Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 11

1945–1947

Ако е възможно да се изтрезнее за една секунда след цяла бутилка текила, то точно това се случи на вицепрезидента Хари С. Труман.

След новината за внезапната кончина на президента Рузвелт вицепрезидентът трябваше да прекъсне приятната си вечеря и незабавно да отлети за Белия дом във Вашингтон. На Алан, който остана сам в ресторанта, му се наложи да поспори с главния сервитьор за това кой ще плати сметката. Накрая главният сервитьор прие аргументите на шведа, че новият президент на САЩ може да бъде смятан за надежден платец, а и адресът му е известен на всички, така че при необходимост може да бъде открит.

Алан се върна във военната база и продължи със задълженията си на сервитьор и помощник на най-бележитите американски физици, математици и химици, които обаче се чувстваха неловко в негово присъствие. Поради създалата се напрегната обстановка след няколко седмици Алан започна да се замисля дали не е време да си потърси нова работа. Един телефонен разговор от Вашингтон за мистър Карлсон реши нещата.

– Здрасти, Алан, Хари се обажда.

– Кой Хари? – попита Алан.

– Труман, Алан! Хари Труман. Президентът, за бога!

– О, каква приятна изненада! Благодаря за вечерята, господин президент. Надявам се, че не се е наложило вие да управлявате самолета на път за къщи.

Не, президентът не бил ангажиран с тази задача. Въп­реки сериозността на ситуацията се проснал на един диван и спал чак докато се приземили пет часа по-късно. Сега обаче имало доста задачи, които бил наследил от предшественика си, и за една от тях се нуждаел от по­мощта на Алан.

Алан с готовност се отзова и още на следващата сут­рин напусна базата в Лос Аламос завинаги.

Овалният кабинет беше приблизително толкова овален, колкото Алан си беше представял. Сега той седеше в него срещу другаря си по чашка от Лос Аламос и слушаше разказа му.

В момента президентът имал неприятности с една жена, която по политически причини не можел просто да пренебрегне. Казвала се Сун Мейлин – Алан сигурно бил чувал за нея? Не? Както и да е, тя била съпругата на лидера на китайската партия Гуоминдан – Чан Кайшъ. Освен това била дяволски красива, имала американско образование и била първа дружка с госпожа Рузвелт. При всяка своя поява привличала вниманието на хиляди и дори била изнасяла реч пред Конгреса. А сега вадела душата на Труман, заставяйки го да изпълни всички обещания, които твърдяла, че покойният президент Рузвелт бил дал по отношение на борбата срещу комунизма.

– Трябваше да се сетя, че пак става въпрос за политика – промърмори Алан.

– Малко е трудно да се избегне, когато си президент на САЩ – отвърна Хари Труман и продължи.

Точно в момента имало кратък период на затишие между Гуоминдана и комунистите, тъй като и двете страни до известна степен се борели за една и съща кауза в Манджурия. Ала скоро японците щели да се предадат и тогава китайците отново щели да се бият помежду си.

– Откъде знаеш, че японците ще се предадат? – попита Алан.

– Ти по-добре от всички други трябва да можеш да отговориш на този въпрос – отвърна Труман и веднага смени темата.

Президентът се впусна в подробен преглед на обстановката в Китай, който за Алан беше твърде скучен. В разузнавателните доклади се съобщавало, че комунистите вземат връх в Гражданската война, в резултат на което в Службата за стратегическо разузнаване (ССР) били започ­нали да поставят под въпрос военната стратегия на Чан Кайшъ. Той се бил съсредоточил върху запазване на надмощието си в градовете, а в същото време селските области оставали открити за комунистическата пропаганда. Лидерът на комунистическата партия – Мао Дзъдун, разбира се, скоро щял да бъде елиминиран от американските агенти, но съществувал риск неговите идеи да пуснат корени сред населението. Дори собствената жена на Чан Кайшъ – непоносимата Сун Мейлин, осъзнавала, че е необходимо да се предприемат допълнителни мерки. Затова паралелно на съпруга си тя провеждала своя собствена политика.

Президентът продължи с информация за тази паралелна линия на действие, но Алан бе спрял да го слуша. Вместо това оглеждаше разсеяно Овалния кабинет и се чудеше дали стъклата на прозорците са бронирани и накъде ли води вратата вляво. Помисли си, че сигурно не е лесно огромният килим да бъде изнесен и даден за пране... Накрая се почувства принуден да прекъсне президента, за да предотврати евентуални въпроси върху току-що изложената ситуация.

– Хари, прощавай, но какво искаш да направя?

– Както казах, придвижването на комунистите към селските области трябва да бъде спряно...

– И какво всъщност трябва да направя аз по въпроса?

– Сун Мейлин ни притиска за засилена оръжейна подкрепа и иска допълнителни оръжейни доставки...

– И какво по-специално се очаква от мен?

Когато Алан зададе въпроса си за трети път, президентът замълча, сякаш имаше нужда да си поеме дъх, преди да продължи. След това каза:

– Искам да отидеш в Китай и да взривяваш мостове.

– С това трябваше да започнеш! – възкликна Алан и лицето му грейна.

– Колкото може повече мостове, за да прекъснеш възможно най-много комунистически пътища...

– Радвам се, че ще посетя нова страна – рече Алан.

– Искам да научиш хората на Сун Мейлин да взривяват мостове и да...

– Кога тръгвам?

Въпреки че Алан беше специалист по експлозиви, а освен това се беше сприятелил с настоящия президент на САЩ, той си оставаше швед. Ако се интересуваше поне малко от политика, навярно щеше да попита президента защо точно той е избран за тази мисия. Президентът бе подготвен за този въпрос и в случай че му бе зададен, щеше откровено да отговори, че САЩ не могат да ръководят два паралелни и потенциално несъвместими военни проекта в Китай. Официално бяха на страната на Чан Кайшъ и неговата партия Гуоминдан. Тази подкрепа щеше да бъде тайно подсилена от цял кораб, натоварен с устройства за мащабно взривяване на мостове – по поръчка и настояване на съпругата на Чан Кайшъ – красивата, змиеподобна (според президента) и полуамериканизирана Сун Мейлин. Най-лошото от всичко бе, че Труман не можеше да изключи възможността всичко това да е било уговорено на чаша чай между Сун Мейлин и госпожа Елинор Рузвелт. За бога, каква бъркотия! Но сега оставаше само да представи Алан Карлсон и Сун Мейлин един на друг, след което щеше да счита случая за приключен.

Предстоящата му задача беше по-скоро формалност, тъй като за себе си той беше взел решение. Въпреки всичко сега се налагаше „да натисне копчето“. На един остров източно от Филипините екипажът на бомбардировач B-52 очакваше сигнала на президента. Всички тес­тове бяха проведени. Нищо не можеше да се обърка.

Следващият ден беше 6 август 1945 година.21

21 На този ден САЩ хвърлят атомна бомба над японския град Хирошима. – Б. пр.

Радостта на Алан от факта, че в живота му ще се случи нещо ново, се изпари в мига, в който срещна Сун Мейлин за първи път. Бе получил указания да я посети в хотелския й апартамент във Вашингтон. След като успя да премине през няколко реда охранители, застана срещу въпросната дама, подаде й ръка и се представи:

– Добър ден, госпожо, казвам се Алан Карлсон.

Сун Мейлин не му подаде ръка. Вместо това посочи един фотьойл наблизо и му нареди да седне.

През годините бяха обвинявали Алан, че е всичко – от откачалка до фашист, но не и куче. За момент си помис­ли дали да не обърне внимание на дамата върху неподходящия й тон, но в крайна сметка се въздържа, тъй като му бе интересно да види какво ще се случи по-нататък. А и фотьойлът изглеждаше удобен.

Когато Алан седна, Сун Мейлин продължи с най-омразната му тема, а именно политиката. Тя говореше за президента Рузвелт като за човека зад целия план, което озадачи Алан. Как е възможно да се водят военни операции от гроба?

Сун Мейлин описа колко е важно комунистите да бъдат спрени и да не се допуска този палячо Мао Дзъдун да разпространява политическата си отрова от провинция на провинция. За изненада на Алан завърши с изказването, че нейният съпруг Чан Кайшъ нищо не разбирал от тези работи.

– А всъщност как стоят нещата помежду ви? – поинтересува се Алан.

Сун Мейлин го уведоми, че тези въпроси не засягат мижитурка като него. Карлсон бил назначен от президента Рузвелт като неин пряк подчинен в тази операция и оттук нататък щял да отговаря само когато го попитат, а през останалото време трябвало да си затваря устата.

Алан никога не се ядосваше – тази емоция му бе чужда, – но сега реши да се възползва от факта, че се бяха обърнали към него, и да употреби правото си на отговор.

– Последното нещо, което чух за Рузвелт, беше, че е мъртъв, и ако към настоящия момент има някаква промяна, трябваше да пишат за това във вестниците. Включих се в тази операция, защото президентът Труман ме помоли. Но ако госпожата възнамерява да се сърди, не мисля, че ще си правя труда да участвам. Мога да посетя Китай някой друг път, а и вече съм взривил повече мостове, отколкото трябва.

Сун Мейлин не се бе сблъсквала с някого, който да й противоречи, откакто майка й се бе опитала да предот­врати свързването на дъщеря си с един будист, а оттогава бяха минали много години. Освен това след време майката трябваше да помоли за извинение, тъй като бракът на дъщеря й се бе оказал успешен и я бе изстрелял нависоко.

Сега Сун Мейлин бе принудена да замълчи и да помисли. Очевидно не бе преценила ситуацията правилно. До този момент всички американци се бяха разтрепервали само при споменаването на личните й приятели господин и госпожа Рузвелт. Как трябваше да подходи спрямо този чужденец, който не реагираше като всички останали? Що за човек й беше изпратил некадърникът Труман?

Сун Мейлин не се сприятеляваше с всеки срещнат, но в случая целта й бе по-важна от принципите й. Затова реши да смени тактиката.

– Струва ми се, че не се запознахме както трябва – каза тя и подаде ръка по западен маниер. – Но по-добре късно, отколкото никога!

Алан не беше злопаметен. Пое протегнатата ръка и се усмихна снизходително. Въпреки това не можеше да се съгласи с твърдението, че е по-добре нещата да се случат късно, отколкото никога. Неговият баща например бе станал привърженик на цар Николай II ден преди руската революция.

Два дни по-късно Алан се качи на самолет за Лос Анджелис заедно със Сун Мейлин и двайсет мъже от нейната лична охрана. Там ги чакаше корабът, който трябваше да ги закара заедно с натоварения динамит до Шанхай.

Алан знаеше, че ще му бъде невъзможно да избегне Сун Мейлин по време на дългото пътуване през Тихия океан – корабът просто не беше достатъчно голям. Затова реши, че няма смисъл дори да се опитва, и прие поканата за постоянно място на масата на капитана за вечеря. Предимството беше хубавата храна, а недостатъкът – компанията, тъй като Алан и капитанът не бяха сами, а към тях се присъединяваше и Сун Мейлин, която явно не можеше да говори за нищо друго освен за политика.

Честно казано, имаше и още нещо, което не му допадаше, а именно, че вместо водка сервираха някакъв бананов ликьор със съмнителен зелен цвят. Алан не беше придирчив и приемаше това, което му се предлагаше, но си мислеше, че за първи път му се случва да пие нещо, което на практика не става за пиене. Спиртните напитки трябваше да стигат до гърлото и стомаха колкото се може по-бързо, а не да се задържат на небцето.

На Сун Мейлин обаче ликьорът й се услаждаше и колкото повече чаши изпиваше на вечеря, толкова по-субективна окраска придобиваха безкрайните й политичес­ки брътвежи.

По време на пътуването Алан неволно научи, че палячото Мао Дзъдун и неговите комунисти като нищо можели да спечелят Гражданската война, което щяло да се дължи на лошите умения на Чан Кайшъ като главнокомандващ. В този момент той водел мирни преговори с Мао Дзъдун в южнокитайския град Чунцин. Да преговаряш с комунист! Това не можело да доведе до нищо смислено!

Сун Мейлин беше сигурна, че преговорите ще се провалят. А и в разузнавателните доклади до нея се съобщаваше, че една значителна част от комунистическата армия чака лидера Мао в труднодостъпните планински райони в Съчуан недалеч от мястото на преговорите. Строго подбраните агенти на Сун Мейлин също като нея смятаха, че палячото и неговите въоръжени сили ще продължат отвратителното си пропагандно шествие през страната на североизток към провинциите Шънси и Хънан.

Алан се стараеше през цялото време да мълчи, за да не се удължава излишно вечерната порция политика, но отчайващо любезният капитан задаваше въпрос след въпрос, докато пълнеше чашата на Сун Мейлин с блудкавата зелена напитка. Защо всъщност Мао Дзъдун бил считан за такава сериозна заплаха? Нали Гуоминдан се радвал на подкрепата на САЩ, а и доколкото на капитана му било известно, напълно превъзхождал врага си във военно отношение?

Този въпрос удължи вечерната агония с почти цял час. Сун Мейлин обясни, че нейният жалък съпруг притежавал точно толкова интелект, харизма и ръководни умения, колкото една дойна крава. Чан Кайшъ съвсем погрешно си бил втълпил, че ходът на събитията зависи от това кой държи контрола върху градовете.

С малкия си паралелен проект, включващ Алан и части от охраната й, Сун Мейлин не целяла да се изправи срещу Мао Дзъдун в битка. Как си представяли двайсет зле въоръжени мъже, двайсет и един, ако броим господин Карлсон, да се бият срещу цяла армия опитни въстаници в планините на Съчуан...

Планът бил следният: като за начало да се затрудни възможно най-много придвижването на комунистическата армия. На следващия етап нейният безполезен съпруг трябвало да бъде убеден да се възползва от възможността и да поведе силите си и към селските райони, като по този начин покаже на китайците, че Гуоминданът ще ги пази от комунизма, а не обратното. Сун Мейлин, точно като палячото, била разбрала това, което Чан Кайшъ отказвал да проумее, а именно, че е по-лесно да управляваш един народ, ако имаш неговата подкрепа.

Все пак от време на време се случва дори и сляпата кокошка да намери зрънце на земята, така че всъщност било много добре, че Чан Кайшъ поканил комунистите на мирни преговори точно в Чунцин в югозападната част на страната. С малко късмет след провала на преговорите палячото и неговите войници щели да се задържат на юг от река Яндзъ до пристигането на „армията“ от охранители и Алан. Тогава Карлсон щял да се развихри и да взривява мостове безпроблемно! А палячото задълго нямало да може да мръдне от планините.

– Ако обаче се окаже от грешната страна на реката, просто ще се прегрупираме. В Китай има петдесет хиляди реки, така че накъдето и да тръгне този паразит, ще се натъкне на вода.

Един палячо и паразит, мислеше си Алан, срещу един жалък и безполезен водач, който на всичкото отгоре е интелигентен колкото крава. А между тях една змия, която е прекалила със зеления бананов ликьор.

– Определено ще е интересно да се види какво ще стане – каза Алан искрено.

После попита капитана дали, между другото, без връзка с темата, му се намира глътка водка, с която да прокара зелената напитка.

За жалост капитанът нямаше водка. Ала на кораба разполагали с различни на вкус ликьори – с цитрусови плодове, с мента, със сметана, и ако господин Карлсон искал малко разнообразие за небцето, можел да избира между тях.

– Пак без връзка с темата, кога мислите, че ще пристигнем в Шанхай? – попита Алан.

Алан Карлсон и военната сила, състояща се от двайсетте охранители на Сун Мейлин, се насочиха с кораб по река Яндзъ към Съчуан, за да вгорчат живота на комунистическото парвеню Мао Дзъдун. Тръгнаха на 12 октомври 1945 година – точно два дни след като преговорите пропаднаха, както Сун Мейлин съвсем правилно бе предрекла.

Придвижването не беше твърде бързо, тъй като охранителите искаха да се забавляват, когато корабът хвърляше котва в ново пристанище (плъховете затанцуваха по масата веднага щом котката се отправи към спокойс­твието на лятната си къща в околностите на Тайбей). А пристанищата не бяха малко. Първо Нанкин, после Уху, Анцин, Дзюдзян, Хуанши, Ухан, Юъян, Иду, Чунцин и Луджоу. На всяко едно от тях хората на Сун Мейлин се отдаваха на пиянство и разврат.

Тъй като поддържането на подобен жизнен стандарт струва доста пари, двайсетте войници въведоха нов данък. Селяните, които искаха да пласират стоката си на техния кораб, трябваше да заплащат такса от пет юана. В противен случай нямаше сделка. А който негодуваше, получаваше куршум.

Приходите от този нов данък биваха веднага използвани в кварталите с най-съмнителна слава в града, които винаги се намираха в непосредствена близост до пристанището. Алан си мислеше, че ако според Сун Мейлин е важно народът да е на нейна страна, нямаше да е зле да го обясни и на своите най-преки подчинени. Но това, слава богу, беше неин проблем, а не негов.

Минаха два месеца, преди корабът с Алан и двайсет­те войници на борда най-накрая да пристигне в провинция Съчуан. Както можеше да се очаква, армията на Мао Дзъдун отдавна бе напуснала района и се бе насочила на север. Освен това не се измъкна през планинските пътища, а слезе в долината и се би с полка на Гуоминдана, който отговаряше за защитата на Ибин.

Градът за малко да падне в ръцете на комунистите. В битката бяха убити три хиляди войници на Гуоминдана, поне две хиляди и петстотин от които бяха прекалено пияни, за да се бият. За сравнение – армията на комунис­тите даде триста жертви, по всяка вероятност трезвени.

Независимо от всичко битката за Ибин беше успешна за Гуоминдана, тъй като сред петдесетте пленени комунисти имаше един диамант. Четирийсет и девет от затворниците можеше да бъдат просто застреляни и след това хвърлени в яма, но петдесетият пленник! Мммм! Петдесетият пленник беше самата Дзян Цин – красивата актриса, която се бе увлякла по марксистко-ленинските идеи, но по-важното – която беше четвъртата съпруга на Мао Дзъдун!

Веднага започнаха преговори между командира на полка на Гуоминдана в Ибин и войниците от личната охрана на Сун Мейлин. Спорът беше свързан с това кой носи отговорност за звездната пленница Дзян Цин. До този момент командирът просто я беше държал заключена, изчаквайки пристигането на кораба с хората на Сун Мейлин. Не се бе осмелил да стори нещо друго, тъй като самата Сун Мейлин можеше да е на борда. А с нея не се спореше.

Но когато разбра, че Сун Мейлин е достатъчно далеч, командирът реши, че нещата са доста по-прости. Дзян Цин щеше първо да бъде изнасилена по възможно най-бруталния начин, след което, ако все още бе жива, щеше да бъде убита.

Войниците на Сун Мейлин нямаха нищо против епизода с изнасилването, дори изявиха готовност и те да се включат. Ала в никакъв случай не трябваше да допускат Дзян Цин да умре. Тя трябваше да бъде предадена на Сун Мейлин или най-малкото на Чан Кайшъ, които да решат съдбата й. Тук ставаше въпрос за политика на високо ниво, снизходително обясниха войниците с богат международен опит на простия командир в Ибин.

Накрая командирът не посмя да направи нищо друго, освен сърдито да обещае, че още същия следобед ще им предаде своя диамант. Срещата приключи и войниците решиха да отпразнуват победата с гуляй в града. Как само щяха да се забавляват с диаманта на път към къщи!

Финалните преговори бяха проведени на палубата на кораба и Алан с изненада установи, че бе разбрал по-голямата част от разговора. Докато войниците се бяха забав­лявали в различни градове, Алан бе прекарвал времето в компанията на добродушния помощник в кухнята – А Мин, който се оказа, че притежава завиден педагогичес­ки талант. Под неговото ръководство за два месеца Алан проговори приличен китайски (особено що се отнасяше до псувни и ругатни).

Като дете бяха учили Алан да няма вяра на хора, които не си сръбват, когато моментът го позволява. Беше на не повече от шест години, когато баща му постави ръката си на малкото му рамо и рече:

– Трябва да си отваряш очите, когато си имаш работа със свещеници, сине. И с хора, които не пият алкохол. Най-лоши са свещениците въздържатели.

Следвайки собствения си съвет, бащата на Алан не беше съвсем трезвен, когато един ден удари с юмрук невинен пътник във влака, което доведе до незабавното му уволнение. Тази случка от своя страна накара майката на Алан да сподели със сина си малко от своята мъдрост.

– Пази се от пияници, моето момче. И аз трябваше да го направя, когато му беше времето.

Малкото момче порасна и добави собствени мнения и впечатления към тези, които бе получил от родителите си. Политиците бяха същата стока като свещениците и нямаше никакво значение дали са комунисти, фашисти, капиталисти, или с други убеждения. Но Алан беше съг­ласен с баща си, че сериозните хора не пият плодов сок. И също като майка си смяташе, че човек трябва да се държи прилично, дори и да се е почерпил.

От практическа гледна точка това означаваше, че по време на пътуването Алан бе загубил интерес да помага на Сун Мейлин и двайсетте пияни войници (всъщност броят им вече беше намалял, откакто един от тях падна през борда и се удави). Освен това нямаше никакво желание да присъства на изнасилването на пленницата, която сега бе заключена под палубата, без значение дали беше комунистка, или не, нито пък за кого беше омъжена.

Затова Алан реши да напусне кораба и да вземе зат­ворничката със себе си. Съобщи решението си на А Мин и кротко го помоли да помогне на бъдещите бегълци с малко храна за из път. Момчето обеща да го стори, но само при едно условие – да се присъедини към тях.

Осемнайсет от деветнайсетте войници от охраната на Сун Мейлин заедно с готвача и капитана на кораба се бяха отдали на забавления в квартала на удоволствията в Ибин. Деветнайсетият войник, който бе изтеглил късата клечка, седеше и се цупеше пред вратата към стълбите, водещи до каютата, където беше затворена Дзян Цин.

Алан седна да си поговори с пазача и му предложи да пийнат по едно. Войникът отвърна, че му е възложена отговорната задача да пази навярно най-важния затворник в цялата страна, така че не може да си позволи да се налива с оризово вино.

– Напълно съм съгласен с теб – каза Алан. – Но една чашка няма да навреди, нали?

– Не – отговори пазачът, след като се позамисли. – Една чашка определено няма да навреди.

Два часа по-късно Алан и войникът бяха пресушили по бутилка, замезвайки с деликатеси, които А Мин чевръсто носеше от килера и им сервираше. Алан се бе почувствал леко замаян в процеса на работа, но пазачът бе захъркал направо на палубата.

– Така, така – каза Алан и погледна към изпадналия в безсъзнание китайски войник в краката си. – Никога не се опитвай да надпиеш един швед, освен ако не си финландец или поне руснак.

Експертът по експлозиви, помощникът от кухнята и безкрайно благодарната съпруга на Мао Дзъдун напуснаха кораба под прикритието на мрака и скоро се озоваха в планините, където Дзян Цин вече бе прекарала доста време заедно с комунистическите войски. Тибетските номади в района я познаваха, затова бегъл­ците нямаха никакви проблеми с прехраната дори след като запасите на А Мин привършиха. Гостоприемството на тибетците към един висш представител на народноосвободителната армия си имаше своето обяснение. Всеизвестен факт беше, че в момента, в който комунистите спечелят борбата за Китай, Тибет веднага ще получи независимост.

Планът на Дзян Цин беше тримата бегълци бързо да се насочат на север, като направят един широк кръг около територията, контролирана от Гуоминдана. След месеци на преход през планината в крайна сметка щяха да стигнат до Сиан в провинция Шънси – Дзян Цин знаеше, че съпругът й ще бъде там, освен ако не се забавеха твърде много.

А Мин бе очарован от обещанието на Дзян Цин, че оттук насетне ще сервира на самия Мао. Момчето тайно бе станало комунист, виждайки как се държат войниците от охраната на Сун Мейлин, затова нямаше нищо против да смени политическите си възгледи, като в същото време се издигне в кариерата си.

Според Алан обаче комунистите щели да се справят и без негова помощ, затова ако Дзян Цин нямала нищо против, смятал да се насочи към къщи.

Тя бе съгласна с намерението му, но под „къщи“ той навярно имал предвид Швеция, а тази страна се намирала ужасно далече. Как смятал да стигне дотам?

Алан отвърна, че, разбира се, кораб или самолет биха били най-удобният превоз, но за жалост недоброто разположение на световните океани изключвало възможността за пътуване по вода, а горе в планините до този момент не бил видял летища. Да не говорим, че нямал и пукната пара.

– Значи, ще трябва да ходя пеш – заключи Алан.

Вождът на селото, който така щедро бе приел тримата бегълци, имаше брат, който бе пътувал по света повече от всеки друг. Той бе ходил чак до Улан Батор на север и до Кабул на запад. Освен това си бе топнал краката в Бенгалския залив по време на едно пътуване до Югоизточна Азия. Сега обаче си беше вкъщи в селото и вождът го повика и му заръча да начертае карта на света за господин Карлсон, за да може той да се прибере у дома в Швеция. Братът обеща да го стори и бе готов с тази задача още на следващия ден.

Дори и да си се опаковал наистина добре, трябва да си голям смелчага, за да тръгнеш да прекосяваш Хималаите само с помощта на компас и саморъчно изработена карта на света. Всъщност Алан можеше да се насочи на север от планинската верига, след което малко по малко на север от Аралско и Каспийско море, но саморъчно изработената карта не отговаряше съвсем на реалността. Затова Алан си взе довиждане с Дзян Цин и А Мин и пое по своя път, който щеше да го отведе през Тибет, Хималаите и Британска Индия до Афганистан, Иран и Турция, откъдето щеше да влезе в Европа.

След двумесечен преход Алан реши, че сигурно е избрал погрешната страна на планинската верига и че най-добре би било да се върне и да започне отначало. Още четири месеца по-късно (вече от правилната страна на планинската верига) Алан си помисли, че напредва доста бавно. Затова на един пазар в едно планинско селце се спазари за една камила посредством езика на знаците и китайския, който поназнайваше. Алан и продавачът на камили най-накрая се споразумяха, но чак след като търговецът бе принуден да приеме, че дъщеря му няма да бъде част от покупко-продажбата.

Всъщност Алан се замисли дали да не вземе и дъщерята. Това не бе продиктувано от чисто физически подбуди, тъй като той вече нямаше подобни нужди. Те по някакъв начин се бяха изпарили в операционната на професор Лундборг. По-скоро го привличаше идеята да си има компания по време на пътуването – животът в Тибетското плато можеше да бъде самотен.

Но тъй като дъщерята не говореше друг език освен тибетско-бирмански диалект, от който Алан не разбираше и дума, той си помисли, че със същия успех би могъл да разговаря с камилата. А и не можеше да изключи варианта дъщерята да има определени сексуални очаквания от сделката. Нещо в погледа й накара Алан да си помисли, че точно така стояха нещата.

Така че последваха още два самотни месеца върху неудобния гръб на камилата, когато Алан се натъкна на трима чужденци, които също яздеха камили. Алан ги поздрави на всички езици, които владееше: китайски, испански, английски и шведски. За щастие английският проработи.

Един от чужденците попита Алан как се казва и накъде отива. Алан отвърна, че името му е Алан и че е тръгнал към родната си Швеция. Мъжете го погледнаха невярващо. Да не би да възнамерявал да язди камила чак до Северна Европа?

– С едно малко прекъсване, за да се кача на кораба от Йоресунд22 – каза Алан.

22 Проток, разделящ датския остров Шеланд от южната шведска провинция Сконе. – Б. пр.

Тримата мъже никога не бяха чували за Йоресунд. Ала след като се увериха, че Алан не симпатизира на оня британско-американски лакей, шаха на Иран, му предложиха да се присъедини към тяхната група.

Мъжете му разказаха, че се познават от университета в Техеран, където и тримата учили английски. За разлика от другите студенти в курса, не били избрали езика, за да изпълняват с по-голяма лекота заповедите на британската власт. Вместо това, след като завършили обучението си, прекарали две години в непосредствена близост до своя комунистически герой Мао Дзъдун, а сега се връщали обратно в Иран.

– Ние сме марксисти – съобщи единият мъж. – Нашата борба е в името на международния пролетарий. Ще извършим социална революция в Иран и в целия свят. Ще разрушим капиталистическата система. Ще построим едно общество, основано върху икономическото и социално равенство на всички негови членове: от всекиго според способностите, всекиму според потребностите.

– Аха, добре, другарю – каза Алан. – А да ви се намира малко водка?

Алан извади късмет. Бутилката премина от ръка на ръка и не след дълго нашият герой си помисли, че пътуването започва да потръгва.

Единайсет месеца по-късно четиримата мъже бяха успели да си спасят взаимно живота поне три пъти. Заедно преживяха лавини, разбойнически нападения, измръзване и дълги периоди на глад. Две от камилите умряха, наложи се да заколят и изядат третата, а четвъртата дадоха на един афганистански митничар, за да ги пусне в страната, вместо да ги арестува.

Алан никога не бе смятал, че прекосяването на Хималаите е лесна работа. Впоследствие си даде сметка, че бе извадил голям късмет, като се бе натъкнал на тези мили ирански комунисти, защото нямаше да е никак приятно да се бори сам с пясъчните бури и преливащите реки в долините, и с температури до минус четирийсет градуса в планините. Беше толкова студено, че се наложи да разпънат лагер на височина две хиляди метра и да изчакат зимата на 1946–1947 да отмине.

Тримата комунисти, разбира се, опитаха да привлекат Алан към борбата, особено след като разбраха колко е сръчен с динамита. Шведът им пожела успех, но каза, че трябва да се прибере и да си нагледа дома в Иксхулт. За момент съвсем забрави, че преди осемнайсет години бе взривил собствената си къща.

Накрая мъжете се отказаха да го убеждават и се задоволиха с факта, че Алан беше верен другар и не се оплакваше от дреболии като малко сняг например. Той се издигна в очите им още повече, когато в очакване на по-добро време и при липса на по-смислени занимания изнамери метод за извличане на алкохол от козе мляко. Комунистите не можеха да проумеят как го прави, но благодарение на това изобретение успяваха да се стоплят и да се почувстват малко по-добре.

През пролетта на 1947 година най-накрая минаха откъм южната страна на най-високата планинска верига в света. Колкото повече наближаваха иранската граница, толкова по-разпалени ставаха разговорите на тримата комунисти за бъдещето на Иран. Крайно време бе веднъж завинаги да изгонят всички чужденци от страната. Британците бяха подкрепяли корумпирания шах в продължение на години и това самò по себе си беше лошо. Но когато на шаха накрая му дойде до гуша да им играе по свирката и започна да им противоречи, те го свалиха и на негово място сложиха сина му. Алан се сети за връзката между Сун Мейлин и Чан Кайшъ и си помисли, че по широкия свят съществуваха странни семейни отношения.

Синът беше доста по-подкупен от бащата и сега иранският петрол беше в ръцете на британците и американците. Тримата последователи на Мао Дзъдун бяха решени да сложат край на това безобразие. Проблемът беше, че някои ирански комунисти клоняха повече към Сталиновия Съветски съюз, а други революционни елементи намесваха и религията в цялата история.

– Интересно – каза Алан, имайки предвид точно обратното.

В отговор получи едно дълго марксистко изявление, че тази ситуация бе повече от интересна! Накратко, тримата приятели щяха да победят или да умрат!

Още на следващия ден стана ясно, че ще им се случи второто, защото в момента, в който групата стъпи на иранска земя, всички бяха арестувани от граничен пат­рул, минаващ наблизо. За беда и тримата комунисти носеха в себе си по един екземпляр от „Манифест на комунистическата партия“ (на персийски), за което бяха застреляни на място. Алан оживя, защото не си бе взел четиво. Освен това приличаше на чужденец и изискваше допълнително проучване.

С дулото на пушка, опряно в гърба му, Алан свали шапката си и благодари на тримата застреляни комунис­ти, че му бяха правили компания през Хималаите. Помис­ли си, че едва ли някога щеше да свикне да вижда как приятелите му умират пред очите му.

Нямаше възможност да скърби дълго. В следващия момент му вързаха ръцете на гърба и го хвърлиха върху едно одеяло в задната част на някакъв камион. С нос, забит в одеялото, Алан помоли на английски да бъде закаран до шведското посолство в Техеран, или до американското, в случай че Швеция нямаше представителство в града.

– Khafe sho!23 – бе единственият отговор, който последва.

23 Млъквай! (Перс.) – Б. пр.

Алан не разбра думите, но все пак долови смисъла. Нямаше да е зле да си държи устата затворена за известно време.

От другата страна на земното кълбо, във Вашингтон, президентът Хари Труман си имаше свои собствени грижи. Изборите наближаваха и той трябваше добре да прецени политическите си позиции. Най-важният стратегически въпрос беше до каква степен бе подготвен да почеше негрите на юг по гърба. Трябваше да намери баланса между това да действа модерно, без същевременно да изглежда прекалено мек. Само така можеше да се поддържа висок рейтинг сред избирателите.

А на световната сцена трябваше да се справи със Сталин. По този въпрос обаче не беше готов на никакви отстъпки. Сталин бе успял да омае не един политик, но не и Хари Труман.

На фона на всичко това въпросът за Китай бе останал в миналото. Сталин помагаше на Мао Дзъдун, а Труман не можеше да продължава да прави същото за аматьора Чан Кайшъ. До този момент Сун Мейлин бе получавала всичко, което бе пожелала, но сега кранчето щеше да спре. А какво ли стана с Алан Карлсон, чудеше се Труман. Какъв образ само.

Военните неуспехи на Чан Кайшъ ставаха все повече и повече. На всичкото отгоре паралелният проект на Сун Мейлин пропадна, тъй като специалистът по взривовете изчезна заедно с жената на палячото.

Напористата китайка отново и отново настояваше да се срещне с Труман, за да го удуши със собствените си ръце, задето й бе изпратил Алан Карлсон, но президентът все нямаше време да я приеме. Вместо това САЩ обърнаха гръб на Гуоминдана, а в Китай корупцията, хиперинфлацията и гладът направиха услуга на Мао Дзъдун. Накрая Чан Кайшъ, Сун Мейлин и техните подчинени бяха принудени да избягат в Тайван. Континентален Китай стана комунистически Китай.