Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 18

1953

За пет години и три седмици Алан не само че бе усвоил добре руския език, но беше опреснил и китайския си. Пристанището беше оживено място и Алан се сприятеляваше със завръщащи се от плаване моряци, които го държаха в течение за случващото се по света.

Между другото, научи, че в Съветския съюз бяха взривили своя собствена атомна бомба, година и половина след като се бе срещнал със Сталин, Берия и симпатичния Юлий Борисович. На запад подозираха шпионаж, тъй като бомбата, изглежда, бе съоръжена на абсолютно същия принцип като бомбата от Лос Аламос. Алан се опи­та да си спомни колко точно жокера бе получил Юлий в подводницата, докато пиеха водката направо от шишето.

– Вярвам, че ти, уважаеми Юлий Борисович, си овладял изкуството да пиеш и да слушаш едновременно – каза Алан.

Другото, което стигна до ушите му, бе, че САЩ, Франция и Великобритания бяха обединили окупационните си зони, създавайки Федерална република Германия. Разгневеният Сталин веднага бе отвърнал, като бе основал своя собствена Германия, така че сега и Западът, и Изтокът си имаха по една. Алан намери това решение за напълно практично.

Шведският крал бе умрял – Алан прочете за това в един английски вестник, неясно как попаднал в ръцете на един китайски моряк, който, от своя страна, се бе сетил за шведския затворник във Владивосток, с когото често разговаряше на пристанището, и бе решил да му го занесе. Очевидно кралят бе мъртъв от почти цяла година, когато новината стигна до Алан, но това не беше кой знае колко важно. Мястото му веднага бе заето от нов крал, така че нещата в добрата стара Швеция бяха под контрол.

Моряците на пристанището говореха основно за Корейската война, което беше обяснимо, тъй като Корея се намираше само на двеста километра.

Доколкото Алан разбираше, се беше случило следното...

След края на Втората световна война Сталин и Труман бяха окупирали части от Корейския полуостров въз основа на братско споразумение и бяха решили, че ще оставят трийсет и осмия паралел да служи като разграничителна линия между Севера и Юга. След това се бяха провели безкрайни преговори за управлението на Корея, но тъй като Сталин и Труман нямаха еднакви политичес­ки възгледи (никак дори), нещата бяха завършили горе-долу както в Германия. Първо САЩ бяха основали Южна Корея, а след това Съветският съюз беше отвърнал със Северна Корея. След което САЩ и Съветският съюз бяха оставили корейците да се оправят сами.

Ала нещата не се бяха развили особено добре. Както Ким Ир Сен на север, така и Ли Синман на юг вярваха, че са създадени да управляват целия полуостров, и бяха започнали война помежду си.

След тригодишни военни действия и навярно четири милиона жертви не се беше случило абсолютно нищо. Северът все още беше север и Югът все още беше юг. И трийсет и осмият паралел все още ги разделяше.

За да успее Алан да се добере до така желаната чашка – основната причина за бягството му от трудово-изправителния лагер, – най-логично би било да се промъкне на борда на някой от корабите, които пускаха котва и отплаваха от пристанището във Владивосток. Но поне седмина от другарите на Алан в затворническата барака бяха опитали това през годините и всички до един бяха заловени и разстреляни. Всеки път, когато това се случваше, останалите в бараката скърбяха. Сякаш най-тежко от всички го преживяваше Херберт. Единствено Алан разбираше, че неговият другар се вайка, задето и този път не е бил на мястото на разстреляните.

Бягството с кораб бе затруднено от един прост факт – затворниците носеха традиционните униформи на черно-бели райета и беше невъзможно да се слеят с тълпата. Освен това към корабите водеше тясно подвижно мост­че, което бе охранявано, а обучени кучета душеха всеки товар, който бе издиган на борда с кран.

Също така не беше особено лесно да се намери кораб, на който веднага биха взели Алан без билет. Голяма част от корабите плаваха до континентален Китай, а други до Вонсан на източното крайбрежие на Северна Корея. Имаше основание да се смята, че ако един китайски или севернокорейски капитан откриеше затворник от ГУЛАГ в трюма на кораба си, щеше или да се върне обратно с него, или да го хвърли през борда (крайният резултат щеше да бъде същият, но постигнат с по-малко бюрокрация).

Не, бягството по море щеше да бъде трудно. По суша нямаше да бъде по-лесно. На север към вътрешността на Сибир, където беше наистина студено, разбира се, не можеше да се бяга. Нито пък на запад към Китай.

Оставаше посока юг, а там се намираше Южна Корея, където сигурно биха се погрижили добре за един беглец от ГУЛАГ, за когото биха предположили, че е и враг на комунизма. Жалко само, че Северна Корея се намираше на пътя.

Със сигурност щеше да има препъникамъни – Алан си даваше сметка за това още преди да бе успял да измисли дори подобие на план за бягството си по суша на юг. Но нямаше смисъл да се тревожи толкова много за тях, защото тогава съвсем щеше да се прости с идеята за чаша водка.

Сам ли да се опита да избяга, или да си потърси компания? Във втория случай това щеше да бъде Херберт, колкото и нещастен да бе той. Алан си помисли, че всъщност Херберт би могъл да му бъде от полза по време на подготовката. А и несъмнено щеше да бъде по-забавно да бягат заедно.

– Да бягаме? – попита Херберт. – По суша? Към Южна Корея? През Северна Корея?

– Нещо такова – отговори Алан. – Това поне е работният план.

– Вероятността да оцелеем трябва да е повече от мик­роскопична, нали? – попита Херберт.

– Да – откровено отвърна Алан.

– Брой ме! – каза Херберт.

След пет години всички в лагера бяха разбрали колко оскъдна бе мисловната дейност в главата на затворник 133 и дори когато имаше някакви признаци за такава, тя сякаш само създаваше проблеми там вътре.

Това съответно бе изградило отношение на известна толерантност у надзирателите спрямо Херберт Айнщайн. Ако който и да било друг затворник застанеше не където трябва на опашката за храна в стола, в най-добрия случай щяха да му се развикат, във втория най-добър случай щяха да го сръчкат в корема с приклада на пушка, а в най-лошия случай щяха да му кажат довиждане завинаги.

Но дори и след пет години Херберт все още се губеше сред бараките. Всички до една бяха кафяви и еднакво големи и това го объркваше. Храната винаги се сервираше между бараки тринайсет и четиринайсет, но номер 133 можеше да бъде забелязан да се лута някъде около барака седем. Или деветнайсет. Или двайсет и пет.

– По дяволите, Айнщайн – ругаеха надзирателите. – Опашката за храна е ето там! Не, не там, там! Винаги си е била там!

Алан смяташе, че тази репутация може да им бъде от полза. Разбира се, можеха да избягат и в затворническите си дрехи, но щеше да им бъде по-трудно да останат живи в тях в продължение на повече от минута-две. Алан и Херберт имаха нужда от войнишки униформи. И единственият затворник, който би могъл да се доближи до склада за дрехи на войниците, без да бъде незабавно зас­трелян, когато бъде открит, беше номер 133, Айнщайн.

Така че Алан даде указания на приятеля си какво да прави. Трябваше да се „загуби“, когато станеше време за обяд, защото тогава и персоналът на склада за дрехи беше в обедна почивка. През този половин час складът се охраняваше само от войника в наблюдателница номер четири. Той беше запознат с особеностите на затворник 133 и в случай че го откриеше, най-вероятно щеше просто да му се развика, а не да изпразни пълнителя на картечницата си в него. Ако пък се окажеше, че Алан не беше прав, нямаше да е кой знае какъв проблем, предвид вечния стремеж на Херберт към смъртта.

Херберт смяташе, че Алан го е измислил добре. Но можел ли да повтори още веднъж какво точно се искало от него?

Естествено, всичко се обърка. Херберт наистина се загуби и за пръв път от много време се озова на опашката за храна. Там вече стоеше Алан, който въздъхна и приятелски го побутна в посока към склада за дрехи. Но и това не помогна. Херберт пак се загуби и не след дълго стигна до пералното помещение. И какво да види – цял куп изпрани и изгладени войнишки униформи!

Взе два комплекта, скри ги под шинела си и се насочи към бараките. Скоро, както бяха предполагали, бе открит от войника от наблюдателница номер четири, който дори не си направи труда да му се развика. Според него идиотът всъщност беше на път към собствената си барака.

– Да не повярваш – промърмори той и отново се унесе в мечти, че се намира някъде далеч.

Сега и Алан, и Херберт имаха войнишки униформи, с които да покажат, че са горди членове на Червената армия. Оставаше само следващата част от плана.

В последно време Алан бе забелязал нарастващ брой кораби на път към севернокорейския град Вонсан. Съветският съюз официално не участваше във войната на страната на Северна Корея, но огромни количества военна техника, оръжия и боеприпаси бяха започнали да пристигат с влакови композиции до Владивосток, откъдето ги поемаха кораби, които имаха една и съща дестинация. Не че беше изписано накъде, но Алан беше поразпитал някои моряци. Понякога товарът се състоеше от камиони и джипове или дори танкове. Друг път корабите пренасяха огромни дървени контейнери с неизвестно съдържание.

Алан имаше нужда от разсейваща тактика като онази в Техеран преди шест години. Воден от старата римска мъдрост, че човек трябва да се придържа към това, което прави най-добре, Алан си помисли, че навярно една малка сигнална ракета можеше да се окаже разковничето. И тогава тези дървени контейнери за Вонсан излизаха на преден план. Алан не знаеше със сигурност, но предполагаше, че повечето съдържаха взривни материали, и ако някой от тях се запалеше в района на пристанището и избухнеше и експлозията се разпростреше в различни посоки... да, тогава навярно Алан и Херберт щяха да имат възможността да се промъкнат зад ъгъла на бараката и да се преоблекат във войнишките униформи... и... след това да се качат на някоя кола... а ключовете й, разбира се, щяха да са на таблото, резервоарът щеше да е пълен, а собственикът й нямаше да е наоколо. Тогава охраняваните врати на изхода щяха да бъдат отворени по нареждане на Алан и Херберт и веднъж озовали се извън района на пристанището и на лагера, никой нямаше да заподозре нищо, никой нямаше да търси откраднатата кола и никой нямаше да ги преследва. Чак след това щяха да се сблъскат с истинските проблеми, като например как ще стигнат до Северна Корея и – преди всичко – как ще се придвижат от север на юг.

– Аз може и да съм малко тъп – каза Херберт, – но ми се струва, че планът ти не е съвсем готов.

– Не си тъп – възпротиви се Алан. – Е, добре, може би малко, но по въпроса, който повдигаш, си напълно прав. И колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че е добре да оставим плана така, защото ще видиш, че нещата ще се наредят по начина, по който ще се наредят – обикновено става така. Всъщност почти винаги.

Първата и единствена част на плана за бягство се състоеше в това да подпалят подходящия контейнер, без да бъдат забелязани. За целта им бяха необходими 1) подходящ контейнер, и 2) нещо, с което да го подпалят. В очакване да се появи кораб, който да подсигури първа точка от плана, Алан изпрати всеизвестния с глупостта си Херберт Айнщайн на нова мисия. Херберт оправда доверието му, като не само успя да отмъкне една сигнална ракета, но и да я скрие в панталоните си, преди да бъде открит от един съветски надзирател на място, където изобщо нямаше право да бъде. Ала вместо да го разстреля или най-малкото да го претърси, надзирателят му се скара, че след пет години в лагера все още се губи. Херберт се извини и се отдалечи на пръсти. За да бъде убедителен в ролята си, тръгна в грешната посока.

– Бараката е наляво, Айнщайн – изрева надзирателят след него. – Може ли да си толкова глупав?

Алан похвали Херберт за добре свършената работа и за проявеното актьорско майсторство. Херберт се изчерви, като същевременно отхвърли комплимента с коментара, че не е толкова трудно да се правиш на глупав, когато в действителност си. Алан отвърна, че няма представа дали е трудно, или не, тъй като всички глупаци, които до този момент бил срещал, до един се правели на умни.

И така, по всичко изглеждаше, че подходящият ден е настъпил. В мразовитото утро на 1 март 1953 година пристигна един влак с повече вагони, отколкото Алан можеше да преброи, да не говорим за Херберт. Транспортът очевидно беше военен и всичко трябваше да се натовари на поне три кораба с крайна цел Северна Корея. Товарът включваше осем танка Т34, които не можеха да не бъдат забелязани, но всичко останало беше поставено в огромни дървени контейнери без етикети. Ала пролуките между дъските бяха достатъчно големи, за да се пъхне една сигнална ракета. Точно това направи Алан, когато след половин ден товарене най-накрая му се удаде удобна възможност.

Естествено, от контейнера започна да се издига пушек, но минаха няколко секунди, преди съдържанието му да се запали, така че Алан успя да се измъкне оттам, без да бъде пряко заподозрян. Скоро след това и самият дървен контейнер пламна, нещо, което дори и минусовите температури не можеха да възпрепятстват.

По план трябваше да последва експлозия, когато огънят достигне до някоя ръчна граната или друго взривно вещество. Пазачите щяха да се защурат като подплашени пилци, а в това време Алан и Херберт щяха да успеят да отидат до бараката си, за да се преоблекат.

Проблемът беше, че нищо не избухна. За сметка на това пушекът беше гъст и положението се влоши, когато надзирателите, които не искаха да се приближават до пожара, наредиха на затворниците да изливат вода върху горящия контейнер.

Това, от своя страна, накара трима от затворниците, под прикритието на пушека, да се покатерят по двуметровата ограда, за да стигнат до отворената страна на пристанището. Ала войникът в наблюдателница номер две ги забеляза, седна зад картечницата си и започна да стреля без прекъсване към тях. Тъй като използваше трасиращи патрони, скоро улучи и тримата и те се свлякоха мъртви на земята. А дори и да не бяха повалени от изстрелите, със сигурност щяха да умрат в следващата секунда, защото пазачът в наблюдателницата беше надупчил не само затворниците с картечницата си, но и контейнера вляво от този, който Алан беше подпалил. В контейнера на Алан имаше 1500 войнишки одеяла, а в този до него – 1500 ръчни гранати. Трасиращите пат­рони съдържаха фосфор и когато първият патрон докосна първата граната, тя избухна, а няколко десети от секундата по-късно я последваха и останалите хиляда четиристотин деветдесет и девет гранати. Експлозията беше толкова силна, че следващите четири контейнера прелетяха на разстояние между трийсет и осемдесет метра навътре в лагера.

Контейнер номер пет в редицата съдържаше седемстотин мини, така че последва експлозия със същата мощност като първата, в резултат на което съдържанието на следващите четири контейнера се разхвърча във всички посоки.

Алан и Херберт бяха търсили хаос и го бяха получили. Но това беше само началото. Огънят обхващаше контейнер след контейнер. В един от тях имаше дизел и бензин, а с тяхна помощ трудно се гаси пожар. Друг беше пълен с боеприпаси, които под влияние на огъня заживяха свой собствен живот. Две от наблюдателниците и осем от бараките бяха напълно обхванати от пламъците още преди противотанковите снаряди да се появят на баталната сцена. Първият снаряд разруши наблюдателница номер три, а вторият се заби точно пред входа на лагера, като отнесе със себе си както бариерата, така и пазача.

Четири кораба бяха пуснали котва, за да бъдат натоварени, и следващите противотанкови снаряди запалиха и тях. Още един контейнер с ръчни гранати избухна и даде началото на нова верижна реакция, която стигна и до най-крайния контейнер в редицата. В него имаше втора партида противотанкови снаряди, които сега литнаха в другата посока – към отворената част на пристанището, където точно в този момент един танкер с 65 000 тона петрол на борда се готвеше да пусне котва. В резултат на директен удар върху моста танкерът потегли, а още три удара по дългата страна на морския съд дадоха началото на пожар, по-силен от всичко, случило се досега, взето заедно.

Лумналият танкер се понесе покрай пристанището към вътрешността на града и запали всички къщи по пътя си в участък от около два километра. На всичкото отгоре в този ден вятърът духаше от североизток, така че не минаха повече от двайсет минути преди – буквално – целият Владивосток да пламне.

Другарят Сталин точно приключваше една приятна вечеря в компанията на подчинените си Берия, Маленков, Булганин и Хрушчов в резиденцията в Крилатское, когато му докладваха, че Владивосток на практика вече не съществува, след като един пожар в контейнер с одеяла излязъл извън контрол.

В резултат на новината Сталин изпадна в особено състояние. Новият му фаворит, дейният Никита Сергеевич Хрушчов, попита дали би могъл да предложи един добър съвет по въпроса и Сталин вяло прие.

– Уважаеми другарю Сталин – започна Хрушчов, – предлагам да се отнесем към това, което току-що се е случило, така, сякаш не се е случило. Предлагам незабавно да затворим Владивосток за останалия свят, след което търпеливо да построим града наново и да го превърнем в база на флота ни в Тихия океан, точно както по-рано планирахте. Но преди всичко – това, което се е случило, не се е случило, защото противното би означавало слабост, която не можем да си позволим да покажем. Разбира ли другарят Сталин какво имам предвид? Съгласен ли е другарят Сталин с мен?

Сталин все още се чувстваше странно, а и беше пиян. Ала кимна и каза, че желанието на Сталин е Никита Сергеевич лично да се погрижи това, което се бе случило... да не се е случвало. След това каза, че е време Сталин да се оттегли, защото не се чувствал добре.

Владивосток, мислеше си маршал Берия. Не изпратих ли там онзи шведски фашист като резервен вариант, в случай че не успеем да построим бомбата сами? Съвсем забравих за него, а трябваше да се погрижа да го ликвидират, когато Юлий Борисович Попов така блестящо намери решението на проблема сам. Е, сега сигурно най-накрая е изгорял, но не беше необходимо да повлича и целия град със себе си.

Пред вратата на спалнята си Сталин съобщи, че не иска да го безпокоят по какъвто и да било повод. След това влезе вътре, седна на края на леглото си и разкопча ризата си, докато размишляваше.

Владивосток... Градът, който беше решил да превърне в база на съветския флот в Тихия океан! Владивосток... който щеше да изиграе толкова важна роля в предстоящата офанзива в Корейската война! Владивосток...

Вече не съществуваше!

Сталин успя да си зададе въпроса как, по дяволите, един контейнер с одеяла може да пламне при температури от минус петнайсет-двайсет градуса. Някой трябваше да е отговорен и този кучи син щеше да... щеше да...

Сталин падна на пода по очи. Остана да лежи там, повален от мозъчен удар, в продължение на двайсет и четири часа, защото когато Сталин кажеше, че не иска да го безпокоят, никой не го безпокоеше.

Бараката на Алан и Херберт бе сред първите, които пламнаха, затова двамата приятели веднага зарязаха плановете си да се промъкнат до нея и да се преоблекат.

Но оградата около лагера вече се бе срутила и дори и да бяха останали някакви наблюдателници, в тях нямаше никой, който да пази. Следователно не представляваше никаква трудност да напуснат лагера. Проблемът беше какво щяха да правят оттам нататък. Не можеха да откраднат някой от военните автомобили, защото и те горяха. Не можеха да се насочат и към града, за да потърсят кола за бягството си. По някаква причина целият Владивосток бе в пламъци.

Повечето оцелели след пожара и експлозиите затворници се бяха събрали на пътя пред входа на лагера, на сигурно разстояние от гранатите и противотанковите снаряди и всичко друго, което хвърчеше във въздуха. Няколко смелчаци се запътиха на северозапад, тъй като това беше единствената посока, в която един руснак би си помислил да тръгне да бяга. На изток имаше вода, на юг се водеше Корейската война, на запад се намираше Китай, а на север един град скоро щеше да изгори до основи. Единственият път, който оставаше, бе да се навлезе навътре в същинския Сибир. Но войниците, естествено, се бяха досетили за същото и още преди края на деня бяха хванали бегълците и до един ги бяха изпратили във вечността.

Единствените изключения бяха Алан и Херберт. Те успяха да се доберат до един хълм на югозапад от Владивосток, където се проснаха на земята, за да си починат и да погледнат отгоре към опустошения лагер.

– Тази сигнална ракета си я биваше – каза Херберт.

– Дори и атомна бомба не би свършила толкова доб­ра работа – каза Алан.

– Какво ще правим сега? – попита Херберт, който така зъзнеше на студа, че почти му се прииска да се върне обратно в несъществуващия вече лагер.

– Сега тръгваме за Северна Корея, приятелю – отговори Алан. – И тъй като наоколо няма никакви коли, ще трябва да вървим дотам. Тъкмо ще се сгреем.

Кирил Афанасиевич Мерецков беше един от най-способните и награждавани командири на Червената армия – беше удостоен със званието „Герой на Съветския съюз“ и беше получавал орден „Ленин“ поне седем пъти.

Като командир на Четвърта армия се бе сражавал срещу немците при Ленинград и след деветстотин ужасни дни блокадата на града бе пробита. Нищо чудно, че Мерецков бе произведен в маршал на Съветския съюз в допълнение към всички останали ордени, титли и медали, които вече имаше.

Когато Хитлер веднъж завинаги бе отблъснат, Мерецков се насочи на изток с влак. Там оглави Далекоизточния фронт, с цел да прогони японците от Манджурия. Никой не бе изненадан, когато успя и в това начинание.

Когато краят на Втората световна война настъпи, Мерецков се чувстваше изморен. Тъй като никой не го очакваше в Москва, той реши да остане на изток. Озова се на длъжност зад военно бюро във Владивосток. Бюрото беше хубаво – от истинско тиково дърво.

В началото на 1953 година Мерецков беше на петдесет и шест години и все още седеше зад бюрото си. Оттам ръководеше съветското неприсъствие във войната в Корея. И Мерецков, и другарят Сталин бяха на мнение, че бе от стратегическо значение Съветският съюз да не навлиза в директен конфликт с американски войници. И двете страни разполагаха с бомбата, но американците бяха по-напреднали. За всичко си имаше време, а сега моментът не беше подходящ за провокации – което обаче не спираше руснаците да се намесват във войната, която можеше и трябваше да бъде спечелена.

Но тъй като вече беше маршал, Мерецков си позволяваше от време на време да разпусне. Имаше ловна вила близо до Краскино, на няколко часа път южно от Владивосток. Ходеше там при всяка възможност, особено през зимата, и за предпочитане сам. Разбира се, взимаше адютанта си. Маршалите не шофираха сами собствените си коли. Какво биха си помислили хората иначе?

На маршал Мерецков и неговия адютант им оставаше почти час път до Владивосток, когато забелязаха гъст черен дим на север. Какво се беше случило? Да не би нещо да гореше?

Намираха се прекалено далече и нямаше смисъл да вадят бинокъла от багажника, затова маршал Мерецков нареди пълен напред, като добави, че в рамките на петнайсет минути адютантът трябва да намери място за паркиране с добра видимост към залива. Какво можеше да се е случило? Нещо със сигурност гореше...

Алан и Херберт вече от известно време се движеха по главния път, когато елегантна тъмнозелена „Победа“ се появи от юг. Бегълците се скриха зад една пряспа, докато автомобилът отмине. Ала колата скоро намали и след около петдесет метра спря. От нея слязоха окичен с медали офицер и адютантът му. Последният извади бинокъл от багажника, след което двамата мъже се отдалечиха от колата, за да потърсят място с по-добра видимост към залива, от другата страна на който съвсем доскоро се бе намирал Владивосток.

Затова за Алан и Херберт беше повече от лесно да се шмугнат в колата и да вземат пистолета на офицера и автомата на адютанта му. От това, което последва, двамата военни разбраха, че се бяха озовали в доста неприятна ситуация. Алан потвърди тяхното предположение, когато каза:

– Господа, бихте ли били така добри да си свалите дрехите?

Маршал Мерецков беше бесен. Не може да се държиш по този начин с един маршал на Съветския съюз, дори и да си затворник от лагер. Да не би двамата господа да смятали, че той – маршал Кирил Афанасиевич Мерецков – щял да влезе във Владивосток само по долни гащи? Според Алан в момента било трудно да се влезе във Владивосток по какъвто и да било начин, тъй като целият град бил на път да изгори до основи, но в общи линии двамата със спътника му така виждали нещата. Господата можели, разбира се, да получат по една затворническа униформа, а и колкото повече се приближавали до Владивосток – или както и да се наричали облакът дим и развалините в далечината, – толкова по-топло ставало.

След това Алан и Херберт се преоблякоха във военните униформи и оставиха затворническите дрехи на земята. Алан смяташе, че ще е най-добре, ако той кара колата, което означаваше, че Херберт щеше да бъде маршал Мерецков, а Алан – неговият адютант. Двамата седнаха в колата, всеки на мястото си. На тръгване Алан пожела „на добър час“ на маршал Мерецков и го посъветва да гледа по-ведро на нещата, защото и да се ядосва, и да не се ядосва, било все тая. Освен това пролетта идвала, а пролетта във Владивосток била... е, всъщност сигурно не била кой знае колко приятна. Така или иначе, Алан окуражи маршала да мисли положително, но добави, че това, разбира се, било лично негово решение. Ако предпочитал да се разхожда по долни гащи и да гледа песимистично на живота, имал пълното право на това.

– Довиждане, господин маршал. До нови срещи и на вас, адютанте – каза Алан.

Маршалът не отговори, а само продължи да ги гледа гневно, докато Алан обръщаше колата. Двамата бегълци се отправиха на юг.

Следваща спирка: Северна Корея.

Преминаха границата между Съветския съюз и Северна Корея бързо и безпроблемно. Първо съветските граничари застанаха мирно и отдадоха чест, а след това същото направиха и севернокорейските. Без да бъде разменена и една дума, бариерите бяха вдигнати за съветския маршал (Херберт) и неговия адютант (Алан). Очите на по-патриотично настроения от двамата севернокорейски граничари се насълзиха при мисълта, че е свидетел на такава проява на съпричастност. Корея не можеше и да мечтае за по-добър съсед от Съветския съюз. Маршалът навярно беше на път за Вонсан, за да се увери лично, че боеприпасите от Владивосток са пристигнали благополучно.

Ала това не беше истина. Точно този маршал изобщо не се вълнуваше от благополучието на Северна Корея. Не бе много сигурно дали изобщо знаеше в коя страна се намираше. Цялото му внимание беше насочено към това да разбере как се отваря жабката на колата.

Алан беше подочул от моряците на пристанището във Владивосток, че Корейската война била в застой и че всеки от противниците се бил оттеглил от своята страна на трийсет и осмия паралел. Когато научи тези новини, Херберт предположи, че един от начините да преминат от Северна в Южна Корея е, като се засилят и прескочат границата (стига да не се окажеше твърде широка). Разбира се, съществувал рискът да бъдат застреляни по време на самия скок, но това нямало да бъде кой знае каква загуба.

Ала на още двайсетина километра от разделителната линия се оказа, че наоколо се води мащабна война. Във въздуха кръжаха американски самолети и бомбардираха всичко по пътя си. Алан разбра, че един руски военен автомобил би бил идеална мишена за тях, затова излезе от главния път (без предварително да помоли маршала за позволение) и се запъти към вътрешността на страната по малки пътища, които им предоставяха по-добра възможност да се скрият всеки път, когато чуеха тътен на самолет над главите си.

Алан продължи на югозапад, а през това време Херберт го забавляваше, като обсъждаше на глас съдържанието на портфейла на маршала, който намери във вът­решния джоб на униформата си. Той беше натъпкан с рубли, но вътре имаше и лист с името на маршала, както и документи, свързани с работата му във Владивосток.

– Може би той е отговарял за онзи товар – каза Херберт.

Алан го похвали за това предположение, което звучало правдоподобно, и Херберт пак се изчерви.

– Мислиш ли, че ще можеш да запомниш името на маршала – Кирил Афанасиевич Мерецков? – попита Алан. – Може да ни е от полза в бъдеще.

– Сигурен съм, че няма да мога – отговори Херберт.

Когато започна да се стъмва, Алан и Херберт навлязоха в двора на добре поддържано стопанство. Собственикът, жена му и двете им деца застанаха мирно пред важните гости и луксозната кола. Адютант Алан се извини и на руски, и на китайски за неочакваната им поява и попита дали случайно ще се намери нещо за ядене за тях. Щели, разбира се, да си платят, но нямали други пари освен рубли.

Стопанинът и жена му не разбраха нищо от това, което Алан им бе казал. Но дванайсетгодишният им син, който учеше руски в училище, преведе думите му на баща си. Само след няколко секунди адютант Алан и маршал Херберт бяха поканени в дома на семейството.

Четиринайсет часа по-късно Алан и Херберт бяха готови да продължат пътуването си. Първо бяха вечеряли с цялото семейство. Бяха ги нагостили със свинско с ориз и лук и към това – алилуя! – корейска оризова водка. Е, на вкус не беше точно като шведската, но след пет години и три седмици на принудително въздържание вършеше чудесна работа.

След вечерята маршалът и адютантът бяха поканени да пренощуват в дома на семейството. Маршал Херберт получи голямата спалня, докато родителите спаха при децата. Адютант Алан бе настанен на пода в кухнята.

На сутринта им предложиха закуска, състояща се от зеленчуци на пара, сушени плодове и чай, а след това стопанинът напълни резервоара на колата на маршала с бензин, който държеше в един варел в плевнята.

Стопанинът отказваше да приеме пачката с рубли, която му предлагаха, докато накрая маршалът не изрева на немски:

– Вземи парите, селянино!

Този изблик ужаси стопанина до такава степен, че той направи, както Херберт му заповяда, макар да не разбра и дума от това, което му бе казал.

Херберт и Алан приятелски помахаха на семейството, след което продължиха на югозапад. По пътя нямаше други коли, но в далечината чуваха застрашителния тътен на бомбардировачите.

Докато се доближаваха до Пхенян, Алан си мислеше, че може би е време да се поработи по нов план. Старият вече не изглеждаше особено приложим. Беше изключено да стигнат до Южна Корея от мястото, на което се намираха в момента.

Вместо това щяха да опитат да си уредят среща с министър-председателя Ким Ир Сен. В крайна сметка Херберт беше съветски маршал и този факт трябваше да е напълно достатъчен.

Херберт се извини, че се намесва, но попита какъв е смисълът да се срещат с Ким Ир Сен. Алан отговори, че все още не знае, но обеща да помисли по въпроса. Към момента причината, която можел да изтъкне, била, че около управниците винаги има хубава храна и водка.

Алан разбираше, че едва ли щеше да мине много време, преди двамата с Херберт да бъдат спрени по пътя и проверени, както му е редът. Дори един маршал не можеше да бъде допуснат в столицата на воюваща страна просто така, без да му бъде зададен поне един въпрос. Затова в продължение на няколко часа Алан инструктираше Херберт какво да каже – едно-единствено изречение, но толкова важно! „Аз съм маршал Мерецков от Съветския съюз, заведете ме при вашия началник!“

По това време Пхенян бе защитен от външен и вътрешен военен обръч. Външният, който се намираше на двайсет километра от града, се състоеше от противовъздушни оръдия и двойни контролно-пропускателни пунктове, докато вътрешният на практика представляваше барикада, която служеше като фронтова линия за защита при атака по суша. Алан и Херберт първо попаднаха в един от външните пунктове и бяха посрещнати от един силно почерпен севернокорейски войник, който носеше картечница със свален предпазител. Маршал Херберт с часове беше репетирал единствената си реплика и сега каза:

– Аз съм вашият ръководител, заведете ме... в Съветския съюз!

За щастие войникът не разбираше руски, но пък говореше китайски. Затова адютант Алан преведе казаното от маршала и тогава се появиха всички необходими думи, при това в правилната последователност.

Ала войникът имаше невъобразимо много алкохол в кръвта и не беше в състояние да предприеме каквото и да било. Все пак покани Алан и Херберт в караулката и се обади на своя колега, който се намираше на двеста мет­ра, до бариерата. След това се отпусна в един изтъркан фотьойл и извади от вътрешния си джоб шише оризова водка (третото за деня). Отпи една голяма глътка и започна да си тананика, докато с мътен поглед гледаше право през съветските гости и отвъд тях в далечината.

Алан не беше доволен от начина, по който другарят му се представи пред пазача, и осъзна, че с Херберт в ролята на маршала щяха да бъдат арестувани още в първите минути от срещата с Ким Ир Сен. В следващия момент видя през прозореца, че другият пазач се приближава. Трябваше да побързат.

– Хайде да си сменим дрехите, Херберт – каза Алан.

– Но защо? – попита Херберт.

– Давай – каза Алан.

И така, на бърза ръка маршалът стана адютант, а адютантът маршал. През това време пияният до козирката севернокорейски войник ги гледаше объркано и изломоти нещо на корейски.

След няколко секунди войник номер две влезе в караулката и веднага отдаде чест, като видя какъв виден гост имаха. И той говореше китайски, така че Алан (вече дегизиран като маршал) повтори желанието си за среща с министър-председателя Ким Ир Сен. Преди войник номер две да успее да отговори, номер едно отново изломоти нещо.

– Какво казва? – попита Алан.

– Казва, че току-що сте се съблекли и след това сте се облекли отново – отговори вторият войник.

– Тая водка, тая водка... – каза Алан и поклати глава.

Войник номер две се извини за поведението на своя колега и когато номер едно продължи да настоява, че Алан и Херберт се били съблекли и си били сменили дрехите, номер две му удари един юмрук и му каза да си затваря устата веднъж завинаги, ако не иска да бъде докладван за пиянство.

Тогава войник номер едно реши да млъкне (и да отпие още една глътка). В това време номер две проведе няколко телефонни разговора, след което попълни един пропуск на корейски, подписа се, подпечата го на две места и го подаде на Алан с думите:

– Господин маршал, покажете това на следващия контролно-пропускателен пункт. Оттам ще ви заведат при заместника на заместника на министър-председателя.

Алан благодари, отдаде чест и се върна при колата, като буташе Херберт пред себе си.

– Тъй като току-що стана адютант, оттук нататък ще караш ти – каза Алан.

– Интересно – каза Херберт. – Не съм карал кола, откакто швейцарската полиция ми забрани да заставам зад волана до края на живота ми.

– Най-добре да спреш дотук – рече Алан.

– Постоянно бъркам ляво и дясно – каза Херберт.

– Както отбелязах, мисля, че е най-добре да спреш дотук – повтори Алан.

Пътуването продължи с Херберт зад волана и нещата се наредиха много по-добре, отколкото Алан беше предполагал. С помощта на пропуска не срещнаха никакви проблеми по целия път до града, чак до двореца на министър-председателя.

Там заместникът на заместника ги прие и съобщи, че заместникът няма да има възможност да се срещне с тях в следващите три дни. През това време господата щели да бъдат настанени в апартамента за гости в двореца. Вечерята щяла да бъде сервирана в осем.

– Нали ти казах – рече Алан на Херберт.

Ким Ир Сен бе роден през април 1912 година в християнско семейство в предградията на Пхенян. Неговото семейство, както и всички други корейски семейства, беше под японско управление. През годините японците малко или много правеха с хората от колонията каквото си искаха. Стотици хиляди корейски момичета и жени бяха отвличани и използвани като сексробини за нуждите на войската на японския император. Корейски мъже бяха принуждавани да стават редовни войници в армията, за да се борят за същия този император, който ги заставяше да приемат японски имена и който правеше всичко по силите си, за да унищожи корейския език и култура.

Бащата на Ким Ир Сен беше обикновен аптекар, но и достатъчно откровен критик на японците, така че един ден семейството реши, че би било най-добре да се премести на север, в китайска Манджурия.

Радваха се на мир и спокойствие едва до 1931 година, когато японските войски нахлуха и там. По това време бащата на Ким Ир Сен вече не беше между живите, но майката насърчи сина си да се присъедини към китайс­ките партизани, чиято цел беше да прогонят японците от Манджурия, а впоследствие и от Корея.

Ким Ир Сен направи кариера, докато беше на служба при китайските комунисти. Създаде си име на деен и смел войник. Беше назначен за командир на цяла дивизия и се би толкова ожесточено срещу японците, че накрая бе сред малцината оцелели от дивизията. Това се случи през 1941 година, точно по средата на Втората световна война, и Ким Ир Сен бе принуден да напусне страната и да избяга в Съветския съюз.

Там също направи кариера. Не след дълго бе произведен в чин майор от Червената армия и се би като такъв чак до 1945 година.

Краят на войната означаваше, че Япония трябва да върне Корея на корейците. Ким Ир Сен се прибра от изгнание и бе посрещнат като национален герой. Оставаше само формално да се основе държавата – нямаше и капка съмнение, че хората искат Ким Ир Сен да бъде техният Велик водач.

Ала победителите от войната – САЩ и Русия – бяха разделили Корея на сфери на влияние. А в САЩ не смятаха, че един доказан комунист може да управлява целия полуостров. Затова изпратиха свой човек – един кореец в изгнание – и го поставиха начело на Южна Корея. Ким Ир Сен трябваше да се задоволи със северната част, но той направи точно обратното – започна Корейската война. Щом бе успял да се отърве от японците, щеше да успее да изгони и американците и тяхната марионетка.

Ким Ир Сен бе носил оръжие в служба на Китай и на Съветския съюз. А сега се биеше за своята собствена кауза. Едно от най-важните неща, които бе научил по време на драматичния си живот, беше да не се доверява на никого освен на самия себе си.

Бе готов да направи едно-единствено изключение от това правило. И това изключение току-що бе назначено за негов заместник.

Всеки, който искаше да говори с министър-председателя Ким Ир Сен, трябваше първо да се срещне с неговия син.

Ким Чен Ир.

На единайсет години.

– Винаги ще караш посетителите ти да чакат поне седемдесет и два часа, преди да ги приемеш. Така се поддържа авторитет, сине – учеше го Ким Ир Сен.

– Мисля, че разбирам, татко – излъга Ким Чен Ир, след което потърси в речника думата, която не беше разбрал.

Тридневното чакане не притесни Алан и Херберт, защото в двореца на министър-председателя храната беше вкусна, а леглата меки. Освен това американските бомбардировачи рядко се приближаваха до Пхенян, тъй като имаше по-лесни обекти, по които да се целят.

Накрая все пак моментът настъпи. Алан бе съпроводен до заместника на министър-председателя от неговия заместник, от когото разбра, че заместникът на министър-председателя е на крехка възраст.

– Аз съм Ким Чен Ир – синът на министър-председателя и негов заместник – каза момчето и подаде ръка на маршала.

Ръкостискането му беше здраво, макар и цялата му ръка да се загуби в огромната пестница на Алан.

– А аз съм маршал Кирил Афанасиевич Мерецков – каза Алан. – Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете, млади господин Ким. Ще позволите ли да ви представя задачата, с която идвам?

Ким Чен Ир кимна, така че Алан продължи с лъжите си. Маршалът имал съобщение до министър-председателя от самия Сталин. Съществували известни съмнения, че американците – тези капиталистически хиени – са проникнали в съветската комуникационна система (маршалът не искал да навлиза в подробности, ако младият господин Ким нямал нищо против), затова другарят Сталин решил, че съобщението трябва да бъде предадено лично. А честта да изпълни тази задача се паднала на маршала и неговия адютант (когото маршалът за всеки случай бе оставил в апартамента им).

Ким Чен Ир погледна маршал Алан с подозрение и изглеждаше, сякаш повтаря заучена фраза, когато съобщи, че е негова отговорност да защитава баща си на всяка цена. Това включвало и да не се доверява на никого – баща му го бил учил така. Затова Ким Чен Ир нямал никакво намерение да пусне маршала при министър-председателя, преди да съгласува разказа му със Съветския съюз. Накратко, Ким Чен Ир смятал да се обади в Москва и да провери дали маршалът наистина бил изпратен от чичо Сталин, или не.

Алан не беше подготвен за такова развитие на нещата, но остана на мястото си и единственото, което можеше да направи, беше да се опита да предотврати разговора със Сталин.

– Разбира се, не подобава на един обикновен маршал да ви противоречи, но все пак си позволявам да отбележа, че може би не трябва да се използва телефонът, за да се провери дали е истина, че телефонът не трябва да се използва.

Младият господин Ким разбираше идеята на маршал Алан. Но думите на баща му отекваха в съзнанието му. „Не се доверявай на никого, сине.“ Накрая момчето реши, че ще се обади на Сталин, но ще говори закодирано. Бил срещал чичо Сталин много пъти и той винаги го наричал „малкия революционер“.

– Така че ще се обадя на чичо Сталин, ще се представя като „малкия революционер“ и ще го попитам дали е изпращал някого на посещение при татко. По този начин не вярвам, че ще сме казали нещо, неподходящо за американските уши. Вие как мислите, маршале?

Маршалът си мислеше, че този малък разбойник е голям хитрец. На колко ли години беше? На десет? И Алан беше пораснал рано. На възрастта на Ким Чен Ир вече работеше за „Нитроглицерин“ ООД във Флен. Освен това мислеше, че положението може би не отиваше на добре, но нямаше как да го каже на глас. Е, нещата бяха такива, каквито бяха и така нататък.

– Мисля, че младият господин Ким е едно много умно момче и ще стигне далеч – каза Алан и се остави на провидението.

– Ами да, идеята е да наследя татко, така че може и да сте прав за това. Но сега, моля, почерпете се с чаша чай, докато аз говоря с чичо Сталин.

Младият господин Ким отиде до кафявото бюро в единия край на кабинета, докато Алан си наливаше чай и обмисляше дали да не се опита да скочи през прозореца. Бързо отхвърли тази идея – намираха се на четвъртия етаж в двореца на министър-председателя, а и не можеше да изостави другаря си. Херберт със сигурност би скочил (ако събереше смелост), но той не беше там в момента.

Мислите на Алан бяха рязко прекъснати, когато младият господин Ким избухна в плач. Той затвори слушалката, втурна се към Алан и извика през сълзи:

– Чичо Сталин е мъртъв! Чичо Сталин е мъртъв!

Алан си помисли, че има невероятен късмет, и каза:

– Хайде, хайде, не плачете, млади господин Ким. Чичо маршал ще ви прегърне. Не плачете...

Когато младият господин Ким се поуспокои, вече не изглеждаше преждевременно съзрял за възрастта си. Сякаш вече нямаше сили да бъде възрастен. Подсмърчайки, успя да каже на Алан, че чичо Сталин бил получил удар преди няколко дни и че според леля Сталин бил починал малко преди младият господин Ким да се обади.

Докато момчето седеше на коляното му, Алан с много чувство разказа за светлия спомен, който пазеше от пос­ледната си среща с другаря Сталин. Яли и пили заедно на тържествена вечеря и настроението било толкова добро, колкото можело да бъде само между истински приятели. Другарят Сталин пял и танцувал. Алан изтананика онази грузинска народна песен, която Сталин беше изпълнил точно преди нещо в главата му да прищрака, и се оказа, че младият господин Ким също я беше чувал! Чичо Сталин я бил пял и пред него. С това – ако не и по-рано – всички съмнения отпаднаха. Чичо маршал съвсем очевидно бил този, за когото се представял. Младият господин Ким щял да се погрижи министър-председателят да го приеме още на следващия ден. А сега искал още една прегръдка.

Министър-председателят не управляваше половината си страна от съседния кабинет. Така би се изложил на прекалено голям риск. Не, за да се срещне човек с Ким Ир Сен, трябваше да предприеме дълго пътуване, което от съображения за сигурност се осъществяваше на самоходна артилерийска установка СУ-122, тъй като и заместникът на министър-председателя трябваше да присъства.

Превозното средство не беше никак удобно, но това не е основното предназначение на самоходните артилерийски установки. По време на пътуването Алан имаше достатъчно време да поразсъждава върху две немаловажни неща. Първото беше какво щеше да каже на Ким Ир Сен, а второто – какво би искал да постигне с това.

Пред заместника на министър-председателя Алан беше заявил, че идва с важно съобщение от другаря Сталин, и благодарение на една щастлива случайност тази идея се бе оказала лесна за изпълнение. Сега мнимият маршал можеше да каже, каквото си поиска – Сталин беше твърде мъртъв, за да го опровергае. Алан реши, че съобщението до Ким Ир Сен ще бъде за двеста бойни танка, които Сталин ще му изпрати, за да подпомогне борбата на комунистите. А може би триста. Колкото по-голям беше броят им, толкова по-доволен щеше да бъде министър-председателят.

Другото беше по-сложно. Алан предпочиташе да не се връща обратно в Съветския съюз, след като изпълни задачата си при Ким Ир Сен. Но нямаше да е лесно да убеди севернокорейският управник да им помогне да стигнат до Южна Корея. А и присъствието им близо до Ким Ир Сен щеше да застрашава безопасността им с всеки изминал ден, в който обещаните танкове не са пристигнали.

Можеха ли да мислят за Китай? Докато Алан и Херберт носеха черно-белите затворнически униформи, отговорът беше не, но те вече се бяха отървали от тях. Огромният съсед на Корея се бе превърнал от заплаха във възможност, откакто Алан бе станал съветски маршал. Особено ако успееше да изиграе Ким Ир Сен така, че да им даде някое хубаво препоръчително писмо.

Значи, следващата спирка щеше да бъде Китай. А след това каквото имаше да става, щеше да стане. Ако не се появеше някоя по-добра идея, винаги можеше да прекоси Хималаите още веднъж, този път в компанията на Херберт.

С това Алан реши, че е приключил с разсъжденията. Първо, Ким Ир Сен щеше да получи триста танка, или дори четиристотин – нямаше защо да бъдат стиснати. След това мнимият маршал щеше смирено да помоли министър-председателят да им помогне с транспорт и визи, за да се придвижат до Китай, тъй като Сталин имал съобщение и за Мао Дзъдун. Алан беше доволен от плана си.

Привечер бронираната самоходна артилерийска установка, в която се возеха Алан, Херберт и младият Ким Чен Ир, пристигна в някакъв военен лагер.

– Мислиш ли, че стигнахме Южна Корея? – попита Херберт с надежда.

– Южна Корея е последното място, на което ще намерим Ким Ир Сен – каза Алан.

– Да, прав си... мислех си само... не, всъщност май не мислех – смутено каза Херберт.

В този момент военната машина на десет колела рязко спря и тримата пътници изпълзяха навън. Бяха стигнали до военно летище и се намираха пред сграда, която приличаше на команден център.

Младият господин Ким отвори вратата на Алан и Херберт, след което пъргаво мина покрай господата и отвори и следващата врата. С това тримата се озоваха в светая светих на министър-председателя. Вътре имаше голямо бюро, покрито с множество документи. Зад него на стената висеше карта на Корея, а вдясно имаше два дивана. На единия седеше министър-председателят Ким Ир Сен, а на другия – неговият гост. Двама войници, въоръжени с картечници, стояха на пост до вратата.

– Добър вечер, господин министър-председател – каза Алан. – Аз съм маршал Кирил Афанасиевич Мерецков от Съветския съюз.

– Не, не си – отговори Ким Ир Сен спокойно. – Поз­навам маршал Мерецков много добре.

– Ай – каза Алан.

Войниците веднага се раздвижиха и насочиха оръжията си към мнимия маршал и неговия, както можеше да се предположи, също толкова мним адютант. Ким Ир Сен все още беше спокоен, но синът му избухна в смесица от плач и ярост. Вероятно това беше моментът, в който той завинаги се раздели със своето детство. Не се доверявай на никого! Въпреки това беше седял на коленете на мнимия маршал. Не се доверявай на никого! Той никога, никога вече нямаше да се доверява на когото и да било!

– Ти трябва да умреш! – изкрещя Ким Чен Ир през сълзи на Алан. – Ти също! – обърна се момчето към Херберт.

– Да, вие наистина ще умрете – каза Ким Ир Сен все така спокойно. – Първо обаче искаме да разберем кой ви е изпратил.

Това не изглежда добре, помисли си Алан.

Това изглежда добре, помисли си Херберт.

Истинският маршал Кирил Афанасиевич Мерецков и неговият адютант не бяха имали друг избор, освен да извървят пътя до това, което бе останало от Владивосток.

След няколко часа бяха стигнали до палатков лагер на Червената армия близо до унищожения град. Там унижението беше още по-голямо, тъй като в началото маршалът бе заподозрян, че е избягал затворник, който се е разкаял за бягството си. Скоро след това бе разпознат и му бяха оказани вниманието и уважението, които рангът му изискваше.

Един-единствен път през живота си маршал Мерецков не беше потърсил възмездие за проявена към него несправедливост. Това се случи, когато дясната ръка на Сталин – Берия, бе заповядал да го арестуват и изтезават, без да има каквото и да било основание. Сигурно щеше да го остави да умре, ако самият Сталин не се бе намесил и не го бе спасил. Мерецков навярно трябваше да се изправи срещу Берия, но имаше да печели световна война, а и Берия въпреки всичко беше твърде силен. Затова остави нещата така, ала си каза, че никога повече няма да позволи да бъде унижаван. Затова сега трябваше да намери и да унищожи двамата мъже, които бяха откраднали колата и униформата му.

Мерецков не можеше веднага да тръгне да ги търси, защото нямаше униформа, а и не беше лесно да се намери шивач в някой от палатковите лагери. Когато най-накрая такъв бе открит, възникна тривиалният въпрос откъде да се снабдят с игла и конец. Всички шивачници във Владивосток, както и целият град, просто бяха престанали да съществуват.

В крайна сметка след три дни униформата на маршала беше готова. Медалите липсваха, защото сега крадецът се перчеше с тях, но Мерецков не можеше да позволи това да го спре, тъй като в противен случай трябваше да се признае за победен.

С известно затруднение маршалът успя да се сдобие с нова „Победа“ (повечето военни коли бяха изгорели) и заедно с адютанта си се отправи на юг в ранното утро на петия ден след ужасното деяние.

На границата със Северна Корея подозренията му се потвърдиха. Един маршал, точно като господин маршала, бе преминал границата в една „Победа“, точно като тази, която господин маршалът караше, и се бе запътил на юг. Граничните войници не знаеха нищо повече от това.

Маршал Мерецков направи същото заключение, както и Алан пет дни по-рано, а именно, че би било рав­носилно на самоубийство да се продължи към фронта. Затова сви към Пхенян и след няколко часа разбра, че бе постъпил правилно. От пазача във външния военен обръч научи, че един маршал на име Мерецков, придружаван от адютанта си, бе помолил да бъде приет от министър-председателя Ким Ир Сен и бе получил разрешение да се срещне със заместника му. След това пазачът започна да се кара с колегата си. Ако маршал Мерецков владееше корейски, щеше да разбере как единият пазач казва на другия, че бил усетил, че не им била чиста работата на тези двамата, които определено си били сменили дрехите. Колегата му отвърна, че ако той от време на време успявал да остане трезвен след десет сутринта, може би щял да му има повече доверие. Кавгата продължи, а през това време маршалът и адютантът му се отправиха към Пхенян.

Истинският Мерецков се срещна със заместника на заместника на министър-председателя същия ден и с целия си авторитет на съветски маршал успя да го убеди, че Ким Ир Сен и синът му са изложени на непосредствена опасност за живота и че маршалът трябва да бъде незабавно съпроводен до главната квартира на министър-председателя. Тъй като нямаха никакво време за губене, щяха да се придвижат с колата на маршала, която бе поне четири пъти по-бърза от самоходната артилерийска установка, на която се бяха возили Ким Чен Ир и престъпниците.

– Е – попита Ким Ир Сен надменно, но все пак с любопитство. – Кои сте вие, кой ви изпраща и каква е целта на театъра, който разигравате?

Алан не успя да отговори, защото в следващия момент вратата се отвори и вътре влетя истинският маршал Мерецков, който изкрещя, че двамата мъже в средата на стаята са затворници от трудов лагер и готвят атентат срещу министър-председателя.

За момент в стаята имаше прекалено много маршали и адютанти за двамата войници с картечниците. Но веднага щом министър-председателят косвено потвърди, че новият маршал е истинският, войниците отново се съсредоточиха върху мошениците.

– Спокойно, уважаеми Кирил Афанасиевич – каза Ким Ир Сен. – Положението е под контрол.

– Ти ще умреш! – изрева разгневеният маршал Мерецков, когато видя Алан, облечен в маршалската му униформа и окичен с медали.

– Да, всички казват така – отговори Алан. – Първо младият Ким, после министър-председателят, а сега и вие, господин маршал. Единственият, който все още не е поискал смъртта ми, сте вие – каза Алан и се обърна към госта на Ким Ир Сен. – Не зная кой сте, но мога ли да се надявам, че ще имате различно мнение по въпроса?

– Със сигурност не – отговори гостът и се усмихна. – Аз съм Мао Дзъдун, вожд на Китайската народна репуб­лика, и не изпитвам симпатии към някого, който иска да навреди на моя другар Ким Ир Сен.

– Мао Дзъдун! – възкликна Алан. – Каква чест. Макар че скоро може и да се простя с живота си, моля ви, предайте поздрави на прекрасната си съпруга от мен.

– Познавате ли жена ми? – попита Мао Дзъдун изненадан.

– Да, ако междувременно не сте се оженили отново, тъй като имате този навик. Срещнах Дзян Цин в провинция Съчуан преди няколко години. Поразходихме се из планината заедно с едно младо момче – А Мин.

– Вие ли сте Алан Карлсон? – попита Мао Дзъдун смаян. – Спасителят на жена ми?

Херберт Айнщайн не разбираше какво точно се случва, но му стана ясно, че Алан имаше девет живота и че сигурната им смърт беше на път да се превърне в нещо друго – отново! Не трябваше да допуска това! В следващия миг Херберт вече действаше под влияние на шока.

– Бягам, бягам, застреляйте ме, застреляйте ме! – изкрещя той и се втурна през стаята, отвори някаква врата и се озова в килер, където падна върху кофа и парцал за миене на под.

– Твоят другар... – започна Мао Дзъдун. – Той не е съвсем Айнщайн, нали?

– Не говори така – каза Алан. – Не говори така.

Не беше странно, че Мао Дзъдун се бе оказал в стаята, тъй като Ким Ир Сен бе разположил главната си квартира в Манджурия, точно до Шънян в провинция Ляонин – на около петстотин километра северозападно от Пхенян. Мао се чувстваше добре в този район, където може би получаваше най-силната подкрепа. А и обичаше да се среща със своя севернокорейски приятел.

Все пак мина известно време, преди да се изясни всичко, което трябваше да се изясни, и тези, които искаха главата на Алан, да размислят.

Маршал Мерецков първи протегна ръка. В крайна сметка и Алан Карлсон също като него беше пострадал от безумието на маршал Берия (Алан за всеки случай пропусна незначителната подробност, че той беше причината Владивосток да изгори до основи). А когато шведът предложи да си разменят мундирите, за да може маршалът да получи обратно медалите си, гневът на Мерецков съвсем се изпари.

Ким Ир Сен също не смяташе, че има основание да се ядосва. В крайна сметка Алан не беше възнамерявал да му навреди. Тревожеше се единствено заради сина си, който се чувстваше предаден.

Младият Ким все още плачеше и крещеше и продължаваше да настоява Алан да бъде убит незабавно, и то по особено мъчителен начин. Накрая Ким Ир Сен беше принуден да му зашлеви един шамар и да му каже веднага да млъква, ако не иска да получи още един.

Алан и маршал Мерецков бяха поканени да седнат на дивана на Ким Ир Сен, където – след като успя да се измъкне от килера – към тях се присъедини и омърлушеният Херберт Айнщайн.

Самоличността на Алан бе категорично потвърдена, когато двайсетгодишният готвач на Мао Дзъдун бе повикан в стаята. Алан и А Мин дълго се прегръщаха, докато накрая Мао не изпрати готвача в кухнята, за да приготви малко юфка.

Мао Дзъдун беше безкрайно благодарен на Алан за това, че бе спасил живота на Дзян Цин, и изрази готовност да помогне на двамата приятели с абсолютно всичко, от което имат нужда. Ако желаели, можели да останат в Китай, където щял да се погрижи да водят приятен и достоен живот.

Алан благодари за предложението, но отвърна, че ако господин Мао можел да го извини, комунизмът му бил дошъл до гуша и копнеел да си отдъхне някъде, където да може да изпие чаша водка, без някой да му изнася лекция за политика.

Мао го извини, ала добави, че господин Карлсон не трябва да има прекалено високи очаквания за бъдещето. Комунизмът се радвал на успех навсякъде и не след дълго щял да завладее целия свят.

Като чу това, Алан попита господата къде според тях комунизмът ще се забави най-много – за предпочитане някъде, където слънцето грее, плажовете са бели и можеш да си напълниш чашата с нещо различно от индонезийски зелен бананов ликьор.

– Мисля, че ми трябва почивка – каза Алан. – Никога досега не съм си почивал.

Мао Дзъдун, Ким Ир Сен и маршал Мерецков започнаха да обсъждат въпроса помежду си. Като предложение се появи карибският остров Куба – по-капиталистическо място от това господата не можеха да си представят. Алан благодари за съвета, но каза, че Карибите са прекалено далече; а и на практика нямал нито пари, нито паспорт, така че навярно трябвало да преосмисли амбициите си.

По въпроса за парите и паспортите нямало нужда да се притеснява. Мао Дзъдун обеща да снабди и него, и приятеля му с фалшиви документи, за да могат да се придвижват свободно навсякъде. Щял да им даде и цял куп долари, защото имал в изобилие. Президентът Труман бил изпратил тези пари на представителите на Гуоминдана, но те ги забравили, докато бягали към Тайван. Карибите обаче наистина се намирали на другия край на света, така че не пречело да помислят за други дестинации.

Докато тримата видни комунисти продължаваха да обсъждат къде трябва да отиде на почивка човек, алергичен към тяхната идеология, Алан благодари наум на Хари Труман за финансовата помощ.

Филипините бяха споменати, но бързо отхвърлени поради нестабилната им политическа ситуация. Накрая Мао предложи Бали. Алан се беше изказал зле срещу индонезийския бананов ликьор, което бе навело Мао на мисълта за Индонезия. Страната не била комунистическа, нищо че и там комунизмът дебнел зад ъгъла – както и навсякъде другаде по света, с изключение може би на Куба. Освен това в Бали имали и друго за пиене освен бананов ликьор.

– Значи, се спираме на Бали – каза Алан. – Ще дойдеш ли, Херберт?

Херберт Айнщайн постепенно се беше примирил с мисълта, че ще поживее още малко, така че унило кимна на Алан. Ами да, щеше да дойде, какво друго му оставаше?