Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 17

Вторник, 10 май 2005 г.

Пролетното слънце грееше вече девети пореден ден и макар че утрото беше хладно, Босе подреди масата за закуска на верандата.

Бени и Хубавицата изведоха Соня от автобуса и я разходиха по полянката зад къщата. Алан и Щуката седяха един до друг на люлеещия се диван и леко се полюляваха. Единият беше на сто години, а другият се чувстваше така, сякаш беше на толкова. Главата го болеше, счупените ребра затрудняваха дишането му, не можеше да движи дясната си ръка, а най-зле беше дълбоката рана на бедрото му. Бени се приближи и предложи да я превърже отново, но каза, че за това ще са нужни силни обезболяващи. По-късно през деня, ако се налагаше, можеше да му даде пак морфин. След това Бени се върна при Соня и остави Алан и Щуката сами. Старецът си помисли, че беше време двамата да си поговорят по мъжки. Изрази дълбокото си съжаление, че този... Болта... бе загубил живота си в сьодерманландската гора и че малко по-късно другият... Кофата... се бе озовал под задницата на Соня. И Болта, и Кофата се държали, меко казано, заплашително и това можело да се счита за смекчаващо вината обстоятелство – не мислел ли и господин Щуката така?

Йердин отговори, че съжалява за смъртта на момчетата, но не бил изненадан, че са били надвити от един стогодишен старец, макар и с малко странична помощ, защото и двамата били изключително тъпи. Единственият, който ги превъзхождал в това отношение, бил четвъртият член на клуба – Каракас. Той току-що бил тръгнал за дома си някъде в Южна Америка, но Щуката нямал представа от коя точно страна бил.

Като каза това, гласът му придоби тъжна нотка. Щуката изпадна в самосъжаление, защото Каракас бил човекът, който можел да говори с търговците на кокаин в Колумбия. Сега нямал нито преводач, нито помощници, с които да продължи бизнеса си. Стоял тук, без да знае колко точно счупени кости има по тялото си, и нямал ни най-малка представа какво да прави с живота си.

Алан го успокои, като предположи, че сигурно има и други наркотици, които може да продава. Старецът не бил особено запознат с тези въпроси, но не можело ли господин Щуката и Босе Белята да си отглеждат нещо тук, във фермата.

Щуката отвърна, че Босе Белята е най-добрият му приятел, но той имал своя проклет морал. Ако не било така, в момента Щуката и Босе щели да са кралете на кюфтетата в Европа.

Босе прекъсна настаналата меланхолия на люлеещия се диван и съобщи, че закуската е сервирана. Най-накрая и Щуката щял да опита най-сочното пиле на света, а за десерт имало диня, която била толкова вкусна, сякаш била директен внос от небесното царство.

След закуската Бени смени превръзката на Щуката отново, подир което пациентът обясни, че се нуждае от сутрешна дрямка, ако приятелите нямат нищо против. Всички единодушно се съгласиха.

Следващите няколко часа преминаха по следния начин:

Бени и Хубавицата разместиха някои неща из плевнята, за да я пригодят за продължителен престой на Соня.

Юлиус и Босе отидоха за продукти до Фалшьопинг. Докато бяха там, прочетоха заглавията на вестниците, в които пишеше за вилнеещия из страната столетник и неговия антураж.

След закуската Алан се върна обратно на люлеещия се диван с намерението да не си дава много зор. За предпочитане в компанията на Бъстър.

Щуката спеше.

Ала когато Юлиус и Босе се върнаха от пазар, веднага свикаха съвещание в кухнята. Дори Щуката бе изкаран от леглото, за да присъства.

Юлиус разказа какво бяха видели с Босе във Фалшьопинг. За да подсили думите си, показа няколко вестника, които бяха купили. Който искал, можел да ги прочете на спокойствие след срещата, но накратко – били издадени заповеди за задържането на всички намиращи се в стаята, с изключение на Босе, който не бил споменат никъде, и Щуката, който според статиите бил мъртъв.

– Това последното не е съвсем вярно, но наистина съм се чувствал и по-добре – промърмори Йердин.

Юлиус каза, че не е шега работа да си обвинен в убийство, дори и по-късно обвинението да бъде променено. След това даде думата на останалите и ги попита за тяхното мнение. Трябваше ли доброволно да се обадят в полицията, да съобщят къде се намират и да оставят правосъдието да си каже думата?

Преди някой да успее да сподели мнението си по въп­роса, Щуката изрева, че ако някой иска да се обажда в полицията и да се предава, трябва да го стори само през трупа му.

– Ако ще си говорим така, ще си извадя пистолета отново. Между другото, какво стана с него?

Алан отвърна, че е прибрал пистолета на сигурно място, предвид всички странни лекарства, с които Бени тъпчел господин Щуката. Не смятал ли и господин Щуката, че оръжието му може да остане скрито още известно време?

Е, добре, Щуката бил съгласен, но само при условие че с господин Карлсон престанат да се обръщат толкова официално един към друг.

– Аз съм Щуката – каза Йердин и подаде лявата си ръка на столетника.

– А аз съм Алан – отвърна старецът. – Приятно ми е да се запознаем.

И така, благодарение на заплахата на Щуката, че ще си послужи с оръжие (въпреки че то не се виждаше наоколо), бе решено, че никой няма да признава нищо пред полицията и прокурора. Опитът на Йердин му подсказваше, че правосъдието рядко е толкова справедливо, колкото трябва да бъде. Останалите се съгласиха. Не на последно място, защото си представиха колко зле биха се развили нещата за тях, ако точно този път правосъдието се окажеше справедливо.

След краткото съвещание, което се проведе, жълтият автобус бе скрит в огромния склад на Босе, където си правеше компания с цял куп все още необработени дини. Освен това решиха, че само Босе Белята ще може да напуска фермата без разрешението на групата, тъй като бе единственият, който не беше преследван от закона или смятан за мъртъв.

Приятелите бяха единодушни, че всякакви въпроси, свързани с бъдещето, като например какво ще правят с куфара и парите, могат да останат за по-нататък. Или както Щуката се изрази:

– Заболява ме главата само като си помисля за това. В момента бих дал петдесет милиона за едно обезболяващо.

– Ето ти две – каза Бени. – При това безплатни.

Денят беше напрегнат за инспектор Аронсон. Благодарение на вниманието от страна на медиите сега бяха затрупани със сведения за потенциалното местонахождение на тройния убиец и неговите придружители. Ала единствената информация, която инспекторът приемаше за правдоподобна, идваше от заместник-шефа на полицейското управление в Йоншьопинг32 – Гунар Льовенлинд. Той се бе обадил и бе разказал, че по главния път близо до Йоншьопинг видял един жълт автобус, модел „Скания“, със смачкана предница и само един работещ фар. Ако внукът му точно в този момент не бил започнал да повръща в бебешкото си столче в колата, Льовенлинд щял да се обади и да съобщи на колегите от пътната полиция, но... какво да се прави.

32 Град в Южна Швеция. – Б. пр.

Инспектор Аронсон седеше втора поредна вечер в пианобара на хотела си във Векшьо и отново допусна грешката да прави анализ на ситуацията под влиянието на алкохола.

„Близо до Йоншьопинг. Да не би да се връщате обрат­но в Сьодерманланд? Или може би възнамерявате да се криете в Стокхолм?“

Инспекторът реши на следващия ден да напусне хотела и да тръгне към къщи, към пустия си тристаен апартамент в центъра на Ескилстюна. Касиер Рони Хулт от Малмшьопинг поне имаше котка, която да прегръща. А аз нямам нищо, помисли си инспекторът и пресуши пос­ледната чаша с уиски за вечерта.