Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 28

1982–2005

Парите от американското посолство влязоха в упот­реба, когато Алан се прибра в Швеция. Намери си една малка червена къщичка само на няколко километра от мястото, където бе роден и израснал, за която плати в брой. Във връзка с покупката се наложи да поспори с шведските власти относно това дали го има записан в регистрите и дали реално съществува. Накрая те се предадоха и за изненада на Алан започнаха да му плащат пенсия.

– Но защо? – попита Алан.

– Защото сте пенсионер – обясниха чиновниците.

– Така ли? – попита Алан.

Оказа се, че наистина е пенсионер. През пролетта щеше да навърши седемдесет и осем години и осъзна, че беше остарял – напук на всичко и някак между другото. Само че му предстоеше да остарее още...

Годините бавно и спокойно минаваха, без Алан да се намесва по какъвто и да било начин в световните събития. Нямаше пръст дори и в случващото се във Флен, където от време на време ходеше, за да си купува храна (от внука на бакалина Густавсон, който беше собственик на супермаркета и който за щастие нямаше ни най-малка представа кой е Алан). Вече обаче не посещаваше градската библиотека, тъй като бе разбрал, че може да се абонира за вестниците, които го интересуваха, и да ги получава направо в пощенската си кутия. Колко практично!

Когато самотникът в къщичката на края на Иксхулт навърши осемдесет и три години, реши, че придвижването с велосипед до Флен и обратно започва да му дотежава, затова си купи кола. За момент обмисли и възможността да изкара шофьорска книжка, както си му е редът, но когато инструкторът заговори за „очен преглед“ и за „разрешително за започване на шофьорски курс“, Алан реши, че ще мине и без тях. А когато чу за списък с „препоръчителна литература“ и необходимост от „теоретични часове“, „уроци по кормуване“ и „двоен финален изпит“, Алан спря изобщо да слуша.

През 1989 година Съветският съюз започна да се разпада, което изобщо не изненада стареца в Иксхулт. Новият млад ръководител – Горбачов, бе започнал своето управление с кампания срещу масовата употреба на водка в държавата. Нима не проумяваше, че така не се печели народната любов?

Същата година, точно на рождения ден на Алан, на стъпалата към верандата се появи едно коте, което ясно показа, че е гладно. Алан го покани в кухнята и му даде мляко и наденица. На котето това толкова му хареса, че реши да се нанесе при стареца.

Беше домашен котарак с тигрова окраска, който веднага получи името Молотов – не на външния министър44, а на бомбата45. Молотов не говореше много, но беше изключително интелигентен и прекрасен слушател. Ако Алан искаше да му каже нещо, беше достатъчно да го повика и той веднага доприпкваше (освен ако в същия момент не беше зает да лови мишки – Молотов умееше да степенува нещата по важност). Котаракът скачаше на коленете на Алан, наместваше се и даваше знак с уши, че е готов да слуша. Ако в същото време старецът го чешеше по тила и врата, нямаше никакво ограничение относно продължителността на разговора.

44 Вячеслав Молотов (1890–1986) – съветски политик и дипломат. – Б. пр.

45 Самоделна запалителна бомба, известна като „коктейл Молотов“ по името на съветския политик Вячеслав Молотов. – Б. пр.

А когато Алан по-късно си взе няколко кокошки, беше достатъчно да му каже един-единствен път, че не трябва да ходи при тях, за да кимне в знак, че е разбрал. Фактът, че след това Молотов напълно пренебрегна думите му и гонеше кокошките, докато му омръзнеше, беше отделен въпрос. Какво можеше да се очаква? В крайна сметка беше котарак.

Според Алан никой не беше по-хитър от Молотов, нито дори и лисицата, която постоянно се навърташе около кокошарника и търсеше дупки в мрежата. Лисицата си точеше зъбите и за котарака, но Молотов беше прекалено бърз за намеренията й.

Минаха още години. Пенсията пристигаше всеки месец, без Алан да бе правил нещо, за да я получава. С парите си купуваше сирене, наденица и картофи и от време на време пакет захар. Плащаше абонамента си за местния вестник и сметката за електричество.

Ала след като покриеше тези и някои други разходи, му оставаха пари, които не знаеше какво да прави. Веднъж се опита да върне остатъка на властите в един плик, но след известно време се появи един служител, който съобщи, че не се постъпва по този начин. Алан получи парите си обратно и трябваше да обещае, че повече няма да спори с властите.

Алан и Молотов се разбираха добре. Всеки ден, когато времето позволяваше, поемаха на кратка разходка с колелото по чакълестите пътища в околността. Алан въртеше педалите, а Молотов седеше в кошницата и се наслаждаваше на вятъра и на скоростта.

Малкото семейство водеше приятен и подреден живот. И това продължи до деня, в който се оказа, че не само Алан, но и Молотов е остарял. Неочаквано лисицата успя да хване котарака, което беше точно толкова изненадващо за двамата, колкото и тъжно за стареца.

Алан се почувства по-нещастен, откогато и да било през живота си, и скръбта му скоро премина в гняв. Старият специалист по експлозиви застана на верандата със сълзи в очите и извика в зимната нощ:

– Война ли искаш? Ето ти война, проклета лисицо!

За пръв и последен път в живота си Алан се бе ядосал. И не му минаваше нито с алкохол, нито с шофиране без книжка, нито пък с дълги разходки с колелото. Алан знаеше, че отмъщението не е добър съветник, и въпреки това точно сега реши да действа, воден от желанието за мъст.

Алан постави един заряд до кокошарника, предназначен да гръмне следващия път, когато лисицата огладнее и си пъхне носа малко по-навътре в територията на кокошките. Ала в яда си забрави, че точно до кокошарника държеше всичкия си динамит.

Ето как по залез слънце на третия ден след гибелта на Молотов в тази част на смоландската гора избухна най-силната експлозия от двайсетте години на миналия век. Лисицата хвръкна във въздуха, също и кокошките, кокошарникът и бараката за дърва. Ала експлозията не се ограничи само дотам, а засегна и плевнята и къщата. Алан гледаше телевизия, когато това се случи, и заедно с фотьойла си изхвърча през прозореца и се приземи в една пряспа точно пред избата. Изненадано се огледа наоколо и рече:

– Видях й сметката на лисицата.

По това време Алан вече беше на деветдесет и девет години и така се беше натъртил от приземяването, че реши да не мърда от мястото си. Линейката, полицаите и пожарникарите го откриха без проблем, тъй като пламъците, които бяха обхванали малкото му стопанство, се виждаха отдалече. Когато бе установено, че старецът в пряспата е невредим, извикаха социалните служби.

След по-малко от час пристигна социалният работник Хенрик Сьодер. Алан все още седеше във фотьойла си, увит в няколко жълти болнични одеяла от персонала на линейката, което всъщност бе излишно, тъй като огънят от къщата все още излъчваше силна топлина.

– Господин Карлсон, правилно ли разбирам, че сте взривили собствената си къща? – попита социалният работник Сьодер.

– Да – отвърна Алан. – Имам този лош навик.

– В такъв случай, предполагам, че вече нямате пок­рив над главата си – продължи социалният работник.

– И така може да се каже. Имате ли някакви предложения? – попита Алан.

Тъй като в момента социалният работник не можеше да измисли нищо, Алан бе временно настанен, на разноски на социалните служби, в един държавен хотел във Флен, където на следващата вечер в тържествена обстановка посрещна Нова година в компанията на социалния работник Сьодер и неговата съпруга.

Алан не беше прекарвал толкова добре, откакто малко след края на войната бе живял известно време в луксозния „Гранд Хотел“ в Стокхолм. Между другото, беше крайно време да си плати сметката там, защото в суматохата така и не го бе направил.

В началото на януари 2005 година Сьодер намери подходящо място за пребиваване на симпатичния старец, който една седмица по-рано бе останал без жилище.

Така Алан се озова в старческия дом в Малмшьопинг, където стая номер едно тъкмо се бе освободила. Прие го старша сестра Алис, която, макар че се усмихваше мило, направо му взе здравето, докато го запознаваше с многобройните правила в старческия дом. Имаше забрана за пушене, забрана за употреба на алкохол и забрана за гледане на телевизия след двайсет и три часа. Алан научи, че закуската се сервира в шест и четирийсет и пет през седмицата и час по-късно в събота и неделя. Обядът започваше в единайсет и петнайсет, кафето и следобедната закуска в петнайсет и четвърт, а вечерята – в осемнайсет и четвърт.

– Ако си излязъл и не се прибереш навреме, рискуваш да останеш без храна – добави старша сестра Алис.

След това изясни правилата около къпането и миенето на зъбите, около посещенията на роднини и близки, около разпределението на лекарствата за деня, както и в кои интервали от време старша сестра Алис и нейните колеги могат да бъдат обезпокоявани, освен ако случаят не е спешен. Според нея случаите рядко били спешни, но старците мърморели за щяло и нещяло.

– Може ли да ходя по голяма нужда, когато искам? – попита Алан.

С това двамата се оказаха на нож по-малко от петнайсет минути, след като се бяха запознали.

Алан не беше доволен от факта, че бе обявил война на лисицата у дома (въпреки че беше победил). Не беше типично за него да избухва. Освен това бе използвал език, който старшата сестра на старческия дом навярно заслужаваше, но който също не беше в негов стил. За капак на всичко сега имаше и километричен списък с правила, с които трябваше да се съобразява...

Липсваше му неговият котарак. И беше на деветдесет и девет години и осем месеца. Очевидно вече не владееше така добре собствените си емоции, за което и старша сестра Алис допринесе.

Стига толкова.

Алан бе приключил с живота, защото явно животът бе приключил с него, а той беше и си оставаше човек, който не искаше да се натрапва.

Така че сега щеше да се настани по правилата в стая номер едно, да вечеря в осемнайсет и четвърт, след което изкъпан и в нова пижама щеше да си легне върху чистите чаршафи, да умре в съня си, да бъде изнесен, погребан и забравен.

Алан почувства едно невероятно усещане за блаженство да се разлива по цялото му тяло, когато в осем вечерта за първи и последен път се мушна в леглото си в старческия дом. След по-малко от четири месеца щеше да навърши трицифрена възраст. Алан Емануел Карлсон затвори очи и се почувства напълно убеден, че ще заспи завинаги. Животът му бе протекъл по вълнуващ начин, но нищо не е вечно, с изключение може би на човешката глупост.

След това Алан спря да мисли. Умората надделя. Потъна в тъмнина.

До момента, в който около него отново стана светло. Колко много приличаше смъртта на сън. Щеше ли да има време да мисли още, преди краят да настъпи? И щеше ли да има време да си помисли, че е имал време да си го помисли? Всъщност... колко точно може да мисли човек, преди да спре да мисли завинаги?

– Часът е седем без петнайсет, Алан. Време е за закуска. Ако не си изядеш кашата, ще я вземем и няма да има нищо друго чак до обяд – каза старша сестра Алис.

Освен всичко останало Алан установи, че с възраст­та бе станал и наивен. Не можеш просто да легнеш и да очакваш да умреш като по поръчка. Съществуваше значителен риск и на следващия ден да бъде събуден от ужасната Алис и да му бъде сервирана почти толкова ужасната каша.

Е, какво да се прави. Оставаха му няколко месеца до стотака, все щеше да успее да ритне камбаната дотогава. „Алкохолът убива!“ – с тези думи старша сестра Алис бе обяснила наложената забрана за употреба на алкохол в старческия дом. Това звучи обещаващо, помисли си Алан. Щеше да пробва да се измъкне и да отиде до магазина за алкохол.

Дните минаваха и се превръщаха в седмици. Зимата премина в пролет и през цялото това време Алан копнееше за смъртта почти толкова много, колкото и приятелят му Херберт преди петдесет години. Желанието на Херберт се изпълни чак когато бе променил мнението си по въпроса. Това не предвещаваше нищо добро.

На всичкото отгоре персоналът на старческия дом бе започнал да се подготвя за предстоящия му стотен рожден ден. Щеше да се наложи да изтърпи да го наблюдават като животно в клетка, да му пеят песни и да го хранят с торта. Не беше искал нищо от това.

И сега му оставаше само една нощ, за да умре.