Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 15

Понеделник, 9 май 2005 г.

– Ето ти три милиона крони, скъпи братко. Искам да използвам случая и да ти се извиня за начина, по който се държах, след като получихме завещанието на чичо Фрасе.

Бени мина направо на въпроса, когато срещна брат си за първи път от трийсет години. Подаде на Босе една чанта, пълна с пари, преди дори да успеят да се здрависат. След това продължи със сериозен глас:

– Сега ще ти кажа две неща. Едното е, че имаме огром­на нужда от помощта ти, защото сме забъркали голяма каша. А другото е, че тези пари са твои и ти се полагат. Ако прецениш, че трябва да ни отпратиш, имаш пълното право на това. Но при всички положения парите остават при теб.

Братята стояха на светлината на единствения работещ преден фар на жълтия автобус, точно пред входа на огромната ферма на Босе, която се намираше във Вестерйотланд, на двайсетина километра югозападно от малко градче на име Фалшьопинг. По-големият брат се опита да си събере мислите, доколкото бе възможно, след което каза, че има няколко въпроса. Обеща, че в зависимост от отговорите ще реши дали може да им предложи покрив над главите. Бени кимна и го увери, че възнамерява да отговори откровено на всичките му въпроси.

– Тогава да започваме – каза Босе. – Парите, които току-що ми даде, с честен труд ли са спечелени?

– Определено не – отговори Бени.

– Полицията по петите ви ли е?

– И полицията, и крадците. Но засега най-вече крад­ците.

– Какво се е случило с автобуса? Предницата му е напълно смачкана.

– Блъснахме един крадец с пълна скорост.

– Умря ли?

– Не, за съжаление. Лежи в автобуса с мозъчно сът­ресение, пукнати ребра, счупена дясна ръка и голяма отворена рана на дясното бедро. Състоянието му е сериозно, но стабилно, както се казва.

– И сте го довели със себе си тук?

– Да, така се получи.

– Има ли още нещо, което трябва да знам?

– Ами може би, че по пътя сме убили други двама крадци, дружки на полуживия престъпник в автобуса. Всички те настояваха да си получат обратно петдесетте милиона, които се озоваха в нашите ръце.

– Петдесет милиона?

– Петдесет милиона. Минус някой и друг разход, включително и за покупката на този автобус.

– Защо се придвижвате с автобус?

– Защото отзад возим една слоница.

– Слоница?

– Казва се Соня.

– Слоница?

– Азиатска.

– Слоница?

– Да, слоница.

Босе остана безмълвен за известно време, след което попита:

– И слоницата ли е крадена?

– Не, не бих казал.

Босе отново замълча. Накрая каза:

– Пиле на грил с печени картофи за вечеря. Как ви звучи?

– Това включва ли и нещо за пиене? – чу се един немощен глас от автобуса.

Когато стана ясно, че мъртвецът в катастрофиралата кола все още е жив, Бени веднага изпрати Юлиус да вземе аптечката за първа помощ, която се намираше зад шофьорската седалка в автобуса. Бени беше наясно, че по този начин създава неприятности на цялата група, но се извини, като каза, че в ролята си на почти лекар трябва да спазва и почти лекарската си етика. Затова било изключено да остави умиращия да издъхне на пътя, без да му помогне.

Полуживият престъпник бе измъкнат от смачканата кола, Бени го прегледа, постави му диагноза и с помощта на аптечката му оказа необходимата първа медицинска помощ. Преди всичко се погрижи да спре силното кръвотечение от бедрото на пострадалия, както и да превърже дясната му ръка до лакътя.

След това се наложи Алан и Юлиус да се преместят отзад при Соня, за да може полуживият престъпник да бъде положен напречно върху задната седалка в шофьорската кабина. Хубавицата влезе в ролята на медицинска сестра. Бени вече бе установил, че пулсът и кръвното налягане на пострадалия са нормални. С помощта на голяма доза морфин пациентът заспа въпреки силните си болки и компанията отново потегли.

В момента, в който стана ясно, че групата действително бе добре дошла у Босе, Бени отново прегледа пострадалия. Пациентът продължаваше да спи дълбоко благодарение на морфина, така че Бени реши да изчакат, преди да го преместят.

След това се присъедини към останалите в просторната кухня на Босе. Докато домакинът се суетеше около храната, която скоро щеше да бъде сервирана, приятелите разказаха един след друг за драматичните събития от последните дни. Алан започна пръв, после думата взе Юлиус, след него се включи Бени с малко помощ от Хубавицата и накрая пак Бени описа сблъсъка между автобуса и БМВ-то на престъпник номер три.

Въпреки че Босе току-що бе чул как двама души бяха загубили живота си и как събитията бяха потулени по начин, който напълно противоречеше на шведското законодателство, имаше само едно нещо, което искаше да потвърдят.

– Да видим сега дали съм разбрал правилно... Значи, в автобуса пред входа има слоница?

– Да, но утре рано трябва да я пуснем навън – отговори Хубавицата.

Иначе Босе не смяташе, че имат основание да се тормозят по другите въпроси. Законът често казвал едно, докато моралът можел да казва друго. Достатъчно било да даде като пример своите дребни бизнесдейности, за да се убедят как правото може да се пренебрегне, стига човек да държи главата си високо вдигната.

– Горе-долу както ти постъпи с нашето наследство, само че точно обратното – каза Босе на Бени.

– О, така ли, а кой счупи чисто новия ми мотоциклет? – възрази Бени.

– Това ти беше, задето се отписа от курса за заварчици – каза Босе.

– А аз го направих, защото ти през цялото време ме командваше – каза Бени.

Изглежда, братята можеха да продължават с препирнята до безкрай, но Алан ги прекъсна и каза, че от преживяванията си по големия свят е научил, че най-големите и невъзможни за разрешаване конфликти на земята се основават на диалога: „Ти си глупав, не, ти си глупав, не, ти си глупав“. Според стареца решението много пъти било в изпиването на бутилка водка заедно, след което двете страни можели да продължат напред. В случая обаче за лош късмет Бени бил трезвеник. Алан, разбира се, можел да се погрижи за неговия дял от водката, но не вярвал, че ще бъде същото.

– Значи, според теб една бутилка водка би разрешила израело-палестинския конфликт? – попита Босе. – Та той води началото си още от Библията.

– Точно за този конфликт може да потрябва и повече от една бутилка – отвърна Алан. – Но принципът е един и същ.

– Не може ли да проработи дори и да пия нещо друго? – попита Бени, който се чувстваше, сякаш неговата трезвеност е причина за всички войни по света.

Алан бе доволен от това развитие. Напрежението между братята се бе изпарило. Старецът заяви, че въп­росната водка вече може да се използва за други цели вместо за разрешаване на конфликти.

Босе каза, че алкохолът ще почака, защото храната е готова. Пиле на грил и печени картофи с бира за големите и сокче за малкия му брат.

Докато останалите се приготвяха да вечерят в кухнята, Пер-Гунар „Шефа“ Йердин се събуди. Болеше го главата, усещаше остра болка, като дишаше, едната му ръка сигурно беше счупена, защото бе превързана през рамото, а когато се измъкна с усилие от шофьорската кабина, от бедрото му потече кръв. Преди това, за своя изненада, бе открил собствения си пистолет в жабката на автобуса. Явно всички на света с изключение на Шефа бяха идиоти.

Морфинът все още действаше и болката от раните му беше поносима, но в същото време се чувстваше объркан и дезориентиран. Шефа закуцука из фермата, като поглеждаше през различни прозорци на къщата, докато се увери, че всичките й обитатели, включително и една немска овчарка, бяха в кухнята. Освен това кухненската врата към градината не беше заключена. Накуцвайки, Шефа влезе през нея в кухнята и с особена решимост в гласа и пистолета в лявата ръка каза:

– Веднага затворете кучето в кухненския килер или ще го застрелям, без да ми мигне окото. След това ще ми останат точно пет куршума в пълнителя – по един за всеки от вас.

Хубавицата изглеждаше по-скоро нещастна, отколкото уплашена, когато заведе кучето в килера и затвори вратата след него. Бъстър се изненада и малко се разтревожи, но преди всичко беше доволен – имаше и по-лоши неща, които можеха да се случат на едно куче, отколкото да бъде затворено в кухненски килер.

Петимата приятели се строиха в редица. Шефа съобщи, че куфарът там в ъгъла е негов и че възнамерява да го вземе със себе си на тръгване. Не било изключено да подари живота на един или повече от петимата, в зависимост от това какви отговори получи на въпросите си, както и каква част от съдържанието на куфара е изчезнала.

Алан проговори пръв и каза, че действително няколко милиона липсват, но може би господинът с пистолета ще се задоволи и с настоящата сума, предвид факта, че по стечение на обстоятелствата двама от неговите колеги са мъртви и по този начин парите ще се разпределят между по-малко хора.

– Болта и Кофата са мъртви? – попита Шефа.

– Щука?! – възкликна изведнъж Босе. – Но това си ти! Откога не сме се виждали!

– Босе Белята?! – възкликна Пер-Гунар „Щуката“ Йердин на свой ред.

След което Босе Белята и Щуката Йердин се спуснаха един към друг и сърдечно се прегърнаха.

– Вярвам, че и този път ще оцелея – каза Алан.

Бъстър бе освободен от килера, Бени смени превръзката на кървящата рана на Йердин, а Босе сложи още едни прибори на масата.

– За мен само вилица – каза Щуката. – Така или иначе, не мога да използвам дясната си ръка.

– Някога много те биваше с ножовете, когато нещата опираха до това – каза Босе Белята.

Щуката и Босе Белята бяха не само стари приятели, но и партньори в бранша с хранителни стоки. Щуката бе по-нетърпеливият от двамата и винаги имаше мащабни планове. В края на краищата се разделиха и всеки тръгна по пътя си, след като Щуката бе настоявал да внасят шведски кюфтета от Филипините, обработени с формалин за увеличаване на трайността им от стандартните три дни до три месеца (или три години, в зависимост от това колко формалин щеше да им се отпусне от сърцето). Именно тогава Босе бе казал „стига“. Обясни, че не иска да приготвя храна с вещество, от което някой може да умре. Според Щуката Босе преувеличаваше. Хората не умираха от малко химикали в храната, а и формалинът със сигурност щеше да съхрани живота им.

Двамата се разделиха като приятели. Босе напусна района и се премести във Вестерйотланд. Щуката реши да опита късмета си, като обере една фирма за внос, което се оказа толкова доходоносно, че той заряза кюфтетата, за да се посвети изцяло на новото си начинание.

В началото Босе и Щуката се чуваха няколко пъти годишно, но с времето това се случваше все по-рядко, а накрая съвсем изгубиха връзка – до тази вечер, когато Щуката най-неочаквано се появи в кухнята на Босе и изглеждаше точно толкова страшен, колкото Босе си спомняше, че може да бъде.

Ала ядът на Щуката се изпари в мига, в който откри своя приятел от младежките години и бивш бизнеспартньор. Затова седна на масата заедно с Босе Белята и компанията му. Нищо не можеше да се направи по въпроса, че те бяха убили Кофата и Болта. Утре щяха да мислят за това, както и за куфара. Сега щяха да се насладят на вкусната вечеря и бирата.

– Наздраве! – каза Пер-Гунар „Щуката“ Йердин и загуби съзнание, като лицето му падна право в храната.

Приятелите почистиха лицето на Щуката, преместиха го в гостната и го сложиха да легне. Бени провери актуалния му медицински статус, след което му даде нова доза морфин, който щеше да го приспи поне до следващия ден.

След това най-накрая седнаха да вечерят. Всичко беше толкова вкусно, че си облизаха пръстите.

– Пилето е превъзходно! – похвали го Юлиус и всички се съгласиха, че никога досега не са яли нещо толкова сочно.

Тайната се криела в това, че Босе внасял пресни пилета от Полша (не някакви боклуци, а само отлично качество), след което инжектирал всяко пиле с до един литър от своята специална смес от вода и подправки. Пос­ле ги опаковал отново и тъй като толкова голяма част от цялата подготовка за пласирането им на пазара се извършвала в дома му във Вестерйотланд, решил, че може да нарече пилетата си „шведски“.

– Двойно по-вкусни заради подправките, двойно по-тежки заради добавената вода и двойно по-търсени заради шведския си произход – обобщи Босе.

Изведнъж бизнесът се разраснал, въпреки че той започнал като дребен търговец. И всички обожавали неговите пилета. От съображения за сигурност обаче не продавал нищо на търговците на едро от района – можело да се случи някой от тях да мине покрай фермата на Босе и да открие, че в двора му няма и кьораво пиле.

Това имал предвид с изказването си за разликата между закон и морал. Поляците да не би да отглеждали и колели пилетата по-зле от шведите? Какво общо имало качеството с националните граници?

– Хората са глупави – заяви Босе. – Във Франция най-хубавото месо е френското, в Германия – немското. Същата работа е и в Швеция. Така че за доброто на клиентите запазвам определена информация за себе си.

– Съобразителен си – каза Алан без следа от ирония.

Босе разказа, че прави нещо подобно с дините, които също внасял, само че не от Полша, а от Испания или Мароко. Тях спокойно ги наричал „испански“, защото никой нямало да повярва, че са отгледани в Швеция. Но преди да ги продаде, инжектирал във всяка диня по един литър захарен сироп.

– Стават двойно по-тежки – добре за мен! – и тройно по-вкусни – добре за клиента!

– Определено си съобразителен – каза Алан все така без ирония.

Хубавицата си помисли, че сигурно има някой и друг клиент, който по здравословни причини в никакъв случай не бива да поема цял литър захарен сироп по този начин, но не каза нищо. Според нея нито тя, нито който и да било от останалите около масата имаше право да се изказва по моралните въпроси. Освен това динята беше почти толкова божествено вкусна, колкото и пилето.

Инспектор Йоран Аронсон седеше в ресторанта на хотела си във Векшьо и ядеше пиле „Кордон бльо“. Пилето, което не идваше от Вестерйотланд, беше сухо и безвкусно, но Аронсон го прокара с бутилка хубаво вино.

До този момент прокурорът вече сигурно беше подшушнал нещо в някое репортерско ухо и на следващия ден журналистите пак щяха да се задействат. Ранелид, разбира се, беше прав, че щяха да ги затрупат с обаждания за местонахождението на жълтия автобус със смачкана предница. Докато чакаше това да се случи, Аронсон можеше да остане на мястото си. Така или иначе, нямаше какво друго да прави – нямаше семейство и близки приятели, нито дори някакво смислено хоби. Когато този странен случай приключеше, щеше коренно да промени живота си.

Инспектор Аронсон завърши вечерта с един джин с тоник и докато отпиваше от него, започна да се самосъжалява и да си представя как ще извади служебното си оръжие и ще застреля пианиста на бара. Ако бе останал трезвен и внимателно бе обмислил това, което всъщност вече знаеше, историята със сигурност щеше да вземе друг обрат.

В редакцията на „Експресен“ същата вечер имаха кратък езиков дебат, преди да решат как да изглежда първата страница на новия брой. Накрая директорът на отдел „Новини“ реши, че при един мъртъв може да става въпрос за убийство, при двама мъртви може да става въп­рос за двойно убийство, но при трима мъртви, за съжаление, не може да става въпрос за масово убийство, както някои от колегите му настояваха. Независимо от това в крайна сметка заглавието се получи добре:

Изчезнал

СТОЛЕТНИК

заподозрян за

ТРОЙНО

УБИЙСТВО

Във фермата на Босе настроението беше отлично до късно вечерта. Забавните истории следваха една след друга. Босе предизвика фурор, когато извади Библията и заяви, че ще им разкаже как против волята си я прочел от първата до последната страница. Алан се зачуди на какво ли дяволско изтезание е бил подложен Босе, но домакинът обясни, че нещата не стояли така. Никой не го бил карал насила – собственото му любопитство било отговорно за случилото се.

– Никога няма да съм чак толкова любопитен – каза Алан.

Юлиус се зачуди дали старецът можел да спре да прекъсва Босе, така че да успеят да чуят историята, при което Алан отвърна, че можел, и домакинът продължи разказа си.

Преди няколко месеца му се обадил един познат от центъра за рециклиране на края на Шьовде27. Двамата се запознали на пистата за конни надбягвания. Същият този човек бързо разбрал, че съвестта на Босе е гъвкава и че той винаги е отворен към възможности за нови източници на доходи.

27 Град в Южна Швеция. – Б. пр.

В центъра били получили половин тон книги, които трябвало да бъдат рециклирани, защото били класифицирани като отпадъчен материал, а не като литература. Познатият на Босе се зачудил за какво можело да става въпрос, затова разопаковал книгите и просто открил екземпляри от Библията (бил се надявал на нещо съвсем различно).

– Но това не беше Библия като всички останали – каза Босе и извади една, за да покаже на слушателите си. – Говорим за тънка и елегантна книга с корици от естествена кожа и златни надписи... И вижте тук: списък с героите, цветни карти и индекс.

Познатият на Босе бил също толкова впечатлен и вместо да рециклира тези изящни книги, предложил да му ги достави всичките в замяна на... да речем, една хилядарка за услугата.

Босе и за миг не се поколебал да се възползва от възможността и още същия следобед в плевнята му се озовали половин тон книги. Но колкото и да оглеждал книгите, не можел да намери никакъв дефект по тях. Накрая започнал да се побърква от цялата тая работа. Така че една вечер седнал пред камината във всекидневната и започнал да чете – от „В начало Бог сътвори...“ нататък. За по-сигурно правел справка със старата си Библия. Трябвало да има печатна грешка някъде, защо иначе щели да изхвърлят нещо толкова красиво и... свято?

Босе четял вечер след вечер, първо Стария завет, последван от Новия завет, сравнявал със старата си Библия и все така не откривал никакви грешки.

Една вечер стигнал до последната глава и малко по малко до последната страница, а накрая и до последния стих.

И тогава направил откритието! Там била непростимата и необяснима печатна грешка, която накарала собственика на книгите да реши, че те трябва да бъдат бракувани.

Домакинът раздаде по една Библия на всички около масата и те отвориха на последния стих, след което един по един избухнаха в смях.

За Босе бил достатъчен фактът, че открил печатната грешка, не го било грижа как се е появила там. Любопитството му било задоволено, а и прочел първата си книга от времето, когато бил ученик. Дори станал малко религиозен. Не дотам, че да позволява на Бог да изказва мнение за бизнесделата му, нито пък да присъства на попълването на годишната му данъчна декларация, но вече по всички други въпроси оставял живота си в ръцете на Отца и Сина и Светаго Духа. А и нали те нямало да имат нищо против, че Босе обикалял пазарите в Южна Швеция в събота и продавал Библията с малка печатна грешчица? („99 крони парчето! Мили боже, какво изгодно предложение!“)

Но ако Босе се бе поинтересувал и ако противно на всички очаквания бе успял да стигне до истината, тогава щеше да бъде в състояние да продължи разказа си ето така...

Един страньор от предградията на Ротердам преживявал криза на личността. Няколко години по-рано бил вербуван от Свидетелите на Йехова, но по-късно бил изгонен, когато открил и малко прекалено шумно поставил под въпрос факта, че паството пророкувало завръщането на Исус четиринайсет пъти между 1799 и 1980 година – и не познало нито веднъж.

След това страньорът се присъединил към Петдесятниците28; допадало му учението за Страшния съд, одоб­рявал идеята за победата на Бог над Злото, за завръщането на Исус (те, за разлика от Свидетелите на Йехова, не назовавали определена дата) и как повечето хора от детството му, в това число и баща му, който ги изоставил, когато бил на шест години, щели да горят в ада.

28 Петдесятничество – движение в християнството, което акцентира върху личния контакт с Бог посредством кръщение със Светия Дух. – Б. пр.

Ала и новото му паство го изгонило. Този път причината била, че паричните дарения за цял месец се изпарили, докато били под опеката на страньора. Той се заклел, че нямал нищо общо с изчезването им. Освен това нали християните умеели да прощават? А и какъв друг избор имал, когато колата му се била повредила и той имал нужда от нова, за да може да запази работата си?

Изпълнен с горчивина, страньорът се заел със задачата си за деня, която по ирония на съдбата се състояла в отпечатването на две хиляди библии! Освен това поръчката идвала от Швеция, където, доколкото му било известно, все още живеел баща му.

Със сълзи в очите страньорът наливал глава след глава в специалната програма на печатницата. Когато стигнал до последната глава – Откровение, – му паднало пердето. Как въобще Исус някога би могъл да се върне на Земята? Тук Злото властвало над всичко! Злото веднъж завинаги било победило Доброто, така че вече какво изобщо имало смисъл? А Библията... била просто една подигравка!

В крайна сметка разстроеният страньор направил едно допълнение след последния стих в последната глава на шведската Библия, която вече била готова за печат. Той не помнел много от бащиния си език, но се сетил за едно изречение от детските приказки, което според него се връзвало добре с останалите в текста. И така, последните два стиха на Библията плюс допълнението излезли от печат в следния вид:

22:20 Който свидетелствува за това, казва: да, ида скоро! Амин, да, дойди, Господи Иисусе!

22:21 Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас. Амин.

22:22 И заживели щастливо до края на дните си.

Късната вечер премина в нощ. Водката и братската любов се лееха и щеше да продължи така, ако в един момент въздържателят Бени не бе видял колко късно е станало. Затова той наруши веселбата и съобщи, че е крайно време всички да си лягат. Имали много задачи на следващия ден, затова трябвало да са отпочинали.

– Ако бях по-любопитен, щях да се зачудя в какво ли настроение ще се събуди оня, дето припадна в чинията си с храна – каза Алан.