Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 3

Понеделник, 2 май 2005 г.

Малко след три следобед на втори май спокойствието напусна Малмшьопинг. Вместо да се ядоса, старша сестра Алис се разтревожи и извади главния ключ. Тъй като рожденикът не бе направил нищо, за да прикрие пътя на бягството си, от пръв поглед ставаше ясно, че е скочил през прозореца. Съдейки по следите, които бе оставил, явно беше прекарал известно време в лехата с теменужки, след което бе изчезнал.

По силата на длъжността си кметът чувстваше, че трябва да поеме случая в свои ръце. Нареди на персонала да търси Алан в групи по двама. Старецът не можеше да се е отдалечил кой знае колко, затова групите трябваше да се съсредоточат върху района в непосредствена близост до старческия дом. Една група бе изпратена в парка, друга – в магазина за алкохол (старша сестра Алис знаеше, че Алан има навика да се запилява там), трета – на главната улица, а последната – до градския клуб, който се намираше горе на хълма. Самият кмет щеше да остане в старческия дом, за да наглежда старците, които все още не се бяха изпарили, и да обмисля следващия ход. Предуп­реди патрулите да бъдат дискретни; не беше необходимо да се вдига излишен шум около цялата тази работа. В суматохата кметът не съобрази, че една от групите, които току-що бе изпратил на разузнавателна мисия, се състоеше от репортерка от местния вестник и нейния фотограф.

Гарата не влизаше в определения от кмета район на търсене. За сметка на това там един разярен, кльощав младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба вече бе претърсил всеки сантиметър от сградата. И понеже нямаше следа нито от Алан, нито от куфара, младежът решително се насочи към дребния човечец на работещата каса с намерението да разбере закъде е отпътувал старецът.

Въпреки че дребният човечец като цяло бе отегчен от работата си, не беше загубил професионалното си достойнство. Затова обясни на нахалния младеж, че интегритетът на пътниците е от изключителна важност, и дръзко добави, че при никакви обстоятелства няма да му предостави исканата от него информация.

Младежът постоя известно време, без да отговори, и очевидно се опитваше да си преведе думите на дребния човечец на шведски. След това се премести наляво към не особено солидната врата на касата. Не си направи труда да провери дали е заключена. Вместо това си пое въздух и ритна вратата с десния си ботуш толкова силно, че наоколо се разхвърчаха трески. Дребният човечец дори не успя да вдигне телефонната слушалка, към която бе посегнал, за да повика помощ, когато се озова във въздуха пред младежа, който го бе сграбчил здраво за ушите.

– Може да не знам какво означава интегритет, но много ме бива, когато някой трябва да се разприказва – изсъска младежът, след което тръшна дребния човечец върху въртящия се стол.

Младежът обясни какво възнамерява да направи с половия орган на дребния човечец с помощта на чук и пирони, ако той откаже да му съдейства. Описанието прозвуча толкова реалистично, че дребният човечец тутакси реши да разкаже това, което знаеше, а именно, че въпросният старец по всяка вероятност се бе качил на автобуса за Стренгнес. Дали обаче носел куфар, дребният човечец не можел да каже, тъй като не бил от хората, които шпионират клиентите си.

След това млъкна, за да провери доколко доволен беше младежът от чутото, но веднага му стана ясно, че е в негов интерес да продължи да говори. Затова обясни, че по пътя между Малмшьопинг и Стренгнес има дванайсет спирки и че старецът, разбира се, може да е слязъл на която и да е от тях. Шофьорът на автобуса трябвало да знае, а по разписание той се връщал в Малмшьопинг в седем и десет същата вечер, на път за Флен.

Младежът се настани до уплашения дребен човечец, чиито уши туптяха от болка.

– Трябва да помисля – каза той.

Така и направи. Помисли си, че най-вероятно ще успее да изкопчи телефонния номер на шофьора от дребния човечец, за да се обади и да каже, че куфарът на стареца всъщност е краден. Тогава обаче съществуваше риск шофьорът да позвъни в полицията, което никак не устройваше младежа. Освен това нещата в действителност не бяха чак толкова спешни, тъй като старецът очевидно беше много дърт, а и сега с куфара, който мъкнеше, щеше да му се наложи да се придвижва с влак, автобус или такси, ако трябваше да продължи пътуването си и след Стренгнес. При това щеше да оставя нови следи след себе си, а и винаги щеше да се намери някой, висящ на ушите си, който да разкрие накъде последно се е запътил старецът. Младежът дълбоко вярваше в способността си да убеждава хората да казват това, което знаят.

Когато приключи с мисленето, реши да изчака въпросния автобус и да се срещне с шофьора му без излишни любезности. След като взе това решение, се изправи отново и обясни на дребния човечец какво ще стане с него, с жена му, децата му и дома му, ако разкаже на полицията или на някого другиго за това, което току-що се бе случило.

Дребният човечец нямаше нито жена, нито деца, но ужасно много искаше да запази непокътнати поне ушите и половия си орган. Затова се зарече в честта си на служител на държавните железници, че няма да гъкне.

Удържа на обещанието си чак до следващия ден.

Групите по двама се върнаха в старческия дом и докладваха наблюденията си. Или по-скоро липсата на такива. Кметът не искаше да намесва полицията и отчаяно се мъчеше да измисли други варианти, когато репортерката от местния вестник дръзна да попита:

– И какво възнамерявате да направите сега, господин кмете?

Кметът запази мълчание в продължение на няколко секунди, след което отговори:

– Ще се обадя в полицията, разбира се.

Боже, как мразеше свободната преса!

Алан се събуди от приятелското побутване на шофьора, който каза, че са пристигнали на гара Бюринге. Малко след това шофьорът смъкна куфара през предната врата и попита Алан, който беше зад него, дали ще може да се оправи сам оттук нататък. Старецът го увери, че няма за какво да се тревожи. Благодари за помощта и помаха за довиждане, когато автобусът отново тръгна и продължи към Стренгнес.

Високите борове наоколо скриваха следобедното слънце и Алан почувства, че му е хладно в тънкото сако и пантофите. А и не се виждаше никакво Бюринге, камо ли гарата му. Гора, гора и само гора, докъдето ти стигне пог­ледът. И една малка чакълеста пътечка, водеща надясно.

Старецът си помисли, че може би ще намери топли дрехи в куфара, който така бързо и необмислено бе взел със себе си. Ала куфарът беше заключен и Алан не можеше да го отвори без отвертка или някакъв друг инструмент. Не му оставаше нищо друго, освен да се движи, за да не измръзне до смърт. Опитът обаче му подсказваше, че това последното навярно нямаше да се случи.

Куфарът имаше дръжка, която се издърпваше нагоре, и с нейна помощ тръгваше на четирите си колелца. Алан заситни по пътечката през гората. Зад него куфарът подскачаше върху чакъла.

След няколкостотин метра стигна до, както изглеждаше, гара Бюринге. Сградата на гарата беше затворена и се намираше до напълно изоставена железопътна линия.

Алан беше образец за столетник, но сега почувства, че му идва в повече. Седна върху куфара, за да събере както мислите, така и силите си.

Вляво от Алан се намираше занемарената жълта гара на два етажа. Всички прозорци на долния етаж бяха заковани с грубо издялани дъски. Вдясно можеше да проследи с поглед железопътната линия, която изчезваше в далечината, още по-надълбоко в гората. Природата все още не бе успяла да завладее релсите докрай, но това беше просто въпрос на време.

Дървеният перон не изглеждаше никак стабилен. Върху най-крайната дъска все още се четеше надпис „Не стъпвайте на релсите“. На Алан му се стори, че те не са опасни. Но кой с всичкия си би стъпил по собствено желание на перона?

Отговорът не се забави, тъй като в същия момент вратата на гарата се отвори и оттам с тежки стъпки излезе мъж на около седемдесет години с каскет, карирана риза и черна кожена чанта, кафяви очи и сива набола брада. Очевидно разчиташе, че дъските няма да поддадат, и беше насочил цялото си внимание към стареца пред себе си. Първоначално мъжът изглеждаше малко враждебен, но бързо омекна, като видя грохналия индивид, навлязъл на негова територия.

Алан все така седеше върху откраднатия куфар и не знаеше какво да каже, а дори и да знаеше, нямаше да има сили да го изрече. Беше вперил поглед в мъжа с каскета и очакваше първия му ход.

– Кой си ти и какво търсиш на моя перон? – попита непознатият по-скоро предпазливо, отколкото нападателно.

Алан не отговори. Не можеше да прецени дали е срещнал приятел, или враг. Но си помисли, че би било разумно да не влиза в пререкания с единствения човек наоколо, който би могъл да го пусне на топло, преди навън съвсем да се е застудило. Затова реши да разкаже нещата така, както си бяха.

Каза, че името му е Алан, че е точно на сто години и бодър за възрастта си, дори толкова бодър, че понастоящем бяга от старческия дом, а освен това междувременно е откраднал един куфар от един младеж, който в момента едва ли подскача от щастие, както и че коленете го мъчат и не би имал нищо против да им даде малко почивка.

Когато приключи с обясненията си, Алан замълча и зачака да чуе присъдата си.

– Така, значи! – възкликна мъжът с каскета и се усмихна. – Крадец!

– И то на възраст – отговори Алан навъсено.

Мъжът с каскета скочи пъргаво от перона и се запъти към столетника, за да го види по-отблизо.

– Наистина ли си на сто години? – попита той. – Значи трябва да си гладен.

Алан не схвана логиката в това заключение, но определено беше гладен. Съответно попита какво има за вечеря и дали случайно в менюто не може да се включи и нещо за пийване.

Мъжът с каскета протегна ръка, представи се като Юлиус Юнсон и помогна на стареца да се изправи. След това съобщи, че той ще носи куфара, че менюто включва печено еленско месо и че задължително ще има нещо за пийване към него, за подсилване не само на коленете, но и на цялото тяло.

С огромни усилия Алан се качи на перона. Болката му напомни, че е жив.

Юлиус Юнсон не бе имал компания от много години, така че срещата със стареца с куфара беше добре дошла. Една глътка за едното коляно, една за другото, няколко за гърба и врата, после една за добър апетит – и на старците им се развързаха езиците. Алан попита Юлиус с какво се издържа и в отговор чу историята на живота му.

Юлиус бил роден на север, в селцето Стрьомбака, и бил единствено дете на фермерското семейство Андерш и Елвина Юнсон. Като момче работел в семейната ферма и ежедневно ядял бой от баща си, който бил на мнение, че Юлиус не става за нищо. Но в годината, когато Юлиус навършил двайсет и пет, първо майка му починала от рак, за което Юлиус дълбоко скърбял, а скоро след това баща му потънал в едно блато, докато се опитвал да измъкне една телица. Юлиус отново бил опечален, защото бил привързан към телицата.

Младият Юлиус нямал талант за земеделие (баща му се оказал прав в това отношение), а му липсвало и желание. Затова продал всичко, с изключение на няколко хектара гора, които сметнал, че може да му послужат на старини. След това отишъл в Стокхолм и за две години профукал напълно парите. После се върнал в гората.

С голямо желание Юлиус участвал в търг за доставка на пет хиляди дървени стълба за електрическата компания на Худиксвал5. И тъй като не се занимавал с осигуровки и данъци и други такива подробности, спечелил поръчката. С помощта на една дузина унгарски бежанци успял да достави стълбовете навреме, за което получил повече пари, отколкото бил и сънувал.

5 Град в Централна Швеция. – Б. пр.

Дотук всичко вървяло добре, но се наложило Юлиус да си послужи с измама, понеже дърветата всъщност не били съвсем пораснали. В резултат на това стълбовете се получили с един метър по-ниски от поръчаната височина и никой нямало да забележи разликата, ако точно в този момент почти всички фермери в района не се били снабдили с комбайни.

Електрическата компания на Худиксвал монтирала стълбовете навсякъде по поля и ливади и когато дошло време за жътва, в една и съща сутрин жиците се скъсали на двайсет и шест места от двайсет и два новозакупени комбайна. Цялата местност останала без електричество в продължение на седмици, жътвата била провалена, доилните машини спрели да работят. Не след дълго яростта на фермерите, която първоначално била насочена към електрическата компания, се стоварила върху младия Юлиус.

– Мотото на града „Щастлив Худиксвал“ не датира от този период, мога да те уверя. Трябваше да се крия в хотела в съседния Сундсвал в продължение на седем месеца, а след това парите ми отново свършиха. Ще пийнем ли още по едно? – попита Юлиус.

Алан кимна утвърдително. Бяха прокарали печеното еленско с бира и сега се чувстваше така ужасно добре, че почти започна да се страхува от смъртта.

Юлиус продължи разказа си. Когато един ден за малко да го прегази трактор в центъра на Сундсвал (шофиран от фермер с поглед, жаден за мъст), му станало ясно, че местността ще помни малката му грешчица още поне няколкостотин години. Затова сменил местоживеенето си и се озовал в Мариефред6, където за кратко се прехранвал от дребни кражби, преди да се измори от градския живот и да успее да купи порутената гара на Бюринге с двайсет и петте хиляди крони, които една нощ намерил в сейфа на хотел-ресторант „Грипсхолм“.

6 Град в Централна Швеция. – Б. пр.

Тук на практика живеел от социални помощи, незаконен лов, ограничено производство и разпространение на домашна водка, както и препродажба на всякакви вещи на съседите си, до които успеел да се докопа. Не бил особено тачен в околността, сподели Юлиус, а между хапките Алан отвърна, че това донякъде било разбираемо.

Когато Юлиус предложи да пийнат по едно последно „за десерт“, Алан отговори, че винаги е имал слабост към подобни десерти, но че преди това му се налага да посети тоалетната, ако се намира такава в къщата. Домакинът се изправи, светна лампата, понеже бе започнало да се смрачава, и обясни, че има работеща тоалетна вдяс­но от стълбището. След това обеща на Алан, че като се върне, на масата ще го чака пълна чаша водка.

Следвайки указанията на Юлиус, старецът намери тоалетната. Зае позиция за уриниране и както обикновено не всички капки успяха да достигнат целта. Няколко от тях се приземиха меко върху опиканите му пантофи.

Някъде по средата на този процес Алан чу стъпки по стълбите. В интерес на истината, първата му мисъл бе, че това е Юлиус, който се кани да офейка с откраднатия куфар. Ала звукът се усилваше. Някой се качваше по стълбите.

Тогава Алан осъзна, че имаше опасност тези стъпки да принадлежат на един кльощав младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба. И ако това наистина бе той, срещата нямаше да е от най-приятните.

Автобусът от Стренгнес пристигна на гарата в Малмшьопинг три минути преди разписанието. Нямаше пътници и шофьорът беше дал газ след последната спирка, за да може да изпуши една цигара, преди да продължи за Флен.

Но точно когато си запали, се появи един кльощав младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба. Е, шофьорът не виждаше надписа на гърба му, но той си беше там независимо от това.

– За Флен ли си? – попита шофьорът с известно колебание, защото у младежа имаше нещо, което го притесни.

– Не, не съм за Флен. Нито пък ти – отговори младежът.

Чакането в продължение на четири часа бе отнело и малкото търпение, което бе успял да си наложи. В един момент му бе дошло наум, че ако веднага се бе метнал на някоя кола, вместо да чака, щеше да успее да настигне автобуса много преди Стренгнес.

За капак на всичко сега из малкото градче бяха започнали да обикалят и полицейски коли. Всеки момент полицаи можеха да нахлуят и на гарата и да започнат да разпитват дребния човечец защо изглежда толкова уплашен и защо вратата на офиса му виси на една панта.

Младежът не можеше да проумее какво изобщо правеше полицията там. Неговият шеф в Never Again беше избрал Малмшьопинг за място на сделката по три причини: първо, заради близостта до Стокхолм, второ, заради сравнително удобния транспорт, и трето – и най-важно, – защото ръката на закона не беше достатъчно дълга, за да стигне дотук. Накратко, в Малмшьопинг на практика нямаше полицаи. Или поне не трябваше да има, но в действителност гъмжеше от тях! Младежът бе видял две коли и общо четирима полицаи – от негова гледна точка това си беше истинско стълпотворение на служители на реда!

Първо си помисли, че ченгетата търсят него, но това предполагаше дребният човечец да се е раздрънкал, а младежът можеше със сигурност да изключи този вариант. Докато чакаше автобуса, не беше изпускал касиера от пог­лед, като междувременно счупи служебния му телефон и опита да приведе вратата на офиса му в приличен вид.

Когато автобусът най-накрая дойде и той видя, че вътре няма пътници, веднага реши да го отвлече заедно с шофьора му.

Отне му двайсет секунди, за да убеди шофьора да обърне и да тръгне отново на север. За малко нов рекорд, помисли си младежът, докато се наместваше на същото място, на което издирваният от него старец беше седял по-рано същия ден.

Шофьорът на автобуса се тресеше от страх, но гонеше мисълта за най-лошото с успокояваща цигара. Пушенето в автобуса беше забранено, ала единственият закон, на който в настоящия момент се подчиняваше шофьо­рът, седеше по диагонал зад него и беше кльощав, имаше дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба.

По време на пътуването младежът се поинтересува накъде беше тръгнал „дъртият крадец на куфари“. Шофьорът обясни, че старецът беше слязъл на гара Бюринге, което според него се дължеше на пълна случайност. За да се аргументира, разказа за въпроса на дядото докъде може да се стигне с петдесет крони.

За самата гара Бюринге шофьорът не знаеше подробности, освен че на нея рядко слизаха или се качваха пътници. Иначе май имало една изоставена гара навътре в гората, откъдето идвало и името на спирката, а близо до нея се намирало село Бюринге. Шофьорът предположи, че старецът едва ли се е отдалечил – бил доста стар, а куфарът тежал, въпреки че бил на колела.

Като чу това, младежът се поуспокои. Все още не се беше обадил на шефа си в Стокхолм, понеже той бе един от малцината, които можеха да сплашват другите по-доб­ре дори от него, и то с помощта само на думи. Младежът потръпна при мисълта какво би казал той, ако разбере, че куфарът е изчезнал. По-добре първо да разреши проблема и после да разказва. А и при положение че старецът не бе пътувал чак до Стренгнес, щеше да си върне куфара по-бързо, отколкото беше очаквал първоначално.

– Ето тук – каза шофьорът. – Това е гара Бюринге...

След това намали и сви към банкета на пътя. Щеше ли да умре сега?

Оказа се, че часът му не е настъпил. За сметка на това мобилният му телефон падна жертва на единия ботуш на младежа. Последваха и цял куп смъртни заплахи, отнасящи се до роднините на шофьора, в случай че му мине през ума да се обади в полицията, вместо да обърне автобуса и да продължи към Флен.

Като приключи със сплашването, младежът слезе и освободи шофьора и автобуса. Горкият шофьор беше толкова уплашен, че не посмя да обърне към Флен, а продължи направо към Стренгнес, паркира в центъра на града и все още в шок влезе в един бар, където изпи четири уискита едно след друго. После за ужас на бармана се разплака. След още две уискита барманът му предложи да използва телефона, в случай че иска да се обади на някого. Шофьорът отново се разплака и се обади на приятелката си.

На младежа му се стори, че вижда следи от колелата на куфар в чакъла. Тази работа скоро щеше да се уреди. И това беше добре, защото започваше да се смрачава.

Понякога му се искаше да е малко по-предвидлив. Изведнъж осъзна, че се намира в гора по залез слънце и скоро ще стане тъмно като в рог. И какво щеше да прави тогава?

Тези мисли бяха рязко прекъснати при вида на една стара, жълта къща в далечината, в подножието на хълма. А когато лампите на втория етаж светнаха, младежът процеди през зъби:

– Падна ли ми, старче.

Алан веднага преустанови заниманието си, отвори внимателно вратата на тоалетната и наостри уши, за да чуе какво се случва в кухнята. Опасенията му тутакси се потвърдиха. Алан позна гласа на младежа, който изрева на Юлиус, че трябва да му каже къде е „другият проклет дъртак“.

Старецът се промъкна към вратата на кухнята и меките му пантофи не издадоха и звук. Младежът беше приложил върху Юлиус същата хватка с ушите, която по-рано бе изпробвал върху дребния човечец на гарата в Малмшьопинг. Докато раздрусваше клетия Юлиус във въздуха, той продължаваше разпита си за местонахождението на Алан. Столетникът, от своя страна, бе обзет от надеждата младежът да се задоволи с факта, че е открил куфара си, който се намираше по средата на стаята. Лицето на Юлиус се бе изкривило в болезнена гримаса, но той не направи и опит да отговори. Алан си помисли, че стария търговец на дърва си го бива, и огледа коридора за нещо, което би могло да му послужи като оръжие. Сред боклуците видя няколко подходящи за целта средства: железен лост, дъска, спрей против насекоми и пакет отрова за мишки. Първоначално се спря на отровата за мишки, но не успя да измисли как би могъл да накара младежа да поеме една-две лъжици от нея. Лостът пък беше прекалено тежък за столетник като него, а спреят против насекоми... не, в крайна сметка избра дъската.

Хвана здраво оръжието си и с четири изумително бързи за възрастта си стъпки се озова зад гърба на своята мишена. Младежът трябва да бе усетил, че Алан е там, защото точно в момента, в който старецът се прицелваше, отпусна хватката си над Юлиус и рязко се обърна.

Посрещна удара с челото си, в продължение на секунда остана неподвижен и с празен поглед, след което падна назад и си удари главата в ръба на кухненската маса.

Нито капка кръв, нито звук, нито стон. Просто лежеше на земята със затворени очи.

– Добър удар – каза Юлиус.

– Благодаря – отвърна Алан. – Та какво казваше за десерта?

Старците се настаниха около кухненската маса, а дългокосият младеж лежеше в безсъзнание в краката им. Юлиус напълни чашите, даде едната на Алан и вдигна своята за наздравица.

– А така! – доволно възкликна домакинът, след като гаврътна водката си. – Това, бас държа, е собственикът на куфара.

Алан разбра, че е време да хвърли малко повече светлина върху преживяното през деня. Не че беше в състояние да го обясни. По-голямата част от случилото се беше непонятно и за самия него. Отново разказа за бягството си от старческия дом, последвано от неочакваната кражба на куфара, и продължи със зародилото се смътно безпокойство, че младежът, който сега лежеше в безсъзнание на пода, е по петите му. След това искрено помоли за извинение, че ушите на Юлиус бяха пострадали. При тези думи домакинът се възмути и отвърна, че Алан няма основание да се извинява, задето в живота на Юлиус най-накрая се е случило нещо вълнуващо.

Юлиус бързо се съвзе от атаката и предложи да надникнат в куфара. Когато Алан отбеляза, че той е заключен, събеседникът му го помоли да не говори глупости.

– Откога една ключалка ще е пречка за Юлиус Юнсон? – попита той.

Ала всяко нещо с времето си. Първо трябваше да разрешат проблема на пода. Нямаше да е добре, ако младежът се събудеше и отново започнеше да буйства.

Алан предложи да го завържат за някое дърво пред гарата, но Юлиус възрази, че ако младежът се развика, когато се събуди, ще го чуе цялото село. Вярно, че там понастоящем живеели шепа хора, но всички по една или друга причина имали зъб на Юлиус и щели да застанат на страната на младежа, без да се замислят.

Домакинът имаше по-добра идея. В къщата се намираше едно изолирано хладилно помещение, където той съхраняваше незаконно отстреляните и разфасовани елени. В момента помещението беше празно и вентилаторът не работеше. Юлиус не искаше да поддържа студа нахалост, защото за това отиваше ужасно много електричество.

– Аз си крада тока, а съседът плаща, но човек трябва да краде ток с мярка, ако иска да се радва на тази благинка по-дълго време – каза Юлиус.

Алан огледа затвореното хладилно помещение и прецени, че е съвсем подходящо за лишаване от свобода, без каквито и да било удобства и глезотии. Два на три метра, може би беше повече, отколкото младежът заслужаваше, но не беше необходимо да го измъчват без причина.

С общи усилия старците замъкнаха младежа в импровизирания затвор. Младежът изохка, когато го поставиха върху обърнат наобратно сандък в единия ъгъл на помещението и наклониха тялото му към стената. Явно скоро щеше да се събуди. Най-добре да побързат и да заключат вратата!

Речено-сторено. След това Юлиус качи куфара на масата, огледа го, облиза вилицата, с която беше ял еленското месо за вечеря, и забърника в ключалката. Когато приключи, покани Алан на самото отваряне, изтъквайки, че куфарът все пак беше откраднат лично от него.

– Всичко мое е и твое – каза Алан. – Ще делим по равно, но да знаеш, че ако вътре има чифт обувки, които ми стават, си ги заплювам отсега.

След това Алан отвори куфара.

– Мили боже! – възкликна Алан.

– Мили боже! – възкликна Юлиус.

– Пуснете ме! – извика младежът от хладилното помещение.