Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 20

1953–1968

Мао Дзъдун осигури на Алан и Херберт фалшиви английски паспорти (така и не стана ясно откъде ги беше намерил). Пътуването се осъществи със самолет от Шънян през Шанхай, Хонконг и Малайзия. Скоро след това двамата бегълци от ГУЛАГ седяха под чадър на белия плаж само на няколко метра от Индийския океан.

Нещата щяха да са просто идеални, ако добронамерената, но глупавичка сервитьорка не объркваше всичко. Каквото и да си поръчаха Алан и Херберт, получаваха нещо съвсем друго. Ако въобще получеха нещо, защото от време на време сервитьорката се губеше из плажа. За Алан чашата преля, когато си поръча водка с кола („повече водка, отколкото кола, моля“) и му бе сервиран „Писан Амбон“ – яркозелен бананов ликьор.

– Край – каза Алан, който бе решил се оплаче на управителя на хотела и да поиска друга сервитьорка.

– За нищо на света! – отсече Херберт. – Тя е просто прелестна!

Сервитьорката се казваше Ни Уаян Лакшми, беше на трийсет и две години и отдавна трябваше да е омъжена. Беше хубава, но произхождаше от обикновено семейс­тво, нямаше никакви пари, а и всички знаеха, че е интелигентна като кодок – балийската дума за жаба. Затова Ни Уаян Лакшми беше останала сама, когато на острова момчетата избираха момичета и момичетата избираха момчета (ако въобще имаха право на избор).

Това не я притесняваше кой знае колко, тъй като винаги се бе чувствала неловко в мъжка компания. Както и в женска компания, и въобще в каквато и да било компания. Ала сега нещата се бяха променили! Единият от двамата новодошли бели мъже в хотела изглеждаше толкова специален! Казваше се Херберт и с него сякаш... имаха нещо толкова общо. Той беше с поне трийсет години по-възрастен от нея, но това нямаше значение, защото тя беше... влюбена! А и чувствата й бяха споделени. Херберт никога не беше срещал друг човек, който да е толкова глупав, колкото него самия.

За петнайсетия си рожден ден Ни Уаян Лакшми бе получила учебник по холандски от баща си. Той смяташе, че е полезно дъщеря му да научи езика, тъй като по това време Индонезия беше холандска колония. След четири години борба с учебника един ден семейството бе посетено от един холандец. Тогава Ни Уаян Лакшми за пръв път се престраши да упражни холандския, който с толкова усилия бе усвоила, само за да разбере, че езикът, на който се опитваше да говори, е немски. Бащата, който също не блестеше с интелект, бе подарил на дъщеря си погрешен учебник.

Сега, седемнайсет години по-късно, това злополучно стечение на обстоятелствата се оказа неочаквано полезно, защото Ни Уаян Лакшми и Херберт можеха да си говорят и да споделят любовта си.

Херберт поиска половината от сумата, която Мао Дзъдун бе дал на Алан, и след като я получи, посети бащата на Ни Уаян Лакшми и помоли за ръката на най-голямата му дъщеря. Бащата си помисли, че някой му прави номера. В дома му седеше един бял чужденец с джобове, пълни с пари, и молеше за ръката на най-глупавата му дъщеря. Самият факт, че бе почукал на вратата, беше цяло чудо. Семейството на Ни Уаян Лакшми принадлежеше към кастата шудра – най-ниската от четирите възможни в Бали.

– Сигурен ли си, че си дошъл в правилната къща? – попита бащата. – Наистина ли имаш предвид най-голямата ми дъщеря?

– Аз често оплесквам нещата, но този път съм сигурен, че съм прав – отговори Херберт.

Две седмици по-късно беше време за сватба, след като Херберт прие... някаква религия, чието име забрави. Ала беше доста забавна, с глави на слонове и разни такива неща.

В продължение на няколко седмици Херберт се опитваше да запомни името на съпругата си, но накрая се предаде.

– Скъпа – каза той, – все забравям как се казваш. Много ли ще ти бъде неприятно, ако те наричам Аманда?

– Съвсем не, скъпи Херберт, звучи чудесно. Но защо точно Аманда?

– Не зная – отговори Херберт. – Имаш ли някаква по-добра идея?

Ни Уаян Лакшми нямаше друго предложение, затова от този момент нататък тя стана Аманда Айнщайн.

Младоженците си купиха къща в Санур, недалеч от хотела и плажа, където Алан прекарваше дните си. Аманда напусна работата си като сервитьорка – така или иначе, някой ден щяха да я уволнят, тъй като не можеше да прави нищо като хората. Сега трябваше само да решат с какво ще се занимават в бъдеще.

Точно като Херберт и Аманда объркваше всичко, което можеше да се обърка. Ляво ставаше дясно, горе ставаше долу, тук ставаше там... Затова не беше успяла да се изучи – за целта най-малкото трябва редовно да намираш пътя до училище.

Ала сега Аманда и Херберт имаха цял куп долари и с тяхна помощ всичко щеше да се нареди. Аманда обясни на мъжа си, че тя може и да е ужасно неинтелигентна, но не е тъпа! След това му каза, че в Индонезия всичко може да се купи, което е страшно практично за хора с пари. Херберт не разбра какво точно имаше предвид жена му, а това състояние беше толкова познато на Аманда, че вместо да обяснява повече, тя просто му рече:

– Кажи нещо, което би искал за себе си, скъпи Херберт.

– Какво имаш предвид? Като например... да мога да карам кола ли?

– Точно! – отговори Аманда.

След което се извини и каза, че има малко работа, но ще се върне преди вечеря.

След три часа Аманда се прибра вкъщи. Носеше току-що издадена шофьорска книжка на името на Херберт и не само това. Показа му една диплома, която удостоверяваше, че той е сертифициран автомобилен инструктор, както и документ, че е купила местната автошкола и е сменила името й на „Автошколата на Айнщайн“.

Херберт смяташе, че всичко това, разбира се, е прек­расно, но... това не го правело по-добър шофьор, нали? Напротив, до известна степен го правело, обясни му Аманда. Защото сега имал положението, сега той решавал кое е добро шофиране и кое не. В живота ставало така, че правилното не било непременно това, което е правилно, а това, което този, който вземал решенията, кажел, че е правилно.

Лицето на Херберт грейна – беше разбрал!

„Автошколата на Айнщайн“ скоро се превърна в успешна фирма. Почти всички хора на острова, които имаха нужда от шофьорска книжка, искаха да се учат при симпатичния бял мъж. А Херберт бързо се ориентира в ролята си. Лично той водеше часовете по теория, където дружелюбно, но авторитетно обясняваше неща като например, че е важно да не се кара прекалено бързо на пътя, защото тогава човек може да катастрофира. Но не трябва да се шофира и твърде бавно, защото тогава човек пречи на движението. Учениците слушаха и си записваха. Учителят очевидно си разбираше от работата.

След шест месеца останалите две автошколи на острова фалираха и Херберт се превърна в монополист. Разказа за това на Алан по време на едно от ежеседмичните си посещения на плажа.

– Гордея се с теб, Херберт – каза Алан. – Точно ти да станеш автомобилен инструктор! При положение че тук карат в лявата лента...

– В Индонезия в лявата лента ли карат? – попита Херберт изненадано.

Аманда не беше седяла със скръстени ръце, докато съпругът й градеше фирмата, която бе получил като подарък. Бе инвестирала в образованието си и сега имаше диплома за икономист. Вярно, че процесът бе отнел няколко седмици и беше доста скъп, но накрая държеше документа в ръце. Бе завършила с пълно отличие един от най-престижните университети на остров Ява.

Един ден се разхождаше по плажа и размишляваше. Сега, когато имаше завършено образование, с какво можеше да се захване, с което да допринесе за семейното щастие? Икономист или не, все още й беше трудно да брои и смята. Но дали не можеше да... възможно ли беше... Да, какво пък, помисли си Аманда Айнщайн.

– Ще вляза в политиката!

Аманда Айнщайн създаде партия, която нарече Либерално-демократична партия на свободата (думите либерална, демократична и свобода според нея звучаха добре заедно). В нея веднага се включиха шест хиляди членове фантоми, които смятаха, че Аманда трябва да се яви на изборите за губернатор през есента. Настоящият губернатор щеше да се оттегли поради напреднала възраст и преди у Аманда да се зароди идеята за участие в политиката, имаше само един вероятен кандидат, който да заеме мястото му. Сега кандидатите станаха двама. Единият беше мъж и принадлежеше към кастата педана, а другият беше жена от кастата шудра. Беше ясно като бял ден, че изходът от изборите няма да е в полза на Аманда. Само че тя имаше цял куп долари.

Херберт нямаше нищо против, че неговата любима се захваща с политика, но знаеше, че Алан не харесва политиката като цяло, а след годините, прекарани в ГУЛАГ, беше особено зле настроен към комунизма.

– Ние комунисти ли ще бъдем? – попита Херберт притеснено.

Не, Аманда нямала такива намерения. Във всеки случай тази дума не фигурирала в името на партията. Ала ако Херберт настоявал да бъдат комунисти, сигурно можели да я добавят.

– Либерално-демократична комунистическа партия на свободата – каза Аманда, за да изпробва как звучи името.

Беше малко дълго, но можеше и да успее да се наложи.

Ала Херберт не бе имал предвид това, а точно обрат­ното. С колкото по-малко политика се занимаваше пар­тията им, толкова по-добре.

След това обсъдиха и въпроса как да финансират кампанията си. Според Аманда нямало да имат цял куп долари, когато я приключат, защото им трябвали много пари, за да спечелят. Какво мислел Херберт?

– Мисля, че ти си човекът в семейството, който разбира най-много от тези въпроси, а и в мое лице нямаш сериозна конкуренция – каза Херберт.

– Добре – каза Аманда. – Значи, ще използваме една трета от капитала за моята предизборна кампания, една трета за подкупи на ръководителите на изборните райони и една трета, за да подроним репутацията на основния противник, а последната една трета ще запазим за черни дни. Какво мислиш за това?

Херберт се почеса по носа и не си помисли нищо. Вместо това разказа на Алан за плановете им и Алан въздъхна при мисълта, че един човек, който не умееше да различи водка от бананов ликьор, сега смяташе, че може да бъде губернатор. Е, какво пък, бяха получили цял куп долари от Мао Дзъдун и неговият дял му беше повече от достатъчен. Затова обеща на Херберт и Аманда, че ще им даде още малко пари, когато изборите приключат. След това обаче не искал и да чува за начинания, от които Херберт и Аманда нищо не разбират.

Херберт благодари за предложението. Алан беше толкова добър човек.

Оказа се обаче, че помощта на Алан няма да е необходима. Изборите за губернатор бяха огромен успех за Аманда. Тя спечели с осемдесет процента от гласовете срещу двайсет и два процента за противника, според когото фактът, че общият сбор от процентите надвишаваше сто, говореше за нагласен вот. Скоро след това съдът отхвърли това обвинение и заплаши загубилия кандидат със сериозни последствия, ако продължи да клевети избраната за губернатор госпожа Айнщайн. Малко преди решението на съда да бъде съобщено, Аманда и председателят на съда се бяха срещнали на чаша чай.

Докато Аманда Айнщайн бавно, но сигурно превземаше целия остров, а съпругът й Херберт учеше хората да карат кола (без самият той да сяда зад волана, освен ако не беше крайно наложително), Алан си почиваше на плажа под чадъра с подходящо питие в ръка. Откакто Аманда бе напуснала, почти винаги получаваше в чашата си точно напитката, която желаеше.

Освен да седи там, където седеше, и да пие това, което пиеше, Алан прелистваше и международните вестници, които поръчваше, хранеше се, когато беше гладен, и си подремваше в стаята, когато му се замаеше главата.

Дните преминаваха в седмици, седмиците в месеци, месеците в години, без на Алан да му омръзне да си почива. След петнайсет години все още имаше цял куп долари. Това се дължеше отчасти на огромната сума пари, която Мао им беше дал в самото начало, но и на факта, че след известно време Аманда и Херберт купиха хотела, където Алан бе отседнал, и той веднага се превърна в единствения гост, който не плащаше за престоя си.

Алан бе станал на шейсет и три и все така не се нап­рягаше повече от необходимото, докато Аманда продължаваше да жъне успех след успех на политическото поприще. Тя имаше висок рейтинг сред населението според проучванията на статистическия институт, който беше собственост на една от сестрите й. Освен това Бали бе класифициран като най-слабо корумпирания регион в Индонезия от организация за защита на човешките права. Вярно, че Аманда бе подкупила цялото й ръководство, но все пак...

Въпреки всичко борбата срещу корупцията беше едно от трите основни направления в политическата платформа на Аманда. Госпожа Айнщайн дори въведе часове по антикорупция във всички училища в Бали. Един директор в Денпасар първоначално се беше противопоставил – според него всичко това можело да има обратния ефект. Но тогава Аманда го повиши в председател на училищния борд, където той получаваше двойно по-висока заплата, така че всичко беше наред.

На второ място беше борбата на Аманда срещу комунизма. Малко преди да бъде избрана за губернатор за пръв път, госпожа Айнщайн уреди да бъде забранена местната комунистическа партия, която се развиваше прекалено бързо за нейния вкус. По този начин успя да спечели изборите с много по-ограничен бюджет.

За третото направление й помогнаха Херберт и Алан, благодарение на които разбра, че не навсякъде по света е трийсет градуса през цялата година. Особено в това, което наричаха Европа, беше доста хладно, а най-зле беше на север, откъдето идваше Алан. На Аманда й хрумна, че може би има един куп зъзнещи богаташи по целия свят, които трябва да бъдат насърчени да дойдат на Бали, за да се стоплят и да разпуснат. Така че тя подкрепи развитието на туризма, като даде редица разрешения за строителство на луксозни хотели върху земя, която самата тя бе купила.

В останалото време се стараеше да се грижи за близките и роднините си възможно най-добре. Баща й, майка й, сестрите, чичовците, лелите и братовчедките й получиха високоплатени ръководни длъжности в балийското общество. Всичко това доведе до преизбирането на Аманда за губернатор два пъти. Втория път избирателната активност в нейна полза дори се повиши.

През годините Аманда успя да роди и двама сина: първо Алан Айнщайн (Херберт дължеше толкова много на Алан), последван от Мао Айнщайн (заради онзи цял куп долари, който им бе свършил такава добра работа).

Ала един ден на хоризонта се появиха облаци. Всичко започна, когато вулканът Гунунг Агунг изригна. За Алан, който се намираше на седемдесет километра, пряката последица беше, че димът закри слънцето. За други беше по-зле. Хиляди хора умряха, а още повече бяха принудени да напуснат острова. Губернаторката на Бали, която до този момент се беше радвала на такава широка популярност, не направи нищо за овладяване на ситуацията. Тя дори не проумяваше, че от нея се очаква да вземе редица важни решения.

Постепенно вулканът се успокои, но островът, както и цялата страна, беше в нестабилно икономическо и политическо състояние. В Джакарта Сухарто зае мястото на Сукарно и за разлика от предшественика си, новият управник нямаше намерение да се церемони с всички онези, които не следваха правилната политическа линия. Сухарто се зае да изтреби преди всичко комунистите, предполагаемите комунисти, заподозрените комунисти, възможните комунисти и тук-там някой невинен човек. Скоро между двеста хиляди и два милиона души бяха загинали – цифрите варираха, защото много етнически китайци получиха етикета „комунисти“ и бяха натоварени на кораби за Китай, където пък се отнасяха с тях като с капиталисти.

Когато димът се разнесе, нито един жител от двестамилионното население на Индонезия не изповядваше комунистически идеи (за всеки случай това бе обявено за престъпление). Сухарто бе изпълнил мисията си, след което покани САЩ и други западни страни да споделят богатствата на държавата му. Това, от своя страна, задвижи икономиката, стандартът на живот се подобри, а най-много от всички спечели Сухарто, който не след дълго натрупа несметни богатства. Не беше зле за войник, който беше започнал военната си кариера с контрабанда на захар.

Аманда Айнщайн вече не смяташе, че е толкова приятно да си губернатор. Около осемдесет хиляди балийци бяха загубили живота си в резултат на амбицията на правителството в Джакарта да накара гражданите да мислят правилно.

Насред целия хаос Херберт се пенсионира и сега Аманда обмисляше същото, макар че беше едва на четирийсет и три години. Имаха земя и хотели, а целият куп долари, на който дължаха благополучието си, бе нараснал. Можеха да си позволят и Аманда да се пенсионира, но какво щеше да прави тогава?

– Какво ще кажете да станете посланик на Индонезия в Париж? – попита я Сухарто, когато й се обади по телефона за първи път, за да й се представи.

Министър-председателят беше забелязал работата на Аманда Айнщайн и нейното непоколебимо решение да забрани комунистическата партия в Бали. А и искаше да има равновесие между половете сред служителите на ръководни длъжности в посолствата (съотношението щеше да бъде 24:1, ако Аманда Айнщайн приемеше).

– Париж? – попита Аманда Айнщайн. – Къде е това?

Първоначално Алан си помисли да не би изригването на вулкана през 1963 година да е знак от провидението, че е време да си вземе почивка от почивката. Ала когато слънцето отново изгря иззад разсейващия се пушек, нещата тръгнаха както преди (с изключение на факта, че по някаква причина по улиците се водеше гражданска война). Ако провидението не можеше да му даде по-ясни знаци, нямаше защо да предприема каквото и да било. Алан остана на шезлонга си на плажа в продължение на още няколко години.

Когато накрая си опакова багажа, за да напусне Бали, заслугата беше изцяло на Херберт. Един ден той му разказа, че с Аманда ще се местят в Париж и ако Алан искал да се присъедини, щели да му извадят индонезийски паспорт вместо фалшивия и с отдавна изтекъл срок на валидност английски паспорт от Мао Дзъдун. Освен това щял да бъде назначен в посолството от бъдещия посланик – не че щяло да му се налага да работи, но французите били малко придирчиви по отношение на хората, които пускат в страната си.

Алан прие предложението. Беше си починал достатъчно, а и Париж звучеше като спокойно кътче на земята, където липсваха размириците, обхванали Бали в последно време.

Заминаха две седмици по-късно. Аманда встъпи в длъжност на 1 май 1968 година.