Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 22

Сряда, 25 май – четвъртък, 26 май 2005 г.

Египетският моряк, който бе хвърлил останките от Бенгт „Болта“ Бюлунд на рибите в Червено море, най-нак­рая пристигна в Джибути, където щеше да почива три дни, преди да потегли обратно.

В задния джоб на панталоните си носеше портфейла на Болта, в който се намираха осемстотин шведски крони. Морякът нямаше никаква представа каква е стойността им, но все пак таеше някакви надежди, че си зас­лужава да ги обмени, затова от известно време се оглеждаше за отворено чейнджбюро.

Столицата Джибути, която носи същото име като страната, е млад, но оживен град. Оживен, защото Джибути заема стратегическо място на Африканския рог, с излаз на Червено море, а млад, защото жителите на Джибути рядко доживяват до петдесетгодишна възраст.

Египетският моряк стигна до градския рибен пазар и спря, за да си вземе нещо за ядене, преди да продължи с търсенето на място, където да обмени кроните. Точно до него стоеше един потен мъж от местните. Имаше неспокоен блуждаещ поглед и пристъпваше нервно от крак на крак. Морякът не се изненада, че е толкова потен – навън беше поне трийсет градуса на сянка, а мъжът бе облечен с два ката дрехи и бе нахлупил феса си до очите.

Потният мъж беше около двайсет и пет годишен и нямаше ни най-малко желание да остарява. Душата му се бунтуваше. Не защото половината население на страната нямаше работа, не защото всеки пети беше хивпозитивен или болен от СПИН, не защото нямаха достатъчно питейна вода, нито пък защото каменистата пустиня, заемаща по-голямата част от територията на държавата, поглъщаше и малкото останала обработваема земя. Не, мъжът беше бесен, защото САЩ бяха разположили своя военна база в Джибути.

Те не бяха единствените в това отношение. Френският чуждестранен легион вече имаше база в страната. Между Джибути и Франция съществуваха здрави връзки. Все пак страната се бе наричала Френска Сомалия до седемдесетте години на XX век, когато беше получила независимост. Но сега и САЩ бяха успели да се уредят със своя база недалеч от Залива и Афганистан и от редица други централноафрикански горещи точки.

Американците смятаха, че това е добра идея, докато по-голямата част от жителите на Джибути изобщо не ги беше грижа. Тяхното внимание бе прекалено заето от въп­роса как да оцелеят още един ден.

Ала един от тях явно бе имал време да поразсъждава върху американското присъствие. Или пък просто беше малко по-религиозен, отколкото беше полезно за самия него.

Каквато и да беше причината, същият този човек сега обикаляше из централните части на столицата в търсене на група американски войници в отпуск. През това време нервно опипваше връвта, която в подходящия момент щеше да дръпне, за да хвръкнат американците към ада, а самият той да се понесе в противоположната посока.

Но, както казахме, беше топло и задушно (в Джибути обикновено е така). Бомбата беше прикрепена за стомаха и гърба на потния мъж, а освен това беше покрита от двоен слой дрехи. Атентаторът сигурно завираше на слънцето и накрая напрежението и горещината си казаха думата, защото в един момент той дръпна връвта малко по-силно.

С това и той, и злочестият човек, който се намираше до него, станаха на кайма. Още трима жители на Джибути загинаха от раните си, а десетина бяха сериозно ранени.

Сред пострадалите нямаше американци. Смяташе се обаче, че мъжът, намирал се най-близо до атентатора, е бил европеец. Полицаите бяха намерили портфейла му в учудващо добро състояние до това, което бе останало от неговия притежател. Вътре имаше осемстотин шведски крони, паспорт и шофьорска книжка.

На следващия ден почетният консул на Швеция в Джибути бе уведомен от кмета на града как според явните доказателства шведският гражданин Ерик Бенгт Бюлунд е станал жертва на безумния бомбен атентат на рибния пазар.

За съжаление, градът не можел да предаде тялото на Бюлунд, тъй като било в твърде лошо състояние. Вместо това останките му веднага били кремирани при спазване на нужното уважение. Почетният консул получи портфейла на Бюлунд, който съдържаше паспорт и шофьорска книжка (парите междувременно се бяха изпарили). Кметът изрази съжалението си, че не са успели да защитят шведския гражданин достатъчно добре. Въпреки това чувствал необходимост да спомене един важен въп­рос, ако почетният консул не възразявал. Оказало се, че Бюлунд е пребивавал в Джибути без валидна виза. Кметът не знаел колко пъти вече бил повдигал този въпрос пред французите и пред президента на Джибути Гелле. Ако французите искали да превозват по въздуха легионери до своята база, това било тяхна работа. Но в момента, в който легионер напуснел базата им и влезел в столицата Джибути, трябвало да има валидни документи. Американците следвали правилата, без да се оплакват, докато французите се държали така, сякаш все още се намирали във Френска Сомалия.

Почетният консул благодари на кмета за съболезнованията и обеща да говори с френските представители в удобен момент, което, разбира се, нямаше никакво намерение да стори.

Беше ужасно преживяване за Арнис Икстенс – бед­ният човек, който управляваше машината за смачкване на коли в автоморгата, намираща се в южните предградия на Рига. Когато и последната кола в редицата беше напълно смачкана, изведнъж видя една човешка ръка да се подава от купчината метал, която до съвсем скоро беше автомобил.

Арнис, разбира се, веднага се обади в полицията, след което се прибра право вкъщи, въпреки че беше средата на работния ден. Гледката на безжизнената ръка дълго щеше да го преследва. Човекът е бил вече мъртъв, преди да смачкам колата, нали... нали, питаше се Арнис.

Шефът на полицията в Рига лично съобщи на шведския посланик, че техният гражданин Хенрик Микаел Хултен е бил намерен мъртъв в един форд мустанг в автоморга в Рига. Самоличността му все още не била потвърдена, но съдържанието на портфейла, който намерили в джоба на панталоните му, ясно говорело, че става въпрос за Хенрик Хултен.

На 26 май, четвъртък, в единайсет и петнайсет шведското Министерство на външните работи в Стокхолм получи факс от почетния консул в Джибути, който съдържаше информация и документация за един починал шведски гражданин. Осем минути по-късно пристигна още един факс на същата тема, този път изпратен от шведското посолство в Рига.

Дежурният служител в министерството веднага разпозна имената и снимките на мъртвите мъже, тъй като наскоро беше чел за тях в „Експресен“. Стори му се малко странно, че мъжете са умрели толкова далеч от Швеция, защото от статиите във вестниците не беше останал с такова впечатление. Ала това беше проблем на полицията и на прокурора. Служителят сканира двата факса и написа един имейл, съдържащ цялата информация за двете жертви, който адресира до областната полиция в Ескилстюна. Там един друг служител го получи, прочете го, повдигна вежди и го препрати на прокурор Ранелид.

След тази новина животът на прокурор Кони Ранелид беше на път да се разпадне. Случаят със стогодишния троен убиец трябваше да бъде професионалният пробив, който прокурорът чакаше от толкова отдавна и който напълно заслужаваше.

Ала сега се оказваше, че жертва номер едно, която бе умряла в Сьодерманланд, бе умряла отново след три седмици в Джибути, и че жертва номер две, която бе умряла в Смоланд, по-късно бе сторила същото в Рига.

След като прокурорът си пое дълбоко дъх през отворения прозорец на кабинета си и преброи до десет, мозъкът му започна отново да работи. Ранелид си помисли, че трябва да се обади на Аронсон. И инспекторът трябваше да намери жертва номер три. И трябваше да има ДНК връзка между столетника и третия мъртвец. Просто трябваше.

В противен случай Ранелид се беше издънил.

Когато инспектор Аронсон чу гласа на прокурора в телефонната слушалка, веднага започна да му разказва, че преди малко е намерил Алан Карлсон, който в момента е под арест.

– Що се отнася до останалите трима, подозирам, че са някъде наблизо, но мисля, че е най-добре първо да се обадя за подкрепление...

Прокурорът прекъсна инспектора и отчаяно му разказа, че жертва номер едно е била намерена мъртва в Джибути, а жертва номер две в Рига, и че веригата от косвени улики е на път да се разкъса.

– Джибути? – попита инспекторът. – Къде е това?

– Не знам – отговори прокурорът, – но тъй като се намира на повече от двайсет километра от Окерш Стюкебрук, правдоподобността на моя казус драстично намалява. Сега трябва да откриеш жертва номер три, чуваш ли, Йоран? Трябва!

В този момент на верандата се появи съненият Пер-Гунар Йердин. Той кимна учтиво, но сдържано на инспектор Аронсон, който го гледаше и не вярваше на очите си.

– Мисля, че номер три току-що откри мен – каза той на прокурора.