв?

Шефът на отдела за вътрешно разузнаване и сигурност седеше в кабинета си в Техеран в ужасно настроение.

Тъкмо се бе върнал от Лондон, където бе смъмрен от британците. Той, премиерът (макар и не на думи, но на дела), началник на държавен отдел, един от стълбовете на иранското общество, бе смъмрен от британците!

Шахът не правеше нищо друго, освен да изпълнява всяка прищявка на великите англичани. Петролът бе в техните ръце, а самият началник отговаряше за чистката сред всички елементи, които се бореха за нов ред в страната. А това не беше никак лесно, защото кой всъщност беше доволен от управлението на шаха? Ислямистите? Комунистите? Или може би местните работници на нефтени платформи, които изнемогваха срещу един британски паунд седмично?

И като награда за всичките му усилия го бяха смъмрили, вместо да го похвалят!

Шефът на полицията знаеше, че бе допуснал грешка, когато наскоро се бе държал малко по-сурово с един провокатор с неясен произход. Същият този твърдеше, че трябва да бъде освободен, тъй като единственото му провинение било, че настоявал опашката в месарницата да бъде за всички, включително и за служителите на тайната полиция.

След като провокаторът изрази позицията си, скръсти ръце и отказа да отговоря на каквито и да било въпроси. Видът му не допадна на шефа на полицията, затова той го арестува и му приложи някои от най-новите методи за изтезание на ЦРУ (възхищаваше се на изобретателността на американците). Чак тогава стана ясно, че провокаторът е помощник-секретар в британското посолство в Техеран, което, естествено, създаваше ужасно неудобство за шефа на полицията.

Решението беше първо да постегнат секретаря, доколкото бе възможно, и да го освободят, но само за да бъде веднага прегазен от един камион, който след това мистериозно изчезна. Така се избягват дипломатическите кризи, мислеше си шефът, доволен от себе си.

Но британците събраха това, което беше останало от помощник-секретаря, изпратиха го в Лондон и огледаха трупа сантиметър по сантиметър с лупа. Впоследствие шефът на полицията бе повикан и помолен да обясни как така помощник-секретарят от посолството в Техеран първо е бил в неизвестност в продължение на три дни, а след това изведнъж се е появил на една улица пред дирекцията на отдела за вътрешно разузнаване и сигурност, където в същия миг е бил прегазен с такава скорост, че е било почти невъзможно да се забележат следите от изтезанията, на които е бил подлаган преди това.

Шефът на тайната полиция, разбира се, категорично отрече да е чувал за тази история, така работеше дипломатическата игра, но този помощник-секретар се оказа син на някакъв лорд, който от своя страна бил близък с бившия министър-председател Уинстън Чърчил, така че британците със сигурност нямаше да подминат случая.

Поради тази причина отделът за вътрешно разузнаване и сигурност бе освободен от отговорността по посещението на вече споменатия Чърчил в Техеран, което щеше да се осъществи само след няколко седмици. Вместо това аматьорите от личната охрана на шаха щяха да се заемат с визитата, което, разбира се, беше далеч извън тяхната компетенция. Тази смяна бе сериозен удар по престижа на шефа на полицията и го отдалечаваше от шаха по начин, който никак не му харесваше.

За да се разсее от мрачните си мисли, шефът на полицията нареди да повикат първия от двамата врагове на държавата, за които му бяха докладвали. Очакваше кратък разпит, последван от бърза и дискретна екзекуция и обичайното кремиране на трупа. После щеше да обядва, а следобед щеше да се занимае и с втория.

Алан Карлсон бе изявил желание да мине първи. Шефът го посрещна на вратата на кабинета си, подаде му ръка, помоли го да седне и му предложи чаша кафе и цигара.

Въпреки че никога преди не беше срещал шефове на тайна полиция, Алан очакваше да бъдат доста по-неприятни от този конкретен представител. Така че благодари за кафето и попита дали господин премиерът би имал нещо против, ако се въздържи от цигарата.

Шефът на полицията винаги се опитваше да започва разпитите си цивилизовано. Само защото малко по-късно ще убиеш някого, не означава, че трябва да се държиш като дръвник. Освен това му доставяше удоволствие да вижда как в очите на жертвата му проблясва искра надежда. Колко наивни бяха хората!

Точно този затворник не изглеждаше особено ужасèн, все още не. А и се бе обърнал към него по начина, по който искаше да го наричат. Интригуващо начало.

По време на разпита, поради липса на добре обмислена стратегия за оцеляване, Алан разказа избрани епизоди от последните събития, които му се бяха случили, а именно как президентът Хари Труман го беше изпратил на невъзможна мисия срещу комунистите в Китай като специалист по експлозиви и как след това бе започнал дългия си преход към дома в Швеция. Алан съжалявал, че Иран се намирал на пътя му и че бил принуден да влезе в страната без необходимата виза, но обещавал веднага да я напусне, стига господин премиерът да му позволи.

Шефът на полицията му зададе много допълнителни въпроси, като например каква работа е имал с иранските комунисти, с които е бил по време на ареста. Алан съвсем честно отговори, че с комунистите се бе срещнал случайно, но веднага се бяха разбрали да си помагат взаимно по време на прехода през Хималаите. Ако господин премиерът планирал подобна експедиция, не трябвало да бъде прекалено придирчив относно компанията, защото тези планини можели да бъдат ужасно високи, когато си поискали.

Шефът на полицията нямаше никакво намерение да прекосява Хималаите пеш, нито пък да освобождава събеседника си. Ала в съзнанието му се бе родила идея. Дали този специалист по взривовете не можеше да му бъде от полза, преди да изчезне завинаги? Затова попита Алан, без да успее съвсем да скрие нетърпението и ентусиазма си, какъв опит има в тайното елиминиране на известни и строго охранявани личности.

Алан никога не бе правил нещо подобно – целенасочено да седи и да обмисля как да убие някой човек, сякаш е мост за взривяване. А и нямаше никакво желание за това. Ала сега трябваше да помисли добре. Може би пушещият като комин шеф на главорезите срещу него имаше нещо предвид?

Алан се порови из паметта си и в бързината единственото, което му дойде наум, беше:

– Глен Милър.

– Глен Милър? – повтори шефът на полицията, не вярвайки на ушите си.

Алан помнеше как няколко години по-рано всички в базата в Лос Аламос бяха шокирани от новината, че младата джазлегенда Глен Милър е в неизвестност, след като самолетът на американските въздушни сили, с който летял, изчезнал над Ламанша.

– Точно така – потвърди Алан загадъчно. – Трябваше да изглежда като самолетна катастрофа и аз изпълних заповедта безупречно. Погрижих се и двата двигателя да изгорят, а самолетът да се разбие някъде по средата на Ламанша. Никой не го е виждал оттогава. Напълно заслужен край за един привърженик на нациз­ма, ако питате мен.

– Глен Милър е бил нацист? – не спираше да се диви шефът на полицията.

Алан кимна (и наум помоли за прошка всички живи роднини на Глен Милър). Шефът на полицията от своя страна се опита да се съвземе от новината, че неговият любим джазизпълнител е служил на Хитлер.

Алан си помисли, че няма да е зле да вземе инициативата в свои ръце, преди събеседникът му да започне да задава един куп допълнителни въпроси, свързани със скалъпената история за Глен Милър.

– Ако желаете, аз съм готов да отстраня всекиго, напълно дискретно, разбира се. Не искам нищо в замяна, освен да се разделим като приятели.

Шефът на полицията все още беше шокиран от тъжното разкритие за автора на Moonlight Serenade, но това не означаваше, че ще се остави да го баламосват. Нямаше никакво намерение да преговаря с Алан Карлсон за бъдещето му.

– Ако аз искам, ще отстраниш когото ти наредя, като в замяна евентуално ще обмисля възможността да те оставя да живееш – предупреди го шефът на полицията и се пресегна през масата, за да загаси цигарата си в полуизпитото му кафе.

– Да, това имах предвид и аз, разбира се – каза Алан, – но се изразих малко неясно.

Точно този сутрешен разпит се бе оказал различен от обичайните. Вместо да елиминира предполагаемия обществен враг, шефът на полицията реши да обмисли на спокойствие новосъздалата се ситуация. След обяд отново се срещна с Алан Карлсон и двамата започнаха да кроят планове.

Целта беше да убият Уинстън Чърчил, докато е под закрилата на личната охрана на шаха. Но това трябваше да се случи по такъв начин, че никой да не може да заподозре отдела за вътрешно разузнаване и сигурност, още по-малко неговия началник. Тъй като спокойно можеше да се предположи, че британците ще разследват случая с изключително внимание към всяка подробност, не можеха да си позволят никакви гафове. Ако проектът успееше, последствията щяха по всички възможни начини да бъдат в полза на шефа на полицията.

На първо място трябваше да затворят устата на надутите британци, които се бяха отказали от услугите му по време на посещението. Освен това след провала на личната охрана на шаха шефът на полицията със сигурност щеше да получи задачата да прочисти редиците й. А когато димът се поразсееше, щеше да укрепи сегашното си поразклатено положение.

Шефът на полицията и Алан планираха действията, сякаш бяха най-добри приятели, но шефът гасеше цигарата си в кафето на шведа всеки път, когато почувстваше, че атмосферата става твърде задушевна. Алан разбра, че единствената бронирана кола в Иран се намира в гаража на долния етаж на сградата. Шефът на полицията го уведоми, че колата, марка „ДеСото Събърбън“, била виненочервена и много елегантна. Имало голяма вероятност съвсем скоро охранителите на шаха да поискат автомобила, защото как иначе щели да закарат Чърчил от летището до двореца на шаха?

Алан каза, че разрешението на проблема може би се крие в един достатъчно голям взривен заряд, поставен в шасито на колата. Но предвид необходимостта шефът на полицията да не оставя никакви следи, които биха могли да сочат към него, Алан предложи да вземат две специални мерки.

Първата беше взривният заряд да се състои от абсолютно същите съставки, които комунистите на Мао Дзъдун бяха използвали в Китай. Алан беше добре запознат с техните заряди и беше сигурен, че може да направи така, че нападението да изглежда като дело на комунистите.

Другата мярка беше взривният заряд да бъде скрит в предната част на шасито, но да не бъде взривен веднага, а да се предвиди да падне и да избухне няколко десети от секундата по-късно, когато докосне земята.

През това време зарядът щеше да се озове точно под седалката на Уинстън Чърчил. Експлозията щеше да пробие колата и да запрати Чърчил във вечността, но освен това щеше да направи и голяма дупка в земята.

– По този начин всички ще помислят, че експлозивът е бил поставен на улицата, а не скрит вътре в колата. Какво ще кажете за тази малка шашма, господин премиер?

Шефът на полицията се изкиска от радост и нетърпение, след което загаси току-що запалената си цигара в пълната чаша с кафе на Алан, който каза, че господин премиерът, разбира се, можел да прави, каквото намери за добре със своите цигари и с кафето му, но в случай че не бил удовлетворен от пепелника, който се намирал пред него, Алан можел да отиде до някой магазин в града и да вземе нов.

Шефът на полицията не обърна никакво внимание на тези приказки, но веднага одобри плана за експлозията и поиска от Алан пълен списък с нещата, които са му необходими, за да може възможно най-бързо да оборудва въпросната кола.

Алан изброи деветте съставки на формулата. Добави и десета – нитроглицерин, който също можеше да му влезе в употреба, и единайсета – бутилка мастило.

И още нещо, Алан поиска господин премиерът да му заеме един от най-верните си служители, който да бъде негов помощник и отговорник по търговските въпроси. Освен това каза, че ще има нужда от преводач, и помоли за разрешение свещеник Фъргюсън да се заеме с тази задача.

Шефът на полицията промърмори, че предпочитал веднага да се отърве от тоя свещеник, защото никак не обичал духовните лица, но сега нямало време за губене. След това отново загаси цигарата си в кафето на Алан, за да покаже, че срещата е приключила, и за да напомни на шведа още веднъж кой е шефът.

Дните минаваха и всичко вървеше по план. Началникът на личната охрана на шаха се обади и каза, че възнамерява да дойде и да вземе колата следващата сряда. Шефът на полицията щеше да се пръсне от яд. Този тиквеник беше уведомил, че ще вземе колата, а не беше попитал дали може да го направи. В яда си шефът на полицията за момент забрави, че по този начин нещата се нареждаха идеално. Ами ако началникът на личната охрана не се беше обадил? Така или иначе, той скоро щеше да си получи заслуженото.

Сега Алан знаеше с колко време разполага, за да подготви експлозива. За съжаление свещеник Фъргюсън също бе проумял какво беше на път да се случи. Не само че щеше да стане съучастник в убийството на бившия министър-председател Уинстън Чърчил, но имаше основание да смята, че и неговият собствен живот щеше да приключи скоро след това. А свещеникът нямаше никакво желание да се срещне със Създателя точно след като, макар и против волята си, е отнел човешки живот. Алан го успокои, че всъщност има план как да избегне и едното, и другото. Имало вероятност и двамата да се измъкнат, а и не било задължително това да се случи за сметка на живота на господин Чърчил. Но цялата схема изисквала свещеникът да прави това, което Алан му кажел, когато моментът дойдел. Фъргюсън обеща да съдейства. В крайна сметка Алан беше единствената му надежда да оцелее, тъй като Господ продължаваше да не отговаря на молитвите му. Скоро щеше да стане цял месец. Възможно ли беше да му е сърдит заради опита му да се съюзи с комунистите?

Срядата дойде. Колата бе оборудвана и готова за действие. Взривният заряд в шасито се получи доста по-голям, отколкото бе необходимо, но независимо от това бе добре скрит, в случай че някой възнамеряваше да огледа автомобила от съображения за сигурност.

Алан показа на шефа на полицията как работи дистанционното управление и му обясни подробно какъв ще бъде крайният резултат, когато експлозивът избухне. Шефът се усмихна и изглеждаше щастлив. В следващия момент изгаси осемнайсетата си цигара за деня в кафето на шведа.

Тогава Алан извади една нова чаша, която бе скрил зад кутията с инструменти, и я постави на стратегическо място върху масата близо до стъпалата, водещи нагоре към коридора, килията и входа на сградата. След това тихомълком хвана свещеника под ръка и двамата излязоха от гаража, докато шефът обикаляше около колата и се наслаждаваше на мисълта за предстоящите събития, пушейки деветнайсетата си цигара за деня.

По здравата хватка на Алан около ръката си Фъргюсън разбра, че моментът бе дошъл. Оттук нататък трябваше да се подчинява във всичко на господин Карлсон.

Минаха покрай килията и продължиха към приемната. Когато я достигнаха, Алан не спря пред въоръжените пазачи, а уверено ги подмина, без да пуска свещеника.

Пазачите бяха свикнали с Карлсон и Фъргюсън и до този момент не бяха и подозирали, че има някаква опасност да се опитат да избягат, затова началникът на охраната с известна изненада викна след тях:

– Стой! Накъде си мислите, че сте тръгнали?

Алан спря малко преди да прекрачат прага към свободата и погледна изненадано.

– Свободни сме да си вървим. Господин премиерът не ви ли е уведомил?

Свещеник Фъргюсън беше примрял от ужас, но се насили да вдиша малко кислород през носа си, за да не припадне.

– Не мърдайте от мястото си – нареди началникът на охраната. – Никъде няма да ходите, докато господин премиерът не потвърди.

Тримата пазачи получиха заповед да не изпускат свещеника и Карлсон от очи, а шефът им тръгна по коридора към гаража, за да разбере какво точно се случваше. Алан се усмихна окуражително на съучастника си и каза, че скоро всичко ще се нареди – освен ако, разбира се, не се случи точно обратното и целият план не пропадне.

Тъй като шефът на полицията не само че не беше пуснал Алан и свещеника да си ходят, но нямаше и никакво намерение да го стори, реагира бурно на въпроса на подчинения си.

– Какви ги говориш? Значи, стоят на входа и най-наг­ло те лъжат в очите? Сега ще си платят тези дяволи...

Шефът на полицията рядко ругаеше. Винаги се стараеше да се държи с достойнство. Но сега беше бесен. И верен на навика си, изгаси цигарата си в проклетото кафе на Карлсон, преди с уверени стъпки да изкачи няколкото стъпала към коридора.

Или по-точно, това беше намерението му, но в действителност не стигна по-далеч от чашата с кафе. Защото точно този път в нея нямаше кафе, а чист нитроглицерин, смесен с черно мастило. Последва силна експлозия и вицепремиерът и началникът на охраната му бяха разкъсани на парчета. Един бял облак тръгна от гаража и премина през коридора, в чийто край се намираха Алан, Фъргюсън и тримата охранители.

– Време е да вървим – каза Алан на свещеника и двамата тръгнаха.

И тримата пазачи си помислиха, че трябва да спрат бегълците, но само няколко десети от секундата по-късно – като логична последица от факта, че гаражът се бе превърнал в море от огън – избухна и взривът под колата, който бе предназначен за Уинстън Чърчил. По този начин доказа на Алан, че щеше да бъде напълно достатъчен за целта. Цялата сграда веднага се килна на една страна, а приземният етаж бе обхванат от пламъци, когато Алан промени заповедта си към свещеника:

– Време е да бягаме!

Двама от пазачите бяха запратени в стената от въздушната струя и се запалиха. Третият бе прекалено объркан, за да спре затворниците. В продължение на няколко секунди се чудеше какво се бе случило, но след това си плю на петите, за да избегне участта на другарите си. Алан и свещеникът бяха тръгнали в едната посока. Единственият оцелял пазач побягна в другата.

След като Алан по свой собствен начин бе успял да измъкне себе си и свещеника от дирекцията на тайната полиция, сега беше ред и на Фъргюсън да се включи. Той знаеше къде се намират повечето дипломатически легации в столицата и заведе Алан до шведското посолство. Там шведът го прегърна сърдечно и му благодари за всичко. След това го попита какво възнамерява да прави оттук нататък. Навярно щял да отиде до английското посолство?

Свещеникът отговори, че то не било далеч, но за какво му било да ходи там, след като всичките му служители вече били англикани. Не, той бил измислил нова стратегия. От последните събития научил, че очевидно всичко започва и свършва с отдела за вътрешно разузнаване и сигурност. Така че трябвало да промени организацията отвътре. Веднъж щом всички служители и сътрудници на тайната полиция станели англикани, останалото щяло да се нареди от само себе си.

Алан каза, че може да препоръча добра лудница в Швеция, в случай че свещеникът в някакъв момент се осъзнае. Фъргюсън отвърна, че не иска да звучи неблагодарен, ни най-малко. Но той веднъж завинаги бил намерил своето призвание, така че сега било време да си кажат довиждане. Като за начало свещеникът смятал да се опита да намери оцелелия пазач, който бе избягал в другата посока. Изглеждал приятен и добронамерен младеж и сигурно можел да бъде привлечен към истинната вяра.

– На добър час! – каза свещеникът тържествено и тръгна.

– Чао засега – отвърна Алан.

Шведът дълго гледа след свещеника и си мислеше, че светът е толкова ненормално място, че нищо чудно бившият му съкилийник да оцелее въпреки това, към което се бе запътил.

Но Алан грешеше. Свещеникът намери пазача да се лута в един парк в центъра на Техеран с изгорени ръце, в които държеше автоматична карабина със свален предпазител.

– Ето те, сине мой! – възкликна Фъргюсън и се запъти към него, за да го прегърне.

– Ти! – изкрещя охранителят. – Това си ти!

После застреля свещеника двайсет и два пъти в гърдите. Щеше да продължи, ако патроните му не бяха свършили.

Пуснаха Алан в шведското посолство благодарение на диалекта му. Ала след това нещата се усложниха, защото се оказа, че няма никакви документи, с които да докаже самоличността си. Съответно посолството не можеше да му издаде паспорт, нито да му осигури транспорт до Швеция. Освен това, добави трети секретар Бергквист, в Швеция тъкмо били въвели специални лични идентификационни номера и ако господин Карлсон наистина бил прекарал последните години в чужбина, то, значи, в шведските регистри въобще не фигурирало лице на име Алан Карлсон.

Алан отговори, че без значение дали шведските имена са преминали в номера, той бил и си оставал Алан Карлсон от Иксхулт от покрайнините на Флен и сега искал третият секретар да бъде така любезен да уреди въп­роса с документите му.

В настоящия момент третият секретар бе най-старшият служител в посолството. Той беше единственият, който не бе могъл да присъства на провеждащата се по същото време дипломатическа конференция в Стокхолм. И естествено, всичко трябваше да се случи наведнъж. Не стига че в момента части от централен Техеран горяха, а сега един напълно непознат мъж се появяваше и твърдеше, че е швед. Безспорно имаше знаци, че мъжът казва истината, но секретарят трябваше да спазва правилата, ако не искаше кариерата му рязко да приключи. Затова повтори своето решение, че паспорт няма да бъде издаден, освен ако господин Карлсон не бъде идентифициран, както си му е редът.

Алан каза, че според него третият секретар е голям инат, но че цялата ситуация може да се разреши, ако в посолството имат телефон.

Третият секретар потвърди наличието на телефон, но добави, че телефонните разговори са скъпи. Къде искал да се обади господин Карлсон?

На Алан започваше да му идва до гуша, затова не отговори, а попита:

– Пер Албин още ли е министър-председател на Швеция?

– Какво? Не – отвърна изненаданият трети секретар. – Министър-председателят се казва Таге Ерландер. Пер Албин почина миналата година. Но защо...

– Ако успееш да замълчиш за малко, скоро всичко ще ти се изясни.

Алан вдигна слушалката и се обади в Белия дом във Вашингтон. Представи се и го свързаха с главната секретарка на президента. Тя много добре помнела господин Карлсон, а и била чувала толкова хубави неща за него от президента. Така че ако господин Карлсон наистина смятал, че случаят е спешен, щяла да се опита да събуди президента. Във Вашингтон било едва осем часа, а президентът не бил от ранобудните.

Малко по-късно съненият президент Труман се обади и двамата с Алан си побъбриха в продължение на няколко минути, като всеки разказа на другия какво му се бе случило в последно време. Накрая Алан стигна до повода за телефонния разговор. Дали Хари би могъл да му направи услуга и да се обади на новия шведски министър-председател Ерландер, за да потвърди самоличност­та на Алан, така че от своя страна Ерландер да се обади на трети секретар Бергквист в шведското посолство в Техеран и да го уведоми, че Алан незабавно трябва да получи паспорт?

Хари Труман с готовност се съгласи, но каза, че Алан трябва да му продиктува името на тоя трети секретар буква по буква, за да го запише правилно.

– Президентът Труман иска да знае как се пише името ти – обърна се Алан към трети секретар Бергквист. – Мисля, че ще е по-лесно, ако му го продиктуваш лично.

Трети секретар Бергквист като в транс обясни на президента на САЩ как точно се изписва името му, зат­вори слушалката и не каза нищо в продължение на осем минути. Точно толкова време мина, преди шведският министър-председател Таге Ерландер да позвъни и да му нареди 1) веднага да издаде паспорт на Алан Карлсон с дипломатически статус, и 2) незабавно да уреди транспорт за господин Карлсон до Швеция.

– Ама той няма личен идентификационен номер – не се предаваше третият секретар.

– Предлагам ти в ролята ти на трети секретар да разрешиш този проблем – каза министър-председателят. – Освен ако не желаеш да станеш четвърти или пети секретар.

– Няма четвърти и пети секретар – опита да се противопостави третият секретар.

– И какви изводи си правиш от този факт?

През 1945 година героят от войната Уинстън Чърчил малко изненадващо бе загубил изборите за министър-председател на Великобритания – ето докъде се простираше благодарността на британците.

Но Чърчил планираше реванш и междувременно обикаляше света. Бившият премиер нямаше да се изненада, ако онзи лейбъристки некадърник, който в момента ръководеше Великобритания, въведеше планова икономика, като същевременно раздадеше империята на хора, които не можеха да я управляват.

Да вземем за пример Британска Индия, която беше на път да се разпадне на части. Индусите и мюсюлманите, естествено, не се разбираха, а по средата се намираше проклетият Махатма Ганди, който седеше с кръстосани крака и спираше да яде в мига, в който нещо не му изнасяше. Що за военна стратегия беше това? Докъде щяха да стигнат, ако бяха постъпвали така по време на нацистките бомбардировки над Англия?

В Британска Източна Африка нещата не бяха толкова зле, все още не, но беше просто въпрос на време, преди и негрите да поискат да бъдат господари на самите себе си.

Чърчил разбираше, че не всичко може да остане така, както е било, но въпреки това сега британците се нуждаеха от ръководител, който да управлява с твърда ръка, а не скрит социалист като Клемънт Атли.

По отношение на Индия Чърчил си даваше ясна сметка, че битката е загубена. Нещата бяха вървели в тази посока в продължение на много години, а по време на войната бе станало необходимо да подскажат на индийците, че не са против да подкрепят една тяхна бъдеща независимост, за да предотвратят избухването на граждански размирици.

Ала на много други места все още имаше достатъчно време да се спре този процес. Чърчил планираше да посети Кения през есента, за да се информира на място за ситуацията там. Първо обаче се отби в Техеран с намерението да пие чай с шаха.

За лош късмет се озова насред пълен хаос. Предишния ден бе имало експлозия в отдела по вътрешно ра­зузнаване и сигурност. Цялата сграда се беше срутила и изгоряла до основи. Идиотът, който ръководеше полицията, очевидно също бе умрял – онзи същият, който по-рано бе приложил суровите си методи върху невинен служител на британското посолство.

Смъртта на шефа на тайната полиция не беше кой знае каква загуба, но единствената бронирана кола на шаха също бе изгоряла и това бе довело до значително по-кратка среща между шаха и Чърчил, която от съображения за сигурност се проведе на летището.

Въпреки всичко беше добре, че срещата се състоя. Според шаха ситуацията била под контрол. Експлозията в дирекцията на отдела по вътрешно разузнаване и сигурност го тревожела, а и към момента не можели да кажат какво я е предизвикало. Въпреки това шахът можел да преживее смъртта на шефа на полицията. В пос­ледно време човекът бил започнал да изпуска нещата от контрол.

Значи, в Иран имаха стабилна политическа ситуация и скоро щяха да назначат нов началник на отдела по вътрешно разузнаване и сигурност. А и англо-иранската нефтена компания се радваше на рекордно високи резултати. Нефтът обогатяваше неимоверно и двете страни. Най-вече Англия, ако трябва да сме честни, но така трябваше и да бъде, мислеше си Чърчил, тъй като единственият принос на Иран към проекта беше евтината работа ръка. Е, да, и самият нефт, разбира се.

– В Иран като цяло цари спокойствие и благополучие – каза Уинстън Чърчил на шведското военно аташе, който бе получил място на самолета за Лондон.

– Радвам се да чуя, че сте доволен, господин Чърчил – отговори Алан и добави, че бившият министър-председател изглежда в добро здраве.

След кратък престой в Лондон Алан най-накрая кац­на на летище Брома и стъпи на шведска земя за пръв път от единайсет години. Беше късната есен на 1947 година и времето бе обичайното за сезона.

В залата за пристигащи го чакаше един младеж, който съобщи, че е асистент на министър-председателя, и добави, че господин Ерландер би искал незабавно да се срещне с него, ако господин Карлсон не възразява.

Алан се съгласи и с готовност тръгна след асистента, който гордо го покани да седне в най-новата правителствена кола – черно, лъскаво волво PV 444.

– Виждали ли сте нещо по-стилно, господин Карлсон? – попита асистентът, който се интересуваше от коли. – Четирийсет и четири конски сили!

– Видях едно много хубаво виненочервено десото миналата седмица – отговори Алан. – Но вашата кола определено е в по-добро състояние.

Стигнаха до центъра на Стокхолм и Алан с интерес се заоглежда наоколо. Никога не беше посещавал столицата. Наистина беше красив град, с вода и множество мос­тове, които не бяха взривени.

Алан бе ескортиран по целия път до кабинета на министър-председателя, където Таге Ерландер го посрещна с думите: „Господин Карлсон! Чувал съм толкова много за вас!“. След това избута асистента от стаята и затвори вратата зад него.

Алан не го изрече на глас, но си помисли, че той от своя страна не беше чувал нищо за Таге Ерландер. Не знаеше дори дали министър-председателят беше ляв или десен. Със сигурност беше едното или другото, защото досегашният му житейски опит го бе научил, че хората упорито се придържаха към едно от двете.

Както и да е, министър-председателят бе свободен да бъде такъв, какъвто намери за добре. Сега Алан трябваше да чуе какво имаше да му каже.

Оказа се, че господин Ерландер се бе обадил на президента Труман и двамата бяха говорили надълго и нашироко за Алан. Така че сега министър-председателят знаел всичко за...

Тук той замълча. Заемаше длъжността министър-председател от по-малко от година и имаше още много да учи. Едно нещо обаче вече му бе станало ясно, а именно, че в определени ситуации е най-добре да не знаеш или най-малкото да не даваш никаква възможност да бъде доказано, че знаеш това, което знаеш.

Затова министър-председателят не довърши изречението си. Каква информация му бе дал Хари Труман относно Алан, си остана завинаги между тях двамата. Вместо това министър-председателят премина право към въпроса.

– Разбрах, че в Швеция нямате към кого да се обърнете и къде да отидете, затова уредих да ви бъде изплатена сума за вярна служба към държавата... така да се каже... Заповядайте, десет хиляди крони.

Министър-председателят подаде на Алан един дебел плик, пълен с банкноти, и го помоли да подпише разписка за получаването им. Всичко трябваше да бъде точно.

– Много ви благодаря, господин Ерландер. С тази щедра сума ще мога да си позволя нови дрехи и чисти чаршафи в хотелската стая довечера. Навярно дори ще успея да си измия зъбите за пръв път от август четирийсет и пета.

Министър-председателят прекъсна Алан, който беше на път да му обясни в какво състояние е долното му бельо, и обясни, че сумата, разбира се, му се отпуска без каквито и да било условия, но тъй като в Швеция се провеждали определени дейности, свързани с ядреното делене, той би искал господин Карлсон да хвърли един поглед на проекта.

Истината беше, че Ерландер не знаеше какво да предприеме по редица важни въпроси, които така внезапно бе наследил, след като сърцето на Пер Албин просто бе спряло предишната есен. Един от тях беше каква позиция трябваше да заеме Швеция спрямо факта, че сега вече съществуваше нещо, наречено атомна бомба. Шведският главнокомандващ му казваше, че страната трябва да се защити от комунизма, при положение че от Сталин ги делеше само малката по площ Финландия.

Имаше две гледни точки по този въпрос. От една страна, главнокомандващият се бе уредил с богата съп­руга и бе всеизвестен факт, че в петък вечер си пие водката със стария крал. Социалдемократът Ерландер не можеше да понесе мисълта Густав V дори да си въобразява, че има влияние върху шведската политика в областта на отбраната и сигурността.

От друга страна, министър-председателят не изключваше вероятността главнокомандващият и кралят всъщност да са прави. Със Сталин и комунистите определено трябваше да се внимава – ако им хрумнеше да разширят сферата си на интереси на запад, то Швеция се намираше неприятно близо.

Шведският отдел за научно-изследователска дейност във военната област току-що бе преместил неколцината си специалисти по ядрена енергия в новосъздадената компания AB Atomenergi. Сега те си блъскаха главите, за да разберат какво точно се бе случило в Хирошима и Нагасаки. Освен това в по-общ план имаха поръчението да анализират ядреното бъдеще от шведска гледна точка. Министър-председателят беше разбрал, че тази неясно формулирана задача в прав текст звучеше така:

Как, по дяволите, сами да построим атомна бомба, ако се наложи?

А сега отговорът на този въпрос седеше срещу него, но той знаеше, че никой друг не трябваше да знае, че той знае. В политиката най-важното беше да гледаш къде стъпваш.

Затова предишния ден Ерландер се бе свързал с директора по научно-изследователската дейност в AB Atomenergi – доктор Сигвард Еклунд, и го бе помолил да проведе интервю за работа с Алан Карлсон, в рамките на което да проучи дали господин Карлсон може да е от полза за дейността на компанията. Естествено, в случай че господин Карлсон проявеше интерес, което щеше да стане ясно на следващия ден.

Доктор Еклунд не бе особено очарован от идеята министър-председателят да се бърка в това кого назначава на работа по атомния проект. Той дори се усъмни, че може да му изпратят този Алан Карлсон, за да има правителството на социалдемократите свой човек в компанията. Ала обеща да се срещне с него, въпреки че министър-председателят отказа да съобщи каквито и да било подробности относно квалификацията на кандидата. Ерландер просто бе повторил думата задълбочено. Доктор Еклунд трябвало задълбочено да се запознае с досегашния опит на господин Карлсон.

След като министър-председателят накратко обясни на Алан какво иска от него, той отвърна, че няма нищо против да се срещне с доктор Еклунд или с който и да било друг доктор, ако това ще се понрави на господин Ерландер.

Десет хиляди крони са почти престъпно много пари, помисли си Алан и се регистрира в най-скъпия хотел, който успя да намери. Рецепционистът на „Гранд Хотел“ имаше известни съмнения относно мръсния и дрипав мъж до момента, в който той му показа шведския си дип­ломатически паспорт.

– Разбира се, че имаме стая за вас, господин военно аташе – съобщи рецепционистът. – В брой ли ще платите, или да изпратим фактурата до Министерството на външните работи?

– В брой – отговори Алан. – Трябва ли да платя предварително?

– О, не, господин аташе. Разбира се, че не! – отвърна рецепционистът с поклон.

Ако рецепционистът можеше да надникне в бъдещето, със сигурност щеше да отговори другояче.

На следващия ден доктор Еклунд прие в кабинета си един изкъпан и що-годе добре облечен Алан Карлсон. Докторът покани Алан да седне и му предложи кафе и цигара, точно както правеше шефът на главорезите в Техеран (с тази разлика, че Еклунд предпочиташе да гаси цигарите си в собствения си пепелник).

Доктор Еклунд не беше никак доволен, че министър-председателят се бе намесил в работата му – за тези неща трябваше да отговарят учените, а не политиците, а още по-малко социалдемократите! Той се бе обадил по телефона на главнокомандващия, за да обсъди с него проблема, и бе получил моралната му подкрепа. Това щеше да рече, че ако мъжът, когото министър-председателят му бе изпратил, не отговаряше на критериите, чисто и просто нямаше да бъде назначен. Точка по въпроса!

От своя страна Алан усети отрицателната енергия в стаята и си помисли за първия път, когато се бе срещнал със Сун Мейлин няколко години по-рано. Всеки сам решаваше за себе си, но според Алан беше излишно да се ядосваш, ако можеш да го избегнеш.

Срещата с доктор Еклунд не продължи дълго.

– Министър-председателят ме помоли да проуча задълбочено дали сте подходящ за нашата организация. Това и смятам да направя, с ваше позволение, разбира се.

Ами да, според Алан това било съвсем в реда на нещата, а и задълбочеността била добродетел, така че докторът не трябвало да му спестява каквито и да било въпроси.

– Добре тогава. Нека да започнем с вашето образо­вание...

– Нямам много с какво да се похваля – каза Алан. – Само три години.

– Три години? – възкликна доктор Еклунд. – Но ако сте учили само три години в университет, няма как да сте станали физик, математик или химик.

– Не, общо три години. Спрях да ходя на училище, преди да навърша девет.

Доктор Еклунд с усилие запази присъствие на духа. Значи, мъжът нямаше никакво образование! Дали можеше изобщо да чете и пише? Но все пак министър-председателят го бе помолил...

– В такъв случай имате ли някакъв професионален опит, който може да се счита за свързан с дейностите, които извършваме в AB Atomenergi?

– Може да се каже – работих няколко години в САЩ, в базата в Лос Аламос в Ню Мексико.

При тези думи лицето на доктор Еклунд грейна. Ерландер все пак може и да е имал основателна причина да му изпрати този господин. Всички знаеха какво бяха постигнали в Лос Аламос.

– Върху какво работехте там? – попита докторът.

– Сервирах кафе – отговори Алан.

– Кафе? – Доктор Еклунд отново посърна.

– Да, и от време на време чай. Бях помощник и сервитьор.

– Значи, сте били помощник в Лос Аламос... Изобщо участвали ли сте в каквито и да било решения, свързани с ядреното делене?

– Не – отговори Алан. – Веднъж казах нещо по време на една среща, когато всъщност трябваше просто да сервирам кафе и да си мълча.

– Казали сте нещо по време на една среща, където всъщност сте сервирали кафе... и какво стана след това?

– Ами прекъснаха ни... и после ме извикаха извън стаята.

Доктор Еклунд гледаше Алан като онемял. Що за човек му беше изпратил Ерландер? Да не би да си мислеше, че един сервитьор, който бе прекъснал училище, преди да навърши девет години, можеше да бъде назначен да прави атомни бомби за Швеция?

Докторът първо си каза наум, че би било цяло чудо, ако този аматьор Ерландер се задържи на политическия си пост дори една година. След това съобщи на Алан, че ако няма какво да добави, срещата може да се счита за приключена. Докторът не смяташе, че понастоящем може да предложи работно място на господин Карлсон. Вярно, че помощничката, която правела кафе за учените в AB Atomenergi, никога не била посещавала базата в Лос Аламос, но независимо от това си вършела работата добре. Освен това Грета намирала време да почиства и офисите, което също се считало за предимство.

Алан не отговори нищо и за момент се замисли дали въпреки всичко да не разкрие, че за разлика от учените на доктор Еклунд, а най-вероятно и от Грета, знаеше как се прави атомна бомба.

Все пак накрая реши, че докторът не заслужава неговата помощ, щом не знае как да му зададе въпроса. Да не говорим, че кафето на Грета имаше вкус на помия.

Алан не получи работа в AB Atomenergi, тъй като не бе достатъчно квалифициран за длъжността. Но независимо от това се чувстваше добре, седнал на една пейка в парка пред хотела си, от която се разкриваше хубав изглед към кралския замък от другата страна на залива. А и от какво би могъл да се оплаче? Все още разполагаше с по-голямата част от парите, с които министър-председателят така любезно го бе снабдил, беше отседнал в хубав хотел, вечер се хранеше до насита в ресторанта, а точно през този ранен януарски ден следобедното слънце сгряваше както тялото, така и душата му.

Естествено, беше му малко студено на задните части, затова се изненада, когато още един човек седна на пейката до него.

– Добър ден – поздрави го Алан учтиво.

– Good afternoon, Mr. Karlsson – отвърна непознатият мъж.