Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 8

Вторник, 3 май – сряда, 4 май 2005 г.

След пресконференцията на полицията Кофата си взе една бира и седна да обмисли нещата. Но колкото и да си блъскаше главата, не можеше да проумее какво става. Нима Болта бе започнал да отвлича столетници? Или може би между двата случая нямаше никаква връзка? От цялото това мислене го заболя главата, затова спря и се обади на Шефа, за да докладва, че към настоящия момент няма какво да докладва. Шефа му каза да остане в Малмшьопинг и да чака допълнителни нареждания.

Разговорът прекъсна и Кофата отново се озова сам с бирата си. Ситуацията ставаше твърде сложна, а на него никак не му харесваше да не разбира какво се случва, от което главата пак го заболя. Неусетно се замисли за миналото си и си припомни младежките години в родния си град.

Кофата бе започнал криминалната си кариера в Браос – само на двайсетина километра от настоящото местонахождение на Алан и новите му приятели. Там се бе събрал с няколко свои връстници със сходни интереси и бе основал мотоклуб The Violence. Кофата беше шефът – той решаваше кой да бъде следващият павилион за цигари, който да разбият. Пак той избра и името The Violence – „Насилието“. След това възложи на приятелката си да избродира името на мотоклуба на гърба на десет току-що откраднати кожени якета. Приятелката му се казваше Исабела и не беше внимавала в училище – нито в часовете по шведски, нито по английски.

В резултат на това Исабела избродира върху якетата надписа The Violins – „Цигулките“. Тъй като и останалите членове бяха жънали сходни на нейните успехи в училище, никой от бандата не забеляза гафа.

Затова всички бяха еднакво изненадани, когато един ден получиха писмо от ръководството на концертната зала във Векшьо, адресирано до The Violins в Браос. В писмото ги питаха дали свирят класическа музика и в случай че да, най-учтиво ги канеха да участват в концерт с престижния камерен оркестър на града Musica Vitae.

Кофата се почувства провокиран, помисли си, че някой му се подиграва. Затова една нощ реши да пропусне павилиона за цигари и да отиде до Векшьо, където да хвърли тухла по стъклената врата на концертната зала. Искаше да научи ръководството на малко уважение.

Всичко мина по план с изключение на факта, че едната кожена ръкавица на Кофата последва тухлата и се приземи заедно с нея във фоайето на концертната зала. Тъй като в същия миг алармата се включи, Кофата реши, че не е разумно да се опитва да си я вземе обратно.

Да си загубиш едната ръкавица, не е никак приятно. Кофата бе пътувал до Векшьо на мотоциклет и едната му ръка измръзна по целия път обратно към Браос. Ала още по-лошо бе, че злощастната му приятелка бе избродирала името и адреса на Кофата от вътрешната страна на ръкавицата, в случай че той я загуби някъде. Затова още на следващата сутрин полицията го прибра за разпит.

Кофата обясни, че е бил провокиран от ръководството на концертната зала. По този начин историята за The Violence, което се превърнало в The Violins, стигна до местния вестник и Кофата стана за смях в целия град. В пристъп на ярост той реши да запали следващия павилион, вместо да се задоволи с обичайното разбиване на вратата. В резултат на това турско-българският собственик, който спеше в склада на павилиона си, за да го пази от крадци, насмалко да се прости с живота си. На местопрестъплението Кофата загуби и другата си ръкавица (която също бе старателно адресирана) и не след дълго попадна в затвора за първи път. След като си излежа присъдата, Кофата реши, че е най-добре да напусне както Браос, така и приятелката си, тъй като очевидно и двете му носеха само неприятности.

The Violence продължи да съществува и членовете му запазиха кожените якета със сгрешеното име. Само че в последно време клубът бе сменил сферата си на дейност – бяха се насочили към автокражби и превъртане на километража назад. Последното можеше да бъде много доходоносно. Или както новият лидер на бандата – малкият брат на Кофата, обичаше да казва: „Нищо не разкрасява една кола по-добре от това изведнъж километражът й да намалее наполовина“.

Кофата поддържаше контакт с брат си и с предишния си начин на живот, но не изпитваше желание да се върне.

– Ех, дявол да го вземе – обобщи Кофата собствената си история.

Най-добре да си вземе още една бира и след това да отиде в хотела, както го беше инструктирал Шефа.

Почти се бе мръкнало, когато инспектор Аронсон, кучето Кики и неговият водач пристигнаха в Окерш Стюкебрук, след като дълго се бяха движили покрай железопътната линия от Видшер.

Кучето не беше реагирало на нищо по пътя. Аронсон се чудеше дали то осъзнава, че е на работа, а не на вечерната си разходка. Ала когато триото се приближи до изоставената дрезина, кучето застана мирно, след което вдигна едната си лапа и започна да лае. Искрица надежда просветна у Аронсон.

– Това значи ли нещо? – попита той.

– Да, със сигурност – отвърна водачът на кучето и обясни, че Кики дава различни знаци в зависимост от това, което иска да съобщи.

– Какво тогава се опитва да ни каже сега? – попита губещият търпение инспектор Аронсон и посочи към кучето, което все още стоеше на три крака и лаеше.

– Това поведение – отговори водачът – означава, че в дрезината е имало мъртво тяло.

– Мъртво тяло ли? Труп ли имаш предвид?

– Да, труп.

Инспектор Аронсон си представи как членът на Never Again убива клетия стогодишен Алан Карлсон. Но в следващия миг сравни новата информация с това, което вече знаеше.

– Трябва да е станало точно обратното – промърмори той и изпита странно облекчение.

Хубавицата сервира говежди кюфтета с картофи и сос от червени боровинки, а към тях бира и горчив ликьор. Гостите бяха гладни, но преди всичко искаха да разберат що за животно бяха чули от обора.

– Това е Соня – каза Хубавицата. – Моята слоница.

– Слоница?! – попитаха Юлиус и Алан в един глас.

– Стори ми се, че разпознах звука, който чух – каза Бени.

Бившият собственик на павилион за хот-дог бе поразен от любов от пръв поглед. И сега, при втори поглед, нищо не се бе променило. Червенокосата жена с пищен бюст, която не си поплюваше в приказките, беше като излязла от страниците на някой роман!

Предната година през една ранна августовска сутрин Хубавицата видяла в двора си слоница, която късала ябълки с хобота си.

Ако можеше да говори, слоницата щеше да разкаже как предишната вечер избягала от цирка във Векшьо, за да потърси нещо за пиене, тъй като гледачът й бил отишъл в един бар в града със същата цел, вместо да си върши работата.

При залез слънце слоницата стигнала до езеро и след като утолила жаждата си, решила, че не й се прибира. Помислила си, че една освежаваща баня ще й дойде доб­ре, и нагазила в плитката вода.

Изведнъж водата станала по-дълбока и слоницата трябвало да разчита на вродената си способност да плува. Слоновете, като цяло, не мислят толкова логично, колкото хората, и тази слоница го доказала, като избрала да преплува два километра и половина до другия бряг, за да стъпи отново на твърда земя, вместо да се обърне и да измине четирите метра обратно.

Тази проява на слонска логика довела до две неща. Първо, слоницата веднага била провъзгласена за мъртва от персонала на цирка и от полицията, която сравнително късно се сетила да тръгне по следите й по целия път до езерото и навътре в дълбоката петнайсет метра вода. И второ, напълно живата слоница под прикритието на тъмнината успяла да измине цялото разстояние до ябълковото дърво в двора на Хубавицата, без да бъде забелязана от жива душа.

Гореспоменатото, разбира се, не беше известно на Хубавицата, но тя разказа на гостите си, че впоследствие прочела в местния вестник за изчезнал слон, който бил обявен за мъртъв.

Хубавицата събрала две и две и си помислила, че в околността по това време на денонощието едва ли е имало много избягали слонове, затова заключила, че най-вероятно обявеният за мъртъв слон и напълно живата слоница в нейната плевня са един и същи екземпляр.

За начало Хубавицата кръстила слоницата Соня, на любимката си Соня Хеденбрат14. Последвали няколко дни на преговори между Соня и немската овчарка Бъстър, след което двамата решили, че ще успеят да се спогодят.

14 Соня Хеденбрат (1931–2001) – шведска джазпевица и актриса. – Б. пр.

Когато зимата дошла, Хубавицата трябвало постоянно да търси храна за клетата Соня, която ядяла като слон. По същото време бащата на Хубавицата се споминал и завещал един милион крони на единствената си дъщеря. (Когато се пенсионирал двайсет години по-рано, продал успешния си бизнес за производство на четки, а след това управлявал парите си добре.) Хубавицата напуснала работата си като рецепционистка в медицинския център в Ротне, за да се посвети изцяло на грижите за кучето и слона си.

Пролетта дошла и Соня можела отново да се изхранва с трева и листа, а малко по-късно в двора на Хубавицата се появил мерцедесът – това било първото посещение, откакто баща й, мир на праха му, дошъл да види дъщеря си две години по-рано. Хубавицата не искала да спори със съдбата, така че дори и през ум не й минало да пази Соня в тайна от непознатите си гости.

Докато Алан и Юлиус мълчаха и осмисляха разказа на Хубавицата, Бени попита:

– Ама какъв беше този рев преди малко? Стори ми се, че нещо я боли.

Хубавицата го погледна невярващо и попита:

– Как, по дяволите, разбра?

Бени не отвърна веднага. Първо си взе една хапка говеждо, за да спечели малко време. След това каза:

– Аз съм почти ветеринар. Коя версия искате да чуете – кратката или дългата?

Всички бяха единодушни, че дългата е за предпочитане, но Хубавицата настоя двамата с Бени първо да отидат до плевнята, където почти ветеринарят да прегледа болния преден ляв крак на Соня.

Алан и Юлиус останаха на масата, като се чудеха как така един ветеринар с конска опашка се бе превърнал в собственик на западнал павилион за хот-дог в сьодерманландската пустош. А и къде се е чуло и видяло ветеринар да има конска опашка? Времената наистина бяха странни.

Бени уверено прегледа бедната Соня – и преди бе имал такива случаи по време на практиката си в зоологическата градина. Една счупена клонка се бе забила под нокътя на палеца й, в резултат на което стъпалото й се беше възпалило и подуло. Хубавицата се беше опитала да извади клонката, но не й бе достигнала сила, а може би и сръчност. На Бени му трябваха само няколко минути, за да се справи с тази задача, с помощта на кротък разговор със Соня и клещи. Стъпалото обаче беше силно възпалено.

– Трябва ни антибиотик – заяви Бени. – Поне един килограм.

– Щом знаеш от какво имаме нужда, аз знам как да го набавим – каза Хубавицата.

Ала за тази цел трябваше да пътуват посред нощ до Ротне, затова двамата се върнаха обратно в кухнята, та да изчакат, докато стане време да тръгнат.

Всички се хранеха с голям апетит, като прокарваха вечерята с бира и горчив ликьор, с изключение на Бени, който пиеше сок. След като приключиха, се преместиха във всекидневната и седнаха в креслата до камината. Там групата помоли Бени да разкаже какво бе имал предвид с изказването си, че е почти ветеринар.

Всичко започнало с това, че Бени и брат му Босе, които израснали близо до Стокхолм, прекарали няколко поредни лета при чичо си Франк в Даларна15. Чичото, когото всички наричали Фрасе, бил преуспял предприемач и ръководел няколко местни фирми. Чичо Фрасе продавал всичко: от чакъл до фургони. Бил посветил живота си на работата, която прекъсвал само за да яде и да спи. Имал няколко несполучливи връзки в миналото, но на всички жени бързо им идвало до гуша от чичо Фрасе, който само работел, ядял и спял (и вземал душ в неделя).

15 Историческа провинция в Централна Швеция. – Б. пр.

Така или иначе, Бени и Босе били изпращани в Даларна от своя баща, по-големия брат на чичо Фрасе, за да подишат чист въздух. Не е ясно доколко това се е случило, защото Бени и Босе на бърза ръка били обучени да работят с голямата трошачка за камъни в каменната кариера на чичо Фрасе. На момчетата им харесвала работата, макар че била тежка, но през двата месеца, които прекарвали там, дишали по-скоро прах, отколкото чист въздух. Когато сядали да вечерят, чичо Фрасе ги поучавал за различни неща от живота, като любимата му тема била образованието. „Гледайте да се изучите, момчета! Иначе ще свършите като мен.“

Момчетата не смятали, че е чак толкова зле да свършат като чичо Фрасе – поне не и докато един ден не паднал в трошачката за камъни и не загинал, – но той цял живот се бил измъчвал от това, че не бил учил достатъчно. Едва пишел на шведски, не го бивало в сметките, не знаел и дума на английски и само с усилие можел да си спомни, че столицата на Норвегия е Осло, ако все пак се случело някой да го попита. Единственото, от което чичо Фрасе разбирал, било как да прави бизнес. И благодарение на това си умение натрупал цяло състояние.

Точно колко пари имал чичо Фрасе към момента на своята кончина, било трудно да се каже. Чичото починал, когато Босе бил на деветнайсет, а Бени почти на осемнайсет. Един ден им се обадил адвокат, който съобщил, че двамата братя са споменати в завещанието на чичо си, но че случаят е сложен и се налага да се срещнат.

Босе и Бени отишли в кантората на адвоката и научили, че една неизвестна за тях, но както ги уверил адвокатът, значителна сума пари ги очаква в деня, в който и двамата завършат висше образование.

И сякаш това не било достатъчно, адвокатът щял да отпуска на братята щедра месечна сума (съобразена с актуалните нива на инфлация), при условие че не прекъсват обучението си. В противен случай тази сума щяла да бъде спряна. Същата мярка ги очаквала, когато някой от тях получи диплома, защото това щяло да предполага, че вече може да се издържа сам. В завещанието имало още заплетени подробности, но основната идея била, че братята ще забогатеят едва когато и двамата завършат обучението си.

Босе и Бени веднага се записали на седемседмичен курс за заварчици и получили потвърждение от адвоката, че според завещанието това би трябвало да свърши работа, „макар и да вярвам, че чичо ви Франк може би е имал предвид нещо по-сериозно“.

Някъде по средата на курса се случили две неща. Първо, на Бени веднъж завинаги му дошло до гуша от арогантността на брат му. Бил го търпял през всичките тези години, но сега било дошло време да му обясни, че и двамата вече са възрастни хора и че Босе трябва да си намери друга жертва, която да командва.

Второ, Бени осъзнал, че ни най-малко не иска да бъде заварчик и че талантът му в тази област е толкова незначителен, че дори не възнамерява да завърши курса.

Двамата братя поспорили по този въпрос известно време, докато Бени успял да се прехвърли в един курс по ботаника към Стокхолмския университет. Според адвоката завещанието позволявало смяна на специалност, стига да няма прекъсване в обучението.

Междувременно Босе завършил курса за заварчици, но не получил и стотинка от парите на чичо Фрасе, защото брат му Бени все още учел. Освен това адвокатът спрял месечната сума на Босе в съответствие с инструкциите в завещанието.

Разбира се, това довело до разрив между братята. Когато една нощ пияният Босе потрошил новия мотоциклет на Бени (закупен с щедрата месечна сума за образование), настъпил краят на всякаква братска любов и на как­вито и да било взаимоотношения въобще.

Босе се захванал с бизнес в духа на чичо им, макар и да му липсвал неговият талант. След известно време се преместил във Вестерйотланд16 – от една страна, за да търси нови бизнесвъзможности, а от друга, за да избегне риска да срещне проклетия си брат. Междувременно Бени продължил изявите си в академичния свят година след година. Месечната сума действително била добра и като започвал нова специалност точно преди да е положил финалните изпити за предишната, Бени можел да живее добре, докато онзи пуяк брат му трябвало да чака за парите си.

16 Историческа провинция в Югозападна Швеция. – Б. пр.

Бени живял по този начин в продължение на трийсет години, докато един ден достигналият преклонна възраст адвокат му се обадил и му съобщил, че парите от завещанието са свършили, че няма да има повече месечна издръжка, нито каквито и да било други плащания. Братята можели да забравят за наследството, казал адвокатът, който вече бил над деветдесетгодишен, и навярно това завещание го било държало жив, защото само няколко седмици по-късно починал във фотьойла си, докато гледал телевизия.

Това се случило няколко месеца по-рано и изведнъж Бени се видял принуден да си намери работа. Ала един от най-образованите хора в Швеция претърпял неуспех, защото се оказало, че пазарът на труда не се интересува от броя години, прекарани в университета, а от придобитите квалификационни степени. Бени имал поне десет почти завършени специалности, но независимо от това накрая се наложило да инвестира в павилион за хот-дог, за да има някакво препитание. Когато се обадил на брат си, за да му каже, че наследството е изразходвано до последната стотинка за образование, Босе реагирал по начин, който накарал Бени да не си прави скорошни планове да му гостува.

На този етап от историята Юлиус бе започнал да се притеснява, че може да последват прекалено лични въп­роси от страна на Хубавицата, като например как Бени се е озовал в компанията на старците. Но под влияние на бирата и горчивия ликьор Хубавицата не се замисляше много-много за подробностите. Вместо това трябваше да признае пред себе си, че въпреки напредналата си възраст започва да се увлича по този Бени.

– Какво още почти си успял да станеш през годините освен ветеринар? – попита тя с блеснал поглед.

Бени също като Юлиус разбираше, че не трябва да навлиза в подробности за изминалите събития от деня, затова беше доволен от насоката на въпроса. Не си спомняше всичко, което беше учил, но каза, че човек може да се образова в доста научни области, ако ходи на лекции в продължение на трийсет години без прекъсване, особено ако си пише домашните от време на време. Бени знаеше, че е почти ветеринар, почти общопрактикуващ лекар, почти архитект, почти инженер, почти ботаник, почти учител по английски, почти историк и почти какво ли още не. А за разнообразие почти беше завършил редица курсове с различно ниво и съдържание. Някой дори можел да го нарече „зубрач“, защото понякога записвал по два курса в рамките на един и същи семестър.

Бени си спомни за още нещо, което почти бе станал. Изправи се, обърна се към Хубавицата и издекламира:

От моя клет, мрачен живот,

от безкрайната нощ на моята самота,

за тебе запявам, моя любов,

на моите дни неземна красота.

В стаята се възцари пълна тишина; само Хубавицата се изчерви и промърмори някаква едва чута ругатня.

– Ерик Аксел Карлфелт17 – разясни Бени. – С неговите думи бих искал да ти благодаря за храната и гостоприемството. Май пропуснах да кажа, че съм и почти литературовед.

17 Ерик Аксел Карлфелт (1864–1931) – шведски поет символист, лауреат на Нобелова награда за литература през 1931 г. – Б. пр.

След това Бени може би отиде твърде далече, като покани Хубавицата на танц пред камината, но тя бързо го отряза с коментара, че трябва да има някакъв предел за тези проклети глупости. Ала Юлиус забеляза, че независимо от това бе поласкана. Закопча ципа на горнището на анцуга си и го приглади по краищата, за да изглежда възможно най-добре пред Бени.

Малко по-късно Алан благодари за вечерята и се оттегли, а останалите трима преминаха на кафе с глътка коняк, за който пожелае. Юлиус с радост прие цялата комбинация, докато Бени се задоволи само с кафето.

Юлиус засипа домакинята с въпроси за нейния живот и за фермата, от една страна, защото му беше интересно, а от друга, защото на всяка цена искаше да предотврати завъртането на разговора около това кои са те, къде отиват и защо. Всъщност нямаше за какво да се притеснява, тъй като Хубавицата бе набрала скорост и разказваше за детството си, за мъжа, за когото се омъжила на осемнайсетгодишна възраст и когото изгонила десет години по-късно (тази част от историята изобилстваше от особено цветисти изрази), за това, че няма деца, че Езерната ферма някога била вилата на родителите й, но след като майка й починала преди седем години, получила разрешение от баща си да се установи тук за постоянно. Сподели за дълбоко неудовлетворяващата я работа като рецепционистка в медицинския център на Ротне, за наследството, което започнало да се стопява, и накрая заключи, че не след дълго ще трябва да си потърси ново занимание.

– Вече съм на четирийсет и три – въздъхна Хубавицата. – Това си е на половината път към гроба.

– Не бъди толкова сигурна – рече Юлиус.

Водачът на Кики й даде нови инструкции и тя се отдалечи от дрезината, без да спира да души. Инспектор Аронсон се надяваше, че въпросният труп ще се появи там някъде, но още след като бе изминало трийсетина метра навътре в индустриалната зона, кучето започна да се върти в кръг, сякаш не знаеше къде да търси, и накрая погледна умолително към водача си.

– Кики се извинява, но не може да каже къде е изчезнал трупът – преведе водачът.

Той може би не предаде достатъчно ясно знаците на кучето и инспектор Аронсон реши, че Кики е загубила следите на трупа още при дрезината. Но ако кучето можеше да говори, щеше да му каже, че тялото със сигурност е било преместено на няколко метра навътре в района на стоманолеярната, преди да изчезне. Тази информация навярно би накарала инспектора да провери какви транспортни средства са напуснали фабриката през последните няколко часа. Отговорът би бил само един – товарен камион с ремарке на път за пристанището в Гьотеборг. В такъв случай Аронсон би могъл да даде сигнал на местния полицейски участък и товарният камион би могъл да бъде спрян някъде по пътя. Вместо това трупът напусна границите на страната.

Около три седмици по-късно един млад египетски моряк се измъчваше от ужасната воня, идваща от трюма на кораба му, който току-що бе преминал през Суецкия канал.

Накрая не издържа, намокри един парцал и го завърза около устата и носа си. В един от дървените сандъци намери обяснението – полуразложен труп.

Египетският моряк се замисли. Нямаше желание да остави трупа да лежи в сандъка и да разваля останалата част от пътуването му. Освен това щяха да го разпитват надълго и нашироко в полицията в Джибути, а всички знаеха що за стока бяха полицаите в Джибути.

Да премести тялото сам също не беше особено приятна мисъл, но в крайна сметка реши да постъпи така. Първо обаче изпразни джобовете на трупа – трябваше да получи нещо за цялото това главоболие, – след което бутна тялото във водата.

Ето как някога кльощавият младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба с един замах се превърна в храна за рибите в Червено море.

Компанията в Езерната ферма се разпръсна малко преди полунощ. Юлиус се качи на втория етаж, за да си легне, а Бени и Хубавицата се настаниха в мерцедеса, за да посетят медицинския център в Ротне извън приемното време. Някъде на половината път откриха Алан под едно одеяло на задната седалка. Старецът се събуди и обясни, че първоначално излязъл навън за глътка свеж въздух, а след това решил да си легне в колата, защото стълбите до втория етаж му се сторили твърде високи за треперещите му колене след такъв дълъг ден.

– Вече не съм на деветдесет – въздъхна Алан.

В нощната акция щяха да участват трима вместо двама, но това не беше проблем. Хубавицата обясни по-подробно плана си. Щяха да влязат в медицинския център с помощта на ключа, който тя „забравила“ да върне, когато напуснала. Вътре щяха да включат компютъра на доктор Ерландсон и от негово име щяха да напишат рецепта за антибиотик за Хубавицата. За тази операция им беше необходима паролата на Ерландсон, но Хубавицата обясни, че това е лесна работа, защото докторът бил не само надут пуяк, но и пълен глупак. Когато инсталирали новата компютърна система преди две години, Хубавицата го научила да издава електронни рецепти и пак тя избрала потребителското име и паролата му.

Мерцедесът пристигна на планираното местопрестъпление. Бени, Алан и Хубавицата слязоха от колата и се огледаха, преди да пристъпят към действие. В този момент покрай тях бавно мина един автомобил, чийто шофьор ги погледна точно толкова изненадано, колкото и те него. В Ротне по това време на денонощието беше рядкост да се срещне дори един буден човек. Тази нощ бяха цели четирима.

Колата продължи по пътя си и над Ротне отново се възцариха мрак и тишина. Хубавицата въведе Бени и Алан през входа за персонала откъм задната страна на сградата, а оттам в кабинета на доктор Ерландсон. Включи компютъра и влезе в профила му.

Всичко вървеше по план и Хубавицата весело хихикаше, когато изведнъж избълва цял куп ругатни. Бе открила, че не може просто така да издаде рецепта за „едно кило антибиотик“.

– Напиши по 250 грама еритромицин, рифамин, гентамицин и рифампин – каза Бени. – Така ще атакуваме инфекцията от различни посоки.

Хубавицата погледна Бени с възхищение. След това го помоли да седне и да напише това, което току-що бе казал. Бени изпълни молбата й и добави куп други лекарства за всеки случай.

Да излязат от медицинския център беше точно толкова лесно, колкото и да влязат. Пътуването към къщи също мина без проблеми. Бени и Хубавицата помогнаха на Алан да се качи на втория етаж и около два и трийсет през нощта бе загасена и последната лампа в Езерната ферма.

След десет вечерта нямаше много будни хора в местността. Но в Браос, на около двайсет километра от Езер­ната ферма, един млад мъж не можеше да заспи и се въртеше в леглото си, защото ужасно му се пушеше. Това беше по-малкият брат на Кофата – новият лидер на The Violence. Бе изпушил последната си цигара преди три часа и веднага след това бе почувствал неистова нужда от още една. Малкият брат се проклинаше, задето бе забравил да си купи цигари, преди целият град да затвори за вечерта, което винаги се случваше твърде рано.

Първо реши да изчака до следващия ден, но към полунощ вече не го свърташе на едно място. Тогава му мина през ум да си припомни добрите стари времена, когато просто разбиваше някой павилион за цигари с помощта на железен лост. Само че не в Браос, защото трябваше да мисли за репутацията си, а и тук щяха да го заподозрат за престъплението още преди да успее да го извърши.

Разбира се, най-добре би било да отиде малко по-надалече, но вече не издържаше без цигара, затова трябваше да направи компромис – спря се на Ротне, което се намираше на петнайсетина минути път с кола от дома му. Остави мотора и якето на клуба вкъщи. Качи се на старото си волво и малко след полунощ бавно влезе в градчето. Когато мина покрай медицинския център, за своя изненада забеляза трима души на тротоара – една жена с червена коса, един мъж с конска опашка, а точно зад тях един грохнал старец.

Малкият брат не анализира случката в дълбочина (той рядко анализираше каквото и да било в дълбочина). Вместо това продължи още един километър по същия път, спря близо до един павилион, не успя да го разбие, защото собственикът беше залостил вратата добре, и се върна обрат­но вкъщи, все така измъчван от желание да пуши.

Когато малко след единайсет преди обед Алан се събуди, той се почувства бодър и с нови сили. Погледна през прозореца и видя едно езерце, заобиколено от борова гора. Денят обещаваше да бъде хубав.

Облече единствените дрехи, които имаше, и си помисли, че може да си позволи да поосвежи малко гардероба си. Не беше взел със себе си дори четка за зъби.

Когато слезе долу, Юлиус и Бени вече закусваха. Хубавицата беше сложила чинии и чаши на масата и бе написала бележка с инструкции за самообслужване в кухнята. Самата тя бе тръгнала за Ротне. Бележката завършваше със заръката да оставят достатъчно храна в чиниите си, за да има и за Бъстър.

Алан поздрави с „добро утро“ и получи същото в отговор. След това Юлиус каза, че му е хрумнала идеята да останат в Езерната ферма още една нощ, защото природата наоколо била просто вълшебна. Алан попита дали случайно личният шофьор не му е оказал натиск по време на закуската, като се имат предвид искрите, които бяха прехвърчали между него и Хубавицата предишната вечер. Юлиус отвърна, че наистина получил цял куп аргументи от Бени защо би било най-добре да прекарат не само следващата нощ, но и цялото лято тук, ала стигнал до това заключение сам. Накъде щяха да тръгнат, ако веднага напуснеха фермата? Не им ли трябваше още един ден, за да обмислят нещата добре? Единственото, от което се нуждаеха, за да останат, беше една правдоподобна история за това кои са и накъде отиват. Както и разрешението на Хубавицата, разбира се.

Бени следеше с интерес разговора на Алан и Юлиус, като се надяваше старците да решат да останат поне още една нощ във фермата. Чувствата му към Хубавицата не бяха отслабнали. Дори напротив, беше изпитал разочарование, когато не я видя в кухнята на закуска. Ала тя беше написала в бележката „благодаря за снощи“. Дали бе имала предвид стихотворението, което Бени издекламира в нейна чест? Дано да се върне по-скоро!

Ала мина още около час, преди колата на Хубавицата най-накрая да завие към двора. Когато тя слезе от колата, Бени забеляза, че е още по-красива от предишната вечер. Беше сменила червения анцуг с рокля и Бени се зачуди дали не е била и на фризьор. Той направи няколко нетърпеливи крачки към нея и възкликна:

– Хубавице моя! Добре дошла у дома!

Точно зад него стояха Алан и Юлиус и се забавляваха на прочувствената сцена, която се разиграваше пред очите им. Ала усмивките им угаснаха в мига, в който видяха изражението на лицето на Хубавицата. Тя подмина Бени, продължи покрай другите двама, спря пред стъпалата към къщата, обърна се и извика:

– Проклетници такива! Знам всичко! А сега искам да разбера и останалото. Всички във всекидневната, СЕГА!

След това изчезна вътре в къщата.

– Ако вече знае всичко, какво още иска да разбере? – попита Бени.

– Млъквай, Бени – скастри го Юлиус.

– Взе ми думите от устата – каза Алан.

Тримата влязоха в къщата, за да посрещнат съдбата си.

Рано сутринта Хубавицата бе нахранила Соня с прясно окосена трева, след което бе решила да се понагласи. Трябваше да признае, макар и с неохота, че й се иска да е хубава за този Бени. Затова смени червения анцуг със светложълта рокля, а бухналата коса събра на две опашки. Сложи си малко грим, пръсна си парфюм и се качи на червения си фолксваген, за да отиде до Ротне за продук­ти и лекарства.

Както обикновено, Бъстър седеше на предната седалка и когато колата спря пред супермаркета, започна да лае. По-късно Хубавицата се зачуди дали кучето не се бе разлаяло, защото бе видяло първата страница на „Експресен“ пред входа на магазина. На нея имаше две снимки – една на Юлиус и една на стареца Алан. Текстът гласеше:

„Полицията подозира:

СТОЛЕТНИК ОТВЛЕЧЕН

от криминална

БАНДА.

Търси се и известен

КРУПЕН КРАДЕЦ“.

Хубавицата почервеня като божур и мислите й запрепускаха във всички посоки. Така се ядоса, че веднага заряза плановете си да пазарува – трите лисици щяха да са вън от къщата й още преди обяд! Все пак отиде до аптеката, за да купи лекарствата, които предишната вечер Бени бе изписал, а след това си взе един брой на „Експресен“, за да разбере какво, по дяволите, се случваше.

С всяка прочетена дума гневът й нарастваше. Същевременно обаче не можеше да навърже нещата. Бени ли е този, който членува в Never Again? Крупен крадец ли е Юлиус? И кой кого е отвлякъл? Тримата изглеждаха в толкова добри отношения.

В крайна сметка гневът й надделя над любопитството. Защото при всички положения тя беше измамена. А не можеш да измамиш Гунила Бьорклунд току-така и дим да те няма. „Хубавице моя!“ Ще я видим тая работа!

Качи се пак в колата и прочете статията още веднъж: „На стотния си рожден ден в понеделник Алан Карлсон изчезва от стаята си в старческия дом в Малмшьопинг. Полицията подозира, че е бил отвлечен от престъпната организация Never Again. Според „Експресен“ в случая е замесен и крупният крадец Юлиус Юнсон“.

Следваше истински миш-маш от информация и свидетелски показания. Алан Карлсон бил видян на гарата в Малмшьопинг, след това се качил на автобуса за Стренгнес, което вбесило някакъв член на Never Again. Чакай малко... „рус мъж около трийсетте...“ Това не беше съвсем правдоподобно описание на Бени. Хубавицата почувства... облекчение?

Продължи да чете. Предния ден Алан Карлсон бил видян на една дрезина навътре в сьодерманландската гора заедно с крупния крадец Юлиус Юнсон и сърдития член на Never Again. На този етап „Експресен“ не можеше точно да определи връзката между тримата, но основната версия беше, че Алан Карлсон е потърпевшият, а другите двама са го отвлекли. Така поне твърдеше фермер на име Тенгрот от Видшер, с когото екип на вестника беше разговарял.

Статията завършваше с една любопитна подробност – собственикът на павилион за хот-дог Бени Юнгберг изчезнал безследно предишния ден, близо до мястото, където столетникът и крадецът били видени за последно.

Хубавицата затвори вестника и го пъхна в устата на Бъстър. След това се насочи към фермата в гората, където вече знаеше, че е подслонила един столетник, един крупен крадец и един собственик на павилион за хот-дог. Последният беше привлекателен и чаровен и безспорно притежаваше медицински познания, но тук нямаше място за романтика. За момент Хубавицата се почувства по-скоро тъжна, отколкото ядосана, но бързо се надъха и когато стигна вкъщи, отново беше достатъчно бясна.

Хубавицата извади вестника от устата на Бъстър, разгърна го на първата страница със снимките на Алан и Юлиус и започна да вика и да ругае, след което зачете на глас. Когато приключи, поиска обяснение, като същевременно обеща, че и тримата ще са вън от дома й до пет минути при всички положения. Сгъна вестника и го пъхна отново в устата на Бъстър, скръсти ръце и завърши с едно смразяващо:

– Е?

Бени погледна Алан, който погледна Юлиус, който, доста не намясто, се усмихваше широко.

– Крупен крадец – каза той. – Така, значи, аз съм крупен крадец. Не е зле.

Ала Хубавицата не бе впечатлена. Лицето й почервеня още повече, когато уведоми Юлиус, че скоро ще бъде пребит крупен крадец, ако веднага не й обясни какво става. След това повтори на групата това, което вече си бе казала, а именно, че никой не може да мами Гунила Бьорклунд от Езерната ферма безнаказано. За да подсили думите си, свали една стара пушка, която висеше на стената. Тя била повредена, призна Хубавицата, но с нея можела да счупи главите на крупни крадци, собственици на павилиони за хот-дог и стогодишни стар­ци, ако се налага, а в момента й се струвало, че няма да им се размине.

Усмивката на Юлиус бързо угасна. Бени стоеше като закован за пода, а ръцете му висяха безпомощно. Доколкото разбираше, шансът му за романс с Хубавицата бързо се изпаряваше. Тогава Алан се намеси и помоли Гунила да им даде малко време за размисъл. С нейно позволение старецът искал да проведе разговор насаме с Юлиус в съседната стая. Хубавицата се съгласи неохотно, но предупреди Алан да не прави номера. Столетникът обеща, че ще се държи прилично, хвана Юлиус под ръка, замък­на го в кухнята и затвори вратата.

Алан откри военния съвет с въпроса дали Юлиус има някакви други идеи, които, за разлика от предишните, да не вбесяват Хубавицата още повече. Юлиус отвърна, че единственото, което може да спаси положението, е да поканят и Хубавицата да участва в някаква форма на съвместно притежание на куфара.

Алан прие, но отбеляза, че нищо добро няма да излезе, ако всеки ден разказват на някого за това как двамата с Юлиус крадат чужди куфари, убиват собствениците им, когато се опитват да си ги вземат обратно, а след това старателно ги опаковат в дървени сандъци за износ в Африка.

Юлиус смяташе, че приятелят му преувеличава. Досега само един човек се бил простил с живота си, а и той си го заслужавал. Ако успеели да се покрият за известно време, докато нещата се поуталожат, нямало да се налага броят на жертвите да нараства.

На това столетникът отвърна, че е намислил нещо друго. Предложи да разделят съдържанието на куфара между четиримата: Алан, Юлиус, Бени и Хубавицата. Тогава нямало да има риск последните двама да се раздрънкат пред неподходящи хора. Освен всичко останало можели да прекарат заедно лятото в Езерната ферма, а след това онези от мотоклуба сигурно ще са се отказали да ги търсят, ако изобщо ги търсят, но можело да се предположи, че така стоят нещата.

– Двайсет и пет милиона за нощувка и храна в продължение на няколко седмици – въздъхна Юлиус, но се съгласи с Алан.

Срещата в кухнята приключи и двамата старци се върнаха във всекидневната. Алан помоли Хубавицата и Бени за още трийсет секунди търпение, а през това време Юлиус се качи в стаята си и не след дълго се върна с куфара. Постави го върху дългата маса в средата на всекидневната и го отвори.

– С Алан решихме, че ще делим всичко по равно – на четири.

– Мамичката му! – възкликна Хубавицата.

– Ще делим по равно? – попита Бени.

– Да, но ще трябва да върнеш твоите сто хиляди обрат­но – обясни Алан. – Както и рестото от парите за бензина.

– Мамичката му! – повтори Хубавицата.

– Хайде всички да седнем, за да обясня – каза Юлиус.

На Хубавицата й беше точно толкова трудно да приеме частта с трупа, колкото и на Бени, но бе силно впечат­лена от Алан, който бе избягал през прозореца и просто бе изчезнал от предишния си живот.

– И аз трябваше да направя същото още на втората седмица, след като се ожених за онзи идиот.

Спокойствието се завърна в Езерната ферма. Хубавицата, следвана от Бъстър, отново отиде до града за продукти. Купи храна, напитки, дрехи, тоалетни принадлежности и какво ли още не. Плати всичко в брой, с банкноти от по петстотин крони.

Инспектор Аронсон разпита свидетелката от бензиностанцията в Мьолбю – служителка по охраната в магазина на възраст около петдесетте. Както професията й, така и начинът, по който описа наблюденията си, я правеха надежден свидетел. Жената разпозна Алан на снимки от празненство по случай нечий рожден ден в старческия дом отпреди няколко седмици. Снимките бяха любезно предоставени от старшата сестра Алис не само на полицията, но и на представители на медиите, които бяха проявили интерес.

Инспектор Аронсон с неохота призна пред себе си, че предишния ден не бе постъпил правилно, като бе пренебрегнал това свидетелско показание. Така или иначе, нямаше смисъл да съжалява за отминали неща, затова се съсредоточи върху анализа на ситуацията. Имаше две възможности: бегълците или знаеха къде отиват, или просто напосоки бяха тръгнали на юг. Аронсон предпочиташе първия вариант, защото беше по-лесно да проследиш някого, който знае накъде се е запътил, а не се лута безцелно. С тези хора обаче нямаше как да е сигурен. Не съществуваше пряка връзка между Алан Карлсон и Юлиус Юнсон, от една страна, и Бени Юнгберг – от друга. Юнсон и Юнг­берг биха могли да са познати, тъй като живееха на двайсетина километра един от друг. Беше възможно и Юнгберг да е бил отвлечен и принуден да седне зад волана. Може би и столетникът беше станал част от групата против волята си, въпреки че имаше две неща, които оборваха тази теза: 1) фактът, че Алан Карлсон бе слязъл от автобуса точно на гара Бюринге и, както изглежда, по своя инициатива бе издирил Юлиус Юнсон, а така също и 2) свидетелските показания, че двамата старци са били в добри отношения, докато са пътували на дрезината през гората, а и по-късно в района на стоманолеярната.

Във всички случаи свидетелката бе забелязала, че сребристият мерцедес бе излязъл от главния път и бе поел към Транос. Макар да бяха минали повече от двайсет и четири часа от това събитие, то представляваше интерес за Аронсон. Когато някой пътува на юг по главния път и свива при Мьолбю, броят на възможните крайни дестинации тутакси намалява.

Аронсон предположи, че може да са тръгнали към Оскаршхамн18, а оттам към Готланд19, но имената им не фигурираха в списъка с пасажери на ферибота за Готланд. В крайна сметка оставаше единствено северната част на Смоланд: Транос, Екшьо, може би Нешьо, Оседа, Ветланда и околностите. Евентуално на юг до Векшьо, но в такъв случай мерцедесът определено не беше избрал най-бързия маршрут. Все пак тази възможност не можеше да се изключи, защото ако старците и собственикът на павилион за хот-дог се чувстваха преследвани, щяха да предпочитат по-второстепенни пътища.

18 Град в Югоизточна Швеция. – Б. пр.

19 Шведски остров, най-големият в Балтийско море. – Б. пр.

В крайна сметка инспектор Аронсон заключи, че бегълците все още се намират в района поради две причини. Първо, в колата се возеха двама души с невалидни паспорти. Нямаше как да са тръгнали за чужбина. Второ, колегите на инспектора се бяха обадили във всяка възможна бензиностанция в радиус от триста до петстотин километра на юг, югоизток и югозапад от Мьолбю. Никъде не бяха виждали сребрист мерцедес с тримата пътници, които нямаше как да останат незабелязани. Разбира се, можеше да са заредили и на бензиностанция без обслужващ персонал, но по принцип хората избират места с персонал, защото след определен брой километри на всеки му се приисква да се подкрепи с малко чипс, газирана напитка или сандвич. Везните клоняха в полза на бензиностанцията с персонал и поради факта, че бегълците веднъж вече бяха избрали такава в Мьолбю.

– Транос, Екшьо, Нешьо, Ветланда, Оседа... и околностите – каза инспектор Аронсон доволно, но веднага след това помръкна. – А после накъде?

Когато лидерът на The Violence в Браос се събуди след една мъчителна нощ, веднага се запъти към бензиностанцията, за да задоволи отчаяната си нужда от цигари. Заглавията на първата страница на „Експресен“, които видя на влизане, веднага приковаха вниманието му. Голямата снимка показваше... същия старец, когото бе видял в Ротне предишната вечер.

В бързината забрави да си вземе цигари, но си купи „Експресен“, изуми се от прочетеното и се обади на големия си брат Кофата.

Мистерията с изчезналия и може би отвлечен столет­ник занимаваше цялата нация. По телевизията излъчиха предаване, посветено на случая, в което не се казваше нищо ново, но независимо от това то привлече над милион и половина зрители, сред които бяха и самият столетник и тримата му нови другари в Езерната ферма в Смоланд.

– Ако не знаех, че става въпрос за мен, щеше да ми стане жал за този старец – рече Алан.

Хубавицата не гледаше така спокойно на нещата и заяви, че според нея Алан, Юлиус и Бени трябва да се покрият за известно време. От този момент нататък мерцедесът щеше да стои паркиран зад плевнята, а Хубавицата възнамеряваше на следващата сутрин да излезе и да купи големия автобус, на който отдавна бе хвърлила око. Можеше да се наложи да напуснат фермата бързо и в такъв случай цялото семейство щеше да тръгне, включително и Соня.