Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 4

1905–1929

Алан Емануел Карлсон се роди на втори май 1905 година. Предишния ден майка му беше участвала в първомайското шествие във Флен, което бе издигнало искания за право на глас на жените, осемчасов работен ден и други непостижими неща. Все пак протестите дадоха резултат – родилните й болки започнаха и малко след полунощ тя роди своя първи и единствен син. Раждането стана в дома им в местността Иксхулт с помощта на съседката, която, макар че нямаше кой знае какви умения като акушерка, се ползваше с висок обществен статус, тъй като някога като деветгодишна направила реверанс пред Карл XIV Йохан, който пък бил приятел с Наполеон Бонапарт. В защита на съседката трябва да се изтъкне още и фактът, че детето, което тя изроди, достигна до преклонна възраст и надживя връстниците си.

Бащата на Алан по характер беше както мил, така и гневлив. Мил беше със семейството си, а гневът му бе насочен към обществото, като цяло, и към всички, които по някакъв начин го представляваха. По-изисканите хора не гледаха с добро око на него, особено откакто веднъж се беше изправил на площада във Флен и беше говорил за ползата от противозачатъчните. За това нарушение на обществения ред го глобиха с десет крони, а от този момент нататък самият той нямаше нужда да се притеснява по този въпрос – майката на Алан, която щеше да потъне в земята от срам, въведе пълна забрана за достъп до себе си. По това време Алан караше шестата си година и бе достатъчно голям, за да попита майка си защо изведнъж леглото на татко му бе преместено в бараката за дърва. Не получи отговор, а само предупреждението да не задава толкова много въпроси, освен ако не иска да изяде някой шамар. Алан, който подобно на всички деца по света не бе привърженик на шамарите, реши да не пита повече.

От този ден нататък бащата на Алан се появяваше все по-рядко и по-рядко в дома им. През деня беше на гарата и криво-ляво си вършеше работата, вечер обсъждаше социализма на събрания, а къде прекарваше нощта след това, Алан нямаше представа.

Въпреки всичко бащата бе поел финансовата си отговорност сериозно. Връчваше по-голямата част от зап­латата на жена си до деня, когато бе изритан от работа, понеже упражни насилие върху пътник, който бе имал неблагоразумието да съобщи, че отива в Стокхолм, за да посети заедно с хиляди други граждани краля в двореца и да засвидетелства готовността си да го защитава.

– За начало се защити от това! – извика бащата на Алан и му удари един юмрук, с който го повали на земята.

След незабавното уволнение бащата на Алан не можеше да продължава да издържа семейството си. Репутацията на неуравновесен човек и защитник на противозачатъчните, която си бе спечелил, обричаше на неуспех опитите му да си намери работа. Оставаше му само да изчака революцията или най-добре да ускори избухването й, понеже в Швеция всичко се случваше толкова ужасно бавно. Бащата на Алан искаше да вижда резултати. Според него шведският социализъм се нуждаеше от международен пример. Чак тогава нещата щяха да се задействат и тогава щяха да видят бакалинът Густавсон и тем подобни.

Така че бащата на Алан си стегна багажа и замина за Русия, за да свали царя от власт. На майката на Алан, разбира се, й липсваше заплатата от гарата, ала иначе беше доволна, че мъжът й е напуснал не само града, но и държавата. От момента, в който печеловникът в семейството емигрира, отговорността за семейната издръжка падна изцяло върху едва деветгодишния Алан и майка му. Тя повика хора да отсекат четиринайсетте брези в двора им, след което нацепи дърветата и ги подготви за продажба, а Алан успя да си намери нископлатена работа като момче за всичко в производствения филиал на фирма „Нитроглицерин ООД“ във Флен.

От редовните писма от Санкт Петербург (който скоро след това бе прекръстен на Петроград) майката на Алан с нарастващо изумление разбираше, че вярата на съпруга й в благодатта на социализма постепенно бе започнала да се разколебава.

Бащата на Алан често разказваше за свои приятели и познати сред политическата върхушка в Петроград. Най-споменаван бе някакъв мъж на име Карл. Според Алан това не беше особено руско име и не ставаше по-рус­ко от факта, че в писмата си баща му го наричаше Фабе.

Според него Фабе поддържал тезата, че хората, като цяло, не разбират кое е най-доброто за тях и имат нужда някой да ги води за ръка. Затова самодържавието било за предпочитане пред демокрацията, но само при положение че образованите и отговорни слоеве на обществото следят дали въпросният самодържец си върши работата добре. „Да вземем например факта, че седем от десет болшевики не могат да четат – сумтял Фабе. – В крайна сметка не можем току-така да поверим властта в ръцете на шепа неграмотници, нали?“

В писмата си бащата на Алан обаче заставаше на страната на болшевиките в това отношение, защото и Алан, и майка му не можели да си представят как изглежда руската азбука. Нямало нищо чудно в това, че хората били неграмотни.

По-лошо обаче било поведението на болшевиките. Били мръсни и пиели като работниците у дома, които поставяли железопътните линии в Сьодерманланд7. Бащата на Алан винаги се бе чудил как така релсите са толкова прави, като се има предвид какво количество водка изпиват работниците, и се бе чувствал на тръни всеки път, когато влаковете в страната му завиваха наляво или надясно.

7 Област в Централна Швеция. – Б. пр.

В това отношение болшевиките били поне толкова зле, колкото шведите. Според Фабе краят на социализма щял да настъпи, когато всички се опитат да се избият взаимно, докато не остане само един, който да командва. Затова по-добре било от самото начало да се застане на страната на цар Николай II – способен и образован човек с широк поглед към света.

В известен смисъл Фабе знаел какво говори – дори се бил срещал с царя, при това повече от веднъж. Според него царят по природа бил с добро сърце. Просто до този момент му се били случили куп беди, но пък това не можело да продължава вечно, нали? Лошата реколта и болшевишките бунтове също имали своя дял. Немците пък започнали да негодуват само задето царят мобилизирал армията си. А той го направил единствено с цел опазване на мира. В крайна сметка не царят убил ерцхерцога и неговата съпруга в Сараево, нали?

Така разсъждаваше Фабе, който и да бе той, и до известна степен бе повлиял на бащата на Алан да мисли като него. Освен това бащата на Алан изпитваше съчувствие към царя заради гореспоменатите беди. Лошият късмет не можеше да продължава до безкрай – това важеше както за руските царе, така и за обикновените хорица от района на Флен.

Алан и майка му не получиха и пукната пара от Русия, но веднъж, след няколко години, пристигна един пакет с декоративно великденско яйце, покрито с емайл. Бащата пишеше, че го спечелил на карти от руския си другар, който освен да пие, да философства и да играе на комар, основно се занимавал с изработването на такива яйца.

Майката на Алан чисто и просто се вбеси и каза, че проклетият безделник е можел най-малкото да изпрати истинско яйце, за да има семейството какво да яде. Първоначално смяташе да изхвърли подаръка през прозореца, но после размисли. Бакалинът Густавсон може би щеше да даде някоя пара за него; той винаги се правеше на интересен, а според майката на Алан яйцето беше повече от необичайно.

Представете си изумлението й, когато след два дни размисъл бакалинът Густавсон й предложи осемнайсет крони. Вярно, под формата на опростени дългове, но все пак беше нещо.

От този момент нататък майката се надяваше да получи още яйца по пощата, но вместо това научи от последвалото писмо, че генералите на царя изоставили своя самодържец, който бил принуден да абдикира. Бащата на Алан проклинаше изработващия яйца Фабе, който избягал в Швейцария. Що се отнасяше до него самия, той щял да остане и да се бори срещу тоя палячо, който поел властта – така наречения Ленин.

От цялата тази работа се чувстваше лично засегнат, тъй като Ленин бе забранил частната собственост, ден след като бащата на Алан бе закупил дванайсет квадратни метра, на които възнамеряваше да отглежда шведски ягоди. „Платих за парцела само четири рубли, но не могат да ми го национализират просто така“ – пишеше бащата на Алан в последното си писмо до дома. Накрая завършваше с: „Това означава война!“.

А война действително се водеше – почти в целия свят и вече от няколко години. Беше избухнала малко след като Алан започна работа като момче за всичко в „Нитроглицерин“ ООД. Докато товареше сандъците с динамит, слушаше разговорите на работниците за случващото се по света. Чудеше се как може да са толкова осведомени, но най-странно му беше колко много страдания могат да предизвикат възрастните. Австро-Унгария обяви война на Сърбия. Германия обяви война на Русия. След това Германия превзе Люксембург точно преди да обяви война на Франция. Великобритания пък обяви война на Германия, а немците отвърнаха, като обявиха война на Белгия. Тогава Австро-Унгария обяви война на Русия, а Сърбия обяви война на Германия.

И все в този дух. Японците се включиха, последвани от американците. По някаква причина британците окупираха Багдад, а след това и Йерусалим. Гърците и българите започнаха да воюват помежду си, руският цар абдикира, а след това арабите завзеха Дамаск...

„Това означава война!“ – бе възкликнал бащата на Алан. Малко по-късно цар Николай II и цялото му семейство бяха екзекутирани от поддръжници на Ленин. Алан си помисли, че в крайна сметка лошият късмет на царя така и не го бе напуснал.

След няколко седмици шведската мисия в Петро­град изпрати телеграма до Иксхулт, с която съобщаваше, че бащата на Алан е мъртъв. В задълженията на отговорния служител не влизаше предоставянето на допълнителна информация, но вероятно той не бе успял да се въздържи.

По неговите думи бащата на Алан заковал няколко дъски около парче земя с площ десетина квадратни мет­ра и го обявил за независима република. Нарекъл малката си държава „Истинската Русия“, а след това умрял при размириците, които настъпили, когато двама войници пристигнали на мястото, за да съборят оградата. Бащата на Алан, твърдо решен да брани границите на държавата си, прибягнал до юмруците си, което пък попречило на двамата войници да го вразумят. Накрая представителите на реда не знаели какво друго да направят, освен да го застрелят между очите, за да могат да изпълнят задачата си на спокойствие.

– Не можа ли да умреш по някой не толкова идиотски начин? – промълви майката на Алан, когато прочете телеграмата.

Тя не бе очаквала, че мъжът й някога ще се върне вкъщи, но независимо от това в последно време бе започ­нала да таи някаква надежда, защото белите й дробове изнемогваха и не успяваше да поддържа предишното темпо при цепенето на дърва. Майката на Алан изпусна една хриптяща въздишка и с това сложи край на траура си. Съобщи на Алан, че нещата сега са такива, каквито са, и каквото има да става, ще става. След това нежно разроши косата на сина си и излезе, за да нацепи още дърва.

Алан не разбра какво точно бе имала предвид майка му. Все пак разбираше, че баща му е мъртъв, че майка му храчи кръв и че войната е свършила. Що се отнасяше до него, на тринайсетгодишна възраст той знаеше в подробности как се правят взривове със смес от нитроглицерин, целулозен нитрат, амониев нитрат, натриев нитрат, дървесно брашно, динитротолуол и други съставки. „Все ще ми послужи за нещо някой ден“ – помисли си Алан и отиде да помогне на майка си.

Две години по-късно майката на Алан бе надвита от кашлицата и отиде във въображаемия рай, където баща му вече се намираше. Тогава на прага на къщата се появи разлютеният бакалин, който смяташе, че майката е можела да си плати последните дългове, възлизащи на осем и половина крони, преди да умре, без да даде каквото и да било предизвестие. Алан обаче не възнамеряваше да допринася за благосъстоянието на Густавсон по какъвто и да било начин.

– Този въпрос ще трябва да обсъдите лично с майка. Да ви донеса ли лопата?

Макар и бакалин, Густавсон беше доста хилав, за разлика от петнайсетгодишния Алан. Момчето бе на път да се превърне в мъж и ако беше дори наполовина чалнат колкото баща си, кой знае какво можеше да му щукне, мислеше си бакалинът, който искаше да поживее още малко, за да брои и преброява парите си. Затова въпросът за дълга никога повече не бе повдигнат.

Алан не разбираше как майка му е успяла да спести няколкостотин крони. Ала парите ги имаше, така или иначе, и покриха разходите както за нейното погребение, така и за учредяването на фирма „Динамит-Карлсон“. Алан бе само на петнайсет, когато майка му почина, но бе научил всичко необходимо в „Нитроглицерин“ ООД.

Освен това експериментираше на воля в чакълената яма зад къщата, в резултат на което един ден кравата на най-близкия съсед, чието стопанство се намираше на два километра, пометна. Алан така и не научи за това произшествие, тъй като и съседът не искаше да си има вземане-даване с лудото момче на лудия Карлсон.

Алан бе запазил интереса си към случващото се в Швеция и по света. Поне веднъж седмично отиваше с колелото до библиотеката във Флен, за да се осведоми за най-новите събития. Там се запозна с пламенни младежи, които си приличаха по това, че до един искаха да го привлекат към някое политическо движение. Но интересът на Алан към събитията по света беше съчетан с пълна липса на интерес да участва в тях и да им влияе по какъвто и да било начин.

Това се дължеше на средата, в която Алан бе израснал. От една страна, бе представител на работническата класа – не може да се даде друго определение за момче, което напуска училище на девет, за да стане работник. От друга страна, уважаваше паметта на баща си, който през твърде краткия си живот бе успял да смени политическите си възгледи неведнъж. Започна от ляво, премина през възхвала на цар Николай II и завърши живота си с конфликт за земя с Владимир Илич Ленин.

Майка му пък, между пристъпите на кашлица, прок­линаше всички от краля до болшевиките, като не пропускаше и шведския министър-председател, и бакалина Густавсон, и – не на последно място – бащата на Алан.

Самият Алан не беше някой глупак. Въпреки че бе ходил на училище само три години, това се бе оказало напълно достатъчно, за да се научи да чете, пише и смята. А работниците от „Нитроглицерин“ ООД бяха толкова осведомени по политическите въпроси, че събудиха и неговото любопитство към света.

Ала това, което в крайна сметка окончателно формира житейската философия на младия Алан, бе изречено от майка му във връзка с телеграмата за смъртта на баща му. Мина известно време, преди да го осмисли, но веднъж в съзнанието му, то остана запечатано там завинаги:

Нещата са такива, каквито са, и каквото има да става, ще става.

Това означаваше преди всичко, че човек не трябва да вдига много шум около себе си, дори и да има основание. Както когато известието за смъртта на бащата пристигна в къщата в Иксхулт. В съответствие със семейната традиция Алан реагира със сечене на дърва, макар и по-дълго и по-мълчаливо от обикновено. Или както когато майката пое по същия път и бе изнесена към катафалката пред къщата. Тогава Алан остана в кухнята и проследи случващото се през един прозорец. Накрая тихо промълви:

– Довиждане, майко.

С това обърна нова страница в живота си.

Алан се трудеше усилено във фирмата си за динамит и в началото на двайсетте години си бе изградил значителен кръг от клиенти от всички краища на Сьодерманланд. В събота вечер, когато неговите връстници ходеха на танци, Алан си стоеше вкъщи и съставяше нови формули, за да подобри качеството на динамита си. А когато дойдеше неделя, отиваше в чакълената яма зад къщата и правеше пробни взривявания. Само не между единайсет и един на обед. Най-накрая бе принуден да обещае това на свещеника на Иксхулт, който в замяна нямаше да се оплаква прекалено много, че той не присъства на неделната служба.

Алан харесваше собствената си компания, което беше добре, защото водеше самотен живот. Фактът, че не се включи в работническото движение, го правеше недолюбван в социалистическите кръгове, а същевременно бе твърде типичен представител на работническата класа, а и син на баща си, за да го приемат в някой буржоазен салон. Тези последните бяха посещавани от бакалина Густавсон, който за нищо на света не желаеше да се движи в едни и същи среди с отрочето на Карлсон. Ами ако момчето подочуеше колко бе изкарал от онова яйце, което някога бе купил от майка му за без пари и което след това бе продал на един дипломат в Стокхолм? Благодарение на тази сделка Густавсон бе станал третият горд собственик на автомобил в района.

Това си беше чист късмет. Ала една неделя през август 1925 година късметът на бакалина Густавсон му изневери. След литургията тръгна на разходка с колата, основно за да се покаже, но за беда избра пътя, който минаваше покрай Алан Карлсон в Иксхулт. На завоя пред къщата на Алан бакалинът сигурно се бе почувствал нес­покоен (или пък Бог или провидението по някакъв начин се бяха намесили в последвалите събития), защото по някаква необяснима причина не успя да завие надясно и автомобилът влетя право в чакълената яма зад къщата. Бакалинът си представяше как ще трябва да обяснява на Карлсон какво прави на негова територия, но това, което последва, беше много по-лошо, защото точно в момента, в който Густавсон успя да спре излезлия извън контрол автомобил, Алан провеждаше първото си за деня пробно взривяване.

Самият Алан беше клекнал зад външната тоалетна и не виждаше и не чуваше нищо. Разбра, че нещо не е наред чак когато отиде до чакълената яма, за да прецени как е минало взривяването. Автомобилът на Густавсон беше разпръснат из ямата, а тук-там се виждаха и части от самия шофьор.

Върху един затревен участък близо до къщата меко се бе приземила главата на бакалина и с празен поглед се взираше в бъркотията наоколо.

– Каква работа си имал в моята чакълена яма? – попита Алан.

Бакалинът не отговори.

През следващите четири години Алан разполагаше с предостатъчно време, за да чете и да обогатява познанията си за света. Веднага след инцидента го арестуваха, макар че причината за това не беше съвсем ясна. Постепенно в цялата работа бе замесен и баща му – старият смутител на обществения ред. Това се случи, когато един млад и надъхан ученик на професора по расова биология Бернхард Лундборг реши да гради кариера върху неговия случай. Така Алан попадна в лапите на Лундборг, където бе стерилизиран по „евгенични и обществени съображения“, с аргументите, че може би е леко бавноразвиващ се и че в него, така или иначе, има прекалено много от баща му, за да може държавата да позволи по-нататъшното възпроизвеждане на рода Карлсон.

Въпросът с обезплодяването не притесняваше Алан, дори напротив, той смяташе, че в клиниката на Лундборг се държат добре с него. От време на време се налагаше да отговаря на разнородни въпроси: какво го кара да взривява предмети и хора и дали му е известно във вените му да тече негърска кръв. Алан отвръщаше, че вижда определена разлика между предмети и хора, що се отнася до удоволствието, което взривяването с динамит носи. Да разцепиш на две камък, който ти преп­речва пътя, може да бъде приятно. Но ако става въпрос за човек, а не за камък, би било достатъчно да го помолиш да се премести. Не е ли и професор Лундборг на същото мнение?

Ала Бернхард Лундборг не се впускаше във философски разговори с пациентите си. Вместо това повтори въпроса си за негърската кръв. Алан отговори, че няма достатъчно сведения, но че и майка му, и баща му са били с точно толкова бледа кожа, колкото и той самият. След това добави, че ужасно му се иска да види истински негър, ако на професора случайно му се намира такъв под ръка.

Професор Лундборг и неговите асистенти не отговаряха на въпросите на Алан, а само си записваха и сумтяха, след което го оставяха на мира, понякога по цели дни. Това време Алан посвещаваше на четене. Четеше всичко възможно – от вестници до научна литература от богатата болнична библиотека. Като добавим и храна три пъти дневно, собствена стая и вътрешна тоалетна, Алан се чувстваше добре за принудително лишен от свобода. Един-единствен път обстановката се обтегна, когато Алан с любопитство попита професор Лундборг какво му е толкова опасното на това да си евреин или негър. По изключение професорът не отвърна с мълчание, а изрева, че господин Карлсон трябва да си гледа работата и да не се меси в чуждите дела. Случката му напомни за онзи път преди много години, когато майка му го бе заплашила с шамар.

Годините минаваха и честотата на разговорите намаляваше все повече и повече. В един момент парламентът назначи комитет за изследване на стерилизирането на „биологично малоценни индивиди“ и когато докладът пристигна, работата на професор Лундборг нарасна така главоломно, че изведнъж леглото на Алан се оказа необходимо за друг пациент. През пролетта на 1929 година Алан бе обявен за реабилитиран член на обществото и бе пуснат на свобода с джобни пари, които едва му стигнаха за билет до Флен. Трябваше да извърви пеш последните няколко километра до Иксхулт, но Алан не възразяваше. След четири години под ключ имаше нужда да се поразтъпче.