Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 7

1929–1939

Къщата в Иксхулт беше в окаяно състояние. През годините, които Алан бе прекарал под наблюдението на професор Лундборг, керемидите бяха изпопадали от покрива, външната тоалетна се бе килнала на една страна, а един от кухненските прозорци хлопаше при всеки повей на вятъра.

Алан се облекчи на открито, тъй като вече нямаше място, което да използва за целта. След това влезе в къщата и седна в потъналата в прах кухня. Остави прозореца отворен. Беше гладен, но овладя импулса си да провери какво има в кухненските шкафове. Знаеше, че гледката няма да му хареса.

Беше роден и израснал тук, но никога не бе чувствал дома си толкова чужд, колкото в този момент. Беше ли време да скъса с миналото и да продължи напред, без да се обръща назад? Да, определено.

Алан внимателно извади няколко пръчки динамит и направи необходимите приготовления, преди да натовари малкото си ценни вещи на колелото. Привечер на трети юни 1929 година потегли – далеч от Иксхулт, далеч от Флен. Динамитът избухна по план точно трийсет минути по-късно. Къщата хвръкна във въздуха, а кравата на съседа отново пометна.

Час по-късно Алан бе задържан в полицейския участък във Флен и вечеряше, докато полицейският началник Крук му четеше конско. Полицията във Флен тъкмо бе получила полицейска кола и не бе минало много време, преди полицаите да успеят да хванат човека, който бе взривил собствената си къща.

Този път обвинението беше по-ясно формулирано.

– Общественоопасно взривяване – отсече Крук.

– Може ли да ми подадеш хляба? – попита Алан.

Крук дори не си направи труда да отговори. Вместо това започна да се кара на бедния си подчинен, който бе проявил мекушавост и се бе съгласил да даде на престъпника вечеря. След като Алан се нахрани, бе отведен в килията си.

– Случайно да ви се намира днешен вестник? – попита Алан. – Да почета малко преди лягане.

В отговор полицейски началник Крук загаси лампата и затръшна вратата. На следващата сутрин първата му работа бе да се обади в „онази лудница“ в Упсала, за да им каже да дойдат да си приберат Алан Карлсон.

Ала служителите на професор Бернхард Лундборг не искаха и да чуят. Лечението на Карлсон било приключило и сега имали други пациенти, които трябвало да бъдат кастрирани и изследвани. Полицейският началник не можел да си представи от колко много хора трябвало да бъде избавена нацията: евреи и цигани, негри и слабоумни, и какви ли не още. Това, че господин Карлсон бил взривил собствената си къща, не било причина за нов престой в Упсала. В крайна сметка човек можел да прави каквото си поиска със своя дом, не смятал ли и полицейс­кият началник така? Живеем в свободна страна, нали?

Накрая Крук затвори. Не можеше да се разбере с тези градски типове. Започваше да съжалява, че предишната вечер не бе оставил Карлсон да осъществи намерението си да се махне от района.

След успешни преговори същата сутрин Алан отново се качи на колелото си и потегли. Този път имаше и опакована храна за три дни, и две дебели одеяла, с които да се завива, ако му стане студено. Помаха за довиждане на полицейския началник Крук, който не му отвърна, и пое на север, тъй като тази посока му изглеждаше не по-лоша от всички останали.

В късния следобед Алан стигна до Хелефоршнес12, което беше добро разстояние за един ден. Реши да си почине, постла едното одеяло върху земята и отвори пакет с храна. Докато дъвчеше филия сладникав хляб със салам, огледа индустриалната зона, в която случайно бе попаднал. Пред фабриката бяха струпани цеви на оръдия и Алан предположи, че производителят на оръдия би имал нужда от човек, който да проверява дали те наистина ще гръмнат, когато трябва. Освен това си помисли, че не е необходимо да се отдалечава прекалено много от Иксхулт. Хелефоршнес също беше вариант, в случай че тук имаше работа за него, разбира се.

12 Град в Южна Швеция, разположен на около 13 км от Флен. – Б. пр.

Връзката, която Алан направи между цевите на оръдията и евентуалната необходимост от неговите умения, може и да бе леко наивна, но се оказа съвсем правилна. След кратък разговор със собственика на фабриката, по време на който Алан тактично пропусна определени части от биографията си, той бе назначен като пиротехник.

„Тук ще ми хареса“ – помисли си Алан.

Производството на оръдия във фабриката в Хелефорш­нес беше в застой, а поръчките постоянно намаляваха. След Първата световна война министърът на отбраната Пер Албин Хансон беше ограничил парите за армията, докато крал Густаф V седеше в замъка си и скърцаше със зъби от яд. Министърът, който имаше склонност да анализира, смяташе, че Швеция е трябвало да се въоръжи по-добре, когато е избухнала войната, но сега, десет години по-късно, такива действия бяха необосновани.

Вследствие на това решение във фабриката в Хелефоршнес започнаха да произвеждат по-мирни стоки, а голяма част от работниците изгубиха работата си.

Алан не беше сред тях, тъй като във фабриката имаше недостиг на пиротехници. Собственикът на фабриката не можеше да повярва на очите и ушите си, когато един ден Алан се появи пред него и съобщи, че е специалист по експлозиви от всякакъв вид. До този момент му се бе налагало да разчита изцяло на един чужденец, който почти не говореше шведски и имаше черна коса и обилно окосмяване по цялото тяло. Собственикът дори не знаеше дали е достатъчно надежден, но не бе имал друг избор.

Алан не делеше хората по цвета на кожата им и винаги беше смятал приказките на професор Лундборг за малко странни. Независимо от това бе любопитен да види негър или негърка, полът не беше от значение. С копнеж четеше анонсите във вестника, че Жозефин Бекер ще пее в Стокхолм, но трябваше да се задоволи с Естебан – своя мургав, но все пак бял испански колега.

Алан и Естебан деляха една работническа барака до фабриката и бързо се сприятелиха. Естебан разказа на Алан драматичната си история. Срещнал едно момиче на някакво тържество и тайно започнал сравнително невинна връзка с нея, без да знае, че тя е дъщеря не на кого да е, а на самия министър-председател Мигел Примо де Ривера. А той не бил човек, с когото можеш да спориш. Управлявал страната както му скимне, а кралят бил просто безгласна буква. „Министър-председател“ било просто учтив израз за „диктатор“. Дъщеря му обаче била страшна мадама!

Работническото потекло на Естебан никак не се понравило на потенциалния му тъст. По време на своята първа и последна среща с Примо де Ривера Естебан бил уведомен, че има две възможности. Първата била да изчезне колкото се може по-далеч от Испания, а втората – да получи куршум в тила.

Докато министър-председателят свалял предпазителя на пушката си, Естебан отвърнал, че е взел решение в полза на възможност номер едно, и начаса излязъл от стаята заднешком, без да открива тила си за мъжа с пушката и без да поглежда към обляната в сълзи девойка.

Колкото се може по-далеч от Испания, мислел си Естебан, и се насочил на север, след това още пò на север и накрая толкова на север, че езерата замръзвали през зимата. Тогава решил, че трябва да се е отдалечил достатъчно. Така се установил в Швеция. Преди три години бил наз­начен във фабриката благодарение на един католичес­ки свещеник, който му превеждал, и Бог да му прости, на една измислена история, че в Испания се е занимавал с взривни вещества, докато в действителност опитът му се ограничавал до бране на домати. С времето Естебан научил приличен шведски и станал сносен пиротехник.

А сега, с помощта на Алан, се превърна в истински професионалист.

Алан се чувстваше като у дома си в работническата барака. След една година се научи да води разговор на испански на основни теми. След още две години испанският му беше почти безгрешен. Ала минаха цели три години, преди Естебан да се откаже от опитите си да го вербува за своята испанска версия на пролетарски интернационализъм. Опита какво ли не, но Алан не се поддаваше. Тази част от личността на най-добрия му приятел оставаше загадка за Естебан. Не че Алан беше на противоположното мнение относно световните събития. Не, той чисто и просто нямаше мнение по тези въпроси. Или може би точно в това се състоеше мнението му? Накрая на Естебан не му оставаше нищо друго, освен да се примири с мисълта, че не може да разбере приятеля си.

Алан, от своя страна, имаше същия проблем. Естебан беше добър другар. Не беше виновен, че проклетата политика му е промила мозъка. Определено не беше единственият.

Времето минаваше, сезоните се меняха, докато един ден животът на Алан пое в друга посока. Естебан научи, че Примо де Ривера е подал оставка и е напуснал страната. Сега в Испания щеше да има истинска демокрация, може би дори социализъм, и Естебан не искаше да пропусне промяната за нищо на света.

Затова започна да обмисля да се върне в родината си възможно най-скоро. Ситуацията във фабриката се влошаваше, поръчките намаляваха, защото сеньор Пер Албин беше решил, че няма да има повече войни. Според Естебан и двамата пиротехници скоро щяха да бъдат уволнени, така че той предложи на Алан да го придружи в Испания.

Алан се замисли. От една страна, революциите не го интересуваха ни най-малко, нито испанската, нито която и да била друга. Според него една революция водеше единствено до нова, но в обратната посока. От друга страна обаче, Испания се намираше в чужбина, както и всички останали държави по света с изключение на Швеция, а след като през целия си живот беше чел за чужбина, нямаше да е зле да я види със собствените си очи. По пътя може би дори щяха да попаднат на един-двама негри.

Когато Естебан му обеща, че ще срещнат поне един негър на път за Испания, Алан нямаше друг избор, освен да се съгласи. Двамата приятели преминаха към обсъждане на по-практическите задачи, които им предстояха. Единодушно стигнаха до извода, че собственикът на фабриката е „глупав проклетник“, който не заслужава да бъде уведомен за плановете им. Затова решиха да изчакат, докато си получат седмичната надница, и след това тихомълком да си оберат крушите.

И така, следващата неделя Алан и Естебан станаха в пет сутринта, за да тръгнат с колелата си на юг, в посока Испания. По пътя Естебан искаше да минат покрай къщата на собственика, за да изсипе резултата от сутрешното си посещение в тоалетната – и в течен, и в твърд вид – в каната с мляко, която рано всяка сутрин доставяха пред входа. През всичките тези години собственикът и двамата му сина бяха наричали Естебан „маймуна“.

– Отмъщението не води до нищо добро – предупреди го Алан. – Както при политиката, нещата са навързани – едно води до друго, докато лошото стане по-лошо, а по-лошото – най-лошо.

Ала Естебан държеше на своето. Само понеже имаш малко повече косми по ръцете и не говориш езика на шефа си безгрешно, не означава, че си маймуна, нали?

Алан се съгласи и двамата стигнаха до разумен компромис. Естебан щеше да се ограничи до уриниране в каната с мляко.

Същата сутрин свидетели докладваха на собственика на фабриката, че двамата пиротехници са били забелязани да се отправят на колела към Катринехолм, а може би дори още пò на юг. Така че в неделното утро собственикът беше подготвен за предстоящата липса на работна ръка през следващата седмица и обмисляше ситуацията над чаша мляко, която Сигрид така любезно му бе сервирала заедно с няколко бадемови бисквити. Настроението му се влоши още повече от факта, че нещо не беше наред с бисквитите. Имаха силен вкус на амоняк.

Собственикът реши да смъмри Сигрид след неделната литургия. Засега й поръча да му донесе още една чаша мляко с надеждата да оправи лошия вкус в устата си.

Ето как Алан Карлсон се озова в Испания. Пътуваха три месеца през Европа и по пътя срещнаха повече нег­ри, отколкото някога бе мечтал. Ала още след като видя първия, изгуби интерес. Оказа се, че единствената разлика освен цвета на кожата беше в странните езици, които всички негри говореха, но това беше характерно и за белите, които живееха на юг от Южна Швеция. Професор Лундборг трябва да е бил стреснат от някой негър като дете, мислеше си Алан.

Двамата приятели се добраха до една страна в хаос. Кралят бе заминал за Рим и монархията бе заменена от република. Левите призоваваха към революция, докато десните се ужасяваха от случилото се в Сталинова Русия. И в Испания ли щеше да стане така?

Естебан забрави за момент, че приятелят му не се интересува от политика, и се опита да го привлече на страната на революцията, но Алан, както обикновено, яростно се съпротивляваше. Ситуацията му напомняше за Швеция и той продължаваше да недоумява защо всичко винаги трябва да бъде точно обратното на това, което е понастоящем.

Последва неуспешен военен преврат на десните, а след това – обща стачка на левите. После имаше всеобщи избори. Левите спечелиха, а десните се разсърдиха – или пък бе обратното? Алан не беше сигурен. В края на краищата избухна война.

Алан се намираше в чужда страна и не знаеше какво да прави, освен да върви след Естебан, който постъпи в армията и бе произведен в сержант веднага щом командирът на взвода му разбра, че е специалист по взривове.

Другарят на Алан гордо носеше униформата си и нямаше търпение да даде своя принос във войната. Неговият взвод трябваше да взриви няколко моста в една долина в Арагон13 и отделението му получи нареждане да се заеме с първия от тях. Естебан бе така въодушевен от оказаното му доверие, че се качи на един камък, хвана пушката си в лявата ръка, вдигна я към небето и изрева:

13 Автономна област в Североизточна Испания. – Б. пр.

– Смърт на фашизма! Смърт на всички фашис...

Естебан не успя да довърши изречението си докрай, защото в следващия миг черепът и части от рамото му бяха отнесени от може би първия вражески снаряд през тази война. В този момент Алан се намираше на около двайсет метра и затова избегна парчетата от другаря си, които се разпиляха около камъка, върху който Естебан така лекомислено се бе качил. Един войник се разплака. Алан огледа това, което беше останало от приятеля му, и реши, че не може с нищо да му помогне.

– Трябваше да си останеш в Хелефоршнес – промълви накрая и изведнъж му се прииска да сече дърва в двора на къщата си в Иксхулт.

Снарядът, който уби Естебан, може и да беше първият през войната, но в никакъв случай не и последният. Алан обмисли възможността да се прибере вкъщи, но изведнъж се оказа, че войната е навсякъде около него. Освен това пътуването до Швеция беше ужасно дълго, а и там никой не го очакваше.

Затова Алан отиде при ротния командир на Естебан, представи се като най-добрия специалист по взривове на континента и каза, че ще взривява мостове и други инфраструктурни обекти в замяна на три хранения на ден и достатъчно вино, за да се напие, когато обстоятелствата го позволяват.

Ротният командир мислеше да даде нареждане шведът да бъде разстрелян, тъй като упорито отказваше да пее оди за социализма и републиката, а на всичкото отгоре искаше да служи в цивилни дрехи. Или както самият Алан се изрази:

– И още нещо... Ако ще взривявам мостове за теб, ще го правя в собствените си дрехи. В противен случай можеш да си ги взривяваш сам.

Не се е родил ротен командир, който да позволява на един цивилен да му се перчи по този начин. Проблемът на точно този ротен командир обаче беше, че най-добрият му специалист по взривове току-що бе разкъсан на парчета на един хълм недалеч оттук.

Докато командирът седеше в сгъваемия си полеви стол и обмисляше дали близкото бъдеще на Алан да бъде назначение, или разстрел, един от взводните командири се осмели да прошепне на началника си, че младият сержант, който така трагично бе загубил живота си току-що, бил представил странния швед като виртуоз на взривното изкуство.

Това реши нещата. Сеньор Карлсон щеше да получи а) живота си, б) три хранения на ден, в) правото да носи цивилни дрехи, и г) глътка вино от време на време, точно както и останалите войници. В замяна трябваше да взривява това, което му се нареди. Двама войници бяха назначени да държат шведа под око, тъй като все още не можеше да се изключи възможността той да е шпионин.

Така се занизаха месеците, които станаха години. Алан взривяваше, каквото му наредяха, и то със забележително майсторство. Работата криеше своите рискове. Често се налагаше да се промъква пълзешком до обекта, да поставя експлозив с часовников механизъм, след което на пръсти да се връща обратно на безопасна територия. След три месеца единият от двамата войници, които го следяха, загина (по погрешка допълзя право във вражеския лагер). След още половин година същата съдба сполетя и другия (той се изправи, за да си опъне малко гърба, и в същия миг бе прострелян точно там). Ротният командир не ги замени с други войници, понеже сеньор Карлсон вършеше извънредно добра работа.

Алан не разбираше необходимостта да се избиват хора нахалост, затова се стараеше набелязаните мостове да бъдат безлюдни по време на експлозия. Такъв беше случаят и с последния мост, който подготви за взривяване преди края на войната. Ала този път точно когато беше готов и беше изпълзял обратно на безопасно разстояние в един храсталак, по моста тръгна вражески патрул, в центъра на който пристъпваше един окичен с медали дребен господин. Идваха от другата страна и очевидно нямаха никаква представа, че републиканците се намират наблизо, нито пък че всеки миг ще се присъединят към Естебан и десетки хиляди други испанци във вечността.

На Алан обаче му бе дошло до гуша. Затова се изправи от храста, където се беше скрил, и започна да маха енергично с ръце.

– Махайте се! – изкрещя той на дребния мъж и антуража му. – Изчезвайте оттук, преди да сте станали на парчета!

Дребният мъж се стресна, а антуражът му го обгради. Така преминаха по моста и спряха чак когато стигнаха до храста на Алан. Мигновено осем пушки бяха насочени срещу шведа и поне една от тях щеше да произведе изстрел, ако в следващия момент мостът зад тях не бе избухнал. Взривната вълна запрати дребния мъж в храста. В бъркотията, която настана, никой от придружителите му не посмя да стреля по Алан, защото можеше да уцели пог­решния човек. Освен това той, изглежда, беше цивилен. А когато димът се разнесе, вече не можеше да става и дума да го убиват. Дребният мъж с медалите разтърси ръката му и му обясни, че един истински генерал знае как да се отблагодари и че сега би било най-добре групата да премине отново от другата страна, със или без мост. Ако неговият спасител искал да го последва, бил повече от добре дошъл, защото там генералът щял да го покани на вечеря.

– Ще има паеля по андалуски – съобщи генералът. – Готвачът ми е от юг. Comprende?

Алан разбираше. Разбираше, че беше спасил живота на самия generalíssimo, разбираше, че фактът, че носеше собствените си дрехи, а не вражеска униформа, бе в негова полза, разбираше, че другарите му на хълма наблюдават случващото се с бинокли, и не на последно място разбираше, че в името на собственото му здраве беше най-добре да премине на страната на врага в тази война, която така и не бе разбрал за какво се води.

Освен всичко останало беше и гладен.

– Sí, por favor, mí general – каза Алан. – Паеля звучи добре. Може би и една-две чаши вино?

Десет години по-рано Алан беше кандидатствал за работа като пиротехник във фабриката в Хелефоршнес. Тогава беше предпочел да не включва в автобиографията си факти като четиригодишния си престой в лудница или взривяването на собствената си къща. Може би точно по тази причина интервюто за работа бе минало толкова добре.

Алан си припомни този случай, докато разговаряше с генерал Франко. От една страна, човек не трябва да лъже. От друга страна обаче, каква полза би имал да разкрие пред генерала, че той самият бе поставил експлозива под оня мост и че в продължение на три години беше служил в републиканската армия като цивилен. Не че се страхуваше да разкаже, но в този случай залогът беше вечеря и алкохол, затова Алан реши, че истината може временно да се остави настрана, и се впусна в лъжи пред генерала.

Разказа му, че по случайност се озовал в онзи храсталак, докато бягал от републиканците, и с очите си видял как експлозивът бил поставен, което било жив късмет, защото в противен случай нямало да има възможност да предупреди генерала. След това добави, че бил привлечен в Испания от свой приятел, който бил близък с покойния Примо де Ривера. Ала откакто приятелят му бил убит от вражески снаряд, Алан трябвало да се бори сам за живота си. Попаднал в лапите на републиканците, но накрая успял да се измъкне.

След този разказ Алан бързо смени темата и сподели, че баща му бил от приближените на руския цар Николай II и загинал героично в обречена битка срещу лидера на болшевиките Ленин.

Вечерята бе сервирана в палатката на генерала. Колкото повече вино изпиваше Алан, толкова по-богати ставаха описанията на героичните дела на баща му. Генерал Франко бе силно впечатлен. Първо животът му е спасен, а след това се оказва, че неговият спасител е почти роднина на цар Николай II.

Храната беше превъзходна – андалуският готвач не смееше и да предложи нещо по-различно. А виното се лееше в безкрайна поредица от тостове за Алан, за бащата на Алан, за цар Николай II и за царското семейство. Най-накрая генералът заспа точно докато прегръщаше Алан, с което искаше да отбележи факта, че двамата току-що бяха преминали на „ти“.

Когато господата се събудиха, войната беше свършила. Генерал Франко пое управлението на новата Испания и предложи на шведа да стане началник на вътрешната охрана. Алан благодари за възможността, но отговори, че му е време да се насочва към къщи, ако Франсиско позволи. Генералът не възразяваше и дори написа едно писмо, с което даваше на Алан безусловната си защита („само го покажи, ако ти трябва помощ“). Франко осигури на новия си приятел кралски ескорт до Лисабон, откъдето трябваше да има кораби на север.

Оказа се, че от Лисабон отплаваха кораби във всички възможни посоки. Алан застана на кея и се замисли. След това размаха писмото от генерала пред очите на капитана на един кораб с испанския флаг и веднага му бе осигурено място на борда. За заплащане не можеше да става и въпрос.

Корабът всъщност не плаваше към Швеция, но на кея Алан се беше запитал какво би правил там и не бе успял да си даде задоволителен отговор.