Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 16

1948–1953

Непознатият мъж, който седна на пейката до Алан, току-що бе казал Good afternoon, Mr. Karlsson, което даде основание на Алан да направи две заключения. Първо, че мъжът не беше швед, защото иначе най-вероятно би се опитал да говори на майчиния си език. И второ, че знаеше кой е Алан, тъй като се бе обърнал към него, използвайки фамилното му име.

Мъжът бе елегантно облечен, носеше сива шапка, сиво палто и черни обувки. Приличаше на бизнесмен. Изглеждаше дружелюбен и определено беше дошъл с някаква цел. Така че Алан го попита на английски:

– Възможно ли е животът ми да е на път да поеме в нова посока?

Мъжът отвърна, че това не било изключено, но приятелски добави, че всичко зависело от самия господин Карлсон. Така или иначе, неговият работодател искал да се срещне с господин Карлсон, за да му предложи работа.

Алан отговори, че понастоящем се справял доста добре, но, разбира се, не можел да седи на пейка в парка до края на живота си. След това се поинтересува дали би било проява на прекалено любопитство, ако попита как се казва работодателят на непознатия господин. Според Алан било по-лесно да приемеш или отхвърлиш дадено предложение, ако знаеш кой го е отправил. Не мислел ли и господинът така?

Дружелюбният мъж бе напълно съгласен с Алан, но човекът, който го изпращал, бил малко по-специален и предпочитал сам да се представи.

– Аз обаче съм готов да ви придружа до моя работодател, без да губим и минута повече, ако вие сте съгласен.

– Защо не – каза Алан и бе уведомен, че ще им се наложи малко да попътуват.

Ако господин Карлсон желаел да вземе принадлежнос­тите си от хотелската стая, мъжът щял да го изчака във фоайето. Освен това можел да го закара до хотела, тъй като колата заедно с личния му шофьор били съвсем наблизо.

Автомобилът определено беше стилен – червен форд купе, последен модел. А личният шофьор не беше от приказливите. Не изглеждаше и наполовина толкова дружелюбен, колкото дружелюбния мъж.

– Можем да пропуснем хотелската стая – каза Алан. – Свикнал съм да пътувам с малко багаж.

– Няма проблем – отговори дружелюбният мъж и потупа шофьора по рамото по начин, който означаваше „карай“.

Пътуването ги отведе до Даларьо – на около час път от Стокхолм по тесни пътища със завои. Алан и дружелюбният мъж разговаряха за какво ли не. Дружелюбният мъж говори за вечната красота на операта, а Алан му разказа как се прекосяват Хималаите, без да умреш от студ.

Слънцето вече бе залязло, когато червеният автомобил навлезе в малкото селце, което през лятото бе предпочитано от туристите, а през зимата бе безлюдно и мрачно.

– Ахаа, значи тук живее вашият работодател – каза Алан.

– Не точно – отвърна дружелюбният мъж.

Мълчаливият шофьор не каза нищо, само остави Алан и дружелюбния мъж точно до пристанището на Даларьо и си тръгна. Преди това дружелюбният мъж бе успял да извади един кожух от багажника на автомобила, който приятелски наметна върху раменете на Алан, като същевременно се извини, че сега им предстои една кратка разходка в зимния студ.

Алан не беше от хората, които ненужно таят надежди (или изпитват страхове) по отношение на близкото бъдеще. Това, което се случваше, се случваше. Нямаше смисъл да се опитва да го предвижда.

Независимо от това Алан се изненада, когато дружелюбният мъж го поведе извън центъра на Даларьо към заледените покрайнини в непрогледната тъмнина. Двамата мъже не спираха да вървят. От време на време дружелюбният мъж включваше фенерчето си и просветваше с него в зимния мрак, след което го насочваше към компаса си, за да се увери, че се движат в правилната посока. Не разговаряше с Алан, но броеше крачките си на глас, и то на език, който Алан не беше чувал преди.

След петнайсетина минути бърз ход в нищото дружелюбният мъж каза, че са пристигнали. Около тях беше тъмно с изключение на трепкаща светлина, идваща от един остров в далечината. Изведнъж земята (или по-скоро ледът) под краката на двамата мъже пропадна.

Дружелюбният мъж може би не беше преброил крачките си правилно. Или пък капитанът на подводницата не беше точно на мястото, на което трябваше да бъде. Така или иначе, плавателният съд с дължина деветдесет и седем метра проби леда твърде близо до Алан и дружелюбния мъж. И двамата политнаха назад и за малко да цопнат в леденостудената вода. Все пак успяха да се задържат на повърхността и скоро Алан с помощта на спътника си слезе вътре на топло.

– Това показва колко безсмислено е да започнеш деня си, чудейки се какво ще стане – каза Алан. – Колко дълго би ми се наложило да гадая, преди да успея да позная, че ще ми се случи точно това?

В този момент дружелюбният мъж реши, че вече не е необходимо да се държи толкова потайно. Представи се като Юлий Борисович Попов и каза, че работи за Съветския съюз, че е физик, а не политик или военен, и че е изпратен в Стокхолм, за да убеди господин Карлсон да дойде с него в Москва. Бил избран за тази задача с оглед на евентуалната съпротива от страна на господин Карлсон, която можела да бъде преодоляна благодарение на опита на Юлий Борисович като физик, тъй като двамата, така да се каже, говорели на един език.

– Но аз не съм физик – каза Алан.

– Може и да е така, обаче от моите източници разбирам, че умеете да правите нещо, на което и аз бих искал да се науча.

– Така ли? И какво би могло да е това?

– Бомбата, господин Карлсон. Бомбата.

Юлий Борисович и Алан Емануел веднага си бяха допаднали. Да се съгласи да го последва, без да знае къде отива, при кого или защо – това впечатли Юлий Борисович и беше признак на известно безгрижие, което самият той не притежаваше. Алан, от своя страна, беше доволен, че за пръв път можеше да разговаря с някого, който не се опитва да му пълни главата с политика или религия.

Освен това скоро стана ясно, че и двамата безкрайно много харесваха водката. Руснакът разказа, че предишната вечер имал възможността да опита шведския вариант, докато държал под око Алан Емануел в ресторанта на хотела му. Първоначално му се сторила прекалено суха, липсвала й руската сладост, но след две-три чаши свикнал с вкуса. А след още няколко възкликнал „Никак не е зле!“.

– Тази тук обаче е по-хубава, разбира се – каза Юлий Борисович и показа еднолитрова бутилка Stolichnaya на Алан, с когото седяха сами в офицерския стол. – Хайде да се почерпим!

– Звучи добре – каза Алан. – От морския въздух се ожаднява.

Още след първата чаша Алан настоя за промяна в начина, по който мъжете се обръщаха един към друг. Да казва Юлий Борисович на събеседника си всеки път, когато се налага да привлече вниманието му, не било никак практично в дългосрочен план. А и самият той не искал да бъде наричан Алан Емануел, защото не бил използвал второто си име, откакто бил кръстен от свещеника в Иксхулт.

– Така че оттук нататък ти си Юлий, а аз съм Алан – каза шведът. – Иначе ще сляза от лодката тук и сега.

– Не го прави, уважаеми Алан. Намираме се на двеста метра дълбочина – каза Юлий. – По-добре си сипи още малко водка.

Юлий Борисович Попов беше пламенен социалист и най-голямото му желание беше да продължава да работи в името на съветския социализъм. Според него другарят Сталин бил строг съдник, но Юлий знаел, че тези, които служат вярно на системата, нямат от какво да се страхуват. Алан отговори, че нямал намерение да служи на която и да било система, но можел да даде някой и друг съвет на Юлий, ако с колегите му от проекта за атомната бомба били ударили на камък. Само че първо искал да си сипе още една чаша от онази водка, чието име не можел да произнесе дори когато бил трезвен. Освен това Юлий трябвало да обещае, че ще продължи по вече установения начин, а именно да не говори за политика.

Юлий сърдечно благодари на Алан за готовността му да помогне и му каза без заобикалки, че прекият му началник, маршал Берия, възнамерява да му предложи еднократно възнаграждение от сто хиляди долара, при условие че помощта му доведе до създаването на бомба.

Съдържанието на бутилката прогресивно намаляваше, докато Алан и Юлий говореха за какво ли не (с изключение на политика и религия). Засегнаха и проблемите около атомната бомба и въпреки че този въпрос щеше да се обсъжда през идните дни, Алан реши да даде на събеседника си няколко прости съвета. И после още няколко.

– Хммм – каза Юлий. – Мисля, че разбирам...

– Аз пък не – каза Алан. – Обясни ми още веднъж за операта. Не е ли просто една ужасна врява?

Юлий се усмихна, гаврътна чашата си с водка, изправи се и запя. Не избра някоя стара народна песен, а се спря на Nessun Dorma от „Турандот“ на Пучини.

– Брей – каза Алан, когато Юлий приключи.

– Nessun dorma! – рече Юлий тържествено. – Никой няма да спи!

Без значение дали някой им беше дал разрешение да спят, скоро след това и Алан, и Юлий захъркаха в каютите си до офицерския стол. Когато се събудиха, подводницата вече беше пуснала котва на пристанището в Ленинград. Чакаше ги лимузина, която да ги откара до Кремъл за среща с маршал Берия.

– Санкт Петербург, Петроград, Ленинград... Не може ли да решите веднъж завинаги? – попита Алан.

– Добро утро и на теб – отвърна Юлий.

Юлий и Алан се настаниха на задната седалка на лимузината, марка „Хъмбър Пулман“, и се подготвиха за предстоящото пътуване от Ленинград до Москва. Един плъзгащ се прозорец делеше мястото на шофьора от луксозно обзаведения салон, в който седяха Алан и новият му приятел. Имаше хладилник с вода, безалкохолни напитки и много алкохол, който точно в момента не представляваше интерес за двамата пътници. Можеха да се почерпят и с червени желирани бонбони, и с шоколадови пралини, ако им се доядеше нещо сладко. Колата и обзавеждането й биха били отличен пример за успехите на съветското социалистическо инженерство, ако тя цялата не беше внос от Англия.

Юлий разказа на Алан за досегашния си професионален опит. Бил учил при Нобеловия лауреат Ърнест Ръдърфорд, легендарния ядрен физик от Нова Зеландия. Затова говорел английски толкова добре. Алан, от своя страна, взе акъла на Юлий с разказите си за своите преживявания в Испания, Америка, Китай, Хималаите и Иран.

– Какво стана с англиканския свещеник? – попита Юлий.

– Не знам – отговори Алан. – Или вече е англиканизирал цял Иран, или е мъртъв. Най-малко вероятно е да се е случило нещо по средата.

– Това ми звучи като да предизвикаш Сталин в Съветския съюз – каза Юлий откровено. – Освен че би било престъпление срещу революцията, прогнозите за оцеляване са лоши.

Откровеността на Юлий този ден и в тази компания не знаеше граници. Той сподели мнението си за маршал Берия, шефа на тайните служби, който изведнъж станал и ръководител на проекта за атомната бомба. Берия бил пълен безсрамник. Изнасилвал жени и деца и изпращал „нежелателните“ елементи в трудови лагери, ако преди това не ги убиел.

– Разбери ме правилно – разясни Юлий. – Един нежелателен елемент, естествено, трябва да бъде отстранен възможно най-бързо, но трябва да е нежелателен по правилните, революционни причини. Хората, които не съдействат на целите на социализма, трябва да бъдат премахнати! Но не и тези, които не съдействат на целите на маршал Берия. Не! Маршал Берия не е истински представител на революцията. Ала не можем да виним другаря Сталин за това. Досега не съм имал привилегията да се срещна с него, но той ръководи цяла държава, почти цял континент. И ако в бързината насред всичката тази работа е възложил на маршал Берия по-голяма отговорност, отколкото той може да поеме... другарят Сталин има пълното право на това! А сега, уважаеми Алан, ще ти кажа една прекрасна новина. Днес следобед с теб сме на аудиенция не само при маршал Берия, но и при другаря Сталин! Канени сме на вечеря лично от него.

– Наистина нямам търпение – каза Алан. – Но как ще издържим дотогава? На желирани бонбони ли ще караме?

Юлий помоли шофьора на лимузината да спре в едно малко градче по пътя, за да вземат няколко сандвича за Алан. След това пътуването продължи, както и интересният разговор.

Между хапките Алан размишляваше за този маршал Берия, който от описанието на Юлий му се стори, че има известно сходство с неотдавна починалия шеф на тайната полиция в Техеран.

Юлий, от своя страна, се опитваше да разбере шведския си колега – Алан скоро щеше да вечеря със Сталин и бе казал, че очаква с нетърпение тази възможност. Но руският физик беше принуден да попита шведа дали бе имал предвид вечерята, или срещата със съветския лидер.

– Човек трябва да яде, защото иначе ще умре – дип­ломатично отговори Алан и похвали руските сандвичи. – Но, уважаеми Юлий, ще ме извиниш ли, ако ти задам един-два въпроса?

– Разбира се, уважаеми Алан. Питай, а аз ще се постарая да ти отговоря.

Алан призна, че в интерес на истината не бил слушал особено внимателно приказките на Юлий за политика, тъй като тази тема го вълнувала твърде слабо. Освен това ясно си спомнял обещанието му от предишната вечер да не говори по тези въпроси. Ала описанието на маршал Берия и неговите недостатъци му направило впечатление. Струвало му се, че и по-рано бил срещал подобни хора. И точно тук губел нишката. От една страна, маршал Берия бил безскрупулен. От друга обаче, се бил пог­рижил Алан да получи царско посрещане.

– Чудя се защо просто не е поръчал да ме отвлекат, след което по насилствен път да изкопчи от мен онова, което иска да знае – каза Алан. – Така би си спестил желираните бонбони, шоколадовите пралини, стоте хиляди долара и един куп други разходи.

Юлий отговори, че за нещастие разсъжденията на Алан са напълно основателни. Маршал Берия неведнъж бил измъчвал невинни хора – в името на революцията, разбира се. На Юлий това му било добре известно. Ала се случило така, каза Юлий, на когото му беше трудно да се изрази, случило се така, каза Юлий и отвори хладилника за една подсилваща бира, въпреки че още нямаше и обяд, случило се така, че... маршал Берия съвсем наскоро претърпял провал точно със стратегията, описана от Алан. Един западен специалист бил отвлечен и заведен при маршал Берия, но нещата не завършили добре.

Юлий не искал да навлиза в подробности, но Алан трябвало да му повярва – поуката от скорошното фиаско била, че необходимите ядрени консултации щели да се закупуват на западния пазар, работещ на принципа на търсенето и предлагането, колкото и вулгарно да звучало.

Съветската програма за ядрено оръжие бе стартирала през април 1942 година с писмо от ядрения физик Георгий Николаевич Фльоров до другаря Сталин, в което се изтъкваше, че в медиите на западните съюзници не е бил публикуван и ред за ядреното делене след откриването му през 1939 година.

Другарят Сталин не беше вчерашен. И точно като ядрения физик Фльоров смяташе, че такова пълно мълчание в продължение на три години не можеше да значи нищо друго, освен че има още много за казване, като например, че някой беше на път да направи бомба, която за един миг щеше да постави Съветския съюз в мат.

Нямаше никакво време за губене, но съществуваше малката подробност, че в същия този момент Хитлер и нацистка Германия се бяха съсредоточили върху завземането на части от Съветския съюз – всичко на запад от Волга, включително и Москва, което самò по себе си беше зле, а да не говорим за Сталинград!

За Сталин битката при Сталинград беше, меко казано, въпрос на личен престиж. Въпреки че около милион и половина души загинаха, Червената армия победи и започна да изтласква Хитлер назад, по целия път обратно до бункера му в Берлин.

Едва когато немците бяха на път да отстъпят, Сталин се почувства по-спокоен, че той и неговата държава имат бъдеще. Именно тогава бе поставено началото на проекта за ядреното делене, който представляваше един по-модерен вариант на отдавна забравената застраховка живот, наречена Рибентроп-Молотов29.

29 Става въпрос за пакта за ненападение между Германия и Съветския съюз, подписан на 23 август 1939 г. – Б. пр.

Но, разбира се, атомните бомби не се правят за един ден, особено ако все още не са изобретени.

В продължение на няколко години в Съветския съюз бяха работили по създаването на атомна бомба без какъвто и да било успех, когато един ден в Ню Мексико избухна експлозия. Американците бяха спечелили състезанието, което не беше изненадващо, предвид факта, че бяха започнали да тичат много по-рано. След пробния взрив в Ню Мексико последваха два истински – първо над Хирошима, а по-късно и над Нагасаки. С това Труман беше натрил носа на Сталин и му бе показал кой управлява света, но Сталин не беше човек, който би се примирил с такова поведение.

– Реши проблема – каза другарят Сталин на маршал Берия. – Или ако трябва да съм по-ясен: РЕШИ ПРОБ­ЛЕМА!

Маршал Берия разбираше, че подопечните му физици, химици и математици бяха стигнали до задънена улица и нямаше да помогне дори и да изпрати половината от тях в трудово-изправителните лагери ГУЛАГ. А към момента не можеше и да се мисли за кражба на резултатите, постигнати от американците.

Решението беше да се внесе знание отвън, за да се допълни това, което вече бяха научили в изследователския център в закрития град Саров – на няколко часа път с кола югоизточно от Москва. Тъй като маршал Берия се задоволяваше само с най-доброто, той каза на шефа на отдела за международно разузнаване:

– Доведи ми Алберт Айнщайн.

– Но... Алберт Айнщайн... – промълви шокираният шеф.

– Алберт Айнщайн е най-умният човек на света. Ще направиш ли това, което ти казвам, или ще си подпишеш смъртната присъда? – попита маршал Берия.

Шефът на международното разузнаване тъкмо се бе запознал с една жена, която ухаеше божествено, така че изобщо не искаше да си подписва смъртната присъда. Ала преди да успее да отговори, маршал Берия му каза:

– Реши проблема. Или ако трябва да съм по-ясен: РЕШИ ПРОБЛЕМА!

Не можеха просто да хванат Алберт Айнщайн и да го изпратят като колет в Москва. Първо трябваше да открият къде се намира. Физикът бе роден в Германия, но се бе преместил в Италия, а по-късно бе живял в Швейцария и Америка. След това бе посетил всевъзможни места по света по всевъзможни причини.

Понастоящем живееше в Ню Джърси, но според агентите домът му изглеждал празен. Освен това маршал Берия предпочиташе отвличането да стане на територията на Европа. Тайното изнасяне на знаменитости от САЩ през Атлантическия океан си имаше своите трудности.

Но къде се намираше той? Айнщайн рядко или почти никога не уведомяваше другите, преди да тръгне нанякъде, а и беше известен с това, че можеше да се появи на някоя важна среща с няколко дни закъснение.

Шефът на международното разузнаване направи списък с места, които бяха свързани с Айнщайн по някакъв начин, и изпрати по един агент да наглежда всяко от тях. Сред тях бяха домът му в Ню Джърси, разбира се, и вилата на най-добрия му приятел в Женева. В списъка влизаха и къщата на агента на Айнщайн във Вашингтон, както и домовете на двама приятели на физика – единия в Базел, Швейцария, а другия в Кливланд, Охайо.

Минаха няколко дни на търпеливо изчакване, когато възнаграждението се появи в Женева под формата на мъж в сив шлифер с вдигната яка и шапка, който се приближаваше към дома на най-добрия приятел на Алберт Айнщайн – Мишел Бесо. Мъжът позвъни на вратата и бе сърдечно посрещнат от самия Бесо и от една възрастна двойка, която изискваше допълнително проучване. Наблюдаващият агент се обади на своя колега, който изпълняваше същата задача в Базел, на около двеста и петдесет километра от Женева. След часове на висш шпионаж, включващ наблюдение през прозореца и сравняване със снимки, двамата агенти можеха да заявят, че това действително беше Алберт Айнщайн, който беше дошъл на гости на най-добрия си приятел. Възрастната двойка трябваше да са Паул и неговата съпруга Майя, която освен това беше и сестра на Алберт Айнщайн. Бяха си спретнали истинско семейно тържество!

Алберт остана в продължение на два строго наблюдавани дни в къщата на приятеля си, след което отново си сложи шлифера, ръкавиците и шапката и си тръгна точно толкова дискретно, колкото бе пристигнал.

Само че не успя да стигне по-далеч от ъгъла на улицата, преди да бъде хванат и за секунди напъхан на задната седалка на една кола, където бе упоен с хлороформ. Оттам бе прекаран през Австрия до Унгария, където настроенията бяха достатъчно просъветски, за да не бъдат задавани излишни въпроси, когато руснаците поискаха да кацнат на военното летище в Печ30, за да презаредят, както и да качат двама граждани на Съветския съюз и един много сънен мъж, след което незабавно да отлетят в неизвестна посока.

30 Град в Югозападна Унгария. – Б. пр.

На следващия ден под ръководството на маршал Берия в централата на тайната полиция в Москва започнаха да разпитват Алберт Айнщайн. Въпросът беше дали Айнщайн щеше да избере да им съдейства заради своето собствено здраве, или щеше да се съпротивлява, което нямаше да бъде от полза за никого.

За съжаление, се случи второто. Алберт Айнщайн отричаше някога да е посветил и една-единствена мисъл на ядреното делене (въпреки че беше всеизвестен факт, че още през 1939 година бе обсъждал въпроса с президента Рузвелт, което от своя страна бе довело до стартирането на проекта „Манхатън“). Той дори не искаше да признае, че е Алберт Айнщайн. Вместо това упорстваше, че бил по-младият брат на Алберт Айнщайн – Херберт Айнщайн. Обаче Алберт Айнщайн нямаше брат, а само сестра. Така че този номер, естествено, не минаваше на маршал Берия и неговите помощници. Тъкмо щяха да прибегнат до насилие, когато се случи нещо доста странно на Седмо авеню в Ню Йорк.

Там, в зала „Карнеги Хол“, Алберт Айнщайн изнасяше лекция, посветена на теорията на относителността, пред публика от две хиляди и осемстотин специално поканени гости, сред които поне трима бяха съветски шпиони.

Два броя Алберт Айнщайн бяха твърде много за маршал Берия, макар и единият от тях да се намираше от другата страна на Атлантическия океан. Сравнително бързо успяха да установят, че истинският беше в „Карнеги Хол“, така че кой, по дяволите, беше другият?

Под заплаха да бъде подложен на мъчения, които никой не желае да изпита, фалшивият Алберт Айнщайн обеща да изясни ситуацията на маршал Берия.

– Ще ви разкажа всичко, господин маршал, само моля ви, не ме прекъсвайте, защото тогава се изнервям и си забравям мисълта.

Маршал Берия обеща да не прекъсва фалшивия Айнщайн по никакъв друг начин освен с един куршум в тила, с което щял да изчака, докато се увери напълно, че това, което е чул, са абсолютни измишльотини.

– Така че, моля, започвайте. Не искам да ви притеснявам – каза маршал Берия и свали предпазителя на пистолета си.

Мъжът, който по-рано бе твърдял, че е тайният брат на Алберт Айнщайн, си пое дълбоко дъх и започна, като... повтори същото (в този момент почти бе произведен обещаният изстрел).

Последва една история, която, ако беше истина, беше толкова тъжна, че дори маршал Берия не можеше веднага да се реши да екзекутира разказвача.

Херберт Айнщайн разказа, че Херман и Паулине Айнщайн наистина имали две деца: първо сина Алберт, а след това дъщерята Майя. Дотук господин маршалът бил съвсем прав. Но татко Айнщайн не можел да си държи ръцете, а и не само тях, далече от своята красива, но глупавичка секретарка във фабриката за електроуреди в Мюнхен, която ръководел. Резултатът от тази връзка бил Херберт – тайният извънбрачен брат на Алберт и Майя.

Точно както агентите на маршала вече били установили, Херберт бил пълно копие на брат си Алберт, въпреки че бил с тринайсет години по-млад от него. Това, което не се виждало отвън обаче, било, че за свое нещастие Херберт бил наследил умствените способности на майка си. Или по-скоро пълната липса на такива.

През 1895 година, когато Херберт бил на две години, семейство Айнщайн се преместило от Мюнхен в Милано. Херберт също се присъединил, но не и майка му. Татко Айнщайн, разбира се, предложил и на майката на Херберт да се премести, но тя не проявила интерес. Не можела да си представи да замени наденичките със спагети и немския с... както и да се казвал езикът, който говорели в Италия. А и това бебе й създавало само грижи – през цялото време ревяло за храна и се нааквало до ушите! Ако някой искал да вземе Херберт, нямала нищо против, но самата тя не смятала да ходи никъде.

Майката на Херберт получила сериозна сума пари от татко Айнщайн. Историята разказва, че впоследствие срещнала един истински граф, който я убедил да вложи всичките си пари в неговата почти завършена машина за производство на живителен еликсир, който церял всички възможни болести. Ала след това графът избягал и очевидно взел и еликсира със себе си, защото разорената майка на Херберт починала няколко години по-късно от туберкулоза.

Така че Херберт израснал заедно с Алберт и Майя. За да избегне обществения скандал, татко Айнщайн решил, че официално Херберт ще бъде негов племенник вместо син. Херберт никога не се сближил особено много с брат си, но искрено обичал сестра си, въпреки че бил принуден да я нарича своя братовчедка.

– Да обобщим – каза Херберт Айнщайн, – аз съм изоставен от майка ми, непризнат от баща ми и тъп като галош. Не съм свършил нищо полезно през живота си, винаги съм живял на чужд гръб и никога не ми е хрумвала дори една умна мисъл.

По време на разказа маршал Берия отново беше пос­тавил предпазителя на пистолета си. Историята притежаваше известна правдоподобност и маршалът се възхити от обективната самооценка на глупавия Херберт Айнщайн.

Как трябваше да постъпи сега? От съображения за сигурност и в името на революцията маршалът бе оставил на заден план мисълта за това кое е правилно и кое грешно. Имаше достатъчно проблеми, за да се занимава с още един. Да, значи така щеше да стане. Маршалът се обърна към двамата пазачи до вратата и нареди:

– Ликвидирайте го.

След това напусна стаята.

Нямаше да е никак приятно да докладва за грешката с Херберт Айнщайн на другаря Сталин, но маршал Берия извади късмет, защото точно преди да изпадне в немилост, съветските шпиони в базата в Лос Аламос в Ню Мексико постигнаха успех.

През годините над сто и трийсет хиляди души бяха участвали в проекта „Манхатън“ и, разбира се, не един от тях беше предан на социалистическата революция. Ала никой не бе успял да се промъкне толкова навътре в базата, че да разбере най-важната тайна около създаването на атомната бомба.

Сега обаче бяха научили нещо, което щеше да им свърши почти толкова добра работа – пъзелът беше подреден от един швед и те знаеха името му!

Отне им по-малко от дванайсет часа да открият, че Алан Карлсон е отседнал в „Гранд Хотел“ в Стокхолм. Разбраха, че в момента не се занимава с нищо, откакто шефът на секретната, но внедрена от Съветския съюз (то се знае) шведска програма за атомно оръжие, му бе съобщил, че не се нуждаят от неговите услуги.

– Въпросът е кой държи световния рекорд по глупост – каза маршал Берия на себе си. – Шефът на шведската програма за атомно оръжие или майката на Херберт Айнщайн...

Този път маршал Берия избра друга тактика. Алан Карлсон щеше да бъде убеден да допринесе с познанията си срещу солидна сума в щатски долари. Човекът, който щеше да се погрижи да го убеди, беше учен като самия Алан Карлсон, а не някой недодялан и скучен агент. От съображения за сигурност въпросният агент се озова зад волана в ролята на личен шофьор на Юлий Борисович Попов – изключително симпатичния и не по-малко компетентен физик от най-вътрешния кръг на атомния проект на маршал Берия.

Сега му бе докладвано, че всичко е минало по план. Юлий Борисович беше на път обратно към Москва и водеше и Алан Карлсон със себе си – а шведът се бе изказал положително към идеята да им съдейства.

Кабинетът на маршал Берия в Москва се намираше в Кремъл – така беше наредил другарят Сталин. Маршалът лично посрещна Алан Карлсон и Юлий Борисович във фоайето.

– Добре дошли, господин Карлсон – каза маршал Берия и се здрависа с госта си.

– Благодаря, господин маршал – отвърна Алан.

Маршал Берия не беше от хората, които могат да седят и бъбрят с часове. Според него животът беше твърде кратък за това (а и му липсваха всякакви социални умения). Така че той попита Алан направо:

– Правилно ли съм разбрал от това, което ми бе докладвано, че сте склонен да съдействате на Съветския съюз по ядрените въпроси в замяна на сумата от сто хиляди долара?

Алан отвърна, че не се бил замислял много-много за парите, но че с радост би помогнал на Юлий Борисович, ако имало нужда, а така като гледал, имало. Дали обаче господин маршалът можел да изчака с атомната бомба до следващия ден, защото на Алан му се бил събрал ужасно много път в последните дни?

Маршал Берия отговори, че скоро щели да вечерят с другаря Сталин и че след това господин Карлсон можел да си почине в най-луксозния апартамент за гости в Кремъл.

Другарят Сталин не беше стиснат по отношение на храната. Имаше херинга, хайвер от сьомга, кисели краставички, руска салата, зеленчуци на грил, борш, пелмени, блини, речна пъстърва, агнешки котлети и пироги със сладолед. Храната бе поднесена с вина в различни цветове и, разбира се, водка. И после още водка.

Около масата седяха самият Сталин, Алан Карлсон от Иксхулт, ядреният физик Юлий Борисович Попов, отговорникът по сигурността на съветската държава маршал Лаврентий Павлович Берия, както и един дребен, почти невидим млад мъж без име и без абсолютно нищо за ядене или пиене пред себе си. Той беше преводачът и останалите се държаха с него, сякаш го нямаше.

Сталин беше в отлично настроение още от самото начало. Лаврентий Павлович винаги успяваше! Да, беше подочул за гафа с Айнщайн, но това вече беше минало. Айнщайн (истинският) имаше само своя мозък, докато Карлсон разполагаше точно с информацията, която им беше необходима!

А и изглеждаше толкова приятен човек. Беше разказал на Сталин за миналото си, макар и съвсем накратко. Баща му се бил за социализма в Швеция, а след това заминал за Русия със същата мисия. Наистина възхитително! Синът, от своя страна, участвал в Гражданската война в Испания и Сталин не възнамеряваше да проявява нетактичност, като пита на чия страна. След това отишъл в Америка (трябвало е да бяга, предположи Сталин) и по случайност се озовал в служба на съюзниците... но и това провинение можеше да му бъде простено. Самият Сталин в известен смисъл бе изпаднал в същата ситуация през последните години на войната.

Само няколко минути след като им бяха сервирали основните ястия, Сталин се научи да пее sjunghoppfaderallanallanlej – припева от песента, която шведите изпълняват, когато вдигат тост. Алан го похвали за певческите му способности, в отговор на което Сталин разказа, че като млад не само пеел в хор, но се изявявал и като солист по сватби. За да докаже това, се изправи и започна да подскача наоколо и да маха с ръце и крака, пеейки някаква песен, която на Алан му прозвуча почти като... индийска... но независимо от това много приятна!

За разлика от другаря Сталин, Алан не можеше да пее. Осъзна, че не умее да прави нищо, което има някаква културна стойност, но атмосферата предполагаше да опита да изпълни нещо повече от шведската песен за вдигане на тост и в бързината успя да си спомни едно стихотворение от Вернер фон Хайденстам31, което учителят им във втори клас ги беше карал да учат наизуст.

31 Вернер фон Хайденстам (1859–1940) – шведски поет и романист, лауреат на Нобелова награда за литература през 1916 г. – Б. пр.

След като Сталин се върна на мястото си, Алан се изправи и започна да рецитира:

О, Швеция, Швеция, родино,

земя и дом на нашите копнежи,

сега се чуват звънчетата на крави

там, дето в огън нявга къпеха се армии,

чиито подвизи са веч забравени.

Ала ръка за ръка прииждат твоите синове,

за да се врекат отново на древната истина.

Когато беше на осем, Алан не разбираше и дума от това, което декламираше. Сега, трийсет и седем години по-късно, все още не беше наясно какво точно е искал да каже поетът. Ала той декламираше на шведски, и то с много чувство, така че руско-английският невидим преводач седеше притихнал на стола си и беше по-незабележим и от преди. След като аплодисментите стихнаха, Алан обясни, че стихотворението, което издекламирал, било от Вернер фон Хайденстам. Ако знаеше как щеше да реагира другарят Сталин, Алан със сигурност щеше да запази тази информация за себе си или поне щеше малко да я поизмени.

Всъщност другарят Сталин някога беше поет, и то изключително талантлив. Духът на времето обаче го бе превърнал във воин на революцията. Такова минало самò по себе си беше достатъчно поетично. Сталин обаче не беше загубил интереса си към поезията и беше запознат с най-изтъкнатите поети на своето съвремие.

За лош късмет на Алан Сталин много добре знаеше кой е Вернер фон Хайденстам. И за разлика от шведа, бе наясно с любовта на поета към Германия. На всичкото отгоре любовта беше споделена. През трийсетте години дясната ръка на Хитлер, Рудолф Хес, бе посетил Хайденстам в Швеция, а скоро след това поетът бе станал почетен доктор на университета в Хайделберг в Германия.

В резултат на всичко това настроението на другаря Сталин претърпя рязка промяна.

– Да не би господин Карлсон да седи тук и да се опитва да унижава щедрия си домакин, който го посрещна с отворени обятия? – попита Сталин.

Алан го увери, че случаят не бил такъв. Ако Хайденстам бил ядосал господин Сталин, то Алан искрено молел за извинение. Но дали фактът, че поетът бил мъртъв от няколко години, щял да представлява някаква утеха?

– А и какво означава това sjunghoppfaderallanallanlej всъщност? Да не е някое хвалебствие за враговете на революцията, което накарахте и самия Сталин да повтори? – попита Сталин, който винаги говореше за себе си в трето лице, когато беше ядосан.

Алан отвърна, че има нужда от малко време да помис­ли как точно се превежда sjunghoppfaderallanallanlej на английски, но че господин Сталин може да бъде спокоен, тъй като не било нищо повече от едно весело възклицание.

– Весело възклицание? – попита другарят Сталин и повиши тон. – Нима господин Карлсон смята, че Сталин изглежда весел?

На Алан започваше да му дотяга докачливостта на Сталин, който беше толкова ядосан, че цялото му лице бе почервеняло. И за какво? Сталин продължи:

– А как точно стоят нещата с Гражданската война в Испания? Сигурно е най-добре да попитаме любителя на господин Хайденстам на коя страна се е бил.

Да не би да имаше и шесто чувство тоя дявол, помис­ли си Алан. Според него Сталин беше толкова ядосан, че вече нямаше накъде, затова реши да си признае всичко.

– Аз не се бих в истинския смисъл на думата, господин Сталин, но първо помагах на републиканците, преди към края на войната по случайност да премина на страната на опозицията и да се сприятеля с генерал Франко.

– Генерал Франко? – изкрещя Сталин и се изправи толкова рязко, че столът му се катурна.

Явно можеше да се ядоса още повече. През изпълнения със събития живот на Алан на няколко пъти му се беше случвало някой да му крещи, ала той никога не бе крещял в отговор и не възнамеряваше да го стори и пред Сталин. Това обаче не означаваше, че беше безразличен към случващото се. Точно обратното, дребният гръмогласен мъж от другата страна на масата бързо му бе станал неприятен, затова Алан реши да контраатакува по своя собствен начин.

– Не само това, господин Сталин. Бил съм и в Китай, за да се бия с Мао Дзъдун, след което отидох в Иран и предотвратих атентат срещу Чърчил.

– Чърчил? Това дебело прасе! – изкрещя Сталин, след което притихна за момент, за да пресуши цяла чаша водка.

Алан го гледаше със завист; и на него му се искаше да му напълнят чашата, но не мислеше, че моментът бе подходящ за такива желания.

Маршал Берия и Юлий Борисович не казваха нищо. Ала на лицата на двамата бе изписано различно изражение. Докато Берия гледаше Алан гневно, Юлий изглеж­даше просто нещастен.

След като изпи водката, Сталин заговори с нормален глас, но все още беше ядосан.

– Правилно ли разбра Сталин? – попита той. – Бил си се на страната на Франко, борил си се срещу Мао Дзъдун, спасил си живота на лондонското прасе и си сложил най-смъртоносното оръжие на света в ръцете на американските капиталисти.

– Другарят Сталин може би малко преувеличава, но като цяло това е така. Между впрочем накрая баща ми стана привърженик на руския цар.

– Не съм изненадан – промърмори Сталин и в яда си забрави да говори за себе си в трето лице. – И сега си тук, за да се продадеш на съветския социализъм? Сто хиляди долара – това ли е цената на душата ти? Или може би се повиши в хода на вечерта?

Алан бе загубил всякакво желание да помага. Разбира се, Юлий все още беше добър човек, а в крайна сметка той беше този, който се нуждаеше от помощта. Ала не можеше да пренебрегне факта, че резултатът от работата на Юлий щеше да попадне в ръцете на другаря Сталин, а той въобще не отговаряше на представата на Алан за истински другар. Точно обратното, изглеждаше му неуравновесен и Алан прецени, че би било най-добре за всички, ако не получеше възможността да си играе с тази бомба.

– Не – каза Алан. – Изобщо не съм мислил за пари...

Не успя да каже повече, тъй като Сталин избухна наново.

– Ти за какъв се мислиш бе, проклет плъх такъв! – изкрещя Сталин. – Смяташ ли, че ти, един представител на фашизма, на алчния американски капитализъм, на всичко на тази земя, което Сталин дълбоко презира, че ти, ти, можеш да дойдеш в Кремъл, в Кремъл и да се пазариш със Сталин, да се пазариш със Сталин?

– Защо повтаряш всичко по два пъти? – попита Алан, а Сталин продължи:

– Съветският съюз е готов да започне война отново, така да знаеш! Ще има война, неминуемо ще има война, докато американският империализъм не бъде унищожен.

– Аха, така ли мислиш? – попита Алан.

– Не ни трябва твоята проклета атомна бомба, за да се бием и да спечелим! Това, което ни е необходимо, са социалистически души и сърца! Този, който чувства, че никога не може да бъде победен, е непобедим!

– Освен ако, разбира се, някой не му пусне една атомна бомба отгоре – вметна Алан.

– Аз ще унищожа капитализма! Чуваш ли? Ще изтребя капиталистите до крак! И ще започна с теб, псе такова, ако не ни помогнеш да направим бомбата!

Алан установи, че в рамките на една минута бе успял да бъде едновременно и плъх, и куче. И че Сталин определено не беше последователен, тъй като сега в крайна сметка искаше да се възползва от услугите му.

Но Алан нямаше желание да търпи повече обиди. Беше дошъл до Москва, за да им помогне, а не за да му крещят. Сега Сталин трябваше да се оправя, както може.

– Мислех си за нещо – каза Алан.

– За какво? – гневно попита Сталин.

– Защо не вземеш да го обръснеш тоя мустак?

С това вечерята приключи, тъй като преводачът припадна.

Плановете набързо се промениха. Алан така и не бе настанен в най-луксозния апартамент за гости в Кремъл, а вместо това в една килия без прозорци в мазето на тайната полиция. Другарят Сталин в крайна сметка бе решил, че Съветският съюз ще се снабди с атомна бомба или чрез успешната работа на родните експерти, или чрез средствата на добрия стар шпионаж. Нямаше да отвличат повече западняци и определено нямаше да се пазарят с капиталис­ти или фашисти, или комбинация от двете.

Юлий беше съкрушен. Не само защото бе убедил приятния Алан да дойде в Съветския съюз, където сега го очакваше сигурна смърт, но и защото другарят Сталин бе показал толкова много човешки недостатъци! Великият управник беше интелигентен и високообразован, танцуваше добре и имаше хубав глас. А за капак на всичко беше напълно луд! Алан бе цитирал грешния поет и за няколко секунди една приятна вечеря се беше превърнала в... пълна катастрофа.

С риск за собствения си живот Юлий предпазливо се опита да говори с маршал Берия за предстоящата екзекуция на Алан и да го попита дали независимо от всичко не може да се намери някакво друго решение.

Ала в това отношение Юлий беше подценил маршала. Той наистина изнасилваше жени и деца, изтезаваше и екзекутираше както виновни, така и невинни, но колкото и противни да бяха методите му, маршал Берия целенасочено работеше в интерес на Съветския съюз.

– Не се тревожи, уважаеми Юлий Борисович, господин Карлсон няма да умре. Поне не сега.

Маршал Берия щял да задържи Алан Карлсон като резервен вариант, в случай че Юлий Борисович и неговите колеги смятали да продължават да се провалят с бомбата по-дълго от допустимото. В това обяснение се долавяше и една скрита заплаха и маршал Берия бе много доволен от този факт.

В очакване на съдебния процес Алан седеше в една от множеството килии на дирекцията на тайната полиция. Единственото, което се случваше, беше, че всеки ден му поднасяха хляб, трийсет грама захар и три готвени ястия (зеленчукова супа, зеленчукова супа и зеленчукова супа).

Храната в Кремъл определено беше по-хубава, отколкото тази в килията. Но въпреки че супата беше напълно безвкусна, Алан беше доволен, че поне можеше да й се наслади на спокойствие, без някой да му крещи по неразбираеми за него причини.

Новият му хранителен режим продължи шест дни, преди специалният трибунал на тайната полиция да го призове в съда. Съдебната зала, точно като килията на Алан, се намираше в огромната сграда на тайната полиция до площад „Лубянка“, само че няколко етажа по-нагоре. Алан бе сложен на един стол пред съдията, който се намираше зад катедра. Вляво от съдията седеше прокурорът, мъж с мрачно изражение, а вдясно – адвокатът на Алан, друг мъж с мрачно изражение.

Първо прокурорът каза нещо на руски, което Алан не разбра. После адвокатът каза нещо друго на руски, което Алан също не разбра. Съдията кимна, сякаш обмисляше нещата, преди за всеки случай да погледне някаква бележка. След това съобщи присъдата:

– Специалният трибунал осъжда Алан Емануел Карлсон, гражданин на Кралство Швеция, на основание, че е опасен елемент, който застрашава съветското социалистическо общество, на трийсет години в трудово-изправителния лагер във Владивосток.

Съдията уведоми подсъдимия, че присъдата може да бъде обжалвана в рамките на три месеца от настоящия ден. Но адвокатът на Алан Карлсон съобщи от негово име, че няма да обжалват. Алан Карлсон бил благодарен за леката присъда.

Никой не попита Алан дали е благодарен, или не, но присъдата си имаше и добрите страни. Първо, защото все пак щеше да запази живота си – това рядко се случваше на хора, класифицирани като опасни елементи. И второ, защото го изпратиха в трудов лагер точно във Владивосток, където сибирският климат беше най-поносим. Времето там не беше много по-лошо, отколкото вкъщи в Сьодерманланд, докато пò на север и навътре в Сибир температурите можеха да паднат и до минус седемдесет градуса.

Така че Алан беше извадил късмет. Напъхаха го в един товарен вагон заедно с още трийсетина току-що осъдени дисиденти, все късметлии като него. Точно на тази група бяха раздадени най-малко по три одеяла на зат­ворник, тъй като ядреният физик Юлий Борисович Попов бе подкупил надзирателите и най-прекия им шеф с цяла пачка рубли. На шефа му се стори странно, че един толкова изтъкнат гражданин ще се занимава с някакви затворници, превозвани към трудово-изправителен лагер, затова се замисли дали да не докладва случая на началниците си, но се сети, че всъщност бе приел парите, така че беше най-добре да си трае.

На Алан не му беше лесно да намери някого, с когото да разговаря, тъй като почти всички пътници в товарния вагон говореха само руски. Но един мъж на около петдесет и пет години знаеше италиански, а пък Алан говореше свободно испански, така че двамата можеха да общуват сравнително добре. Достатъчно добре, за да успее Алан да разбере, че мъжът бил дълбоко нещастен и предпочитал да се самоубие, ако – по негови думи – не бил такъв страхливец в допълнение към всичко останало. Алан се опита да го утеши, казвайки му, че най-вероятно нещата ще се наредят от само себе си, когато влакът пристигне в Сибир, защото там и три одеяла нямало да им бъдат достатъчни.

Италианецът подсмръкна и се стегна. Благодари на Алан за подкрепата и му стисна ръката. Всъщност той не бил италианец, а немец. Казвал се Херберт. Фамилията му била без значение.

На Херберт Айнщайн никога не му бе вървяло. Заради административна грешка и той като Алан беше осъден на трийсет години в трудов лагер, вместо на така искрено желаната от него смърт.

Не замръзна и в сибирската тундра, за което решаваща роля изиграха допълнителните одеяла. А и точно януари 1948 година се бе оказал най-топлият януари от сума ти време. Алан обаче му обеща, че занапред ще се появят нови възможности. В крайна сметка се бяха запътили към трудов лагер, ако не друго, поне можело да умре от работа, как му се виждало това?

Херберт въздъхна и каза, че навярно е прекалено мързелив за целта – не знаел със сигурност, тъй като през целия си живот не си бил мръдвал пръста.

Алан съзря възможност и в това. В трудовия лагер Херберт нямало да може просто да се размотава насам-натам, защото тогава пазачите със сигурност щели да го застрелят.

На Херберт му допадна идеята, като същевременно потрепери при мисълта. Нямало ли да боли ужасно много?

Алан Карлсон не искаше много от живота. Достатъчно му беше да има легло, храна, нещо, с което да се занимава, и от време на време глътка водка. Ако тези изисквания бяха изпълнени, можеше да понесе почти всичко останало. Лагерът във Владивосток предлагаше всичко, което Алан желаеше, с изключение на водката.

Пристанището във Владивосток по това време се състоеше от отворена и затворена част. В трудовия лагер, ограден от двуметрова ограда, имаше четирийсет кафяви бараки, по четири в редица. Оградата стигаше чак до кея. Корабите, които затворниците разтоварваха или натоварваха, пускаха котва от вътрешната страна на оградата, а останалите – от външната. Почти всичко се вършеше от затворниците, само малките рибарски лодки трябваше да се справят сами, както и някой по-голям петролен танкер.

С малки изключения дните в трудовия лагер във Владивосток протичаха по един и същи начин. Ставане сут­рин в шест, закуска в шест и четвърт. Работата продължаваше дванайсет часа – от шест и половина сутринта до шест и половина следобед – с половинчасова обедна почивка. Веднага след края на работния ден започваше вечерята, след което затворниците бяха заключвани до следващата сутрин.

Храната си я биваше – естествено, състоеше се основно от риба, но рядко под формата на супа. Надзирателите не можеха да се нарекат дружелюбни, но поне не разстрелваха хората без причина. Дори Херберт Айнщайн бе запазил живота си, независимо от силното си желание да умре. Той, разбира се, работеше най-бавно от всички, но тъй като винаги се намираше до трудолюбивия Алан, никой не забелязваше това.

Алан нямаше нищо против да работи за двама. Не след дълго обаче въведе следното правило – Херберт не можеше да мрънка по цял ден за това колко му бил труден животът. Алан вече го бил разбрал, а нямал проблеми с паметта. Какъв бил смисълът да се повтаря едно и също нещо отново и отново?

Херберт се подчини и като цяло нещата вървяха доб­ре. Само да не беше липсата на водка. Алан издържа точно пет години и три седмици. Тогава каза:

– Имам нужда от нещо за пиене. А тук няма алкохол. Значи, е време да си тръгвам.