Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 24

Четвъртък, 26 май 2005 г.

Прокурор Ранелид трябваше да се опита да спаси и малкото, което можеше да бъде спасено от кариерата и професионалната му чест. Воден от идеята, че „превенцията е най-доброто лекарство“, той свика пресконференция същия следобед, за да съобщи, че току-що е отменил заповедите за задържане на тримата мъже и жената по случая с изчезналия столетник.

Ранелид бе добър в много неща, но не и в това да признава собствените си грешки и недостатъци. Прокурорът се оплете в обясненията си, че независимо от отмяната на заповедите за задържане, Алан Карлсон и неговите приятели, които бяха открити по-рано същия ден, все пак са виновни. Ранелид твърдеше, че до момента е действал правилно и че единственото ново в случая е, че доказателствата леко са се променили, в резултат на което и заповедите за задържане вече не са валидни.

Тогава представителите на медиите, естествено, попитаха по какъв начин доказателствата са се променили и прокурор Ранелид им предаде в подробности най-новата информация от Министерството на външните работи във връзка със смъртта на Бюлунд и Хултен съответно в Джибути и Рига. След това приключи изявлението си, като каза, че законът понякога изисква заповедите за задържане да бъдат отменяни, колкото и неприятно да е това.

Ранелид усещаше, че не бе прозвучал особено убедително. И опасенията му веднага се потвърдиха, когато журналистът от „Дагенс Нюхетер“ погледна над очилата си и се впусна в един монолог, в който преобладаваха неудобни за прокурора въпроси.

– Правилно ли разбирам, че въпреки новите обстоятелства вие все още смятате, че Алан Карлсон е виновен за предумишлено или непредумишлено убийство? Означава ли това, че според вас стогодишният Алан Карлсон е принудил трийсет и две годишния Бенгт Бюлунд да отиде с него в Джибути на Африканския рог, където вчера следобед го е взривил, но самият той е останал невредим, след което бързо се е върнал във Вестерйотланд, където – по ваши думи – е бил намерен днес сутринта? Може ли да опишете с какъв транспорт се е придвижил Карлсон, като се има предвид фактът, че, поне доколкото ми е известно, не се осъществяват директни полети между Джибути и Вестерйотланд, а и по-рано бе съобщено, че Алан Карлсон няма валиден паспорт?

Прокурор Ранелид си пое дълбоко въздух и каза, че очевидно не е бил разбран правилно. Нямаше никакво съмнение, че Алан Карлсон, Юлиус Юнсон, Бени Юнг­берг и Гунила Бьорклунд са невинни по предишните обвинения.

– Повтарям, никакво съмнение – каза Ранелид, който в последния момент реши да смени тактиката.

Ала и това не беше достатъчно за проклетите журналисти.

– По-рано подробно описахте хронологията и географията на трите предполагаеми убийства. Ако сега се оказва, че заподозрените са невинни, как би изглеждал новият ход на събитията? – попита репортерката от местния вестник.

Това вече преля чашата. Представителката на местния вестник не трябваше да си въобразява, че има право да го критикува.

– Поради технически съображения, свързани с разследването, към момента не мога да кажа повече – завърши Ранелид и се изправи.

„Технически съображения, свързани с разследването“, беше фраза, която неведнъж бе спасявала не един прокурор от не едно трудно положение, но точно този път номерът не мина. Прокурорът в продължение на няколко седмици бе тръбил за причините, поради които четиримата бяха считани за виновни, и сега журналистите смятаха, че е редно да отдели поне една-две минути, за да обясни защо са невинни. Или както всезнайкото от „Дагенс Нюхетер“ се изрази:

– Как може поради технически съображения, свързани с разследването, да е тайна какво са правили четирима невинни?

Прокурор Ранелид се намираше на ръба на пропаст. Почти по всичко личеше, че ще се строполи в нея – ако не веднага, то след някой и друг ден. Ала той имаше едно предимство пред журналистите. За разлика от тях, на него му беше известно точното местонахождение на Алан и останалите от групата. Вестерйотланд беше голяма провинция. Това щеше да бъде последният му шанс. Прокурорът каза:

– Може ли поне веднъж да ме изслушате докрай? Поради технически съображения, свързани с разследването, към момента не мога да кажа повече. Но утре в 15.00 часа ще дам нова пресконференция и тогава възнамерявам да опиша какво точно се е случило.

– Къде във Вестерйотланд се намира Алан Карлсон в момента? – попита журналистът от „Свенска Дагб­ладет“.

– Не казвам – отговори Ранелид и напусна залата.

Как бе възможно нещата да се развият по този начин? Прокурор Ранелид се беше затворил в кабинета си и пушеше първата си цигара от седем години насам. Беше на път да се запише в шведската криминална история като първия прокурор, успял да осъди престъпници за убийството на няколко жертви, чиито тела не са открити. И изведнъж телата се появяват от нищото! При това на най-неочакваните места! На всичкото отгоре жертва номер три – най-умрелият от тримата – се оказва жив! Само като си помислеше колко проблеми му бе навлякъл номер три!

– Този дявол заслужава да го убия за наказание – промърмори прокурорът на себе си.

Само че сега трябваше да мисли за спасението на кариерата и честта си, а убийството далеч не беше най-доб­рото решение за целта. Прокурорът прехвърли наум катастрофалната за него пресконференция, по време на която бе заявил, че Карлсон и неговите помощници са невинни. И всичко това просто защото той... всъщност не знаеше нищо. Какво се беше случило? Болта Бюлунд трябва да беше умрял на онази дрезина. Така че как, по дяволите, можеше да умре отново няколко седмици по-късно на съвсем друг континент?

Прокурорът се проклинаше, че бе избързал да се срещне с пресата. Първо трябваше да говори с Алан Карлсон и съучастниците му, да проучи и постави в ред всичко и чак тогава да реши какво да съобщи на медиите и какво не.

Сега, след като категорично ги беше обявил за невинни, би изглеждало като нарушаване на правата им, ако поиска да ги разпита „чисто информативно“. Въп­реки това Ранелид нямаше голям избор. Трябваше да разбере какво се е случило... и то преди три следобед на следващия ден. В противен случай вече нямаше да бъде прокурор в очите на колегите си, а палячо.

Инспектор Аронсон беше в превъзходно настроение, докато седеше на люлеещия се диван и пиеше кафе на верандата на Босе. Преследването на изчезналия столетник бе приключило, а и приятният старец вече не беше под арест. Защо бе скочил през прозореца си преди около месец и какво се беше случило след това, оставаше да бъде изяснено допълнително, ако вече изобщо имаше някакво значение. Така или иначе, за никъде не бързаха и първо можеха да си побъбрят на спокойствие.

Прегазеният и възкръснал Пер-Гунар „Шефа“ Йердин също се оказа свестен тип. Веднага бе предложил на инспектора да минат на „ти“ и малко име, като самият той предпочиташе да бъде наричан Щуката.

– Нямаш грижи, Щука – каза инспектор Аронсон. – Аз съм Йоран.

– Щуката и Йоран – каза Алан. – Звучи добре. Защо не се захванете с общ бизнес?

Щуката отбеляза, че не е сигурен дали притежава необходимия респект към данъчните служби, за да ръководи фирма заедно с полицейски инспектор, но все пак благодари на Алан за съвета.

Настроението стана още по-добро, когато и Бени и Хубавицата се присъединиха, а малко по-късно и Юлиус и Босе. Компанията на верандата разговаряше за какво ли не, с изключение на събитията от изминалия месец. Алан предизвика фурор, когато в един момент доведе Соня иззад ъгъла на къщата и двамата заедно изпълниха кратко танцово представление. Юлиус не можеше да се нарадва на факта, че вече не е търсен от полицията, и се зае да махне брадата, която бе принуден да си пусне, за да може да се показва из Фалшьопинг.

– Можете ли да си представите, цял живот все съм бил виновен за нещо, а сега изведнъж съм невинен! – възкликна Юлиус. – Чувството е прекрасно!

Според Босе това беше добър повод за бутилка истинско унгарско шампанско, с което приятелите и инспекторът да вдигнат наздравица. Аронсон вяло се възпротиви, като каза, че колата му е паркирана в двора. Имал запазена стая в хотела във Фалшьопинг, но не смятал, че в качеството си на полицейски инспектор е редно да се придвижи дотам почерпен.

Тогава Бени се притече на помощ и каза, че трезвениците може и да са заплаха за световния мир (според Алан), но всъщност са от полза, когато на човек му трябва превоз.

– Пийнете си чаша шампанско, инспекторе, а аз ще се погрижа да стигнете до хотела си благополучно.

Инспекторът нямаше нужда да го подканят отново. Отдавна страдаше от сериозна липса на социален живот и сега, когато най-накрая се беше озовал в приятна компания, не можеше просто да седи и да се муси.

– Добре, една чаша, за да отбележим факта, че всички сте невинни. Предполагам, че полицията няма да има нищо против – каза той. – Или ако се налага, дори и две – все пак вие сте доста на брой...

Минаха два-три часа на всеобщо веселие, когато телефонът на инспектора пак иззвъня. Отново се обаждаше прокурор Ранелид, който разказа на Аронсон, че поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата току-що е обявил пред пресата, че тримата мъже и жената са невинни, и то на практика по необратим начин. Добави, че в рамките на едно денонощие трябва да знае какво всъщност се беше случило между настоящия ден и деня, в който старецът Карлсон бе скочил през прозореца, тъй като пресата щеше да очаква тази история на следващия ден в три следобед.

– С други думи, добре си се наредил – обобщи леко подпийналият инспектор.

– Умолявам те, Йоран, трябва да ми помогнеш! – каза прокурорът.

– Но как? Като преместя труповете от едно място на друго ли? Или като убия хора, които са проявили нахалството да не са толкова мъртви, колкото на теб би ти се искало?

Ранелид призна, че всъщност вече е обмислял пос­ледното предложение, но го е отхвърлил като неособено практично в създалата се ситуация. Не, това, на което прокурорът се надявал, било Йоран внимателно да поговори с Алан Карлсон и неговите... съучастници... и да ги попита дали биха се съгласили Ранелид да ги посети на следващата сутрин и да проведе с тях един – съвсем неформален, разбира се – разговор... за да се внесе яснота върху събитията от последния месец. И още нещо – Ранелид обеща, че ще помоли четиримата за извинение от името на сьодерманландската полиция.

– От името на сьодерманландската полиция ли? – попита Аронсон.

– Да... или... по-скоро от мое име – измънка про­курорът.

– Разбрано. Изчакай малко, Кони, сега ще проверя и ще ти се обадя след няколко минути.

Инспектор Аронсон затвори и съобщи на компанията добрата новина, че прокурор Ранелид току-що е дал пресконференция, по време на която е подчертал колко невинни са Алан Карлсон и неговите приятели. След това предаде молбата на прокурора да ги посети на следващата сутрин, за да поговори с тях.

Хубавицата разпалено се възпротиви, като обясни, че едва ли би довело до нещо добро, ако седнат и опишат в подробности събитията от последните седмици точно на прокурора. Юлиус беше съгласен с нея. Ако са те обявили за невинен, значи си невинен, и точка по въпроса.

– А за мен това е нещо ново, така че би било ужасно, ако невинността ми трае по-малко от двайсет и четири часа – добави Юлиус.

Но Алан каза, че приятелите му трябва да спрат да се тревожат за всяка дреболия. Журналистите нямало да ги оставят на мира, докато не изтръгнат от тях цялата история от игла до конец. Така че по-добре да разкажат на един прокурор, отколкото във фермата да гъмжи от журналисти в продължение на седмици.

– А и имаме цяла вечер на разположение, за да измислим какво да кажем – отбеляза Алан.

Инспектор Аронсон предпочиташе това последното да не го беше чул. Той се изправи, за да напомни за присъствието си и да предотврати изричането на още информация, която не бе предназначена за ушите му. Каза, че вече е време да се прибира. Ако Бени можел да го закара до хотела му във Фалшьопинг, щял да му бъде много благодарен. По пътя възнамерявал да се обади на прокурора и да му каже, че може да дойде около десет часа на следващия ден, ако групата одобрявала. По същото време Аронсон щял да пристигне във фермата с такси, за да вземе колата си. Между другото, можел ли да пийне още малко от това отлично българско шампанско, преди да си тръгне? А, унгарско ли било? Всъщност нямало кой знае какво значение.

Инспектор Аронсон получи пълна чаша, изпи я на един дъх, почеса се по носа и седна в колата до Бени. След това издекламира през сваления прозорец:

Ах, да имахме, добри ми приятели,

ведрò унгарско вино за жадните ни гърла...

– Карл Микаел Белман34 – кимна почти литературоведът Бени.

34 Карл Микаел Белман (1740–1795) – шведски поет и композитор, наричан „национален поет на Швеция“. – Б. пр.

– Иоан 8:7 – не го забравяйте утре сутрин, инспекторе – спонтанно извика Босе след тях. – Иоан 8:7!