Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Глава 10

Понеделник, 9 май 2005 г.

От четири дни Кофата стоеше на пост пред супермаркета в Ротне и се оглеждаше за колегата си Болта и най-вече за стогодишен старец, червенокоса лелка, мъж с конска опашка (други подробности за външния му вид не бяха известни) и сребрист мерцедес. Идеята да седи там и да чака не беше негова, а на Шефа.

След като случайно бе разбрал от малкия си брат и настоящ лидер на The Violence в Браос, че столетникът най-вероятно се е намирал пред медицинския център в Ротне посред нощ, Кофата веднага бе докладвал на началството. Именно тогава Шефа му бе наредил да не изпуска от поглед най-посещавания супермаркет в градчето. Йердин смяташе, че ако някой се разхожда из Ротне в малките часове на нощта, навярно се крие някъде из околността. Рано или късно, всеки огладнява и има нужда от храна, а когато храната свърши, трябва да отиде до магазина. Логиката беше желязна. Шефа не беше шеф току-така. Вече обаче бяха минали четири дни, без да се случи каквото и да било, и Кофата бе започнал да губи надежда.

Беше изморен и разсеян. По тази причина първоначално не забеляза червенокосата жена, която спря на паркинга в червен фолксваген пасат, вместо в очаквания сребрист мерцедес. Ала тъй като тя прояви доброто възпитание да мине точно под носа на Кофата на път към магазина, той не я пропусна. Не беше напълно сигурен, че това е жената, която търси, но тя беше на подходяща възраст според сведенията, които бе получил от брат си, а и косата й определено беше червена.

Кофата се обади на Шефа в Стокхолм, който обаче не сподели ентусиазма му. Беше се надявал да открият Болта или най-малкото онзи проклет старец.

Независимо от това Кофата получи нареждане да си запише регистрационния номер на колата и да проследи червенокосата от разстояние, за да види накъде ще тръгне. След това щеше да докладва отново.

Инспектор Аронсон бе прекарал последните четири дни в хотел в Оседа. Идеята беше да се намира близо до центъра на събитията, в случай че се получи още някое свидетелско показание.

Такова обаче не се появи и Аронсон тъкмо се бе приготвил да си тръгва, когато му се обадиха от участъка в Ескилстюна. Оказа се, че подслушването на телефона на Пер-Гунар Йердин от Never Again бе дало резултат.

Йердин, или „Шефа“, бе станал известен няколко години по-рано, когато вестник „Свенска Дагбладет“ писа, че в затвора „Хал“ тече подбор на персонал за криминална организация на име Never Again. Другите медии също отразиха случая, а във вечерните вестници бяха публикувани името и снимката на ключовата фигура Йердин. Фактът, че цялото начинание бе пропаднало в резултат на едно писмо от майката на Пер-Гунар, бе убягнал на медиите.

Няколко дни по-рано инспектор Аронсон бе наредил да подслушват телефона на Йердин и сега, изглежда, късметът им бе проработил. Въпросният разговор бе записан, транскрибиран и изпратен по факса на Аронсон в Оседа.

− Ало?

− Да, аз съм.

− Имаш ли да докладваш нещо?

− Май да. Пред супермаркета съм, а вътре току-що влезе една червенокоса лелка.

− Само лелката ли? Болта няма ли го? А стареца?

− Тц, само лелката. Не знам дали...

− Мерцедес ли кара?

− Не можах да видя... но на паркинга няма мерцедеси, така че трябва да е карала нещо друго.

(Мълчание в продължение на пет секунди.)

− Ало?

− Да, тук съм, но мисля, мамка му, някой трябва да прави и това.

− Да, аз просто...

− В Смоланд сигурно има повече от една червенокоса лелка...

− Да, но тя е на същата възраст според това, което...

− Слушай сега: карай след нея, запиши си регистрационния й номер, не прави нищо глупаво, но виж накъде ще тръгне. И много внимавай някой да не те забележи. После ще ми докладваш отново.

(Мълчание в продължение на пет секунди.)

– Разбра ли, или трябва да повторя още веднъж?

– Да, да, разбрах. Ще звънна, когато науча повече...

− И следващия път да ми се обадиш на предплатената карта. Колко пъти съм ти казвал, че всички служебни разговори трябва да минават оттам?

− Да, ама тя не е ли само когато работим с руснаците? Не мислех, че ще е включена сега, когато...

− Идиот! (Следва мърморене и разговорът приключва.)

Инспектор Аронсон прочете транскрибирания разговор и нареди новите парченца от пъзела.

„Болта“, за когото говореха, най-вероятно беше Бенгт Бюлунд – един от членовете на Never Again, понастоящем смятан за мъртъв. А този, който се обади на Йердин, сигурно беше Хенрик „Кофата“ Хултен – в този момент по следите на Болта някъде в Смоланд.

Аронсон бе получил потвърждение, че е на прав път.

Алан Карлсон се намираше някъде в Смоланд заедно с Юлиус Юнсон, Бени Юнгберг и неговия мерцедес. На хоризонта се беше появила и една червенокоса дама на неизвестна възраст, но вероятно не в първа младост, предвид факта, че бе наречена „лелка“. От друга страна, в представите на някой като Кофата една жена сигурно доста рано попадаше в категорията „лелка“.

В Never Again в Стокхолм вярваха, че и колегата им Болта е част от тази компания. Означаваше ли това, че той бягаше от своите? Защо иначе не би се обадил? Защото е мъртъв, разбира се! Ала Шефа все още не го беше проумял и смяташе, че Болта се крие някъде в Смоланд заедно с... но откъде се появяваше червенокосата в цялата картинка?

Аронсон нареди да направят проучване на семейс­твата на Алан, Бени и Юлиус. Може би някой от тях имаше сестра, братовчедка или друга близка, която живее в Смоланд и е с цвят на косата, отговарящ на описанието. „Да, но тя е на същата възраст според това, което...“ – бе казал Болта. Според какво? Дали някой им бе казал нещо? Може би някой беше видял групата в Смоланд и им се бе обадил. Жалко че не започнаха да подслушват телефона на Йердин няколко дни по-рано.

Към настоящия момент Кофата със сигурност беше проследил червенокосата, след което или беше разбрал, че това не е жената, която търси, или... вече знаеше къде се намират Алан Карлсон и неговата компания. Във втория случай навярно и Шефа вече беше на път към Смоланд, за да изкопчи от Алан и другите истината за случилото се с Болта и куфара.

Аронсон вдигна телефонната слушалка и се обади на прокурора Кони Ранелид в Ескилстюна. В началото Ранелид не се бе развълнувал особено много от случая, но интересът му се засилваше с всяка нова трудност, за която Аронсон му докладваше.

– Не позволявай на Йердин и помощника му да се измъкнат – предупреди го прокурорът.

Хубавицата остави две торби с продукти в багажника на фолксвагена си и отново тръгна към Езерната ферма.

Кофата я следваше на безопасно разстояние. Първата му работа, когато излязоха на главния път, бе да се обади на Шефа (на предплатената карта, разбира се, Кофата имаше инстинкт за самосъхранение), за да съобщи марката и регистрационния номер на автомобила на червенокосата. Обеща да позвъни отново, когато пътуването приключи.

Двете коли излязоха от Ротне, но скоро след това червенокосата сви по тесен чакълест път. Кофата познаваше мястото – беше се отклонил тук по време на едно авторали. Тогавашната му приятелка Исабела бе навигаторът и някъде към средата на състезанието бе открила, че държи картата наобратно.

Чакълестият път беше сух и колата на червенокосата оставяше облак прах след себе си, така че Кофата спокойно можеше да я следва отдалече. След няколко километра обаче облакът прах изчезна. Мамка му!

Преследвачът първо се паникьоса, но после се успокои. Лелката сигурно беше свила някъде по пътя. Трябваше само да обърне колата и да си отваря очите.

Още на километър обратно по същия път Кофата реши, че е намерил отговора на загадката. Ето там има една пощенска кутия, а надясно се спуска една пътечка – натам трябва да е тръгнала!

Ала предвид събитията, които последваха малко по-късно, радостта на Кофата бе прибързана. Той рязко сви и даде газ по пътечката, накъдето и да водеше тя. Бе зарязал всякаква предпазливост някъде при пощенската кутия.

Кофата караше толкова бързо, че за негова изненада съвсем скоро пътечката свърши и той се озова до входа на малка ферма. Ако не беше намалил в последния момент, нямаше да успее да спре, а щеше да връхлети право върху стареца, който стоеше там и хранеше един... слон?!

Алан бързо бе намерил нов другар в лицето на Соня. Двамата имаха доста общо – старецът бе избягал през прозореца на стаята си и животът му бе поел в нова посока, а слоницата бе нагазила в едно езеро със същия резултат. Преди този преломен момент и двамата бяха пос­китали и видели доста от света. Освен това Соня имаше дълбоки бразди по лицето, досущ като един мъдър столет­ник, мислеше си Алан.

Слоницата не изпълняваше циркови номера за всеки срещнат, но този старец й харесваше. Даваше й плодове, чешеше я по хобота и й говореше приятелски. Не че разбираше кой знае колко от думите му, но това нямаше значение. Беше приятно. Така че когато старецът молеше Соня да седне, тя сядаше. Ако пък й кажеше да се завърти, тя с радост го правеше. Дори му показа, че може да стои на задните си крака, въпреки че Алан не знаеше командата за този номер. Фактът, че получаваше една-две ябълки и допълнително почесване по хобота, бе просто бонус. Соня не можеше да бъде купена.

Хубавицата пък обичаше да седи на стъпалата към верандата заедно с Бени и Бъстър с чаша кафе в ръка и някакви лакомства за кучето. Оттам наблюдаваха как Алан и Соня задълбочаваха дружбата си, докато Юлиус с часове ловеше костури в езерото.

Дните бяха топли. Цяла седмица се бяха радвали на слънце, а прогнозите обещаваха времето да се задържи хубаво.

Бени, който освен всичко останало беше и почти архитект, бе направил скица, за да покаже на другите как могат да пригодят новозакупения автобус за габаритите на Соня. А когато Хубавицата разбра, че освен крадец Юлиус е и опитен търговец на дърва и се справя чудесно с чука и пироните, каза на Бъстър, че са си намерили добри приятели. Какъв късмет, че не им бе затръшнала вратата онази вечер, когато се бяха появили във фермата. На Юлиус му отне точно един следобед, за да преобрази вътрешността на автобуса, следвайки скицата на Бени. След това Соня влезе вътре заедно с Алан, за да изпробва какво бяха измайсторили за нея. Изглежда й допадна. Беше малко тясно, но за сметка на това разполагаше с две купчинки с храна – една вляво и една направо, а водата за пиене се намираше вдясно. Подът беше повдигнат и леко наклонен, а в задната част на автобуса имаше импровизирана септична яма за изпражненията на Соня. Дупката бе пълна догоре със сено, чието предназначение беше да поеме по-голямата част от това, което слоницата щеше да произведе по време на пътуването.

В допълнение имаше и вентилационна система под формата на дупки, пробити от двете страни на автобуса, както и остъклен подвижен капак зад шофьорската кабина, за да може Соня да вижда своята благодетелка, докато пътуват.

С една дума, автобусът за бягството бе превърнат в луксозно превозно средство за слонове, и то само за няколко дни.

Колкото по-усилено се подготвяха за заминаването си, толкова повече желанието им да напуснат фермата намаляваше. Животът в Езерната ферма бе станал доста приятен за всички. Да не говорим за Бени и Хубавицата, които още на третата нощ решиха, че е грехота да хабят чаршафи в различни стаи, когато могат да делят един комплект. Уютните вечери пред камината бяха изпълнени с хубави ястия и напитки и разнообразявани с епизоди от забележителния живот на Алан Карлсон.

Ала в понеделник сутринта хладилникът и кухненските шкафове бяха почти празни и бе крайно време Хубавицата да отиде до Ротне да презареди. От съображения за сигурност се качи на стария си фолскваген, а мерцедесът остана скрит зад плевнята.

Хубавицата излезе от магазина с една торба продук­ти за нея и новите й приятели, и с още една, пълна със свежи аржентински ябълки за Соня. Като се прибра вкъщи, даде торбата с ябълки на Алан, а останалите покупки разпредели в хладилника и шкафовете, след което се присъедини към Бени и Бъстър на верандата с кошничка белгийски ягоди. Юлиус също седеше там по време на една от редките си почивки от риболова.

Идилията бе рязко нарушена, когато един форд мустанг влетя в двора и за малко да се блъсне в Алан и Соня.

Слоницата го прие най-спокойно от всички. Цялото й внимание бе насочено към следващата ябълка, която щеше да получи от Алан, и въобще не се интересуваше от случващото се около нея. Все пак може би разбра, че става нещо необичайно, защото спря точно по средата на едно завъртане, със задница, насочена към Алан и новодошлия.

Втори по спокойствие бе Алан. През живота си се бе сблъсквал със смъртта толкова много пъти, че един лъскав форд мустанг не можеше да го впечатли. Ако спре, спре.

На трето място навярно се нареждаше Бъстър. Той беше строго възпитан да не тича и лае, когато идват непознати. Ала сега стоеше с щръкнали уши и не откъсваше поглед от сцената, която се разиграваше пред него.

За сметка на това Хубавицата, Бени и Юлиус подскочиха и се строиха в редица в очакване.

В следващия момент Кофата, който за секунда бе загубил ума и дума, излезе от колата и извади пистолет от чантата на задната седалка. Първо го насочи към задницата на слона, но след това размисли и се обърна към Алан и останалите трима, които бяха на верандата, и извика:

– Горе ръцете!

– Горе ръцете?

Това беше най-голямата глупост, която Алан беше чувал от доста време, и затова заспори с младежа. Какво смятал господинът, че ще стане в противен случай? Навярно, че стогодишният Алан – при това сам и без подкрепление, ще го замери с ябълки? Или че крехката дама на верандата ще го бомбардира с белгийски ягоди? Или че...

– Добре, добре – дръжте си ръцете където искате, само не ми правете разни номера.

– Номера?

– Затваряй си устата, старче! По-добре ми кажи къде са проклетият куфар и човекът, който го носеше.

Това е, помисли си Хубавицата. Ето как щеше да прик­лючи щастливият им живот. Реалността ги бе застиг­нала. Никой не отговаряше на Кофата, всички мислеха, та ушите им пукаха, с изключение може би на Соня, която насред цялата драма реши, че е време да се облекчи. А когато един слон се облекчава, няма как този процес да остане незабелязан от околните.

– Мамка му – изруга Кофата и се отдалечи на няколко крачки от съдържанието, което се сипеше от слоницата. – Защо, по дяволите, имате слон?

Отново никакъв отговор. Сега обаче Бъстър вече не издържаше. Кучето усещаше, че нещо не е наред. А и така му се искаше да се разлае по непознатия. И въпреки че знаеше правилата, изръмжа заплашително. В резултат на това Кофата за първи път забеляза немската овчарка на верандата, направи две крачки назад, вдигна пистолета и изглеждаше така, сякаш е готов да стреля, ако се наложи.

В този миг в стогодишното съзнание на Алан се роди идея. Намерението му беше доста опасно и съществуваше голям риск междувременно самият той да бъде застрелян, ако все пак се окажеше, че не е безсмъртен. Старецът си пое дълбоко въздух и се залови за работа. С наивна усмивка запристъпва право към хулигана с пистолета. След това му заговори с най-треперещия глас, на който бе способен:

– Я, какъв хубав пистолет си имаш. Истински ли е? Може ли да го подържа?

Бени, Юлиус и Хубавицата си помислиха, че на стареца му се е разхлопала дъската.

– Спри, Алан! – извика Бени.

– Да, спри, проклето старче, или ще те застрелям – изръмжа Кофата.

Алан сякаш не ги чуваше и продължаваше да се приближава към престъпника. Кофата отстъпи назад, застрашително размаха пистолета си срещу Алан, след което... го направи! Направи точно това, на което Алан се бе надявал. В цялата суматоха пристъпи още една крачка назад...

Който някога е имал късмета да стъпи в лепкаво, прясно слонско изпражнение, знае, че е почти невъзможно да се задържиш в изправено положение. На Кофата това не му бе известно, но бързо го разбра. Единият му крак се хлъзна назад, той заразмахва ръце, за да запази равновесие, направи стъпка назад и с другия крак, след което падна и се приземи меко по гръб.

– Седни, Соня, седни – рече Алан, подготвяйки пос­ледния етап от дръзкия си план.

– Не, Соня, по дяволите, недей да сядаш! – изкрещя Хубавицата, която изведнъж осъзна какво бе на път да се случи.

– Мамка му! – извика Кофата от купчината слонски изпражнения, в която лежеше.

Соня, която не знаеше какво се случва зад нея, съвсем ясно бе чула думите на Алан. А старецът, както вече споменахме, се държеше добре с нея, така че тя с радост изпълняваше командите му. Освен това слоницата си помисли, че и нейната благодетелка потвърди заповедта. „Недей“ не беше част от речника на Соня.

Така че слоницата седна. Задницата й се приземи върху нещо меко и топло, чу се един глух, хрущящ звук и кратък писък, след което се възцари гробна тишина. Соня бе седнала и сега бе готова за още една ябълка.

– И номер две е елиминиран – заяви Юлиус.

– Мамка му, дявол да го вземе, мамка му – разфуча се Хубавицата.

– Гадост – каза Бени.

– Ето ти ябълка, Соня – рече Алан.

Хенрик „Кофата“ Хултен не каза нищо.

Шефа чака три часа Кофата да му се обади. След това реши, че нещо се е случило с тоя малоумник. Шефа не проумяваше защо хората не могат просто да правят това, което той им е наредил, и нищо друго.

Ясно беше, че е време да поеме нещата в свои ръце. Започна с проверка на регистрационния номер, който Кофата му беше дал. Само след няколко минути откри, че ставаше въпрос за червен автомобил фолксваген пасат, собственост на Гунила Бьорклунд от Езерната ферма, Ротне, Смоланд.