Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 21

Четвъртък, 26 май 2005 г.

Пер-Гунар Йердин все още спеше, когато инспектор Йоран Аронсон сви по пътя за фермата на Босе и за своя най-голяма изненада откри Алан Емануел Карлсон в един люлеещ се диван на голямата дървена веранда на къщата.

В същия този момент Бени, Хубавицата и Бъстър пренасяха вода към новото място на Соня в плевнята. Юлиус, който си беше пуснал брада, бе получил позволението на групата да отиде заедно с Босе на пазар във Фалшьопинг. Алан си дремваше и се събуди чак когато инспекторът даде знак за присъствието си.

– Алан Карлсон, предполагам? – попита инспектор Аронсон.

Алан отвори очи и отвърна, че и той предполага същото. Но нямал никаква представа за самоличността на събеседника си. Можел ли непознатият да бъде така добър да се представи?

Инспекторът с готовност отговори, че се казва Аронсон, че е полицейски инспектор и че от известно време търси господин Карлсон, който сега е арестуван по подозрение в тройно убийство. След това добави, че приятелите на господин Карлсон – господата Юнсон и Юнгберг, както и госпожа Бьорклунд, също са арестувани. Знаел ли господин Карлсон къде се намират те в момента?

Алан не бързаше да отговори. Каза, че първо трябва да си събере мислите, защото все още не се е разсънил. Човек не говорел за приятелите си, без най-напред добре да е обмислил нещата, не бил ли съгласен господин инспекторът?

Аронсон отвърна, че единственият съвет, който има право да даде на господин Карлсон, е той веднага да му разкаже това, което знае. Но от друга страна, инспекторът нямал бърза работа.

Окуражен от тези думи, Алан предложи на Аронсон да седне на люлеещия се диван, докато му донесе кафе от кухнята.

– Искате ли захар? А мляко?

Инспекторът по принцип не оставяше арестуваните престъпници да се разхождат наляво-надясно, дори и да ставаше въпрос за съседната стая, но точно този индивид излъчваше някакво спокойствие. Освен това Аронсон щеше да има добра видимост към кухнята от люлеещия се диван, така че прие предложението на Алан.

– Мляко, моля. Без захар – каза той и седна.

Арестуваният Алан се засуети в кухнята („Желаете ли и кифличка към кафето?“), докато инспекторът седеше на верандата и го наблюдаваше. Аронсон не проумяваше как се бе озовал в настоящото положение. Отдалече беше видял един възрастен мъж на верандата и си бе помислил, че това може би е бащата на Босе Юнгберг, който сигурно би могъл да го заведе при сина си. От него пък Аронсон очакваше да разбере, че издирваните лица не се намират в околността и че цялото пътуване до Вестерйотланд е било напразно.

Но когато се бе приближил до верандата, се бе оказало, че старецът на люлеещия се диван е самият Алан Карлсон!

Аронсон се бе държал спокойно и професионално с Алан, доколкото можеше да се нарече професионално да изпрати един заподозрян в тройно убийство в кухнята, за да му направи кафе, но сега седеше сам на люлеещия се диван и се чувстваше като пълен аматьор. Старецът не изглеждаше опасен, но какво щеше да прави Аронсон, ако дойдеха и останалите трима, може би в компанията на Босе Юнгберг, който трябваше да бъде арестуван за укриване на престъпник?

– С мляко без захар ли казахте? – провикна се Алан от кухнята. – На моята възраст човек забравя толкова лесно.

Аронсон повтори желанието си за мляко в кафето и извади телефона си, за да се обади за подкрепление от колегите от Фалшьопинг. Щяха да са нужни две патрулки, за всеки случай.

Телефонът го изпревари и иззвъня. Обаждаше се прокурор Ранелид, който имаше да му съобщи нещо невероятно.