Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 23

1968

Задълженията на Алан в посолството на Индонезия в Париж не изискваха кой знае какви усилия. Новият посланик госпожа Аманда Айнщайн му даде собствена стая, в която имаше и легло, и му каза, че отсега нататък е свободен да прави, каквото си иска.

– Но ще те помоля да ми помагаш като преводач, ако в някакъв момент стане толкова напечено, че се наложи да се срещам с хора от други страни – добави Аманда.

Алан отговори, че не изключва тази възможност, предвид естеството на новия й пост.

– Ако съм разбрал правилно, първият чужденец ще се появи още утре – каза Алан.

Аманда се разфуча, като се сети, че на следващия ден трябва да отиде в Елисейския дворец, за да връчи акредитивните си писма. Церемонията щеше да трае не повече от две минути, но това беше предостатъчно за човек, който имаше склонност да говори само глупости, а Аманда беше наясно, че нейният случай е точно такъв.

Алан се съгласи, че от време на време Аманда действително изричала по нещо неуместно, но я увери, че ще се справи добре пред президента Дьо Гол, ако през тези две минути говори само на индонезийски, а в останалото време се усмихва дружелюбно и кима.

– Как каза, че е името на президента? – попита Аманда.

– Говори само на индонезийски – посъветва я Алан отново. – Или още по-добре, на балийски.

След това Алан излезе да се поразходи из френската столица. От една страна, защото искаше да се поразтъпче след повече от петнайсет години на плажа, а от друга, защото тъкмо се беше погледнал в огледалото и си беше спомнил, че не се е подстригвал или бръснал някъде от изригването на вулкана през 1963 годинa.

Само че се оказа невъзможно да намери отворен фризьорски салон. Или каквото и да било друго. Всичко беше затворено, хората стачкуваха, окупираха сгради, демонстрираха, обръщаха коли, крещяха, псуваха и се замеряха с каквото им падне. Барикади имаше и по улицата, по която Алан се движеше с наведена глава. Всичко това му напомни за Бали от последните години. Само въздухът беше малко по-хладен. Алан се отказа от разходката, обърна се и влезе обратно в посолството.

Там бе посрещнат от един разстроен посланик. Току-що се бяха обадили от Елисейския дворец и бяха казали, че двеминутната церемония ще бъде заменена от дълъг обяд, че госпожа Айнщайн може да доведе съпруга си, както и личния си преводач, че президентът Дьо Гол възнамерява да покани и министъра на вътрешните работи Фуше, и – не на последно място – че американският президент Линдън Джонсън също ще присъства.

Аманда беше отчаяна. Бе предполагала, че ще успее да се справи в продължение на две минути в компанията на президента, без да рискува да бъде незабавно изгонена, но три часа, при това с още един президент на масата...

– Какво се случва, Алан? Защо става така? Какво ще правим? – попита Аманда.

Но преминаването от кратко ръкостискане до дълъг обяд с двама президенти беше неразбираемо и за Алан. А да се опитва да разбере неразбираемото не беше в негов стил.

– Какво ще правим ли? Мисля, че трябва незабавно да намерим Херберт и да пийнем по нещо заедно. Вече стана следобед.

Церемонията по връчването на акредитивните писма на президента Дьо Гол от посланика на някоя далечна и не особено значима държава обикновено продължаваше шейсет секунди, но можеше да се отпусне още една допълнителна минута, ако въпросният дипломат беше от приказливите.

В случая с индонезийския посланик нещата коренно се промениха в последния момент поради сериозни политически причини, които Алан Карлсон не би успял да разгадае, дори и да си беше направил труда да опита.

Американският президент Линдън Джонсън се намираше в американското посолство в Париж и копнееше да постигне политически успех. По целия свят бушуваха протестите срещу войната във Виетнам и президентът Джонсън, когото всички сочеха като неин главен виновник, безспорно бе мразен навсякъде. Той отдавна се беше простил с идеята да се кандидатира за втори мандат през ноември, но нямаше нищо против да бъде запомнен и с по-приятни епитети от „убиец“ и тем подобни, които хората скандираха по негов адрес. Затова първо беше наредил временно преустановяване на бомбардировките над Ханой, след което беше организирал мирна конференция. Според Джонсън фактът, че по улиците на града, където конференцията щеше да се състои, почти се водеше война, граничеше с абсурда. Оня Дьо Гол го чакаше сериозна работа.

Президентът Джонсън смяташе Дьо Гол за глупак, който очевидно съвсем е забравил кой бе запретнал ръкави и бе освободил страната му от немците. Ала правилата на политическата игра повеляват, че един френски и един американски президент не могат да се намират в една и съща столица, без да се срещнат поне за обяд.

Така че бе уговорен обяд, който трябваше да бъде изтърпян. За щастие обаче французите бяха объркали графика на президента Дьо Гол (Джонсън не беше никак изненадан) и му бяха уредили още един ангажимент по същото време. Затова новият индонезийски посланик (представете си, жена!) също щеше да присъства. Джонсън нямаше нищо против, защото така щеше да има възможност да разговаря с нея вместо с оня Дьо Гол.

Всъщност не ставаше въпрос за никаква грешка в графика. На самия президент Дьо Гол в последния момент му бе хрумнала блестящата идея да се престори, че нещата стояха така. По този начин обядът щеше да е поносим и Дьо Гол щеше да има възможност да разговаря с индонезийския посланик (представете си, жена!) вместо с оня Джонсън.

Дьо Гол не харесваше Джонсън, което се дължеше повече на исторически, отколкото на лични причини. В края на войната САЩ се бяха опитали да поставят Франция под свое управление – бяха искали да откраднат страната му! Как можеше Дьо Гол да прости това, дори и настоящият президент да не e бил част от този план? На всичкото отгоре той се казваше... Джонсън. Американ­ците чисто и просто нямаха никакъв стил.

Помисли си Шарл-Андре-Жозеф-Пиер-Мари дьо Гол.

Аманда и Херберт обсъдиха новосъздалата се ситуация и скоро стигнаха до извода, че ще е най-добре Херберт да остане в посолството по време на обяда с президентите в Елисейския дворец. С това и двамата смятаха, че рискът срещата да се провали намаляваше точно наполовина. Посъветваха се с Алан, който се умълча, премисляйки различни възможни отговори, преди накрая да каже:

– Остани си вкъщи, Херберт.

Гостите се бяха събрали и очакваха домакина, който от своя страна седеше в кабинета си и се бавеше само за да си придава важност. Смяташе да продължи така още няколко минути с надеждата, че това ще развали настроението на оня Джонсън.

До президента Дьо Гол достигаха шумът и врявата на протестиращите, които бяха завладели неговия скъп Париж. Петата френска република бе започнала да се клати – внезапно и без предупреждение. Първо имаше някакви студенти, които бяха за свободната любов и против войната във Виетнам, и по тази причина насочиха недоволството си срещу държавния ред. Президентът не се притесняваше от тези действия, тъй като студентите все намираха за какво да протестират.

Ала демонстрациите ставаха все по-масови, а с това и по-яростни. Профсъюзите също надигнаха глас и зап­лашиха, че ще организират стачка, в която ще участват десет милиона работници. Десет милиона! Това щеше да парализира цялата страна!

Демонстриращите искаха да работят по-малко и да получават по-високи заплати. И Дьо Гол да си подаде оставката.

Не са познали, мислеше си президентът, който бе водил и печелил много по-тежки битки от тази. Висши служители в Министерството на вътрешните работи го съветваха да не се поддава и да отговори на огъня с огън. Със сигурност не ставаше въпрос за нещо мащабно, като например комунистически опит от страна на Съветския съюз да превземе Франция. Но оня Джонсън нямаше да пропусне да изрази мнението си, че всъщност точно това се случваше. На американците им се привиждаха комунисти зад всеки ъгъл. За всеки случай на срещата щяха да присъстват и министърът на вът­решните работи Фуше и неговият особено компетентен съветник. Те двамата отговаряха за овладяването на царящия хаос във Франция, така че биха могли да се защитят, ако оня Джонсън започнеше да си пъха носа, където не му е работа.

– Пфу! Дявол да го вземе! – изруга Шарл дьо Гол и се изправи от стола си.

Повече не можеше да отлага срещата.

Служителите от личната охрана на френския президент особено внимателно провериха брадатия и дългокос преводач на индонезийския посланик. Ала документите му бяха изрядни, а и се увериха, че не носи оръжие. Освен това посланикът (представете си, жена!) лично гарантира за него. Така че и той получи място на масата за обяд, между един значително по-млад и спретнат американски преводач и едно негово френско копие.

Най-зает от всички преводачи беше брадатият индонезиец, тъй като президентите насочваха въпросите си към госпожа посланика вместо един към друг.

Дьо Гол започна, като се поинтересува от досегашния професионален опит на госпожа Айнщайн. Аманда отговори, че всъщност е съвсем глупава, че е стигнала до губернаторския пост в Бали чрез подкупи, а след това благодарение на същите методи е спечелила още два мандата. Обясни, че в продължение на много години е трупала пари за себе си и семейството си, преди президентът Сухарто съвсем изненадващо да й позвъни и да й предложи да стане посланик на Индонезия в Париж.

– Дори не знаех къде се намира Париж и смятах, че е държава, а не град. Чували ли сте нещо по-смахнато? – попита Аманда Айнщайн и се засмя.

Говореше на родния си език, а дългокосият и брадат преводач превеждаше на английски, като заменяше почти всичките й думи с други, които му се струваха по-подходящи.

Към края на обяда двамата президенти споделяха едно и също мнение, макар че не го осъзнаваха, а именно, че госпожа Айнщайн е забавна, осведомена, интересна и умна дама. Навярно обаче би могла да прояви по-добър вкус при избора си на преводач, тъй като настоящият приличаше на дивак.

Особено компетентният съветник на министъра на вътрешните работи Фуше – Клод Пенан – бе роден през 1928 година в Страсбург. Родителите му бяха убедени и пламенни комунисти, които отидоха в Испания, за да се борят срещу фашистите, когато войната избухна през 1936 година. Със себе си взеха и осемгодишния си син Клод.

Цялото семейство преживя войната и по обиколни пътища избяга в Съветския съюз. В Москва родителите на Клод предложиха услугите си в полза на международния комунизъм. Представиха и сина си, който беше вече на единайсет години и говореше три езика – немски и френски от Страсбург, а след престоя в Испания и испански. Можеха ли тези умения в някакъв момент да послужат за благото на революцията?

Да, можеха. Първо талантът на младия Клод за чужди езици бе внимателно проучен, а след това с помощта на редица тестове провериха и общия му коефициент на интелигентност. Накрая го записаха в училище с езикова и идеологическа насоченост и преди да навърши петнайсет години, той говореше свободно френски, немски, руски, испански, английски и китайски.

Малко след края на Втората световна война, когато беше на осемнайсет години, Клод дочу родителите си да изразяват съмнение относно хода на революцията под ръководството на Сталин. Той докладва случая на своите началници и скоро Мишел и Моник Пенан бяха осъдени и разстреляни за контрареволюционна дейност. Във връзка с това младият Клод получи първото си отличие – златен медал за най-добър ученик на випуск 1945–46.

След 1946-а започна подготовката на Клод за служба в чужбина. Идеята беше да го изпратят на Запад и да го оставят да се издигне до високите коридори на властта като „спящ агент“33, ако се налага, в продължение на десетилетия. Маршал Берия беше взел под ястребовото си крило Клод, който бе държан настрана от всякакви публични изяви, на които би могъл да бъде запечатан на снимка. Единствената работа, която младият Клод имаше право да върши, беше от време на време да влиза в ролята на преводач, и то само в присъствието на самия маршал.

33 Шпионин, който е внедрен в дадена страна или организация с цел да бъде използван след години. – Б. пр.

През 1949 година двайсет и една годишният Клод Пенан бе върнат във Франция, само че този път в Париж. Запази истинското си име, но биографията му беше пренаписана. Кариерата му започна от Сорбоната.

Деветнайсет години по-късно, през май 1968 година, Клод Пенан се беше издигнал чак до най-близкото обкръжение на френския президент. От няколко години беше дясната ръка на министъра на вътрешните работи Фуше и като такъв служеше на международната революция повече от всякога. Неговият съвет към министъра – а чрез него и към президента – беше да отговори на огъня с огън, за да овладее бушуващите в момента студентски и работнически бунтове. За по-сигурно се погрижи френските комунисти да изпращат фалшиви сигнали, че не стоят зад исканията на студентите и работниците. Комунистическата революция във Франция щеше да избухне най-късно до месец, а Дьо Гол и Фуше нямаха ни най-малка представа за това.

След обяда всички имаха възможност да се пораз­движат малко, преди да им бъде поднесено кафе в салона за гости. Сега Джонсън и Дьо Гол нямаха друг избор, освен да си разменят любезности. Докато правеха това, дългокосият и брадат преводач съвсем неочаквано се приближи към тях и каза:

– Извинете ме за безпокойството, господа президенти, но трябва да говоря с господин Дьо Гол по въпрос, който не търпи отлагане.

Дьо Гол за малко да повика охраната си, защото френският президент не общуваше с всеки срещнат, особено по този начин. Ала дългокосият и брадат мъж се бе държал съвсем учтиво, затова получи позволение да говори.

– Добре, но побързайте. Както виждате, имам по-важ­ни занимания от това да си бъбря с един преводач.

Алан обеща да говори по същество. С две думи, президентът трябвало да знае, че съветникът на вътрешния министър Фуше е шпионин.

– Извинявай, но какво, по дяволите, искаш да кажеш? – попита Дьо Гол високо, но не чак толкова, че да бъде чут от Фуше и съветника му, които пушеха на те­расата.

Алан разказа, че преди около двайсет години имал не особено приятното удоволствие да вечеря с господата Сталин и Берия и по време на тази среща настоящият съветник на вътрешния министър на Франция се изявявал като преводач на Сталин.

– Минали са двайсет години, но той си е същият. За сметка на това аз изглеждам различно. Тогава лицето ми не беше обрасло с брада и косата ми не стърчеше във всички посоки. Накратко, аз го познах, но той мен не, защото и аз едва се познах, когато се погледнах в огледалото вчера.

Президентът Дьо Гол почервеня като божур, след което се извини и каза, че трябва незабавно да говори насаме със своя вътрешен министър („Не, насаме, казах, без съветника ти! Сега!“).

В салона останаха американският президент и индонезийският преводач. Джонсън изглеждаше много доволен. Реши да стисне ръката на преводача в знак на благодарност, че бе успял да свие сармите на френския пуяк.

– Приятно ми е да се запознаем – каза Джонсън. – Как ви беше името?

– Алан Карлсон. Някога познавах предшественика на предшественика на вашия предшественик – президента Труман.

– Виж ти! – възкликна Джонсън. – Хари гони деветдесетака, но се чувства отлично. С него сме добри приятели.

– Поздравете го от мен – каза Алан и се извини, че трябва да потърси госпожа Айнщайн (искаше да й разкаже за какво беше говорила с президентите по време на обяда).

Обядът с двамата президенти приключи по бързата процедура и всички се разотидоха. Ала скоро след като Алан и Аманда се прибраха, самият президент Джонсън се обади и покани господин Карлсон на вечеря в американското посолство в осем часа същата вечер.

– Звучи добре – каза Алан. – И без това бях решил да се наям добре довечера, защото каквото и да говорят за френската храна, тя изчезва от чинията ти само след няколко хапки.

Президентът Джонсън беше напълно съгласен с това наблюдение и каза, че с нетърпение очаква вечерята.

Американският президент имаше поне три основателни причини да покани Алан Карлсон. Първо, за да научи повече за шпионина и за срещата на Карлсон с Берия и Сталин. Второ, Хари Труман току-що му беше разказал по телефона за приноса на Алан Карлсон към проекта в Лос Аламос през 1945 година. Това събитие самò по себе си беше достатъчно основание за поканата, която беше отправил.

И трето, президентът Джонсън беше изключително доволен от начина, по който бе преминал обядът в Елисейския дворец. Бе успял съвсем отблизо да види как оня Дьо Гол гледа като втрещен, а за това трябваше да благодари само на Алан Карлсон.

– Добре дошли, господин Карлсон – каза Джонсън и енергично разтресе ръката на Алан. – Нека ви представя господин Райън Хътън. Той е... ами той е малко инкогнито тук в посолството, ако мога така да се изразя. Заема длъжността... юридически съветник.

Алан се ръкува с Хътън и тримата се разположиха около масата. Президентът беше поръчал да им сервират бира и шнапс, защото френското вино му напомняше за французите, а вечерята трябваше да бъде приятна.

Докато ядяха предястията, Алан разказа отделни епизоди от живота си, стигайки до вечерята в Кремъл, по време на която нещата бяха излезли извън контрол. Точно тогава настоящият съветник на вътрешния министър Фуше беше припаднал, вместо да преведе пос­ледната обида, която Алан бе отправил към побеснелия Сталин.

На Джонсън вече не му беше толкова забавно, че Клод Пенан се бе оказал руски шпионин, защото току-що бе разбрал от Райън Хътън, че висшият съветник е бил таен информатор и на ЦРУ. До този момент Пенан беше главният източник на ЦРУ, който ги уверяваше, че във Франция не се готви комунистическа революция, макар че в страната бяха проникнали много комунисти. Сега целият този анализ трябваше да бъде преразгледан.

– Тази информация, разбира се, е строго секретна – каза Джонсън, – но вярвам, че можете да пазите тайна, господин Карлсон.

– Аз не бих разчитал прекалено много на това – отговори Алан и разказа как по време на пътуването си с подводницата в Балтийско море в компанията на извънредно приятния Юлий Борисович Попов – един от водещите ядрени физици на Съветския съюз – под влияние на алкохола може би бе говорил малко повече по ядрените въпроси.

– Да не искаш да кажеш, че ти си научил Сталин как се прави бомбата? – възкликна Джонсън. – Та аз мис­лех, че той те е изпратил в трудов лагер точно защото си отказал да го направиш.

– Не съм казвал нищо на Сталин – той, така или иначе, нямаше да разбере. Но предишния ден по време на разговора с Юлий Борисович може и да съм изпаднал в малко повече подробности относно ядреното делене. Така става, когато човек прекали с водката, господин президент. А и тогава все още не знаех какво представлява Сталин.

Джонсън си помисли, че разкритието как се правят атомни бомби не може да се случи просто така, независимо какво количество алкохол е замесено. Значи, всъщност Алан Карлсон беше... предател? Само че... той не беше американски гражданин, така че какво се правеше в такива случаи? Президентът имаше нужда да помисли.

– Какво се случи след това? – попита той, не знаейки какво да каже.

В този момент Алан реши, че е най-добре да не спестява прекалено много подробности, когато въпросите задава един президент. Така че разказа за Владивосток, за маршал Мерецков, за Ким Ир Сен, за Ким Чен Ир, за съвсем навременната смърт на Сталин, за Мао Дзъдун и за целия куп долари, с който толкова любезно го беше снабдил, за спокойния живот в Бали, който малко по малко беше започнал да се разпада, и накрая за пътуването до Париж.

– Мисля, че това е всичко – каза Алан. – Но как само ми пресъхна устата от всички тези приказки.

Президентът поръча още бира, но добави раздразнено, че човек, който в пияно състояние разпространява ядрени тайни, трябва да се замисли дали да не стане трезвеник. След това прехвърли наум абсурдната история на Алан и попита:

– Бил си на почивка петнайсет години с пари на Мао Дзъдун?

– Да... Или по-скоро не. Парите всъщност бяха на Чан Кайшъ, а той на свой ред ги беше получил от общия ни приятел Хари Труман. Сега се сещам, че може би трябва да се обадя на Хари и да му благодаря.

Президентът Джонсън изпитваше огромни затруднения да приеме факта, че брадатият дългокос мъж срещу него беше дал бомбата на Сталин. И че след това беше живял охолно с парите за чуждестранни помощи, отпускани от САЩ. За капак на всичко сега пред посолството демонстриращите скандираха: „САЩ вън от Виетнам! САЩ вън от Виетнам!“. Джонсън седеше като вцепенен. Междувременно Алан изпразни чашата си, докато изучаваше разтревоженото лице на президента.

– Мога ли да помогна с нещо? – попита той.

– Какво? – каза Джонсън, който бе потънал дълбоко в мислите си.

– Мога ли да помогна с нещо? – повтори Алан. – Изглеждате ужасно. Може би ви трябва помощ?

Джонсън беше на косъм да помоли Алан Карлсон да му помогне да спечели войната във Виетнам, но след това се върна към реалността и към факта, че пред него седеше мъжът, който беше дал бомбата на Сталин.

– Да, можеш да помогнеш – каза президентът. – Като си тръгнеш.

Алан благодари за храната и си взе довиждане с президента Джонсън и шефа на ЦРУ за Европа таен агент Райън Хътън.

Линдън Джонсън беше ужасèн от начина, по който срещата се бе развила. Такова приятно начало... но след това Карлсон си призна, че е сложил бомбата в ръцете не само на САЩ, но и на Сталин. Сталин! Комунист номер едно в целия свят!

– Чу ли, Хътън? – попита президентът. – Какво да правим сега? Трябва ли да извикаме този Карлсон отново и да го сварим на бавен огън?

– Да – отговори таен агент Хътън. – Или пък да видим как може да ни бъде от полза.

Таен агент Хътън от ЦРУ беше осведомен по повечето въпроси от стратегическо значение за САЩ. Например много добре знаеше за съществуването на физика, с когото Алан Карлсон така приятелски бе общувал по време на плаването на подводницата от Швеция до Ленинград. След 1949 година Юлий Борисович Попов бе направил добра кариера. И първата сериозна стъпка нагоре може би се дължеше на информацията, която Алан Карлсон му беше дал – всъщност най-вероятно се беше случило точно така. Сега Попов беше на шейсет и три години и беше технически директор на ядрената програма на Съветския съюз. В качеството си на такъв разполагаше с информация, която беше направо безценна за САЩ.

Ако американците можеха да се докопат до това, което Попов знаеше, и по този начин да получат потвърждение, че Западът превъзхожда Изтока в ядрено отношение, президентът Джонсън би могъл да предприеме действия в посока взаимно разоръжаване. А пътят към споменатата информация минаваше през Алан Карлсон.

– Да не би да предлагаш да направим Карлсон американски агент? – попита Джонсън, докато си мислеше, че известно разоръжаване сигурно би могло да има положителен ефект върху начина, по който щеше да бъде запомнен, независимо от проклетата война във Виетнам.

– Точно така – отговори таен агент Хътън.

– И защо мислиш, че Карлсон ще приеме?

– Ами... защото той... просто ми изглежда такъв тип. А и преди малко сам ви предложи помощта си.

– Да – отговори Джонсън. Така беше.

Президентът отново замълча за известно време, след което каза:

– Мисля, че имам нужда от едно уиски.

Твърдата политика на френското правителство спрямо народното недоволство наистина доведе до пълен зас­той в страната. Милиони французи стачкуваха. Пристанището на Марсилия бе затворено, същото се случи и с международните летища, с железниците и с почти всички магазини.

Никъде не можеше да се намери бензин, а събирането на боклука спря. От всички страни летяха искания. За по-високи заплати, разбира се. И за по-кратко работно време. За по-голяма сигурност на работното място и за по-големи възможности за влияние върху обществения живот.

В допълнение към всичко това се поставяха искания и за нова образователна система. И за ново общество! Петата френска република беше изложена на сериозна заплаха.

Стотици хиляди французи участваха в шествията, които невинаги завършваха по мирен начин. Палеха се коли, отсичаха се дървета, изкопаваха се улици, издигаха се барикади... Имаше жандарми, военна полиция, сълзотворен газ и полицейски щитове...

Точно в този момент президентът, министър-председателят и неговото правителство направиха рязък завой. Особено компетентният съветник на вътрешния министър вече нямаше никакво влияние (освен това беше зат­ворен в помещение на тайната полиция и му беше доста трудно да обясни защо в кантара в банята му беше инсталиран радиопредавател). На работниците, участващи в общата стачка, изведнъж бяха предложени значително увеличение на минималната работна заплата, общо увеличение на заплатите с десет процента, два часа по-кратка работна седмица, по-високи семейни надбавки, по-голямо влияние на профсъюзите, преговори за колективни договори и заплати, съобразени с нивата на инфлация. Някои от министрите бяха освободени, сред които и вът­решният министър Кристиан Фуше.

С тази поредица от мерки правителството и президентът неутрализираха най-революционните настроения в страната. Без обществена подкрепа размириците не можеха да продължават. Работниците се върнаха на работните си места, магазините отвориха врати, транспортният сектор отново започна да работи. Май 1968 година премина в юни. И Петата френска република удържа.

Шарл дьо Гол лично се обади в индонезийското посолство в Париж и потърси господин Алан Карлсон, за да му връчи медал за заслуги. Ала от посолството му отговориха, че Алан Карлсон не работи вече там и никой, дори и посланикът, не знае къде е отишъл.